***
Третият етаж обикновено е етажът за гости. Неволно погледнах към съпруга си и разбрах, че по някаква неизвестна причина въпросът на жената го е вбесил. Това се виждаше ясно както в погледа на негово сиятелство, така и в свирепо движещите се по скулите му жили. Чудно ли е, че госпожа Вонгард се отдръпна и с ужас погледна херцога?
– Не – каза последният член на династията Грейд – дамата ще живее на втория етаж.
Жената ме погледна странно и уточни:
– В източното крило на замъка…?
– Централната част. – изсъска херцогът, който беше ядосан за нещо.
Изражението на госпожа Вонгард стана странно шокирано, а мъжът на име Хауърд ме погледна със също толкова учуден поглед. Лорд отон Грейд, забелязвайки реакциите им, издиша рязко, после се обърна към мен и подигравателно-иронично каза:
– Скъпа лейди отон Грейд, позволете ми да ви представя лорд Хауърд Егра, който е командир на гарнизона на замъка, и госпожа Инас Вонгард, която е икономка.
– О! – възкликна госпожа Вонгард.
Херцогът я погледна гневно и отново се обърна към мен:
– Обикновено тя е по-сдържана. Но на дамата може да се наложи да се оттегли от поста си.
Съжалявах жената, а и цялото поведение на негова светлост беше далеч от приличното, така, че казах:
– Прието е да се представяме в началото на разговора, лорд отон Грейд, и често така се избягват много недоразумения.
И целият гняв на последния член на династията Грейд падна изцяло върху мен. Негова светлост ме погледна за миг, после каза студено:
– Радвам се, че сте се вразумили, Ариела. Надявам се да те намеря в същото състояние на духа, когато се върна.
Той смята да се върне? Преставайки да се усмихвам, погледнах тревожно към кръга, в който все още стояхме с херцога, после към него и почти попитах, но негова светлост се изказа:
– Госпожо Вонгард, придружете вашата лейди до замъка.
Осъзнавам, че трябва да се подчиня, но въпреки това не помръднах, нещо повече, позволих си да напомня на тъмния маг:
– Порталите са изключително опасни, лорд отон Грейд, и може би трябва поне да си починете преди…
– Лейди отон Грейд! – ръмженето на херцога прозвуча страшно – Безкрайно ме е яд, че трябва да ви напомням за пореден път да не се месите в моите дела. Вън оттук!
Сълзите се появиха неочаквано. Сдържах ги само с усилие на волята, като повдигнах брадичката си, свих рамене и изправих гърба си, доколкото беше възможно. Това помогна. А гласът ми не се разклати дори когато заговорих отдалеч:
– Приятен ден, лорд отон Грейд.
Обърнах се и се отправих към мястото, откъдето бяха дошли госпожа Вонгард и Хауърд, без да изчакам придружаващите ме лица, които бяха замръзнали във видимо объркване. Но не бях направила и десет крачки, преди да чуя звук зад себе си:
– Ариела, не исках да ви обидя.
Спрях и болезнено стиснах юмруци. После се обърнах, погледнах хладнокръвно херцога и спокойно отвърнах:
– Не, лорд отон Грейд, вие желаехте именно това. Приятно пътуване.
Не се обърнах отново, дори когато чух зад себе си стъпките на госпожа Вонгард, която бързаше да ме настигне.
Но напразно си мислех, че това ще е краят на изпитанието на моята издръжливост. Щом стигнах до изхода на тази зловеща и неприятна зала, пред вратата се чу тропот на токчета, после тежките двойни врати се отвориха и в залата с вик нахлу млада жена в ярка рокля в цвят праскова:
– Дезмънд, ти се завърна!
Кръвта се оттече от лицето ми изведнъж. О, Боже мой, никога не съм си представяла такова нещо. Не го очаквах. Не съм мислила, не… Небето знае, че се мъчех да се задържа на краката си и с още по-голяма трудност успях да запазя учтивото дистанцирано изражение на лицето си.
– О – жената спря, когато ме видя – коя, по дяволите, е тази! Той какво довел е в замъка още една?
