***
– Лейди Ариела Уотърби, – започна хладнокръвно лорд Отон Грейд – искрено съжалявам, че не успяхме да поговорим преди за правилата на вашето поведение в моя замък. Е, сега ще ги изложа. Първото правило е, че трябва да носите всичко, което ви сложа. Защото, ако аз съм закопчал верижката на един медальон със собствената си ръка, той не е просто медальон, лейди Уотърби, той е вашата защита!
Сега погледнах лорд Грейд с откровено учудване.
– Освен това, – продължи херцогът – трябва да се храните изключително в мое присъствие, защото аз съм, не ви съветвам да се усмихвате снизходително, единственият маг от най-висш порядък на три хиляди мили наоколо, следователно способен да открие всяка отрова.
Искрено бих се учудила дори на предположението, че госпожица Уинслоу би искала да ме отрови, но… но херцогът продължи:
– Правило трето – ако съм наел камериерка за теб, тя трябва да е поне черен майстор на бойните изкуства и не препоръчвам да носиш нищо, което не е проверено от Оливия!
Сега не скрих истинското си изумление. Но лорд Отън Грейд завърши като за последно:
– Забранявам ви да се движите из замъка без придружител. Абсолютно забранено. Единствените приемливи придружители са лорд Ирек, Оливия и аз. И на двамата имам доверие като на себе си, и двамата са способни да се справят с всяка опасност, с която може да се сблъскате.
Известно време се взирах в херцога с ужас, но той ме погледна обратно спокойно, строго и категорично. И по някаква причина, въпреки загрижеността му за моята безопасност, аз не се чувствах добре.
И тогава се появи въпросът:
– Моля да ме извините, лорд отон Грейд, без да искам по никакъв начин да ви обидя, позволете ми все пак да попитам, другите ви булки бяха ли подложени на същите мерки за сигурност?
Херцогът въздъхна тежко и шумно, но отговори честно:
– Не.
– Не?! – попитах със слаб глас – Но… защо тогава… ах…
Той ме погледна строго и се подигра:
– Ариела, вие сте първата дама, за която ми се налага да отделя половин нощ за претърсване на магически активния нощен лабиринт на замъка. И именно аз, а не вие, трябваше да сляза в овразите, ужасен да видя там крехкото ви младо тяло. И, няма да крия, вие бяхте единствената, която ме нарече татко и ме помоли да не изхвърлям Бусик.
Бузите ми пламнаха от срам.
Отон Грейд се усмихна загадъчно и каза проницателно:
– Лейди Уотърби, харесвам ви и не искам да ви загубя.
Няколко мига се взирах в херцога с широко отворени очи, после се обърнах, забързах през спалнята и се опитах да отворя вратите. Едно, две, три… аз…
– Заключено е, Ариела. – каза над мен отон Грейд. Съвсем близо. Толкова близо, че щях да се страхувам да се обърна, дори ако пред мен се беше отворила Огнената геена. И въпреки думите на лорда, продължих да дърпам дръжката на вратата с надеждата да се измъкна, и то колкото се може по-далеч!
– Уплашихте ли се? – сега гласът звучеше подигравателно, а вратата не помръдваше.
И следващото нещо, което разбрах, беше, че ръцете на лорд Грейд се плъзнаха по гърба ми, установиха се на кръста ми и бавно започнаха да се движат нагоре.
– О, Пресвета, престанете! – викът избухна сам, преди да го осъзная.
Тих и ироничен смях:
– Толкова ли е лошо, Ариела?
Треперех, не можех да кажа нищо, а херцогът… лорд отон Грейд ме обърна властно, притисна гърба ми към вратата и като се надвеси така, че лицето му беше ужасно близо, каза гневно:
– Надявам се, че наистина сте се уплашила, Ари, или поне сте започнали да се страхувате да предизвиквате моето недоволство. Защото точно тази спалня, лейди Уотърби, ще бъде вашето наказание, ако нарушите някое от правилата, за които ви казах.
Спрях да дишам, взирайки се ужасено в херцога, но той добави с усмивка:
– И следващия път, лейди Уотърби, няма да говорим. – пръстите му докоснаха устните ми и лорд Грейд издиша – Надявам се, че се разбрахме?
