***
Е, последният човек, когото всички погледнахме, беше мистър Илнър.
Конярят не проговори веднага. Той довърши старателно яхнията, после избърса устните си със салфетка, преди да заговори:
– Конюшните се заключват за през нощта. По заповед на старата лейди Арнел. И тази заповед също е отпреди малко повече от четири години. И ще ви кажа още нещо – старата дама измъкна цялото си домочадие от столицата, сякаш дърпаше юздите. Всичките. Цялото семейство Арнел сега е в това имение, а преди това само лорд Арнел живееше тук и старата дама се грижеше за него. И ще ви кажа нещо, всички тези дракони знаят нещо. Има причина старата дама да държи всички при себе си сега. И има нещо нередно в магията, но мистър Наруа сигурно знае повече от мен за това.
Бойният маг се намръщи и каза:
– Не, не разбирам. Обясни ми, ако нямаш нищо против.
Мистър Илнър това не го затрудни, но погледна професора мрачно и едва след това ни съобщи:
– Трима бойни магове в имението. Само на тях е позволено да вземат конете след залез слънце, а също и на лорд Арнел, макар че кой знае защо не може да го направи. И така, конярите казват, че тези бойни магове имат една единствена задача: вечер да покриват всичко извън оградата със сняг, а на сутринта да проверяват за следи.
И отчасти ни беше ясно защо мистър Илнър гледаше професора така. Ставаше дума за бойни магове. Бойни магове, които са били наемани открито. А на бойните магове беше забранено дори да влизат на територията на Империята, камо ли да ги наемат – наемайки ги, Арнел се излагаха на риск. Суверенитетът си беше суверенитет, но… това беше непростимо дори за драконите.
– Откъде знаеш, че са майстори на бойните изкуства? – попита с равен тон професор Наруа.
– Призрачни гончета. – отговори просто мистър Илнър – Те ги пускат по следа. Ако намерят такава.
И така, какви изводи могат да се направят от всичко това?
– Преди четири години, преди първото убийство, старата лейди Арнел е знаела какво да очаква. – казах аз, почуквайки с пръсти по отворените писма.
– Да, – потвърди професор Наруа – случило се е нещо, което е трябвало да има някакви последици, и драконите са знаели какви са тези последици.
– Един от драконите. – добавих замислено аз.
Мисис Макстън, възползвайки се от мълчанието ми, заговори:
– Сутринта горяха само седемдесет и две от седемдесет и петте камини в имението, но до вечерта огънят весело пращеше във всички тях. Не мислите ли, че това е странно?
Погледнахме се един друг.
– О, мисис Макстън, не знам какво е нормално във всичко това. – казах с тежка въздишка.
– Арестът на онази прислужница на императрицата, нахалната мис Марион Абиго? – каза енергично мисис Макстън.
И моята смела икономка с ентусиазъм разказа случката на всички присъстващи. По думите на мисис Макстън аз бях извършила невероятен подвиг, намесвайки се в последния момент и спасявайки „бедната нещастница, хвърлена на отровните змии“. Но не бях съвсем сигурна, че съм спасила Шърли Акинли, която сега беше принудена да играе ролята на лейди Елизабет Енсан-Карио.
– Е, – замислено каза мистър Уолън – сега разбирам защо всички слуги в имението Арнел произнасят името на нашата мис Вайърти с почит.
Погледнах управителя някак объркано и мистър Уолън ми обясни:
– Ако лейди Енсан беше отровена, първият удар щеше да падне върху слугите. Щеше да има разпити, проверки, уволнения без препоръчителни писма, което, като се има предвид фактът, че хората са обвързани с Уестърнадан, щеше да означава, че няма да могат да си намерят прилична работа. Днес вие спасихте много хора, мис Вайърти. Тях и техните семейства. И прислугата го знае – всички прислужници, които минаха покрай мен този следобед, прошепнаха: „Бог да благослови вашата мис Вайърти.“
Предполагам, че трябваше да кажа нещо в отговор, но намерих сили само да се усмихна тъжно. Несъмнено много се радвах, че е предотвратено едно ужасно престъпление, но както и в случая със спасяването на Ариана Арнел, спасяване в последния момент, не изпитвах нито триумф, нито спокойствие, нито удовлетворение. Много по-удовлетворена щях да бъда от липсата на подобни ситуации по принцип.