Е, едно нещо определено ми беше ясно, за да бъдеш лейди отон Грейд, трябва да имаш железни нерви и нечовешка издръжливост. Наистина нечовешка.
– Госпожо Вонгард, – обърнах леко глава към икономката, която беше много по-висока от мен и сега правеше знаци на жената, която я гледаше шокирано – бихте ли могли с такт и възпитание, надхвърлящи тези на негова светлост, да си спомните правилата на етикета и да ме представите на тази…
И тогава, някъде по стълбите, се чу тропот на токчета, последван от възклицание:
– Налин, ти си предателка! Този път е мой ред да посрещна Дези! А ти…
И в залата се втурна втора жена, този път, за разлика от първата, знойна брюнетка и определено южнячка, светлокожа скандинавка в светлосиня рокля с небрежно разрошени руси къдрици. Жената, както и първата, спря, гледайки ме учудено, и явно искаше да каже нещо, но госпожа Вонгард побърза да се обърне към мен:
– Лейди отон Грейд, позволете ми да ви представя лейди Гнарас и лейди Оргета.
И двете жени замръзнаха в шок. След това лейди Оргета попита учудено:
– Дъщеря?
А лейди Вонгард, пренебрегвайки всички правила за благоприличие, произнесе една напълно непозната за мен фраза на елитейски език, която изобщо не разбрах. После се обърна към мен, направи реверанс и набързо каза:
– Моля за извинение, лейди отон Грейд. Сигурно сте уморена от пътуването и се нуждаете от почивка и…
Пресветата, колко гнусно. Колко безкрайно отвратително!
Направих херкулесовско усилие да се усмихна и да говоря спокойно:
– Госпожо Вонгард, бих искала да разгледам замъка и да се запозная със слугите. С всички слуги. Освен това нямам търпение да се запозная с лорд управителя Торий Анелски.
Жената направи неловък реверанс, кимна и забърза напред, като не обърна внимание на дамите с видимо изкривени лица, докато започваше разказа си:
– Замъкът Грейд е на повече от 500 години, лейди отон Грейд. Построен е по времето на негово величество Тадор Велики и следва всички традиции на една от най-великите военни епохи на кралството…
Икономката явно обичаше този замък и се гордееше с историята му, а следвайки я по сивите стълби, научих, че се намираме на третото ниво в подземието, където прадядото на сегашния лорд Грейд, също черен маг, е оборудвал тази зала, която поглъща магическа енергия, както и две менажерии, стая за мъчения и лаборатория. Икономката също така ме информира, че когато порталът се активира, в залата се чува звън, за да предупреди слугите за пристигането на лорда. Когато попитах кой трябва да посрещне лорда при пристигането му, госпожа Вонгард обясни, че тази чест принадлежи на трима слуги – на нея, на камериера и на управителя на гарнизона. Камериерът Уилард в момента е в града и затова… – тя се поколеба, но аз не попитах защо лейди Гнарас и лейди Оргета са се появили в залата.
– Има ли гости в замъка? – попитах аз.
Госпожа Вонгард не отговори веднага, но отговорът ѝ беше:
– Не. Забранено ни е да приемаме гости в отсъствието на негова светлост.
Значи не са гости. Отлично.
Тъкмо бяхме стигнали до края на стълбището и през тежките, обковани с желязо врати се отвори просторна зала. Тук ни посрещнаха няколко прислужници, които бързаха да почистят камината, един мъж, очевидно лакей, който свиреше на две внушителни на вид кучета, които неохотно се отзоваха на повикването му, но скочиха веднага щом се появих.
А по едно странично стълбище, радостно тичайки надолу в яркочервена рокля, се спусна млада жена!
Стиснах дланите си толкова силно, че ако не бях с ръкавици, със сигурност щях да оставя следи от нокти, но успях да отвърна поглед от следващия „не-гост“! И отделих цялото си внимание на кучетата, които се движеха към мен с явно любопитство.
– Аракх! – чу се откъм гърба ми.
Не беше нужно да се обръщам, за да разпозная гласа на Хауърд.
– Не се плашете – долетя и от началникът на охранителния гарнизон, на когото едва стигах до гърдите, дойде и застана до мен – кучетата няма да ви наранят, лейди отон Грейд.
