***
Тази информация беше изслушана от всички в мълчание, последвано от също така мълчаливо обмисляне.
– Давернети е хитрец, рано или късно ще го разбере. – каза мистър Илнър и се усмихна – Мога да си представя лицата на нашите убийци….
– Пази Боже! Те не са наши и се надявам никога да не станат такива! – възмути се мисис Макстън.
– Знаете ли, – подсмръкна Бетси – обзалагам се, че дамите са си изгризали всичките нокти!
Неволно погледнах към своите, като си помислих, че трябва да съм по-малко нервна.
– Така, така, дъщерите се провалиха – каза замислено професор Наруа – и съобщиха за провала на татко. Точно за това става дума в цялата тази работа с годежа.
– Вероятно сте прав. – започнах отново да рисувам цветето, роза.
Роза с капещи от нея капки кръв.
– От това, което ми каза генерал ОрКолин, херцог Карио отделял време и внимание на всичките си дъщери. Но докато Ембър и Лаура били обучени за магове, нещо повече, той ги обучавал на фехтовка, водил ги на лов и ги тренирал, законната Елизабет Карио-Енсан вероятно имала познания само на теория. Баща ѝ я държал в течение на това, което предстояло да се случи, но не повече. А после…
Още една капка кръв падна от изрисуваната ми роза….
– Тя се е влюбила в лорд Арнел. – Бетси просто каза това, което аз не можех да кажа: – Ох, как се влюбила. От пръв поглед. Щом го видяла, не погледнала към никой друг. Земята под краката си не виждала. Нито дума не чувала. През първата нощ не е спала. И Кейт, нейната камериерка, ми каза поверително, че лейди седяла пред огледалото и се усмихвала. И щом се разсъмнало, скочила, премерила всичките си дрехи и си сменила прическата. Шест часа прекарала само в приготовления за закуска, искала да бъде красива.
Всички ме погледнаха. Аз… с удоволствие бих продължила да рисувам розата, но се страхувам, че като мълча в този случай, ще издам малко повече, отколкото ми се иска, затова трябваше да си призная:
– Бетси е права. Лейди Елизабет наистина се е влюбила.
Интересно какъв ли го е видяла? Сдържан, учтив, галантен? Вероятно така. Във вежливия, сдържан, галантен, изпълнен с вътрешно достойнство и благородство лорд Арнел наистина можеш да се влюбиш, без да се оглеждаш. Можеше да се влюбиш в него и когато го видиш полугол на пода в центъра на кръг от свещи, когато един поглед от дракона е по-неприличен от хиляди думи. И можеше да го обикнеш и заради онова докосване на дланта му, когато си беше проправил път в спалнята на монахинята, спасявайки и мен, и сестра Мариса, унищожавайки огнения вихър.
Той наистина можеше да бъде обичан… но аз никога нямаше да направя тази грешка.
– Ако погледнем на събитията в перспектива, – продължих аз дистанцирано – можем да стигнем до следното заключение: лейди Елизабет Карио-Енсан е решила да спаси любимия си.
– Както веднага виждаме, тя е умно момиче. Ако ще спасява, то е, за да спаси бъдещия си съпруг, а не като теб, която едва не си дала цялата си душа за онзи негодник. – каза поучително мисис Макстън.
Върнах се към разказа, без да коментирам изказването ѝ:
– Лейди Елизабет Карио-Енсан поискала от бъдещия си съпруг само един годежен подарък: време насаме от обяд до залез слънце.
– О, Боже мой! Колко безсрамно! – възкликна моята икономка.
Този път не коментирах възклицанието, а само ѝ напомних:
– Едва ли дамата се е интересувала от интимен акт, мисис Макстън.
– Мис Вайърти! – каза тя възмутено.
Обаче аз вече не съм дете и… какво общо има мнението ми с всичко това? Нищо. Затова продължих:
– Лейди Енсан със сигурност е знаела какво се случва. Знаела е също, че сестрите ѝ повече от четири години усърдно са довеждали лорд Арнел до ръба на бездънната пропаст, така че вероятно се е опитала да направи това, което направих аз: да спре несъзнателната трансформация на дракона и да го доведе до нивото на съзнателната трансформация.
От листенцето на нарисуваната от мен роза падна още една капка кръв… и започнах да рисувам с черно мастило малка локвичка кръв.
– И? – не можа да издържи на мълчанието ми професор Наруа – Дали е успяла?
Леко увеличих локвичката под розата и тихо отговорих:
– В известен смисъл да. Само че методиката, използвана от лейди Елизабет Карио-Енсан, очевидно е била предназначена за трансформиращи и е събудила… един трансформиращ.
Погледнах към професор Наруа и попитах тихо:
– Виждали ли сте някога описания на щетите, нанесени от дракони, по времето, когато този древен народ все още е имал способността да лети?
Бойният маг въздъхна тежко и отговори:
– Естествено, изучавах нещо подобно като част от курса по история на бойната магия. Удари? Имаше много такива. Драконите, тези древни дракони, бяха с огромни размери, лесно можеха да прегризат човек наполовина, независимо от бронята му, можеха да убиват с едно замахване на опашката, можеха да…
– …да ударят с лапа! – довърших аз вместо него.
Професорът кимна.
– Лапа с пет нокътя! – продължих аз.
И отново майсторът на бойните изкуства трябваше само да кимне.
Трябваше да им разкажа:
– Лейди Елизабет Карио-Енсан беше открита от мен. По тялото ѝ имаше само една рана, която беше разкъсала тялото ѝ от шията до долната част на корема, сякаш беше удар, нанесен от тежък двуръчен меч или….
И погледнах мага с изразителен поглед.
– Или опашката на мъжка уайверна. – довърши мисълта ми Наруа.
Кимнах, потвърждавайки напълно предположението му.
