Гава 26
Докато трептенето на истинските светлини се съревноваваше с моята трептяща проекция, Лиена спря на върха на късото стълбище, което се изкачваше към дясната сцена, и погледна нагоре, а лицето ѝ бе избелено от суровия блясък на светлината на прожекциониста.
Триумфалният смях на Радомир отекна на сцената.
Някъде откъм заклинанието, което държеше Даниел, избухна ивица гореща бяла светлина, изстреля се към стълбището и се заби в нея. Тя падна от стълбите и се приземи тежко на пода.
Засилих трептенето на Прожекционния апарат, докато хаотичното мигане заприлича на дискотека на стероиди. Фалшивата ми светлина се конкурираше с истинската светлина на Радомир и Лиена се размаза от погледа.
Мъглата в съзнанието ми се увеличаваше, замъглявайки сетивата ми. Светът около мен се притъпяваше, което ме принуждаваше да се концентрирам все повече, за да поддържам многопластовата деформация.
– Глупак! – Прожектираният Кит изръмжа с гъгнив смях. – Наистина ли вярваш, че с малкото прашни мозъчни клетки, които са ти останали, можеш да ме победиш?
Друг светлинен взрив от скиптъра на Радомир проблесна към задната стена на залата. Той си мислеше, че съм в кабината на прожекционния апарат, и се опитваше да прекъсне деформацията ми – но беше издал позицията си. Беше застанал близо до предната част на сцената, почти в центъра.
– Минути те делят от унищожение, наглецо! – Прожектираният Кит се изхили. – Преклони коляно или се изправи пред неизбежната си гибел!
– Престани да се фукаш, Шекспир! – Изкрещя Зак.
Проектираният Кит нацупи огромната си устна, докато истинското ми аз се обърна към друида.
– Дразнят ли ви моите словоизлияния…
О, по дяволите.
Не, не в това беше проблемът.
Светещо заклинание се беше заплело около торса на Зак, притискайки ръката му с щит/бич към страната му. Розовата мъгла на отвара висеше във въздуха и магьосникът изглеждаше в безсъзнание насред нея.
Но хидромагията все още се движеше и докато гледах с ужас, тя завъртя сабята си в осморка. Водни капки се образуваха от нищото и се сгъстяваха около главата и раменете на Зак.
Той се дръпна назад, без да може да се измъкне от водното кълбо.
Варгите му отскочиха от скорпиона и се втурнаха на помощ на друида, но насекомото фея се втурна след тях. Клещите му уловиха единия за задния крак с ужасно хрущене, а вторият вълк едва избегна смъртоносния удар на жилото му.
Зак бръкна за отвара на колана си, избра сляпо флакон и го хвърли в общата посока на хидромага. Тя затанцува назад, докато той се удари в земята и се взриви на пет стъпки пред нея.
В изгарящата светкавица водата се отдели и Зак си пое грубо дъх – после водата се изсипа обратно над главата му. Хидромагът все още се държеше на крака, а скорпионът разтърсваше ридаещия варг, докато другият скачаше на гърба му, ръмжейки яростно.
За един удар на сърцето очаквах Зак да извади поредния трик от торбата си – но вместо това той се запъна и падна на едно коляно, мъчейки се да изтръгне потъващата в него водна сфера, а едната му ръка все още беше свързана с магия.
Нямах избор. Излязох иззад задния ред седалки, вдигнах пистолета си и стрелях. Жълта отвара избухна в горната част на гърдите на хидромага. По лицето ѝ проблесна изненада, след което тя се свлече в безсъзнание.
Течността, която топеше Зак, се разплиска на пода и той се наведе, кашляйки вода със силни подскоци на раменете си.
Изстрелях един куршум в неподвижния магьосник, за да се уверя, че няма да се изправи, после се обърнах, търсейки вещицата – но бях допуснал същата грешка като Радомир: бях издал позицията си.
И вещицата беше забелязала.
Когато се обърнах, тя беше зад мен с тежкия дървен жезъл на магьосника в ръце. Замахна с него като с бейзболна бухалка, насочвайки се към мястото, откъдето бяха изстреляни заредените с отвара изстрели.
Което, разбира се, беше точно там, където стоях аз.