– Виждам, че не сте щастлива. – отбеляза професор Наруа.
– Не виждам причина да съм щастлива. – отвърнах тихо.
– А аз виждам! – възкликна Бетси – Мис Вайърти, мистър Уолън казва истината – днес вие спасихте много животи! И аз… аз вече не се чувствам виновна! Идеята да отида да работя за Арнел беше моя. И съжалявам, мислех, че сме дошли тук напразно, но днес спасихме цял един живот. И помогнахме и на слугините, защото те са изтощени, горките, с цялата тази имперска орда… О, моля за извинение, свита.
Със сигурност никой не се беше сетил да я порицае за липсата на уважение и се опасявам, че думата „орда“ беше съвсем уместна.
– Не знам обаче колко още ще издържат. Още дори не е настъпила нощта, а аз почти не мога да движа краката си. – каза Бетси – Трудно е да се работи така. А като си помисля колко време още им остава, става ми страшно.
– Не за дълго. – казах аз.
И всички ме погледнаха въпросително, с изключение на професор Наруа. Той бързо разбра.
– Един скандал с личната прислужница на императрицата няма да остане без последствия. – магьосникът се усмихна – Ловко. Колко скоро императорът и свитата му ще напуснат имението Арнел?
– Предполагам, че утре. – казах не много уверено.
Единствената причина, поради която не бях сигурна, беше, че не знаех колко бързо се изпълнява смъртното наказание в Уестърнадан. А за покушението срещу лейди Енсан мис Марион Ебигот я очакваше смъртна присъда. Подозирах, че нейно величество ще се втурне да спасява вярната си спътница, защото една обикновена слугиня, жена, която притежаваше магия от старата школа, определено не беше обикновена слугиня. А освен това всички в империята знаеха, че драконите бързо убиват… Сигурна съм, че Давернети ще обърне дори тези слухове в своя полза, така че императрицата ще побърза със заминаването си, ще направи всичко възможно за това. В края на краищата само извън териториите на драконите тя ще има възможност да моли съпруга си за императорска прошка за отровителката.
Отблъснах чинията с яхния от себе си и се приближих до греяното вино, което професор Наруа беше приготвил за мен и което се оказа незаменимо средство за възстановяване на магическите ми сили. След това извадих тетрадката си, изправих гърба си, пресъздавайки перфектната стойка, която отличаваше „добре възпитаната мис от лошо възпитаната мис“, и започнах да пиша, споделяйки наблюденията си с домашните:
– И така. Да започнем с главния, херцог Карио. Той – огледах присъстващите – също знаеше за нещо. Не просто знае, той се подготвя за него. Момичето, което остави бележка на прага ни, обещавайки да удави този град в кръв, със сигурност е една от незаконните му дъщери: или Амбър Енсан, или Лора Енсан. И те са в Уестърнадан от четири години насам. Вярвам, че те са и тези, които са започнали всички тези ритуални убийства.
Бетси, която продължаваше да се храни с удоволствие, изпусна лъжицата си в шок.
– Лейди… убийца? – попита шокирано прислужницата.
– Те не са просто лейди, – написах имената им, записах приблизителните дати на пристигане, опитах се да свържа всичко някак си – те са два инструмента на смъртта, две остриета, наточени от омраза, и са уайверни, тоест отчасти Руфусдрако, отчасти трансформиращи.
Мистър Онър ме изслуша със същото мрачно внимание, както всички останали тук, но именно той попита:
– Коршун Карио е обучавал своите момичета? А не момчетата?
