Глава 16
На една пресечка от сградата на Робин куршумът извади една от задните гуми на BMW-то.
Лиена изруга, когато колата се разтресе и се завъртя. Металът изскърца, докато джантата пробиваше начупената гума и се сблъскваше с асфалта. С бясна скорост тя се насочи към входа на паркинга.
– Не там! – Изкрещя Лойд от задната седалка. – Ще попаднем в капан!
Хванах дръжката на вратата като спасително въже, а в другата си ръка държах телефона на Лиена.
– Склонен съм да се съглася с не толкова добрия лекар.
Никога нищо приятно не се е случвало в паркингите.
Струваше ми се, че всеки път, когато с Лиена влизахме в бетонна структура за автомобили, бяхме блъскани от телекинетични душмани, измамни демони изпълнители или гадни магове убийци. Този път това бяха щастливци – луди с маски на черепи.
За съжаление, с разпадащата се гума и двата бели микробуса точно на бронята ни, нямахме голям избор. Докато пресичахме неравностите на входа, върнах телефона до ухото си.
– Промяна в плановете – казах на Робин, докато BMW-то се спускаше по рампата, която водеше към подземния паркинг, а двата микробуса се втурваха след нас. – Няма да успеем да стигнем до мястото ти. Току-що влязохме в един гараж извън града.
Лиена заобиколи един стълб с максимална скорост, след което натисна спирачките толкова силно, че телефонът излетя от ръката ми. Със скърцане спряхме на сантиметри от двойка паркирани приуси.
Микробусите на Дивите момчета от Западния бряг спряха зад нас. Вратите им се отвориха и от тях излязоха осем членове на бандата с лица на черепи, като всеки от тях държеше пистолет. Бяха малко по-многобройни. Но това нямаше никакво значение сега, когато бяхме извън полезрението на обществеността.
Защото сега можех да ги засегна с халюци-бомба.
– Лиена, Лойд, не се движете – наредих, докато пусках изкривяване над гаража. Лиена наскоро беше използвала огърлицата си от котешки очи и заклинанието щеше да бъде извън строя, докато се зареди, което означаваше, че не мога да я направя невидима. Но ако тя можеше да не се вижда по старомодния начин, нямаше да ми се налага.
Когато кокалестите глави с лица на черепи настъпваха към БМВ-то, създадох деформация на вратите му, които се отваряха. Фалшивите версии на мен, Лиена и Лойд изскочиха навън, затръшнаха вратите си и се втурнаха в различни посоки. Моят фалшив Лойд беше в най-добрия случай некачествен, но това нямаше значение, когато убийците можеха да видят само гърба му, докато той спринтираше лудо между паркираните коли.
Изстрелите се разнасяха в оглушителен, хаотичен ритъм, но моите изкривявания продължаваха да бягат. Дивите момчета изпразниха пълнителите си в дузина злополучни автомобили. Крещейки един на друг, осемте главорези се разделиха и се втурнаха след бягащите ми фалшификати. Потънах по-ниско в седалката си, деветдесет и пет процента сигурен, че всички те ще пробягат покрай колата, без да забележат истинските хора, които все още се криеха зад затъмненото стъкло.
– Чакайте! – Изръмжа някой.
Затаявайки дъх, аз се извърнах, за да надникна през разбитото задно стъкло.
Дивото момче № 8 се беше отдръпнало, с пистолет в едната ръка и телефон пред лицето си.
– Това беше фалшиво! – Изкрещя момчето. – Ясновидецът ни мами!
Е, какво?
В ужасяващ синхрон останалите седем главорези се завъртяха с лице към BMW-то, обграждайки го от три страни. Изведнъж се оказа, че численото им превъзходство е много голямо.
Лиена, приседнала възможно най-ниско на шофьорската седалка с чантата в скута си, ме стрелна с широко отворени очи и трескав поглед, докато бандата убийци се приближаваше към колата, а половината от тях презареждаха оръжията си, докато идваха. Умът ми бръмчеше в празнота, объркването объркваше способността ми да мисля. Те знаеха за способностите ми. Сьозе, този хлъзгав изверг, сигурно е включил полезни указания как най-добре да убием психопата.
Едно диво момче се приближи до прозореца на Лиена и надникна през затъмнението.
