19 ЮНИ 2020 г.
„Те се събират отново“
ГЛАВА 10
ЕЗМИТА
Фитилът беше сравнително нов. Бяха отворили през януари и въпреки че им се наложи да работят само с храна за вкъщи в продължение на три месеца, както всеки друг ресторант в Алабама, бяха останали на повърхността. Сега, когато светът се отваряше отново, те бяха тези с най-добрата организация. По-голямата част от трапезарията им беше на открито, но под покрив с вентилатори, които поддържаха достатъчно хладно, ако се хранехте там сутрин или вечер. В средата на деня обаче беше трудно.
Брет обичаше техния сандвич с пилешко и телешко месо и пържени сладки картофи. Аз смятах, че и двете са просто средни, но не всеки е израснал, хранейки се на масата на майка ми. Нейната кухня караше другите да бледнеят в сравнение с нея. Сервитьорката знаеше наизуст поръчката на Брет и просто го попита дали иска редовното си. Той се засмя и кимна. Знаех, че и това му харесва в това място. Беше редовен клиент и те го познаваха.
Аз пък обичах всеки път да опитвам нещо различно. Бях пробвала менюто и почти бях приключила с втората страница. Менюто беше по-дебело, отколкото човек би очаквал за подобно място. Още една причина то да е толкова популярно място в града. Особено през уикенда. В петък вечер през лятото в Лоутън не оставаше друго, освен да дойдете тук да хапнете и да отидете на кино. Вече никой не ходеше на полето. Чудех се дали някога ще го направят отново.
Не познавах Хънтър, нито пък някога бях ходила на парти на полето, но дори и аз си мислех, че идеята да се забавляват там сега ми се струва погрешна.
Погледнах нагоре, осъзнавайки, че сервитьорката ме чака да поръчам. Бях се изгубила в мислите си.
– О, съжалявам, пилешкото обвиване с пушен бекон от ябълково дърво и супата на деня – отвърнах аз. Още едно посещение тук и щях да съм на трета страница от менюто.
– Супата днес е доматена. Вече сте яли такава. Сигурна ли си, че искаш пак? – Попита тя и аз се усмихнах, осъзнавайки, че е разбрала системата ми никога да не ям едно и също нещо два пъти.
– Е, не, тогава нека опитам… – Потърсих гарнитурата, която още не бях поръчала.
– На таблото със специалните предложения тази вечер има салата от ябълки с орехи. Тя е нова – предложи тя.
– Добре, благодаря, ще я взема.
Тя кимна и взе менютата, преди да ни остави. Наблюдавах как тя спря до една почистваща станция и напръска менютата, след което ги избърса старателно. Поглеждайки към маската си на масата, която носех, докато седях, се зачудих дали това не е просто новото нормално състояние.
– Изглежда, че отборът на мажоретките отново е заедно. Не съм ги виждал да излизат така, откакто приключи блокирането – каза Брет, привличайки вниманието ми към посоката, в която гледаше.
Познавах всички от тях, но не ги познавах. Бях наблюдавала живота им иззад касовия апарат. Неш Лий с Талула Лидъл, чиято майка редовно я изпращаше да купува пекарски материали от нашия магазин и беше наистина мила; Райкър Лий и Аурора Маклай; Уест Ашби и Маги Карлтън; Брейди Хигенс и Райли Йънг; а после беше и Аса с една червенокоска, която не познавах, но беше зашеметяваща.
– Изглежда, че им липсват само Гънър и Уила – изрече Брет, сякаш гледката им го дразнеше. Чудех се защо. Никога не беше изразявал неприязън към някой от тях.
Погледнах назад към него.
– Не ги ли харесваш? – Попитах.
Той вдигна рамене и погледна натам, преди да ме погледне.
– Не съвсем. Този град, а и държавата, се държи така, сякаш футболът е бог, а тези, които го играят, са богове. Това е глупав, брутален спорт, за който не се изисква истински талант. – Тонът му беше кисел и аз бях изненадана от отношението му. Брет винаги е бил толкова мил с всички. Всепризнат добряк.
– Не знам много за футбола, но мисля, че всички изглеждат приятни – казах аз, чувствайки, че се нуждаят от защита.
– Ти не си ходила на училище с тях. Талула е хубава, но тя не винаги е била в тяхната група. Трябваше да отслабне, за да се впише, а това само по себе си доказва колко повърхностни са те.