Жезълът се удари в гърдите ми и ме събори от краката ми. Паднах на пътеката, а пистолетът ми за отвари изпадна от ръката ми. Докато болката рикошираше в тялото ми, аз се съсредоточих върху това да поддържам деформациите си.
Вещицата вдигна жезъла, готвейки се да го замахне срещу мен като бойна брадва. Вдигнах ръце нагоре, за да предпазя главата си, когато тя замахна надолу.
Тя се дръпна, после се преобърна назад. Спазматичното ѝ тяло се срина на няколко метра от мен, а от гърлото ѝ стърчеше дръжката на тежък нож.
Седнах. По средата на реда седалки Зак все още беше на едно коляно, а свободната му ръка беше наполовина протегната към мен от хвърлянето, което беше спасило живота ми.
Трима прислужници паднаха. Остават един гигантски скорпион и един луминамаг.
Главозамайваща пулсация от луминисценция премина през горното осветление, а от скритата позиция на Радомир в центъра на сцената се разнесе тревожен смях.
– Мислиш, че си спечелил? – Обади се беззвучният му глас. – Прилича ли ви това на победа?
Във въздуха на сцената увисна малък проблясък, после се разду в огненочервено кълбо. Под него блестяха слабите очертания на скиптъра му, които не бяха напълно скрити от светлинните му трикове.
Кипящото кълбо се разду до размера на баскетболна топка, след което се изстреля вдясно от сцената с писклив рев. То се блъсна в стълбището, където невидимата Лиена все още се криеше, и се взриви в огромно огнено кълбо.
Всичко, което се намираше в радиус от десет фута, изчезна в ада, погълнато за миг. Никой не би могъл да оцелее след това.
Дори Лиена.
В залата се разнесе силен животински вой. Скорпионът беше запратил един варг в стената, а другият куцаше силно, докато обикаляше от другата страна на съществото.
Зак извади нов нож от скритата ножница в ботуша си, после се изправи на крака, едната му ръка все още беше хваната от светещото въже. Очите му срещнаха моите.
– Той е твой – извика той.
След това се завъртя и без да му пука за опасността или за експлозията, която беше изпепелила партньора ми, се втурна към бушуващия скорпион и неговите варги.
Изгубих една скъпоценна секунда, за да потърся пистолета си, но той се беше плъзнал под седалките и не го видях. В джобовете на колана си имах няколко артефакта, но от напрежението на варгите не можех да си спомня какви са, камо ли пък заклинанията им.
Бях само аз и моите сили. А те се отразяваха наистина зле на мозъка ми.
Тръгнах по рампата към сцената. Горните светлини затанцуваха от магията на Радомир и на сцената се образува искра – скиптърът му се подготвяше за втория рунд на заклинанието за суперизгаряне. Нищо чудно, че клиентът му беше готов да плати цяло куфарче стодоларови банкноти за този артефакт. Това проклето нещо беше смъртоносно.
Огненото кълбо набъбна, после се стрелна към мен. Аз се хвърлих във въздуха, правейки най-добрата си имитация на Брус-Уилис, който скача от пътя на излитащ хеликоптер. Само че крайниците ми бяха с консистенцията на мокра юфка и нямах СДИ или каскадьор, който да ме спаси.
Приземих се твърдо между два реда седалки, а парещата експлозия изгори гърба ми. Докато седалките се разпадаха, единственото, което си мислех, беше: Не пускай деформацията, не пускай деформацията, не пускай деформацията.
Когато подадох глава иззад седалките, с облекчение видях, че те все още функционират. Прожектираният Кит правеше грозна гримаса, която отразяваше собствената ми болка, но иначе бях удържал на всичко.
На опасни шест крачки от мен скорпионът се гърчеше. Зак беше освободил ръката си от заклинанието и камшикът му се беше увил около опашката на насекомото, като държеше жилото далеч от варгите си, докато те го тормозеха отпред.
Прескачайки облегалките на седалките към сцената, аз бръкнах дълбоко в психиката си, драснах по дъното на енергийната си бъчва и включих трептенето на прожекционния апарат в режим на стробоскопична светлина. Цялата зала затанцува в пулсиращото сияние.
Но луминамага остана скрит.
