***
Чувствах се така, сякаш съм залепнала за стола.
– Лейди отон Грейд, – негова светлост заобиколи масата и ми подаде ръка – смелост. Обещавам, че ще ви хареса.
Останах без думи. Херцогът отново се усмихна, след което бутна стола ми, хвана ме за ръката и ме накара да се изправя. Объркването, което ме завладя, примесено с възмущение и гняв, трудно би могло да се опише. Но после…
Лорд отон Грейд изведнъж се приближи, докосна лицето ми с нежност и гледайки в очите ми, които бяха възмутени от поведението му, каза :
– Имате болно чувство за справедливост, Ари, искрено ви съветвам да се отървете от него. Хайде да вървим.
И въпреки първоначалната ми съпротива, той ме поведе… към вратата. Когато разбрах, че целта ни не е легло, последвах негова светлост, заинтригувана.
Лорд отон Грейд ме изведе на палубата, на мястото, където обикновено се намираше масата ни, заведе ме до парапета, сложи двете си ръце около кръста ми и каза:
– Скатар.
В същия миг пред мен се изправи призрачен мъж в пиратска кърпа! Човекът, който предишния ден ме беше взел за морска вещица и беше убит от негова светлост! Убит! Херцогът му изтръгна сърцето вчера! А днес този заклинател на вятъра висеше пред мен и се усмихваше широко.
– Разпознаваш ли го? – наведе се над мен лорд отон Грейд.
Не можах да издам нито звук, потресена до дъното на душата си.
– Скатар изрази желанието си да ми служи, – продължи херцогът – както и останалите. Не мога да кажа, че когато освободих Ренските острови, планирах да увелича броя на духовете на вятъра под мое командване, но тези същности ценят силата, а те се убедиха в моята сила и след победата ми се поклониха като на господар. Разпределих ги по корабите, но Скатар горещо помоли за възможността да бъде близо до теб. Очевидно от благодарност.
Без да разбирам нищо, аз се обърнах към лорд Грейд, като го погледнах въпросително. Херцогът се усмихна и обясни:
– Предния ден, лейди отон Грейд, вие ми предадохте думите му: „Никой от нашите няма да помръдне, всички са под магия, болни са от нея и няма път назад.“ Направих си съответните изводи и през нощта превзехме островите, които планирахме да унищожим по-рано. Бунтовниците са унищожени, Ари. Хората от Ренските острови бяха бунтовници по замисъл. Отстранихме причините за неподчинението им и жителите на островите отново са лоялни поданици на негово величество. Всъщност, лейди отон Грейд, вашата вчерашна шега, която можеше да ви погуби и която никога няма да ви простя, беше спасението на над седем хиляди мирни жители.
Шокирана до дъното на душата си, издишах учудено:
– Вие сте могли да ги убиете?
– Елементарно! – отвърнаха ми със снизходителна насмешка – Лейди отон Грейд, целостта на една империя се поддържа чрез страх. За страха трябва да има причини. Ние създаваме причините. И не ме обвинявайте в безчовечност и жестокост, както и в отклоняване на разговора от предварително повдигнатата тема. Ако отново, – херцогът ме обърна с лице към себе си и ме стисна рязко, почти болезнено – ако вие си позволите безглава шега от рода на „какви красиви риби, да застанем отстрани и да чакаме някоя да ни изяде“ или „нощ е, има звезди и странен летящ човек“ , ще ви бия с камшик! Лично! И повярвайте ми, този възпитателен момент няма да има абсолютно нищо общо с моето уважение, което несъмнено заслужавате, и с моята благодарност, за която също така сте достойна.
Някак си заплахата му най-малко не ме уплаши, беше нещо съвсем друго.
– Ти, чудовище! – издишах, потресена.
– Радвам се, че го осъзнаваш – спокойно каза лорд отон Грейд, като ме погледна в очите – и затова отсега нататък ще бъдеш по-благоразумна за напред.
Той продължи, без да реагира на възмущението ми:
– Вечерята ще бъде сервирана рано, а след това бих искал да си почина. Ще ми правите ли компания?
