Глава 25
Уличните лампи блестяха на влажната настилка, докато Зак и аз се приближавахме към „Филм Руж“, а Лиена вървеше на крачка зад нас. Театърът представляваше дълга, тънка двуетажна сграда с една-единствена зала и надпис над билетната каса, който гласеше: „Постоянно затворено. Благодарим ви за 71 години покровителство.“
Нервите ме разтърсиха. Всичко зависеше от плана ми и ако бях сгрешил, щеше да умре не само Даниел, но вероятно и тримата. За да се усложнят нещата, не можех да разчитам на обичайния си арсенал за изкривяване. Радомир вече беше разбрал как да вижда през моите изкривявания: като трептеше със светлините около мен. Не можех да поддържам реализма на изкривяването при бързо променящи се светлинни условия.
– Запомни – промълвих аз. – Заклинанието за убийство се задейства с четири думи, така че ако Радомир започне да…
– Знам – намеси се Зак. – Но няма да го направи, освен ако не е притиснат в ъгъла.
– Защо мислиш така?
– Да убиваш заложници, преди да са изпълнени исканията ти, е лошо за бизнеса.
Поклатих глава и нервно оправих бойната си жилетка. Носенето на цялото ми снаряжение от онзи глупав набег в къщата на Дариус насам се беше отплатило.
– И не можем да се бавим, защото гласуването е след двайсет минути, а…
– Знам. Ако продължаваш да бъбриш, ще те оставя тук.
Примижах към него.
– Това със самотния рейнджър ти върши работа. Готино е като дявол, а и имаш челюст, за да се справиш с целия този вид на рогатия злодей, но този път е различно.
Той изви хладнокръвно вежди към мен и аз отново се изненадах от нормалността на очите му. Бяха дълбоки, мечтателно зелени, но вече нямаха онази нечовешка жизненост.
– Ти си в нашия отбор за това – продължих аз, говорейки бързо и тихо, докато се изкачвахме по широките стъпала на театъра. – И ако не си имаме доверие, поне един от нас няма да си тръгне жив оттук. – Погледът ми се насочи към лаконичното, съсредоточено изражение на Лиена. – Тя поставя живота си в нашите ръце, човече. Трябва да знам, че ни подкрепяш.
Спряхме пред широките двойни врати, чиито дръжки бяха свързани с тежка верига и дебел катинар, който вече беше срязан. Зак сви рамене, после свали счупения катинар и го захвърли.
– Пазя ви гърбовете – изръмжа той. – Тревожете се за вашата част от този грандиозен план.
Усмихнах се плътно.
– Имай малко вяра.
В отговор той смъкна веригата от дръжките и я хвърли от стъпалата.
Отворих вратата и се промъкнахме вътре. Посрещна ни застлано с червен килим фоайе, отляво имаше малък щанд за концесии, а отдясно – входовете към тоалетните. До стаята за малките момчета имаше една врата с надпис „Само за персонала“ и въз основа на местоположението ѝ знаех, че води към залата за прожектори; при наличието само на една зала в сградата не беше трудно да се разбере.
Зак бавно сканира празното пространство.
– Чисто.
– Изглежда чисто – поправих го аз, разкопчавайки пистолета си за отвари. Луминамагът можеше да се крие на видно място, използвайки фантастичната си светлинна магия, за да остане невидим.
– Моите варги не могат да го усетят наблизо – отвърна друидът. – Но той е минавал оттук наскоро, заедно с още няколко души.
Значи Радомир трябва да е довел подкрепление. Надявах се, че ще е твърде арогантен за това.
Пресякохме към двойната врата на аудиторията. Лиена се отдръпна на няколко крачки, стиснала здраво чантата си.
– Готови ли сте? – Попитах, като посегнах към дръжката.
Зак кимна.
– А варгите? Наточени зъби и кореми, които къркорят за малко луминамагска плът?
– Те ще го подушат. А сега престани да се бавиш.
Поех си дълбоко дъх, вдигнах пистолета си и със свободната си ръка дръпнах вратата.
От другата страна на прага стоеше мускулеста жена, облечена в черен потник, който разкриваше грамадните ѝ рамене, и носеща широк, извит меч. Изглеждаше така, сякаш мястото ѝ е в Световната война, а не в залата на „Филм Руж“.
– Добре дошъл – каза тя със злобна, озъбена усмивка – и ме прониза с острието си през гърдите.
Влагата избухна срещу торса ми, а силата ме хвърли по задник. Първата ми мисъл беше, че ножът ѝ е толкова остър, че всеки литър кръв в тялото ми е избликнал от сърцето ми, но когато погледнах надолу, осъзнах, че лежа в локва вода.
Тя беше хидромагьосник. Мразех хидромаговете.
Тя се втурна към мен, а меча ѝ се стрелна към лицето ми. Със светкавица от кехлибарена светлина Зак използва светещия щит, който се беше появил на ръката му, за да отбие острието ѝ. Заставайки в охраната ѝ, той заби юмрук в стомаха ѝ като абсолютен гадняр, какъвто беше.