Тя грабна дръжката и отвори вратата към убиеца. Той се спъна назад и тя изскочи навън. Юмруците ѝ се разлетяха и с три бързи, силни удара в меките му места размазаха момчето. Когато той падна по гръб, тя заби зашеметяващо топче в следващия най-близък човек, като изкрещя заклинанието.
Тъй като нямаше как да стигна бързо до нея, хвърлих деформация „Забавачница“ в съзнанието на дивите момчета от нейната страна на колата, преди да успеят да я обсипят с куршуми. Те можеха да заподозрат, че аз съм отговорен за това, че видението им премина в пълен Огледален свят, но това не го правеше по-малко разсейващо.
Те се спънаха, оръжията им се разбъркаха в объркване, а Лиена хвърли втора зашеметяваща топка в момчето, което беше ударила. Той падна.
Прозорецът до мен се счупи.
Главата ми се насочи към счупеното стъкло и се оказа, че гледам в дулото на пистолет. Паниката ме прониза. Разполагах с част от секундата, за да му попреча да натисне спусъка, а само един трик в чантата ми с деформации гарантирано спираше някого на място.
Наложих на ума на убиеца изкривяване Чернота, след което хванах цевта на пистолета и се опитах да го изтръгна от ръката му. Но друг глупак беше точно там, издърпа приятеля си от пътя, за да насочи сребърен артефакт към гърлото ми. Прехвърлих Чернотата към него, докато открехвах вратата си. В колата бях като патица. Трябваше да се измъкна.
Скочих на вън и направо в полуприклекнало положение се захванах с двете момчета около средата. Те се преметнаха, но все още бяха въоръжени, а аз не исках да си играя на пиле с куршуми, затова ги обезвредих.
Разнесе се раздиращ ухото изстрел – и с леден ужас си спомних за моята деформация от „Фанхаус“, която беше станала мека и непозната, докато се бях съсредоточил върху „Чернотата“.
– Той е точно там!
Двама от „Дивите момчета“ от моята страна на колата бяха извадили телефоните си и ме насочиха към тях – използвайки камерите си, за да видят през моите деформации. Можех да се справя с това с достатъчно време и концентрация, с които не разполагах.
Усмихвайки се гадно, те вдигнаха и другите си ръце. Дланта на единия се напълни с черни ледени късове, а другият телекинетично вдигна чифт дискове с бръснарски ръбове.
О, забавно. Те добавяха някаква митична подправка към тази престрелка, а аз не бях готов да се защитавам нито от магии, нито от куршуми.
– Майната му – измърморих аз и направих единственото нещо, което ми хрумна.
Зачеркнах всички.
Болка прониза черепа ми, а гадене обхвана стомаха ми от мигновеното, непоносимо напрежение да превърна най-обхватната си, с голямо усилие деформация в халюци-бомба. Мъжете хленчеха и крещяха, припадаха и се гърчеха, но аз почти не ги забелязвах, погълнат изцяло от умственото усилие да задържа деформацията.
Трябваше да я задържа. Всяка секунда, в която я поддържах, означаваше секунда повече живот – за мен и за Лиена.
Коленете ми се удариха в асфалта. Тялото ми се разтресе, мускулите ми отслабнаха, главата ми се завъртя. Виковете бяха стихнали. Умовете се изплъзваха от ръцете ми.
Нещо остро и ледено се притисна към бузата ми.
Очите ми се отвориха. Задъханият криомаг стоеше над мен, с прегърбени рамене, а черепната му маска се усмихваше злобно.
– Ебати екстрасенсите – изсъска той, а леденото му острие беше на сантиметър от очната ми ямка.
Напрегнах се за смъртоносния удар.
Червената светлина проблесна.
Не видях какво се случи – какво удари Дивото момче. В един момент той се готвеше да забие замръзналия си кинжал в окото ми, после погледът ми стана малинов и черепът на Дивото момче се сгромоляса с пръски кръв.
Докато се преобръщаше настрани, едно петно с човешки ръст се заби в следващия най-близък убиец.
С шапка „Гризли“ на главата си и с щръкнала зад гърба му камшичеста опашка, Зилас удари мъжа толкова силно, че вратът му се счупи при удара. Демонът се изстреля от падащия труп на жертвата си и се заби право в следващия. Малиновите нокти заблестяха по пръстите му, докато ги забиваше в гърдите на Дивото момче.
Трима мъртви за шест секунди.