И щом произнесе това „лейди отон Грейд“, жената, която слизаше, спря, една от прислужниците изпусна сребърния си свещник, а лакеят замръзна.
– Не съм се уплашила, – усмихнах се мило на началника на охраната – но ви благодаря за загрижеността. Тези кучета винаги ли са в замъка?
Хауърд беше видимо изненадан както от реакцията ми, така и от въпроса ми. Той се поколеба за миг, след което отговори:
– Кучетата не са съвсем обикновени, лейди отон Грейд, те усещат магията и реагират на непознати. Съответно никой не може да влезе в замъка маскиран. А за да отговоря на въпроса ви, не, не винаги, обикновено тичат из двора, но сега… звънецът и….
– И всички изтичаха, за да поздравят негова светлост. – довърших аз вместо него.
Дамата на стълбите беше променила цвета на лицето си, изравнявайки го с роклята си. Господин Егра също се почувства някак неловко, а после, снишавайки глас, започна да говори бързо:
– За съжаление, негово сиятелство е пропуснал някои неудобни моменти…
О, отлично разбрах за кои неловки моменти става дума!
– Негова светлост се извини и ме увери, че няма да ви се наложи да се сблъсквате с… – Хауърд се поколеба, но погледът му към дамата на стълбите беше красноречив.
– Достатъчно. – казах аз.
Командирът на гарнизона ме погледна напрегнато и не посмя да продължи.
– Както вече казах, – гласът ми изтръпна от възмущение, но запазих самообладание – като лейди и господарка на замъка Грейд, желая да се срещна с целия персонал, след като приключа инспекцията си на структурата. Абсолютно всички слуги. Доколкото разбирам, в замъка Грейд няма гости, така че желая да се видя с всички! И това не подлежи на обсъждане. Госпожо Вонгард, продължете.
Икономката се поклони леко и ме поведе по коридора. Зад гърба ми се чу тихият глас на Хауърд, който говореше на елетийски, и прислужниците се разбягаха, явно за да съберат слугите. Двете кучета, които изглежда бяха получили същата команда, последваха мен и госпожа Вонгард. Когато домакинята започна да ми разказва за строежа на древната камина, украсена с грифони, едното от кучетата се приближи и потърка нос в дланта ми. Не можах да се въздържа да не го погаля по главата. Кучето вдигна глава и ме погледна с интелигентните си черни очи… Не, няма да плача! Няма да плача! Херцогът няма да го очаква. Аз съм лейди Ариела отон Грейд и това е моят замък! Това е моят живот! И аз няма да позволя на никого да ме унижава в моя дом!
Хрътката, сякаш усетила емоциите ми, отново потърка челото си в ръката ми… Животното имаше много повече сърдечна топлота от някои членове на древната династия Грейд!
– Какви са имената им? – попитах икономката, която явно се страхуваше от кучетата.
– По-голямото е Гръм – отговори госпожа Вонгард – а другото е Ураган.
– Гръм. – повторих аз, като почесах кучето зад острото му ухо.
– Знаете ли, – икономката се отдалечи малко – те не позволяват на никого да ги докосва, освен на негова светлост и Хауърд.
Ураган също дойде при мен и потърка носа си в другата ми длан, а аз също го погалих. И все още сдържах сълзите си!
– Да продължим да гледаме. – казах аз, като се отдалечих от кучетата, които веднага ме последваха.
Замъкът беше наистина огромен. Само в залата се спускаха не едно, а три стълбища, страничните водеха към западното и източното крило на замъка, а главното – към централната част. Въпреки древността на крепостта на династията Грейд, реконструкцията беше извършена преди не повече от осемдесет години и ми беше трудно да си представя количеството пари, похарчени за ремонт и вътрешна украса. Стълбищата бяха от рядък сиво-син мрамор, а парапетите бяха инкрустирани със сребро. Вратите, водещи към централната част на замъка, също бяха инкрустирани с този скъпоценен метал, а един-единствен кръст беше изключително скъп. Да, да, същата тази свещена сплав. Още щом човек влезе в портретната галерия, където се изкачваше по централното стълбище, стана ясно, че по време на реконструкцията на мрачния замък са били добавени допълнителни прозорци, непредвидени от суровата архитектура на древността. В края на галерията се разкри спираловидна стълба, водеща към горните етажи.
