Глава 29
Веднага щом се разсъмна, Влад и аз отидохме в килията в мазето. Гретхен, както се очакваше, вече беше отпаднала на леглото, а ризата ѝ беше толкова изцапана с червено, че не можех да си спомня какъв беше първоначалният ѝ цвят. Миризмата на кръв от разхвърляното ѝ хранене ми напомни, че не бях яла повече от ден. Не бях и спала повече от ден, а трябваше да направя и двете, ако тази вечер щях да се бия с група могъщи некроманти.
Но първо…
– Ще я заведа горе и ще я почистя – казах на Максимус, като започнах да отключвам белезниците на китките и глезените на Гретхен. – Тя няма да се събуди до здрач, така че ще е безопасно. Ти също трябва да си починеш, докато можеш.
Максимус изглеждаше също толкова уморен, колкото и аз се чувствах, а и той имаше остра нужда от душ и нови дрехи. Ризата и панталоните му бяха почти толкова изцапани, колкото и тези на Гретхен, а косата му вече имаше същия ръждив цвят като тази на Иън от всичката кръв в нея. Но погледът му не беше уморен. Беше кремъчен, докато гледаше покрай мен към Влад.
– Какво направи със Самир?
– Погребах го на хребета – отговори Влад.
Максимус кимна кратко.
– Радвам се. Когато му дойде времето, искам да прекарам последния си покой и с другите ни паднали братя. – После направи пауза и смехът, който излезе от него, прозвуча принудително. – Освен ако това вече не е възможно. Изключен съм от вашия род. Предполагам, че това означава, че сте променили мнението си относно погребването ми с останалите ви хора, след като си отида.
Влад не отговори. Само погледна Максимус. Зашеметяващото количество години между тях, както добри, така и лоши, сякаш изпълваше пространството и тишината, придавайки на атмосферата тежест, каквато не беше имало преди малко.
– Не – каза накрая Влад, гласът му беше по-груб, почти дрезгав. – Не съм променил мнението си за това.
Трябваше да отвърна поглед, като примигвах, за да отблъсна сълзите, които напираха в очите ми. През изминалата година приятелството им на няколко пъти бе преминало границата на пречупване. Не много отдавна Максимус беше в подземията на Влад, а скоро след това вече мъртвият враг на Влад Жилегай беше изпратил на Влад видеозапис, на който изглеждаше, че Максимус ме изнасилва. Никой от нас не мислеше, че Влад ще успее да преодолее това, дори когато открие, че не е истинско, но той го направи. Двамата с Максимус все още не бяха се върнали там, където бяха преди, но може би това ги приближаваше с една крачка.
Тогава Максимус каза:
– Лейла може да прехвърли заклинанието върху нея на Гретхен – и обнадеждаващото ми настроение се развали.
Влад се завъртя с лице към мен.
– Какво? – Попита той с тон, който можеше да разцепи скала.
Взирах се в Максимус, докато съзнанието ми за кратко се замъгли от ярост. Той ме гледаше обратно, без да мигне.
– Давай, изрежи сърцето ми. Не се страхувам от смъртта, а да умра за моя принц е голяма чест.
Разкъсвах се между тази завладяваща съзнанието ярост и някакво разочаровано възхищение. Мразех Максимус за това, че е казал на Влад, заради начина, по който е застрашил Гретхен, и го уважавах, защото твърдата му лоялност означаваше, че не може да направи нищо друго, освен да каже на Влад.
– Днес никой няма да умре заради мен – каза Влад, а тонът му изведнъж издаде умора, за която сияещата му аура не даваше индикации. – Но ти ще ми кажеш какво има предвид той, Лейла.
И така, много по-рано, отколкото възнамерявах, се оказах в ситуация да разказвам на Влад за наследствената магия в моя черокийски род, как Гретхен беше единственият роднина по майчина линия, на когото тя можеше да бъде предадена, и какво правеше тя както с човека, който я дава, така и с този, който я получава. С всяка дума погледът на Влад ставаше все по-зелен, все по-ярък, докато накрая имах чувството, че гледам в две изумрудени слънца.
