* * *
Слугите бяха подредени в редица. В огромната зала на замъка се бяха събрали повече от сто души. На вратата стояха Хауърд и камериерът, на които госпожа Вонгард хвърли въпросителен поглед, когато влязохме. Господин Уилард поклати глава по слабо отрицателен начин и остана да стои там. По етикет, той трябваше да ми представи слугите, а това беше такава проява на непокорство.
– Господин Уилард – не разпознах гласа си, за първи път чух металните тонове в него – искам да се заемете със задълженията си!
Ако при появата ми слугите бяха шепнали, сега настъпи абсолютна, мъртва тишина.
В продължение на няколко секунди камериерът ме гледаше мълчаливо, а аз не откъсвах поглед от него. Примирил се с неизбежното, господин Уилард се отдръпна от вратата и с най-недоволен вид каза:
– Лейди отон Грейд, позволете ми да ви представя слугите на замъка Грейд.
Кимнах и камериерът беше принуден да продължи:
– Госпожа Тортън, бавачката на Негова светлост.
Една възрастна жена, чието лице ми се стори познато, излезе от редиците и направи реверанс – трудно нещо на нейната възраст. И си спомних защо бавачката на херцога ми се стори позната.
– За мен е удоволствие да се запозная с вас. – усмивката ми беше искрена – А вие имате прекрасна дъщеря.
Бившата детегледачка ме погледна изненадано и се наложи да обясня:
– Видях госпожица Тортън в крепостта „Орлово гнездо“.
– О – издиша старата жена – и… и как е тя?
– Изглеждаше чудесно, – уверих я аз – а също така съм се запознала и с госпожа Уинслоу.
– Племенницата ми. – гордо каза госпожа Тортън.
Кимнах, като оставих старата жена да си тръгне.
След това ме запознаха с двете възрастни прислужнички, които бяха обслужвали майката на херцога, последваха ги камериерките, перачките и накрая прислужниците. Наистина, всичките петдесет и четири, но ако представените по-рано слуги не предизвикваха никакви въпроси, то прислужниците… Около една трета от тях изобщо не отговаряха на външния вид на прислужници – не еднотипни рокли, сини, зелени или бордови нюанси, липса на бонета, доста нахален вид.
Прислужниците ми бяха представени от госпожа Вонгард, на чието подчинение бяха и тя започна с тях:
– Хърби Егстън.
Паметта услужливо очерта мръсното стълбище, което водеше от централното тяло на замъка нагоре към жилищните помещения.
Прислужницата се приближи, направи дълбок, полуприсмехулен реверанс и се изправи, като възнамеряваше да се отдалечи. Аз я спрях с въпрос:
– Хърби – обичайно е да се обръщаме към прислужниците с първото им име, тъй като те са от по-ниска класа от камериерите и домакините – разкажи ми за задълженията си.
Момичето се поколеба за миг, после започна неуверено:
– Почиствам портретната галерия и стълбището…
Кимнах и отвърнах:
– Хърби, съжалявам, но ти не се справяш със задълженията си. Стълбището е в окаяно състояние, а и забелязах прах по портретите на видни членове на династията Грейд. Уволнявам ви. След като приключи запознанството ми със слугите, трябва да си съберете нещата, да вземете двуседмична заплата от госпожа Вонгард и да напуснете замъка. Няма да получите никакви препоръчителни писма.
Момичето остана да стои и да ме гледа шокирано.
– Това е всичко. – бях учтива и благосклонна.
Прислужницата обаче се осмели да възрази и започна с:
– Но… но негова светлост и…
– Това е всичко – повторих по-твърдо – отивайте.
Госпожа Вонгард, не по-малко шокирана от прислужницата, която се отдръпна и отново се включи в редиците, извика следното име:
– Лейза.
Втората прислужница се приближи безропотно и макар че също беше облечена далеч от нормата за прислугата, когато я попитах за задълженията ѝ, тя спомена за личните покои на херцога, където цареше абсолютен ред.
– Справяш се отлично. – похвалих я аз.
Жената се поклони в реверанс с явно облекчение и се отдръпна.
В края на разговора уволних двайсет и три прислужнички и дадох обезщетение на четирите, които отговаряха за горните етажи на замъка, включително тавана. Те не посмяха да ми се противопоставят, но дори не си направиха труда да скрият недоволството си и аз видях погледите, които хвърляха към камериера. А и всички явно очакваха развоя на събитията. След прислужниците трябваше да се срещна с трите жени, които така нетърпеливо искаха да поздравят негова светлост.
Първа пристигна южнячката, която беше сменила прасковения си костюм с неутрален тъмносин.