Изкачвайки се нагоре, аз се зачудих:
– Колко дневни има в замъка?
– Четиристотин и двадесет. – беше отговорът – Но западното крило на замъка в момента е необитаемо поради липса на гости, а в източното крило има само три… няколко стаи се обслужват.
Аз кимнах и мълчаливо прокарах пръст по парапета на стълбището, оставяйки видима следа върху бялата си ръкавица. Госпожа Вонгард пребледня, съвпадайки с цвета на бялата шапка на главата ѝ, и побърза да се извини:
– Невинаги имам време да контролирам работата на прислужниците, замъкът е огромен и….
– Колко прислужници има в замъка? – прекъснах я.
– Петдесет и четири. – отговори веднага икономката.
– Кой почиства това стълбище? – продължих.
– Хърби. – каза госпожа Вонгард с известно колебание.
– Защо не я уволнихте? – попитах направо.
Икономката се поколеба и ми стана ясно, че с прислужниците не всичко е наред.
– Беше различно, когато лейди отон Грейд беше жива. – каза икономката, а гласът ѝ беше ясно виновен.
– Достатъчно! – прекъснах я аз.
Беше ми неприятно. Изключително, отвратително неприятно!
Особено когато стана ясно, че камериерките наистина са подбирани по критерии, различни от ефикасността. Някои от тях изпълняваха задълженията си перфектно, първият етаж в централната част на замъка беше идеално чист, но на други места открих прах, мръсотия, непочистени прозорци и дори паяжини. Не, беше подредено, но само на пръв поглед.
Госпожа Вонгарт не искаше да ме води нагоре, но аз настоях и се качихме на тавана. Прах, мръсотия, опустошение. Но щом минахме покрай мръсното стълбище и се изкачихме по кулата…
Замъкът Грейд е построен на висок хълм. Толкова висок, че на кулата имаше сняг. И то в южната провинция през лятото!
– През нощта може да стане хладно. – каза госпожа Вонгард.
Не е изненадващо, като се има предвид надморската височина на замъка. Когато стигнах до ръба на платформата, започнах да се оглеждам с неподправен възторг. В подножието на хълма, върху който се издигаше гордостта на семейство Грейд, имаше не малко градче и през него течеше пълноводна река, опасала хълма като ров. Друга плавателна река всъщност заобикаляше града, а отвъд нея се виждаха обработени градини и поля.
– Удивително красиво! – издишах развълнувано аз – А още по-невероятно е, че хората казват, че замъка Грейд е далеч от цивилизацията и пътищата.
– Така е. – потвърди икономката – Права сте за пътищата, те са доста далеч оттук, тъй като всички използват реките за транспорт. – жената посочи към блестящите криволичещи водни потоци – Илгран започна да се развива преди около двайсет години, преди това тук имаше земеделски селища, но при управлението на негова светлост хората получиха свобода и… Негова светлост купи речни кораби, а където има пътища, има и търговия, а където има търговия, има и благоденствие. Илгран е богат град.
Така че всъщност херцогът е собственик и на целия град…
– Аз още бих искала да видя конюшните. – мислех, че непременно ще отида на конна езда из околността.
След като се поклони, икономката ме заведе долу.
Освен конюшните, които бяха доста неподдържани, за мое голямо възмущение, госпожа Вонгард ми показа и две кучешки колиби и храма на предците, в който не си направих труда да вляза. Не беше подходящият момент. И без това обиколката на владенията на Грейд ми отне повече от три часа и въпреки опитите ми да не изоставам, бях уморена. На всичкото отгоре, веднага щом се отдалечихме от храма, възторжен фалцет огласи целия двор:
– Лейди отон Грейд! Радвам се, колко се радвам да ви посрещна!
И един нисък мъж с наднормено тегло, облечен не по-различно от останалите обитатели на замъка в снежнобяла риза с дантелена яка, позлатен котюр, широки панталони според придворната мода, ботуши с капаци и перука на главата. Щеше да е трудно да не се досетя кого гледам.