– Направи го – бяха първите му думи, след като приключих.
Погледнах Максимус, преди да насоча вниманието си отново към Влад. Понякога беше гадно да си прав.
– Слушай, мразя, че заради мен те дърпат похитителите на Мирча. Мразя го до дъното на душата си и ще нося вината за смъртта на Самир до края на живота си, защото ти го направи, за да ме спасиш. Но не мога да прехвърля това заклинание върху Гретхен. Като начало, дори не знам как, и…
– Леоти! – Гръмна Влад и се завъртя на пета, за да се изправи пред отворената врата на килията. – Знам, че слушаш, слез тук!
– И не мога да осъдя Гретхен на смърт по този начин – продължих, сякаш не ме беше прекъснал. – Признай си, Влад! Вчера, ако изборът ти беше животът на Гретхен или на Самир, щеше да избереш Самир. Разбирам защо; той беше твой верен приятел в продължение на стотици години, а ти се запозна с Гретхен едва преди няколко месеца. – Поех си дъх, като се насилих да продължа. – Проблемът е, че причината, поради която разбирам, е, че се чувствам по същия начин. Харесвах Самир и се чувствам ужасно заради смъртта му, но го познавах само от няколко месеца. Гретхен се роди, когато бях на три години, така че нямам нито един спомен, в който тя да не е била част от живота ми. По дяволите, когато бяхме малки и трябваше да пресечем улицата, мама държеше моята ръка, а аз – тази на Гретхен. Аз бях нейната по-голяма сестра, така че, разбира се, знаех, че е моя работа да я пазя…
Направих пауза, за да отблъсна сълзите, които започнаха да се стичат от очите ми. По дяволите, нямах време за тях, както нямах време и за поредния електрически срив! Емоциите ми трябваше да почакат, докато нещата се успокоят достатъчно, за да поемат управлението.
– Тя е моята малка сестра и аз я обичам – обобщих, като се борех да звуча бодро, а не съкрушено, както се чувствах през това следващо приемане. – И бих пожертвал живота си и живота на всички останали за нея… с изключение на твоя живот.
Изплъзнаха се още предателски сълзи. Този път не ги отблъснах. Бях прекалено заета да гледам Влад, докато оголвах най-уязвимата, егоистична част от душата си.
– Това е истинската причина, поради която не възнамерявах да ти кажа за прехвърлянето на заклинанието, докато не приберем благополучно Мирча. Независимо колко много обичам Гретхен, аз обичам теб повече, така че ако по някакъв начин се стигнеше до това ти да живееш или да рискуваш нейния живот, като дадеш на Гретхен заклинанието, щях да избера теб.
Сега сълзите падаха по-бързо, докато всичко в стаята сякаш се разколеба от това, че го гледах през течна леща.
– И знам, че ще избереш мен. Ето защо не исках да знаеш, че мога да прехвърля заклинанието на Гретхен. Знаех какво ще кажеш. Няма нищо, което някой от нас не би направил, за да спаси другия, но ако не е заложен животът ти, няма да го направя. Не мога, така че бъди ядосан на мен, защото избрах Гретхен пред Самир, но моля те, не ме моли да прехвърля заклинанието отново.
Влад не каза нищо. Той просто ме сгъна в ръцете си и ме притисна достатъчно силно, за да изтласка останалия въздух от дробовете ми. Когато усетих нещо парещо да се прокарва по челото ми, разбрах, че това са устните му.
– Не съм ти ядосан – промърмори той срещу кожата ми. – Дори не съм ядосан. Ти се бориш за тези, които обичаш най-много. Как можах аз, измежду всички хора, да не успея да разбера това?
– Може би няма да ти се наложи да избираш между Влад и сестра си – отбеляза хладен глас зад нас. – Знам начин да дам на Гретхен заклинанието, без това да я застраши.
Назад към част 28 Напред към част 30