– Госпожа Налин Гранас. – представи я госпожа Вонгард, а после, след известно колебание и още един поглед с камериера, добави – Помощник-икономка.
Така че все още е „госпожа“. Очарователно.
Усмихнах се на момичето и зададох стандартния въпрос:
– Избройте ми задълженията си.
Кривата усмивка беше много красноречив отговор и тогава госпожа Гранас, разтягайки думите си, започна да лъже:
– Наблюдавам работата на прислужниците, изчислявам заплатите, пресмятам… Помагам на госпожа Вонгард!
Съдейки по тона и позата ѝ, госпожа Гранас беше изключително доволна от находчивостта си. Усмихнах се, кимнах приемайки отговора ѝ, и зададох още един въпрос:
– Колко са дневните в замъка?
Жената спря да се усмихва доволно, намръщи се, смръщи вежди и… не можа да отговори.
– Въпросът беше прост – продължих аз – а като помощник-икономка сте длъжна да знаете точния брой не само на стаите, но и на прозорците, леглата, завесите и т.н. Знаете ли някое от тези неща?
Госпожа Гранас поклати отрицателно глава.
Кимнах отново и продължих:
– Съжалявам, но липсата на познания е пряка индикация, че сте неподходяща за длъжността си. Уволнена сте. След като приключи представянето ми на прислугата, трябва да опаковате вещите си, да вземете двуседмичната си заплата от госпожа Вонгард и да напуснете замъка. Няма да получите никакви препоръчителни писма.
Жената се отдръпна, гледайки ме с някакъв свещен ужас, а прислужникът до нея тихо прокле на елетийски.
– Отсега нататък изисквам от вас да говорите пред мен на официалния език на кралството! – изисках хладнокръвно аз.
Господин Уилард остана безмълвен.
Икономката ми представи следващата жена:
– Госпожа Кинес Оргета, помощник-икономката.
Госпожа Оргета остана безмълвна и сви рамене.
– Броят на прислужниците, които трябва да поддържат реда в замъка преди моето пристигане? – попитах без предисловия.
Поклащайки отрицателно глава, тя се отдръпна.
– Съжалявам, но сте уволнена. – казах аз.
Без да каже нито дума, момичето се върна в редиците.
Но дамата в червената рокля, която не си беше направила труда да я смени, гордо пристъпи напред, демонстрирайки моята нищожност и собствената си значимост. И щом госпожа Вонгард се опита да каже нещо, тя я прекъсна с пронизителен глас:
– Не се притеснявайте, с удоволствие ще изложа задълженията си на милейди.
– Имате моето внимание. – казах учтиво аз.
Жената вдигна брадичка и гордо обяви:
– Аз затоплям леглото на негова светлост!
О, Пресвета, дай ми сили. Моля те, дай ми сила…
Не знам как успях да запазя същата вежлива усмивка, мъчително търсейки изход от ситуацията. Изход, който би ми позволил да се държа достойно.
– Така… значи вие сте грейка? – казах бавно, обобщавайки казаното от жената.
Тя се учуди, но кимна и вдигна брадичката си още по-високо.
– Колко жалко – казах тихо и премерено – какъв явен… – слугите сякаш затаиха дъх – анахронизъм.
Изненадана от неразбираемата дума, жената попита отново:
– Какво, моля?
Усмихвайки ѝ се, аз благоволих да обясня:
– Очевидна реликва от миналото.
Дамата в червено спря да се усмихва мигновено, нещо повече, сега позата ѝ издаваше забележимо напрежение.
– Виждате ли, – продължих аз – всички аристократични домове използват гумени нагревателни възглавнички вече повече от четиридесет години. Те са надеждни, хигиенични и удобни за използване. А аз, като любяща съпруга, съм длъжна да се грижа за здравето на негова светлост, така че изборът ми е в полза на по-често използваните и препоръчвани от лекарите затоплящи средства. Много съжалявам, но вашите услуги вече не са необходими. И, разбира се, тъй като несъмнено сте изпълнявали задълженията си качествено, непременно ще се погрижа да ви бъдат връчени препоръчителни писма, съответстващи на длъжността ви. Сигурна съм, че по-възрастните хора, особено дамите, които са консервативни и не обичат новите приспособления, ще се радват да ви наемат на работа.
Шокът на жената в червената рокля се превърна в явен гняв и презирайки всички норми на морала и етиката, тя извика още по-силно:
– Лейди отон Грейд, опасявам се, че негова светлост няма да сподели мнението ви.
– Вие напразно се страхувате. – отвърнах спокойно – Това ще бъде всичко.