Не отговорих нищо, свеждайки очи и избягвайки мислите за безпощадността на херцога. Вероятно не трябваше да реагирам толкова бурно, но все пак…
– Наистина ли бихте убили седем хиляди души? – попитах тихо херцога.
Лорд отон Грейд ме пусна, обърна се и тръгвайки каза:
– До сутринта ще пристигнем в пристанището на порт Артур, а по това време ти вече ще бъдеш моя съпруга не само де юре, но и де факто.
Той спря, обърна се, погледна ме, усмихна се внезапно и добави:
– Това обаче е излишно, нали? – черните му очи леко се присвиха, гледайки ме внимателно – Вече сте доказали, че сте херцогинята на отон Грейд, моя съпруга и партньор в живота. Знаеш ли, Ариела, трябва да призная, че бях трогнат от това, което направи.
И с тези думи лорд отон Грейд ми се поклони и си тръгна. Появи се Тороп и започна да подрежда масата за вечерята, духът на вятъра, който вчера беше жив човек, витаеше до мен и ме поглеждаше с интерес…
Изведнъж видях нисък млад мъж в черна роба, окован с магия и светещ в синьо. Беше завързан за гротмачтата и сякаш висеше на веригите, защото беше изгубил съзнание… Но сякаш усетил вниманието ми, младежът вдигна глава и аз бях попарена от зелен, светещ поглед.
– Магът – съобщи ми Скатар – същият, който ни държеше с кръвна клетва.
– Той е толкова млад! – изръмжах аз.
– Той е три пъти по-възрастен от херцога, – не се съгласи духът на вятъра – а младостта му е дело на тъмната магия. Кръвта на младенците може да прогони годините. Шангар я е изпил.
Отвърнах поглед от магьосника с изненадана тръпка, осъзнавайки, че той все още ме гледа.
– Ще се състари, – продължи Скатар с някакво мрачно задоволство – ще се състари до вечерта, парче козел на… извинете, госпожо.
Обърнах се и отидох в каютата си.
Херцогът, както се оказа, се миеше и аз чух плискането на водата в умивалнята. Седнах на масата, като се опитвах да не поглеждам плика от майка Йоланта, но забелязах, че самото писмо го няма никъде. Тогава с треперещи ръце взех една от книгите, които херцогът ми беше дал, отворих я и започнах да чета приключенски роман, като по някаква причина дори не вниквах в смисъла на написаното.
Лорд отон Грейд излезе след няколко минути, облечен в една-единствена кърпа, втората, използваше, за да избърше врата си, спря, погледна ме замислено и попита:
– Има ли нещо, което ви притеснява, скъпа моя?
Без да се възпирам, аз прошепнах:
– Магът.
Херцогът сви рамене, едва сдържайки раздразнението си, и обясни:
– Съжалявам, Ари, но да убия Шангар сега би било глупаво, все още не съм получил цялата информация от него. Твърде опасно е да го оставим жив и да го държим на другия кораб, за съжаление аз съм единственият маг на Юг, достатъчно силен, за да контролира тези връзки. Нищо друго няма да го спре, магьосникът е умен, опитен и е живял достатъчно дълго, за да придобие стоманена хватка за запазване на собствения си живот.
Изправих се, без да искам да слушам повече. Не искам да знам! Не искам да слушам за магия, смърт, убийство, и….
– Къде отивате? – попита лорд отон Грейд, докато се насочвах към вратата.
– Ще бъда учтива и ще ви дам възможност да се облечете. – казах аз, като хванах дръжката на вратата.
Натиснах я, но вратата не се отвори.
Изненадана, бутнах вратата отново и отново нямаше резултат.
– Честно казано – гласът на херцога беше толкова близо, че усещах дъха му – нямам нищо против присъствието ви, докато се преобличам. Останете, Ариела, нямам какво да крия от вас.