– Господин управител Анелски? – попитах, докато мъжът се приближаваше.
– О, за мен е чест! – управителят се наведе към ръката ми и аз се зарадвах, че не съм си свалила ръкавиците – И възхитен! Наистина, наистина възхитен!
В гласа му имаше много малко искреност. Но аз вече гледах към втория мъж, когото не бях забелязала веднага заради много шумния управител. Той беше южняк, със сива коса, но не стар. Беше облечен по същия начин като Хауърд, тъмно и строго. И за разлика от господин Анелски, който се опитваше да бъде любезен, той ме гледаше със скептичен и неодобрителен поглед. Усещах как погледът му се плъзга по лилавите ми платнени обувки, бялата дантела на панталоните ми, полата ми, която беше твърде къса за дама, и косата ми, която беше леко разрошена след всички събития и инспекцията на замъка. След това мъжът ме погледна директно в очите и се намръщи още по-силно.
– О, лейди отон Грейд – каза бързо госпожа Вонгард, спомняйки си за приличието – мога ли да ви представя управителя на всички дела на негова светлост, господин Анелски, и нашия уважаван камериер, господин Уилард.
Камериерът се приближи бавно, поклони се мълчаливо, без дори да се опита да ми целуне ръка. Той се изправи, гледайки студено от височината си. Усмихнах се любезно в отговор, изразявайки благосклонността си. Господин Уилард се почувства неудобно.
– Е, за мен е удоволствие да се запозная с всички вас. – казах аз – Предполагам, че всички слуги са се събрали?
И тук камериерът показа истинското си отношение към мен:
– Съжалявам, лейди отон Грейд, – изобщо не съжаляваше и камериерът не го скри – но негова светлост е наредил да почивате в покоите си до завръщането му, а не…
Паузата, допусната от камериера, беше многозначителна и неприятна. След като се наслади на ефекта, господин Уилард продължи:
– Съжалявам, че Хауърд не ви е уведомил лично, очевидно… – презрителна пауза – в знак на съпричастност. Обаче…
И аз осъзнах, че ми е писнало!
Спирайки с жест камериера, попитах втренчено, вероятно поради титанично сдържане на оправдания гняв:
– Господин Уилард, известно ли ви е какво е родов брак?
Човекът се намръщи и кимна несигурно, като все още не осъзнаваше какво общо има това с казаното от него. Усмихнах се, приемайки отговора му, а после, без сянка от усмивка, казах:
– Аз съм лейди отон Грейд. Отсега нататък съм съсобственик на всичко, което принадлежи на херцог Грейд. Родовият брак, господин Уилард, предвижда равни права между съпрузите. Равни права на собственост. Затова в МОЯ замък ще правя каквото сметна за добре, независимо от вашето или на негова светлост мнение. Надявам се, че няма да се налага да повдигам темата отново, защото повторното ѝ повдигане автоматично би ви дисквалифицирало от длъжността прислужник в замъка Грейд.
Камериерът замръзна и ме погледна шокирано. Мило му се усмихнах в отговор и казах тихо, почти ласкаво:
– Всички слуги трябва да се наредят в залата след пет минути. Вие сте свободен.
Той остана да стои на мястото си.
– Вие сте свободен! – повторих аз много по-твърдо.
Звучеше почти като заповед. Господин Уилард помръдна, после ми се поклони, обърна се и тръгна към замъка. Аз го изпратих с дълъг, замислен поглед, след което се обърнах обратно към храма на семейство Грейд.
Храмът беше нисък, сив, мрачен, без украса. Сиви каменни стени, грубо издялани, врати от ковано желязо, три груби стъпала, предназначени за мъжки, а не за женски крак, гнездо на лястовици под покрива…
В продължение на пет минути гледах храма неодобрително, а после мълчаливо се отправих към замъка. Двете кучета ме следваха стъпка по стъпка, а след тях и госпожа Вогнрад и управителят. Вървях с толкова изправен гръб, че ме болеше, но иначе не можех да сдържам емоциите си, а в този момент не можех да покажа слабост.