Погледнах обратно към тях. Аса се смееше на нещо, което Брейди беше казал. Всички бяха съсредоточени върху бившия куотърбек, докато той говореше. Спомних си за Райли Йънг и дъщеря ѝ, която влезе в магазина, и колко сладка беше тя. Райли беше майка тийнейджърка, но изглеждаше добра майка. Но тогава наблюдавах от другата страна на щанда. Взех парите ѝ и опаковах стоките ѝ. Какво всъщност знаех за някоя от тях?
Райли гледаше към Брейди с такава мекота в погледа, че ме караше да изпитвам болка за всичко, което изпитваше. Изглеждаше доволна, пълноценна, щастлива. Трябваше да спра да се взирам във всички тях като луда. Насочих вниманието си обратно към Брет, решена да не гледам повече по този начин.
– Днес се чух с треньора ми от Калифорнийския университет – каза Брет. – Мислят да отложат занятията за първи октомври и да предложат обучение в клас, дистанционно и хибридно, което е и едното, и другото. Той не е сигурен какво се случва с тенис сезона. Не са взели решение. Все още нищо не е сигурно.
Все още не знаех какво ще се случи и с моето училище. Не ни бяха казали нищо.
– Това не е чак толкова лошо – казах аз.
Той сви рамене.
– По-добре от нищо.
Храната ни пристигна, а аз не бях толкова гладна, колкото бях, когато поръчах. Не бях сигурна дали заради смеха и разговорите, които се чуваха от масата, към която се опитвах да не гледам, или заради факта, че е много възможно да не напусна този град след два месеца, както се бях борила толкова упорито. Не исках да остана тук. Исках да заживея нов живот. Бях готова за истинско колежанско преживяване, а все повече изглеждаше, че това няма да се случи.
– И ето, че се появиха последните двама, които попълниха състава – каза Брет с присвити очи, преди да вземе сандвича си.
Погледът ми се върна нагоре, за да видя как Уила и Гънър се приближават към масата. Момичетата скочиха, за да прегърнат Уила, а момчетата извикаха поздрави на Гънър. Някои от тях бяха доста колоритни. Всички изглеждаха толкова щастливи, че са заедно, а енергията около тях ги правеше толкова привлекателни. Какво ли трябва да е усещането да имаш такава група приятели? Хора, с които си израснал и знаеш всичко за тях? Такива, на които си имал доверие и си ги обичал като семейство. Завиждах им. Можех да го призная. Но винаги съм завиждала за този живот. Да имаш приятели като цяло ми се струваше като приказка. Това беше още една причина да искам да отида в колеж тази есен. Исках да си намеря приятели и да се впиша в някоя група. Исках да бъда част от нещо подобно.
– Могат ли да бъдат по-гръмогласни? Това не е гимназия „Лоутън“ и те не са собственици на това проклето място – измърмори Брет.
– Те са щастливи да се видят. Не са ли повечето от тях вкъщи от колежа? Те се радват. – Отново ги защитавах.
Брет поклати глава.
– Ти не ги познаваш, Ези. Повярвай ми. Те са боклуци.
Напоследък той беше започнал да ме нарича Ези и това не ми харесваше, но нямах и намерение да бъда груб. Оставих го да мине.
Гънър стоеше с ръка на раменете на Уила, докато говореше на групата. Сервитьорката им донесе два допълнителни стола и всички се преместиха около масата. Не бяха точно на социална дистанция. Всички се бяха струпали около масата.
– Още не си опитала храната си – отбеляза Брет, а аз насочих вниманието си обратно към храната и я изядох. Въпреки че не бях гладна. Беше добро. Не беше страхотно, но беше едно от по-добрите неща, които бях опитвала.
Групата притихна и не можах да се сдържа да не погледна към Талула, която беше сложила ръка на Аурора. Сякаш даваше подкрепа. Групата вече изглеждаше мрачна. Гънър беше отишъл до Райкър и се беше изправил. После двете момчета се прегърнаха и видях как Гънър му каза нещо. Очите ми се присвиха от емоции, въпреки че не ги чувах. Въпреки че не ги познавах. Знаех за кого си мислят и какво беше променило настроението на масата.
Като ги гледах отстрани, изглеждаше, че имат всичко, но не беше така. Липсваше им един от тях. Той си беше отишъл завинаги и беше взел със себе си частица от това, което бяха те.