Свита, аз продължих да гледам последния член на военната династия на отон Грейд, без да мога да отвърна поглед, да се помръдна или да отговоря. Тялото ми се скова от ужас и почти не можех да дишам.
– И последно, – злобна усмивка изкриви ъгълчетата на устата му – ако посмеете отново да откажете вечеря, независимо по каква измислена причина, ще дойда в спалнята ви, ще ви вържа и ще ви нахраня сам. И не гарантирам, лейди Уотърби, че след това ще ви оставя да спите сама.
Цялото ми тяло потръпна и аз преглътнах, едва чуто шокирана:
– Вие… вие… не сте извратеняк!
Усмивката му беше достойна за платно на църковен художник, за да отрази истинската същност на злодея, и точно с тази усмивка херцогът издиша в лицето ми:
– А ти не си дете, Ариела, ти си напълно оформена млада жена и без много дантели и волани това е съвсем ясно да се види.
Ключалката щракна. Вратата се отвори, а аз едва се задържах на крака и се отдръпнах от лорд Грейд. Бях толкова уплашена, че се страхувах да му обърна гръб, и се отдръпнах, гледайки херцога с ужас. А той се усмихваше – иронично, не скривайки собственото си превъзходство и искрената си подигравка с мен.
Когато осъзнах това, веднага се обърнах и забързано прекосих салона на херцога и отворих вратите към галерията.
И замръзнах.
Там, на червения килим, стояха госпожа Тортън и още две жени, които нервно пристъпваха от крак на крак. Известно време се взирахме учудено една в друга, а после всички жени изведнъж направиха рязък реверанс. Те клекнаха много по-ниско отколкото трябваше и аз не можах да разбера причината за това, докато не прозвуча зад мен:
– Решихте да се задържите ли, лейди Уотърби?
Осъзнаването на ситуацията беше ужасяващо! Стоях на прага на покоите на херцога, а той, ако се съди по гласа, беше точно зад мен, и всичко това пред очите на госпожа Тортън и придружаващите я дами. О, Пресвета! Срамът опари бузите, шията и дори ушите ми и с най-голяма трудност запазих подобаващо учтиво изражение на лицето си, проклинайки от все сърце лорд Грейд. Жените също бяха крайно смутени от ситуацията и дори когато се върнаха на първоначалните си позиции, не вдигнаха очи, сякаш бяха безкрайно заинтересувани от купчината ален килим, и само херцогът сякаш се чувстваше повече от удобно.
– Госпожо Тортън, бихте ли желали да посочите причината за присъствието си в близост до стаите на лейди Уотърби?
Жената вдигна глава, погледна ме малко смаяно, но съчувствено и като се поколеба, отговори:
– Дойдохме по повод роклите на милейди… почукахме, но… не ни отговориха.
– Хм, странно.
Херцогът, слагайки ръка на раменете ми, при което мигновено се вкамених от докосването му, ме изведе от галерията и решително се запъти към моята врата. Щом се озовах зад гърба му, всички присъстващи дами ме погледнаха с интерес и съчувствие, а аз осъзнах, че въпреки спокойствието и дори усмивката ми, зачервените ми бузи са твърде красноречиви. Чувствах се така, сякаш щях да изгоря от срам.
Лорд отон Грейд почука доста силно на вратата.
Тишина.
– Оливия! – гласът на херцога накара всички присъстващи да потръпнат.
Тишина.
С рязко издишване негова светлост постави дланта си върху дървото… синкаво сияние, щракване на отваряща се брава и аз едва се сдържах да не изкрещя.
Отваряйки вратата, лордът бързо влезе в покоите ми и почти веднага се чу трясък:
– Какъв демон, Оливия?!