Останалите Диви момчета най-сетне реагираха на клането, изстреляха оръжия и магии, но Зилас беше светкавично петно. Четвъртият убиец умря под ноктите му и докато скачаше на покрива на БМВ, по ръцете му преминаха вени от червена магия, които светнаха през ръкавите му. Той направи почти небрежен жест към оцелелите си противници.
Под „Дивите момчета“ се появиха ярки червени кръгове. Във времето, което им отне да погледнат надолу към магията под краката си, Зилас щракна с пръсти. Четирите заклинания се активираха, четири пръски кръв заляха паважа и четири тела паднаха.
Над гаража се възцари тишина и единственото, което чувах, беше собственото ми учестено дишане.
– Зилас!
Гласът на Робин прозвуча остро и настоятелно. Зилас се завъртя на един крак и скочи от колата, приземявайки се от страната на шофьора.
Изтръсках се на крака, треперех и преглъщах стомаха си. Умът ми се проясняваше сега, когато бях спрял да деформирам, и с облекчение осъзнах, че не съм достигнал точката на пречупване. Просто бях изчерпал издръжливостта си много по-бързо от обикновено.
Със стиснати зъби се втурнах около BMW, насочвайки се към мястото, където беше изчезнал Зилас. Заобикаляйки бронята, се сблъсках с нея.
Лиена беше на земята, Робин беше коленичил от едната ѝ страна, а Зилас – от другата. Кръвта бе попила по качулката на Лиена, пропила се над рамото ѝ от огнестрелна рана в горната част на гърдите.
Сърцето ми избухна от ужас и се заби в гърлото ми.
Лиена беше простреляна.
Беше простреляна, а аз не знаех. Не само че не знаех, но и бях използвал проклетото си изкривяване Чернота върху нея, докато тя кървеше. Вината и страхът ме замразиха на място.
Тя се задъхваше, а очите ѝ бяха стиснати от болка. Зилас се взря в раната ѝ, после притисна дланта си към нея. Магията се разпространи от ръката му, зацикли и засия по торса на Лиена.
– Какво правиш? – Попитах на висок глас, като го намерих.
Зилас ме игнорира, докато демоничният масив се оформяше върху Лиена.
– Той я лекува.
Тихият отговор на Робин за миг проникна в мъглата на паниката в мозъка ми.
– Какво? – Изсумтях.
Устните на Зилас се раздвижиха, докато той промърморваше гърлено заклинание. Заклинанието му пламна с яростна светлина и Лиена се изви, а от гърлото ѝ се изтръгна болезнен звук. Робин натисна раменете на Лиена надолу, задържайки я на място, и след няколко секунди Лиена увисна на окървавения паваж.
Гръдният ѝ кош се издигаше и спадаше, чертите ѝ се отпускаха, а болезненото напрежение се стопяваше.
– Изцеление? – Повторих. – Демоните могат да… лекуват?
– Някои от тях могат, да. – Робин ме погледна, а челото ѝ се набръчка от загриженост. – Добре ли си?
– Аз? Добре съм. Как е Лиена?
– Чиста рана. – Зилас се изправи, а опашката му щръкна нетърпеливо. – Поправих я. Бъди благодарен, hh’ainun.
Мускулите ми се отключиха и аз се втурнах към Лиена, заемайки мястото на Зилас. Оставяйки ме с партньора ми, Робин се премести назад, за да огледа насилствената смърт, разпръсната из гаража.
– Лиена? – Прошепнах, като прокарах пръсти по бузата ѝ.
Веждите ѝ се смръщиха и тя присви очи.
– Кит?
Плъзнах ръцете си под гърба и главата ѝ, като я повдигнах от студения паваж. Дишането ѝ беше плавно и равномерно. В изтощения ми мозък се появи облекчение.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Не исках да те нараня.
Тя ме погледна, а на устните ѝ се оформи слаба усмивка.
– Ти не беше човекът с пистолета, нали?
– Не, но аз…
– Тогава сме добре – каза тя. – Не можеш да ме спасиш от всичко.
Съжалението ми се поколеба, изхвърлено от равновесие от думите ѝ, от хумора ѝ сред болката и кръвопролитието. Тя беше права. Не можех да я защитя от всеки убиец, от всеки мошеник, от всеки маскиран с череп задник с пистолет.
Но ще бъда проклет, ако не опитам.
Назад към част 16 Напред към част 18