Когато тя се затъркаля назад през вратата, зелена светлина освети помещението отвъд, след което избухна навън.
В секундата преди да удари магическата детонация, Зак падна в клек пред мен, прибирайки цялото си тяло зад щита. Отворените врати се издухаха точно от пантите си и съкрушителната сила го запрати обратно в мен, като тежестта му изтласка въздуха от дробовете ми.
Той се търкулна от мен и ние скочихме на крака, отстъпвайки няколко крачки. Лиена застана зад нас в отбранителна позиция, а погледът ѝ бе насочен право напред към враговете ни.
На входа на аудиторията без врати един слаб мъж с дълга, сплетена коса и кожени дрехи държеше захабен бастун с горски зелен скъпоценен камък на върха. От двете му страни стояха Тя-Хълк и още една жена – снажната дама, която ме беше последвала от къщата на Ейми. Тримата мошеници се подредиха пред разрушените врати.
До мен Зак оголи зъбите си в тъмна усмивка.
Кехлибареният му щит се стопи в светещ камшик и когато вдигна ръка, въздухът от двете му страни затрептя. Ниско ръмжене се разнесе из фоайето, когато до друида се появи двойка космати черни вълци.
Старицата също се усмихна и друго странно трептене наруши въздуха, като изкривяването се появи между нея и друида. В пространството се материализира някаква форма – и това не беше вълк от фея.
На три метра от нея се втвърди ултрамаринов скорпион с размерите на мотоциклет, а черни ивици изпъстриха полираната му като черупка външност. Дебелата му опашка се извиваше над насекомото, а от заостреното му жило капеше отрова. То разтвори масивни щипци, чиито назъбени краища бяха накъсани и смъртоносни.
Така че трябваше да се справим с една вещица и нейния познат чудовищен бръмбар, един страховито набит хидромаг и един магьосник с жезъл – и това не включваше самия Радомир, където и да се намираше той.
Откъснах поглед от скорпиона, за да хвърля остър поглед към Зак.
– Планът не се променя.
Брадичката му леко се наклони.
Поех си дъх – и Лиена изчезна.
Скорпионът нападна, сякаш това беше сигнал. Камшикът на Зак се измъкна и се завъртя около гигантското жило на буболечката. Варгите му се стрелнаха към клещите му, като го разсеяха.
Стрелнах се встрани и изстрелях с пистолета си в хидромага. Тя издигна капка вода, за да се предпази от приспивателните отвари. Както се очакваше, не бях много полезен в пряка битка. Това не беше силната ми страна.
Когато двамата варги на Зак подкараха скорпиона към щанда за концесии в хаотично петно от щипци, жила и бели вълчи зъби, аз се отървах от опасността, хвърлих бърз поглед наоколо и се разделих с Кит – опитвайки се да не обръщам внимание на кощунственото разрушаване на машината за пуканки, причинено от битката на феи.
Фалшивият Кит спринтира покрай Зак, когато той щракна с камшика си към магьосника, а хидромагът го блокира с още един воден щит. Изстрелвайки още сънотворни отвари бясно към мошениците, Фалшивият Кит се провря през вратата на прожекционната зала и я затръшна зад себе си.
– Момчето избяга нагоре! – Изкрещя хидромагът през рамо. – А момичето изчезна!
Момичето и момчето – колко описателно, колко красноречиво. Но тя удобно ми разкри къде трябва да търся Радомир. Той беше в аудиторията.
Със силен трясък камшикът на Зак изхвърли от ръцете на хидромага котешката сабя и я прати да лети. Докато се втурваше след него, друидът сграбчи кристала около врата си, изръмжа заклинание и хвърли в гърдите на магьосника сияещо лилаво кълбо. Мъжът падна по задник, лилавата магия се разпръсна по него, а Зак запрати другата си длан към вещицата, намираща се на десет стъпки от него.
– Импело!
Въздухът пулсира и вещицата полетя назад през отворената врата.
След като пътят ми беше разчистен, спринтирах покрай разсеяните мошеници и влязох в залата. Сто и петдесет места се намираха до сцената, която беше превърната в екран.
Пред екрана стоеше Даниел. Точно както на снимката, която Радомир беше изпратил на майката на момчето, на пода на сцената светеше страховито жълто заклинание, а Даниел се носеше над него, с крайници, изпънати в буквата Х като груба имитация на известната рисунка на да Винчи.
Дори от задната част на залата видях, че очите му са широко разтворени от страх, а устата му зяпа. Но ако издаваше някакъв звук, не можех да го чуя.
Радомир не се виждаше никъде, но аз знаех, че е тук. Трябваше само да използва магията си, за да трепне осветлението, и деформацията на невидимост, с която се опитвах да скрия Лиена и себе си, щеше да се провали.
Но точно тук се появи проекторът. Или по-скоро моята специализирана версия на проектора.