Първата ми мисъл беше, че е била убита! Бях си тръгнала, а камериерката беше в покоите ми и тя беше убита. Уплашена от собственото си предположение, се втурнах в стаята, но още щом влязох, замръзнах, гледайки недоверчиво госпожа камериерката, която беше скочила, явно след вика на херцога, и стискаше на гърдите си отворен том на „Необуздана страст“. Бузите ѝ пламтяха, погледът ѝ беше вял и разфокусиран, устните ѝ бяха отворени, сякаш искаше да каже нещо. И тогава Оливия ме видя. Тя замръзна, дишайки тежко, после погледна херцога с ужас.
– Аз – издиша накрая жената – аз… тя беше заспала! – последното беше почти крясък – Разтревожена, се мяташе тук, а после заспа и дори се заключи.
О, Пресвета …
– Така ли? – Веждите на лорд Грейд се извиха подигравателно – И се е заключила вътре?
– С резе – потвърди прислужницата – Разбира се, това не беше проблем за мен и веднага щом дамата заспа, влязох, проверих дали всичко е наред и се върнах. Но тя беше заспала!
Отон Грейд ме погледна внимателно, после мина през всекидневната, отвори вратата и влезе в спалнята. Нервно прехапвайки устните си, наблюдавах как последният член на военната династия Грейд се приближи до леглото ми, отметна завивката… умело навитите възглавници, перфектно имитиращи тялото на спящ човек, бяха внимателно разгледани, след което в спалнята ми прозвуча глас:
– Просто нямам търпение да прочета личната ви характеристика, лейди Уотърби. Мисля, че ще я намеря много по-любопитна, отколкото смеех да се надявам.
Не издадох нито звук. Херцогът се върна бавно и някак замислено в гостната, приближи се до Оливия, взе небрежно книгата от нея, затвори я и прочете заглавието. Той се усмихна изненадано, отвори я, прелисти няколко страници… Високомерното аристократично лице не показа никакви емоции, но това вкаменено изражение говореше много. Откровено недоброжелателният поглед на черните очи, отправен към мен, след като прочете любовната литература, беше също толкова показателен.
– Лейди Уотърби, ще бъда истински разочарован, ако науча, че тази книга принадлежи на вас!
О, ето как…
– Книгата принадлежи на мен, лорд отон Грейд – отвърнах с най-любезната си усмивка.
Погледът на херцога потъмня. Той затвори книгата и я хвърли обратно на масата, без да откъсва гневния си поглед от мен. Беше ми зададен въпрос.
– Позволете ми да ви попитам какво толкова ви привлича към тази литература, лишена от логика, морал, знания и интелект!
Усмихнах се. Не можех да се сдържа и отговорих :
– Лорд Отон Грейд, позволете ми да не се съглася с вас. В това конкретно издание – посочих един том, който лежеше на ръба на масата – има какво да се научи. И толкова много любов!
Не можах да разбера кое се отразяваше повече в погледа на херцога – гневът или откровеното недоверие. Заобиколи Оливия, която все още пламтеше, отидох до масата и отново взех книгата. Той я отвори на случаен принцип, на около половината път прочете…
– Ньор патокер есваи, Оливия? – Това не беше въпрос към мен.
Но… така се случи, че знаейки за познанията ми по асарски, херцогът използва северния диалект на кралството и неговото „Валидността на уточняването на сцените в леглото, Оливия?“ всъщност преведох веднага. Вероятно преводът ми беше груб и вероятно не „уточняване“, а подробности, но няма значение – разбрах фразата напълно добре.
– Нал даскеве – отвърна камериерката.
А и никоя камериерка не би могла да дойде от вече мъртво царство – което е езикът на маговете. И тя каза „Без хоризонт, увлечение“, което сигурно щеше да звучи по-правилно „Безкрайно увлекателно“. Все пак северният диалект изобилства от идиоми и двусмислени значения.
– Даскеве?! – изръмжа лорд Отон Град.
Не можах да издържа повече и му напомних:
– Лорд Грейд, донякъде е неприлично да се води разговор в присъствието на хора, които не разбират нито дума. – Удивителното е, че започвам да харесвам откровените лъжи – Или се върнете към езика, който всеки може да разбере, или си спомнете за здравото приличие, поне за част от него, и се оттеглете някъде другаде, а не в салона ми, за да продължите дискусията си за непознатото.
Назад към част 15 Напред към част 17