– Не… – поклатих отрицателно глава – Достатъчно странно беше да осъзная, че убийците са две доста млади момичета, при това дами, но от това, което ми беше казал генерал ОрКолин, не всички момчета със смесица от кръв от двете нации във вените си оцелявали. По-често те умирали още на първото си завъртане, на тринадесетата си луна.
И никой не го разбираше. Дори професор Наруа, който, както каза, дълго време е живял с трансформиращи. Точно това ме накара да го погледна изненадано и магьосникът, донякъде смутен, беше принуден да извади своя талмуд.
Не беше необичайно да го видя да вади огромната ръкописна книга от медальона си, но Бетси отново беше спряла да яде, макар да беше очевидно, че прислужницата е била и гладна, и уморена през целия ден. Мисис Макстън се отнесе към магическата поява на внушителната книга с безразличието на икономка и предвидливо премести чиниите и чашата с вино далеч от професора, като направи място за монографията му.
– Тринадесета луна, тринадесета луна… – повтаряше той, като нервно прелистваше страниците.
Най-накрая спря да губи време, изрече търсещо „Куарере“ и книгата сама се разгърна на правилната страница.
– Тринадесетата луна – прочете професор Наруа – е конвенционален период на смяна на поколенията, който трае три до четири години след началото на юношеството. В някои случаи, при оскъдно хранене и наличие на тежък физически труд, той се проточва до пълните седем години.
Тази информация ме разтревожи.
Поради причината, че веднага си спомних за един разговор, който бях провела наскоро:
– „Но ако някой е оцелял, генерал ОрКолин, как да го намерим?
– Ще ви кажа едно – той е тънък. Толкова тънък, че не можеш да определиш силата му.“
– Те не ги хранят? – попита развълнувано Бетси.
Но никой не обърна внимание на думите ѝ. Всички ме гледаха с подчертано внимание и аз – аз можех да кажа само следното:
– Генерал ОрКолин ми описа мъжките уайверни като слаби, много слаби, състрадателни – което по принцип е изключително човешка черта на характера, те губят паметта си, когато се превърнат, както повечето трансформиращи.
– Но, мис Вайърти, ние говорихме за две женски уайверни. – напомни ми мистър Уолън.
Да, говорихме и това беше най-големият проблем, защото се страхувам, че се е случило нещо чудовищно.
– Обективно погледнато, въз основа на данните, с които разполагаме до момента, можем да кажем следното… – започнах бавно и несигурно, взирайки се в тетрадката пред мен, опитвайки се да звуча дистанцирано и научно, но… не беше особено достойно – Преди четири години се случва нещо, което се превръща в спусък за тетивата на лъка, горящ фитил за оръдието, натискане на спусъка за праховата карабина. Нещо, което все още се изплъзва от моето разбиране, и силно се съмнявам, че някой в Уестърнадан ще ни информира открито за този нюанс. Тази точка, от която няма връщане назад, която задейства цялата верига от ужасни последствия. Така че причината остава неизвестна. Но ето ги последствията… последствията, които ние с вас вече сме имали нещастието да оценим и осъзнаем. Около четиристотин загинали – ужасна цифра, осиротели деца, родители, съпрузи. И всички тези убийства са имали само една цел – да принудят лорд Ейдриън Арнел да се превърне в дракон в пълния смисъл на думата.
Беше ми толкова трудно да говоря за чувствата на самия лорд Арнел, но откровеността вече се беше превърнала в добра традиция в нашия малък кръг, така че, нервно рисувайки цвете в полето на бележника си, докладвах:
– И във всяко от убийствата лорд Арнел е обвинявал себе си.
Не погледнах домашните си, само чух как мисис Макстън шумно издиша, Бетси изпищя, а мъжете млъкнаха.
– Когато са се появили такива подозрения, – продължих аз, рисувайки листенцата – лорд Арнел започнал да се заключва през нощта, оставайки под грижите на лорд Давернети… и убийствата спрели.
Назад към част 18 Напред към част 20