И като нарисувах трето цвете в тетрадката си, докладвах:
– Когато лейди Елизабет беше намерена от мен, тя шепнеше в несвързан делириум: „Звярът… Звярът е буден… Звярът… бягай…“
Протегнах ръка към чашата си, отпих глътка греяно вино и като се върнах към рисуването си, което беше по-скоро успокояващо отколкото хоби, продължих:
– Странни думи за дама, която сама е събудила „звяра“. Странни думи за дама, която едва ли би нарекла дракона звяр, а лейди Карио-Енсан със сигурност знаеше каква е разликата. И така стигаме до крайното мрачно заключение – в Уестърнадан има мъжки уайверн. Млад мъжкар. Отчасти ръждив дракон, отчасти трансформиращ, а подозирам, че има и щипка класическа драконова кръв в себе си, иначе едва ли щеше да има достъп до полицейското управление, а той има. Тъй като съучастникът на сестрите Енсан може да бъде само мъж, двете дами твърде много приличат на законната дъщеря на херцог Карио и едва ли биха останали незабелязани, ако се намират в полицейския участък.
Третата роза беше по-хубава от първите две, а капките кръв вече капеха не само от венчелистчетата, но и от стъблото.
– А…извинете, – нервно се закашля професор Наруа – защо сте толкова сигурна, че незаконните сестри Енсан са били като чудодейно оцелялата лейди Елизабет Карио-Енсан?
Вдигнах тъжен поглед към него и честно го осведомих:
– Защото момичето, което сега се представя за лейди Елизабет Карио-Енсан, всъщност се казва Шърли Акинли. Тя е третата извънбрачна дъщеря на херцога на Карио. Дъщеря, за която той не знаеше нищо, но която беше известна на професор Стантън, а от него и на лорд Давернети. По тази причина Шърли Акинли, една от тризначките, родени от по-малката сестра на лейди Енсан, за която херцог Карио се е оженил, е могла да се представи за мъртвата си сестра. Що се отнася до самата Елизабет Карио-Енсан… момичето е мъртво, професоре. Практически умря в ръцете ми. И нищо не можех да направя за нея, освен да облекча страданията ѝ в последните мигове.
Известно време в коледната кухня на имението Арнел цареше тишина, но после мистър Уолън заговори:
– Мис Вайърти, значи основната ни заплаха остава втората незаконна дъщеря на херцог Карио, която е в града?
– И звярът. – добави Бетси.
– И императрицата. – въздъхна мисис Макстън.
– И херцог Карио. – добави професор Наруа.
„И лорд Давернети.“ – помислих си аз, защото снощи не успях да заспя много, а това… това трябваше да се преживее по някакъв начин.
А също и… да сдържа искреното си възхищение от дракона, предизвикано от ефекта на заклинанието, защото лорд Давернети до последно вярваше в невинността на своя роднина. Но какво възхищение можеше да изпитвам към него, като се има предвид броят на смъртните случаи, които бяха настъпили.
– И лейди Арнел, и старата, и родената Стантън. – каза мистър Уолън.
Кръгът на враговете ни се разширяваше все повече и повече…
И тогава замръзнахме, аз и професор Наруа. Защото аз, както и бойния маг, ясно усетихме нахлуването в територията, покрита от балдахина на мълчанието.
Унищожихме го едновременно и всички скочихме също толкова бързо – аз с тетрадката си, мистър Уолън с писмата, мисис Макстън с чашата с греяно вино, мистър Онър с кинжала си, който беше по-голям от първия, с който бях нарязала писмата, но Бетси беше най-изненадващата от всички: тя се стрелна към ъгъла и грабна кофата с мръсна вода, която беше използвана за миене на кухненския под, преди да сложим масата.
И кой знаеше, че именно нейното действие щеше да се окаже най-правилното!
Защото веднага щом вратата се отвори, Бетси хвърли мръсната вода върху мъжа, който влезе, преди да успее да види каквото и да било.
– Какво, по дяволите?! – възкликна стопанинът на имението, който се бе отдръпнал и така ни бе изгубил от поглед.
Това, което се случи след това, беше наистина виртуозно изпълнение на заговор от слуги.
– О, лорд Арнел! – мисис МакАвърт се появи сякаш изпод земята с хавлиена кърпа и като принуди господаря си да отстъпи, заговори възмутено: – Лилел, това е недопустимо! Кой излива мръсна вода върху хората, които влизат?!
И някъде от кухнята, не от тази, в която бяхме, се чу нервно бръщолевене:
– Простете, мисис МакАвърт, това е лакеят на императора, който винаги се опитва да ми вдигне полата…
– Лилел!
– О, моля за извинение, мисис МакАвърт, исках да кажа, че той е впил мръсните си лапи в мен, затова се обърках… О, лорд Арнел, смирено ви моля за извинение, кой знаеше, че сте вие? А ако знаех, аз нямаше да го направя! Аз на вас щях да ви позволя да ми вдигнете полата и…
– Лилел!
– О, исках да кажа, че ако знаех, че сте вие, щях да си взема чиста вода. – каза тя още по-смутено и в същото време предизвикателно.
Междувременно вратата, водеща към склада за зеленчуци, се отвори и недвусмислено ни посочиха изхода.
Бягството беше забележително – ние бягахме, от отсрещния вход се появиха две прислужници, които бързо почистиха остатъците от вечерята ни, а лорд Арнел се възмущаваше в съседната стая:
– По дяволите, можеш да хвърляш по мен колкото си искаш, но ми направи услуга и се махни от пътя ми!
Вярно е, че в дома на господаря управляват слугите. Искам да кажа, че докато те се махнат от пътя му, ние също си бяхме тръгнали, но от кухнята.
Назад към част 20 Напред към част 22