Той трябваше да компенсира със собствената си магия. Беше виждал достатъчно мои трикове, за да знае как да се справи с тях, а също така знаеше, че трябва да спечели само още малко време, за да успее да разколебае вота. Ако не водех едновременно халюцинации на хипарски събор, можех да насоча съзнанието му и да го принудя да излезе наяве. Но не разполагах със свободен мозъчен капацитет, за да го направя.
Разнесе се още един кучешки вой – и викът на Зак. Завъртях се, когато се разнесе силен шум от потропване.
Скорпионът се мяташе бясно, главата му беше наполовина откъсната, а от зеещата рана се стичаше кръв. Насекомото се завъртя, потръпвайки и спазмирайки, а дългата му опашка замахна към мен.
Не успях да се отклоня навреме. Опашката ме удари в корема и ме хвърли през три реда седалки. Сгромолясах се на пода пред сцената, а в залата настъпи тихо безмълвие.
Тялото на насекомото се беше размазало по седалките, а смъртоносната му опашка беше отпусната. Зак и двамата му ранени варги бяха на шест реда от другата му страна, друидът задъхано търсеше въздух, с кървав нож в ръка и широко отворени от тревога очи.
Тревога не заради скорпиона, а заради мен. Фееното насекомо беше мъртво, но аз бях загубил своите деформации.
Всичките.
Всяка част от многопластовата халюцинация беше умряла. Прожекционистът беше изчезнал. Невидимостта ми се вдигна. И в центъра на сцената се появи Лиена.
Неизгоряла и неексплоатирана, тя беше коленичила в центъра на заклинанието, което държеше Даниел в плен, а кубчето ѝ на Рубик беше притиснато към най-централната руна на сложния масив. Устните ѝ се движеха с песнопение, което щеше да освободи тийнейджъра.
Лиена никога не е била със Зак и мен. Магьосницата, която носеше чантата с абсурда и на която тримата главорези бяха станали свидетели, беше изкривяване, което бях създал още в самото начало. Дори бях създал фалшива невидима Лиена, за да може светилото да я открие и убие, за да отвлече вниманието.
Страхотна работа, задник. Взриви една халюцинация. Върхова бойна стратегия.
Истинската Лиена беше използвала една от разтапящите отвари на Зак, за да проникне през задната врата на „Филм Руж“ и да се промъкне зад кулисите. Дори екранът беше променен. Веднага след като създадох Прожекциониста, бях сложил деформация на Редекоратора, за да придвижа екрана постепенно напред, използвайки трептящата светлина, за да прикрия измамата си. Това беше скрило около половината от масива от заклинания зад фалшивия екран, което беше дало на Лиена достатъчно място, за да използва уменията си за абджюрация.
Тя беше прекарала последните десет минути в разваляне на задържащата магия и беше на няколко минути от освобождаването на Даниел.
Но това беше прекалено дълго, защото я бях разкрил.
От невидимата уста на Радомир се изтръгна нисък, зловещ смях.
– Умно. Много умно, агент Морис.
Да, по дяволите, беше хитро. И всяка молекула в изцеденото ми тяло плащаше цената за тази хитрост.
– Но не е достатъчно умно. И ще умрете, съжалявайки за това.
Устните на Лиена все още се движеха, бързайки със заклинанието си, но широките ѝ очи се стрелнаха към мен, когато разбра, че деформациите ми са се провалили.
Гласът на Радомир избухна.
– „Ори…“
Той започваше заклинанието, което щеше да задейства смъртоносното заклинание. С четири думи Даниел щеше да умре – както и Лиена, която беше в масива заедно с него.
– …“морте…“
Латинските срички изпаднаха от устата на Радомир и всичко се превърна в бавно движение, подобно на това на Зак Снайдър, докато умът ми се мъчеше да измисли още едно животоспасяващо решение.
Бях излязъл извън параметрите на плана си. Радомир беше невидим, нямах никакви останали оръжия и нито един от обичайните ми трикове за изкривяване не беше достатъчен, за да го заглуши. Последния път, когато бях толкова отчаян, бях деформирал реално една кука в котва за лодка, за да удавя един демон.
Но дори и да успеех по чудо да предизвикам друго физическо изкривяване на реалността, какво щях да направя? Не можех да видя Радомир. Неговата светлинна магия беше победила моите изкривявания, а на мен не ми беше останало нищо.