Без да се обръщам, изсъсках:
– Страхувам се, че за днес вече имах достатъчно сътресения и просто не мога да понеса още едно…
Завъртане. Озовах се с гръб, притисната към вратата и тялото на лорд Грейд, който, забравил за правилата на приличието, морала и етиката, беше захвърлил другата кърпа и стоеше пред мен, едва покрит от влажната кърпа, която прилепваше само по бедрата му… и…
– Ръката ви, лейди отон Грейд. – нареди хладнокръвно лордът.
Поклатих отрицателно глава и отново се разтреперих, едва херцога беше изпъшкал:
– Ръката!
Аз сложих и двете зад гърба си и затворих очи, без да искам да участвам в случващото се.
– Ваша светлост, – гласът на херцога стана нежен и обгръщащ – не ме принуждавайте да използвам сила.
Стиснах зъби и мълчаливо протегнах дясната си длан към него, като все още държах очите си затворени.
Потръпнах, когато усетих как лорд отон Грейд поставя дланта ми върху гърдите си, точно пред сърцето му. И усетих как то бие.
Стиснах очи по-силно, макар че ми се струваше невъзможно, и затаих дъх, докато усещах как сърцебиенето ми се покачва. Моето.
– Страшно? – попита подигравателно херцога.
Кожата му беше хладна и влажна, приятна, ако не беше осъзнаването, че докосвам мъж.
– Интересно дали като дете сте докосвали жаби. – попита внезапно лорд отон Грейд.
Отворих мигли, погледнах го учудено и излъгах:
– Не! Никога! Как можете изобщо да си помислите за такова нещо?!
Той се усмихна. И докато се изчервявах под проницателния му поглед и отчетливо усещах дланта си, която херцогът притискаше към гърдите си и държеше в това положение, той попита почти шепнешком:
– Кое е по-отвратително – аз или жабите?
„Жабите, естествено!“ – почти възкликнах, но се въздържах, прехапвайки устните си.
– Искрено се радвам, че съм малко по-привлекателен за вас от жабите. – каза лорд отон Грейд, който беше твърде проницателен и пусна ръката ми.
В същия момент я отдръпнах, като отново я скрих зад гърба си.
Херцогът се усмихна, взирайки се втренчено в изненаданите ми очи, след което се насочи към гардероба, развявайки при това една кърпа… Имаше космати крака. Много космати. И ръцете му от лакътя надолу. И…
Изведнъж се появи мрак, който скри от погледа ми последния представител на династията Грейд, и тогава се чу гласът на херцога:
– Няма да ви смущавам. Днес. Как мина денят ви, лейди отон Грейд?
– Много ви благодаря. – отвърнах с треперещ глас, а дланта ми все още усещаше докосването на гърдите на херцога, ритъма на сърцето му, хладината на кожата му…
– За Локард? Не биваше да го правя. Това беше единственият начин да те предпазим от глупости. – отвърна подигравателно лорд отон Грейд.
Цветът заля лицето ми. Издишах възмутено и попитах:
– Единственият начин?
– Уви.
Тъмнината внезапно се разсея и от нея излезе херцогът, вече напълно облечен и стягащ маншетите на ризата си.
– Няма ли да се преоблечете за вечеря? – попита той.
Очаква ме много труден и тежък живот.
Обърнах се, дръпнах вратата отново и този път тя се отвори, като ме пусна да изляза от каютата и от компанията на човека, когото не разбирах, не харесвах и от когото откровено се страхувах.
Лорд Дезмънд отон Грейд, черен магьосник, безмилостен убиец, аристократ без чест, без подходящо възпитание, без почит към дамите, без желание да спазва и най-малките изисквания на етикета и морала… Моят лорд-съпруг. Човек, когото ще трябва да се науча да уважавам, за да внуша на децата си уважение към баща им. Човекът, на когото сега принадлежат животът, лоялността, честта и достойнството ми. Каква ужасяваща ситуация…
Отидох до парапета, изправих лице срещу вятъра и се загледах в морския хоризонт. Беше ми тежко, безумно и непонятно, но все пак дори този жребий беше за предпочитане пред монашеското постригване.
И това беше моят избор.