Вдишах дълбоко, съсредоточено – и аквамариновият скорпион се блъсна през вратата и влезе в аудиторията, прекъсвайки ме. Скочих на един ред седалки, докато фееният скорпион се въртеше бурно в коридора, а краката му се движеха в замайваща вълна. Единият варг беше стиснал челюстите си за лявата щипка на скорпиона, а другият избягваше отровното жило, докато се опитваше да се добере до мекия корем на насекомото.
Вещицата се втурна след тях с паникьосано изражение – само за да може брадатият магьосник да прелети през вратата, сякаш изхвърлен от гигантска ръка, и да се блъсне в гърба ѝ. Двамата се сгромолясаха по наклонената пътека.
Хидромага се впусна в залата след другарите си – и след нея от фоайето се изстреля пурпурно кълбо с пукнатини. То се размина на сантиметри с главата ѝ, докато тя падаше на колене.
Зак влезе последен, кехлибареният му камшик светеше, а дългото му палто се развяваше зад него. Той небрежно свали флакон от колана си, издърпа тапата със зъби и го хвърли в средата на триото врагове. Отварата се взриви в сива мъгла и тримата разбойници се сринаха в силни пристъпи на кашлица.
И затова бяхме довели Призрака, известен още като Кристалния друид, известен още като най-прочутия мошеник във Ванкувър, който риташе задници и изглеждаше добре, докато го правеше.
Само че щом си помислих това, Зак се поколеба. Ръката му полетя към лицето, притискайки едното му око, а другото беше широко и мигаше бързо.
Заслепен. Радомир беше тук и отклоняваше светлината от очите на Зак, за да го ослепи.
Сега беше мой ред.
Съсредоточавайки се върху халюци-бомбата, която държеше мен и Лиена скрити, аз напластих съвсем нова деформация: Проектор.
Светлината струеше от прожекционната кабина, осветявайки Даниел и големия бял екран зад него. Възхитителното ми лице изскочи, поздравявайки бойците в залата с бомбастична сериозност.
– Аз съм великият и могъщ Кит! – Изрева моята плаваща, прожектирана глава в чест на Оз. – Сложете оръжията си или ще наредя на моя слуга, непобедимия Кристален друид, да извади югуларите ви и да ги използва за скачане на въже!
Трите феи, все още вкопчени в битката, не обърнаха внимание на моята деформация, но главорезите на Радомир, които все още хапеха белите си дробове от отровната атака на Зак, се огледаха, за да видят на каква, по дяволите, импровизирана филмова прожекция са подложени.
Осветлих прожекционното изкривяване, като се концентрирах върху това как трептящото сияние се разпръсква из залата. Трептенето беше опорната точка на целия план.
Радомир се беше възползвал от слабостта ми да боравя с халюцинаторна светлина, за да вижда през деформациите ми, но сега превръщах тази слабост в сила. Време беше да видя колко добре един луминамаг може да контролира магията си, когато не може да различи истинската от фалшивата светлина.
Когато хаотичното трептене на Прожекциониста изпълни залата, Зак свали ръката от лицето си и се извърна към триото мошеници. Отново можеше да вижда. Успех!
Но възвръщането на зрението му закъсня със секунда.
Хидромагът замахна с ножа си във въздуха, създавайки водно острие с форма на полумесец, което се стрелна към Зак. Той се гмурна зад един ред седалки, а водата се изсипа върху него. Докато се издигаше нагоре, магьосницата изстреля заклинание към него. Камшикът му се превърна в щит тъкмо навреме, но силата го отхвърли назад.
Прожектиращият продължи да работи с пълна сила, знаейки, че животът на Зак зависи от способността ми да предотвратя атаката на Радомир за ослепяване.
Но къде беше страхливият луминамаг? Не можех да го видя, дори и с моята луда светлинна деформация.
– Покажи се, подлизурко! – Прожектираният Кит заповяда. – Престани да се криеш като безгръбначен, покорен троглодит, какъвто си, и се изправи срещу мен като наперен младеж, какъвто би искал да бъдеш!
Имаше ли някаква ирония в обидите ми? Да, по дяволите. Бях се скрил зад деформация и го призовавах да се крие зад светлинната си магия. Дали ми пукаше? Дори и на най-малката мишка не ѝ пукаше.
Зак тичаше по подлакътниците на столовете, избягвайки атаките и на магьосника, и на хидромага. Неговите варги бяха заети да се борят със скорпиона, а аз също не можех да му помогна; цялото ми внимание отиваше в моите варги, които натоварваха психическата ми енергия нещо жестоко. Широко разпространената деформация плюс Проекционистът бяха много за справяне.
Познатото замъгляване се събра в ъгълчетата на съзнанието ми и аз хвърлих притеснен поглед към сцената, наблюдавайки Лиена.
Горното осветление в залата пулсираше в странна картина. Това беше Радомир. Той използваше светлинния си трик, за да пробие невидимия ми възел. Той търсеше Лиена.
И я намери.
Назад към част 25 Напред към част 27