Освен…
– …“мориендум…“
Силата на Радомир беше лека. Всяка йота от силата му идваше от нея. И така, каква беше слабостта му? Тъмнината.
Не можех да го видя, но винаги съм имал способността смътно да усещам умовете – и сега усещах неговия.
– …“синересен…“
Когато той изрева последната дума, аз извлякох от най-дълбоките кътчета на сивото си вещество всички останали частици психическа енергия, насочих се към ума на Радомир и проектирах в мозъка му деформация на чисто, нефилтрирано нищо.
Зрение, звук, допир, вкус, мирис – откраднах ги всичките. Всяко микроскопично парченце чувство, което притежаваше, замених с ужасяваща, празна бездна.
За пръв път, откакто влязохме в театъра, се появи луминамагът.
Той стоеше на сцената, точно вдясно от центъра, едва на три крачки от Даниел, Лиена и смъртоносното заклинание. Цялото му тяло се беше вцепенило, а устата му зяпна при последната сричка на заклинанието.
Белите ми дробове горяха, мускулите ме боляха, а кръвта, която се блъскаше в главата ми, беше по-силна от проклет реактивен двигател, но аз отказах да отстъпя.
Радомир се срина на пода на сцената, сякаш всяка става в тялото му се беше превърнала в тесто за бисквити. Ръцете му се въртяха около главата, а краката му ритаха бясно. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да плува във води, населени с акули.
Болезнено стенание прегракна в гърлото му и прониза въздуха.
– Спри! Какво е това? Спри!
Лиена задъхано изрече последните думи от заклинанието си. Светещите връзки на китките и глезените на Даниел изчезнаха и той падна върху Лиена. Тя хвана куцукащото момче и го измъкна от смъртоносната магия, която все още светеше на пода.
Грубо ридание разтърси тесните рамене на тийнейджъра, измъчен звук, който говореше за болка и ужас. Но гадината, която го беше наранила, сега изпитваше много по-лошо.
Радомир се олюляваше и крещеше, удряйки безредно тялото си в дървените дъски на пода, без да усеща нищо. Беше в капан, напълно безпомощен, неспособен да се освободи от кошмара, в който го бях потопил. Нямаше защита и спасение от моята сила, от оръжието, което бях насочил срещу него: собствения му ум.
И най-накрая разбрах, наистина разбрах, защо силите ми плашеха Лиена.
Покрай мен премина сянка – Зак. Той се хвана за ръба на сцената и се качи на нея.
Целият ми свят се въртеше, желанието ми да повърна беше почти прекалено силно, а напрежението в тялото ми беше толкова силно, че мислех, че костите ми ще се разпаднат под натиска. Оставих деформацията да отшуми и се свлякох обратно в приветливите възглавници на стола зад мен.
Видението ми продължаваше да се върти, но чух как викът на Радомир прекъсна. Примижах, фокусирайки го, когато той разтреперан се надигна на лакти – точно когато Зак спря до него, извисявайки се над десния слуга на омразния си враг.
Друидът сграбчи Радомир за предната част на якето му, издърпа го нагоре и го захвърли назад. Той се сгромоляса отново на пода – в центъра на смъртоносното заклинание, все още огрян от силата.
– Ори – започна Зак с тих тътен.
Очите на Радомир се разшириха от паника. Той се хвърли напред с бясно разперени крайници, но Зак го изрита обратно в заклинанието.
– Morte moriendum – заинтригува друидът, а безмилостният му поглед задържа вкаменените очи на Радомир,- cinerescendum.
– Не! – Радомир изкрещя, а пронизителният му вик се припокри с тихия тътен на Зак.
Гласът на луминамага секна, когато тялото му се схвана. Полупрозрачна пулсация го обгърна, прилепвайки към тялото му като целофан. Кожата му се опъна и набръчка, сякаш някой го беше запечатал във вакуум в прозрачен найлонов плик. Плътта му се дърпаше все по-плътно и по-плътно, придобивайки вид на изсъхнала мумия. Бледата му кожа посивя, после парчета от нея се разпаднаха, докато цялото му тяло се разпадна.
По сцената се разпиля купчина мек сив прах – всичко, което беше останало от луминамага.
Назад към част 26 Напред към част 28