Трябваше да понеса с достойнство омразните погледи, а после и многозначителните усмивки на слугите, тези, които бях уволнила. Останалите, от друга страна, изглеждаха обнадеждени и това ми вдъхна увереност.
– Е, приключихме със слугините. – обърнах се към камериера – Уилард, продължавай!
Представиха ми готвачите, които бяха все мъже, камериерите, лакеите, пътуващите лакеи, чиито широки рамене и величествени фигури се открояваха, кочияшите, портиерите, сервитьорите. Нямах никакви въпроси или оплаквания за тях. Единственият въпрос, който зададох, беше на главния портиер и се отнасяше до плачевното състояние на родовия храм на Грейд. Отговорът, който получих, беше откровено шокиращ:
– Съжалявам, лейди отон Грейд – при тези думи величественият мъж се поклони – но според нашия обичай в семейния храм могат да влизат само членове на фамилията, а негова светлост…
Спомних си за лястовичето гнездо под покрива на храма. Вратите над него и въпросът излезе от устните ми почти несъзнателно:
– Извинете, вратите на храма навътре ли се отварят?
– Н-не! – отговори изненадано старшият пазач.
Представих си отново светилището на семейство Грейд, лястовичето гнездо, което беше поне на три години, и осъзнах очевидното: херцогът беше не само безсрамен, но и безбожен!
– Благодаря ви, това ще бъде всичко. – отвърнах на пазача.
И бях представена на главния коняр.
Господин Гранас не ми хареса от пръв поглед. Не защото сестра му, както разбрах, се представяше за „помощник-икономка“, а по-скоро в маниерите, състоянието на пиянство и прекомерната шантавост на костюма на младежа.
– Господин Гранас, кажете ми длъжностната си характеристика? – попитах хладнокръвно аз.
Главният коняр се поколеба, погледна несигурно към един от подчинените си, висок, як южняк, при вида на когото ми дойде наум думата „старателност“, после отново ме погледна и колебливо каза
– Да наблюдавам конярите… да ги възпитавам… е…
Кимнах, приемайки отговора, и се обърнах към коняря, когото господин Гранас гледаше с толкова обнадеждени очи:
– Приближи се.
Мъжът се приближи предпазливо.
– Уилард! – поисках.
Камериерът, с явно нежелание, ми представи работника:
– Господин Томас Макмилън, коняр.
Усмихнах се приветливо на мъжа и попитах:
– Господин Макмилан, моля, избройте ми длъжностната характеристика на главния коняр.
Южнякът се усмихна и спокойно отговори:
– Организиране на почистването на конюшните, контролиране на доставката на постеля и тор, сключване на договори с доставчици на фураж, постоянно следене на състоянието и храненето на конете, своевременно третиране на животните, наемане и уволняване на коняри.
– Отлично! – похвалих го аз – Господин Макмилън, вие сте назначен за главен коняр. Господин Гранас, уволнявам ви поради неадекватност на длъжността ви и не мога да кажа, че съжалявам. Животните са твърде зависими от хората и затова не изпитвам съжаление към онези, които не могат отговорно да се грижат за конете. Това е всичко.
Гръм внезапно изръмжа. Толкова бях свикнала с кучетата, че почти бях престанала да ги забелязвам, но сега, когато хрътките, ръмжащи и усмихнати, изведнъж се оказаха между мен и господин Гранас, присъствието им се усети както от мен, така и от останалите.
– Гръм, успокой се! – казах тихо.
Кучето се обърна, погледна ме с внимателни черни очи, после дойде и седна до мен. Двамата коняри мигновено се подредиха обратно в редицата.
– Уилард – не можех да се обърна директно към слугите, както повеляваше етикетът – можеш да разпуснеш хората и ще те помоля да помогнеш на госпожа Вонгард да уреди сметките на уволнените слуги.
Но въпреки мълчанието на камериера, враждебността му се усещаше много отчетливо и затова:
– Хауърд, – обърнах се към началника на гарнизона – след час и половина всички уволнени трябва да напуснат територията на замъка Грейд, а преди да си тръгнат, вещите им трябва да бъдат проверени.
Човекът се поклони, приемайки заповедта за изпълнение.
– Госпожо Вонгард – обърнах се към икономката – имате пет минути, за да изберете новия си помощник. Един. И аз ще имам нужда от лична прислужница, ще оставя избора на вас. Също така се погрижете стълбищата към центъра на замъка, художествената галерия, тавана и зелените стаи да бъдат приведени в идеален ред.
С тези думи напуснах срещата и се качих на първия етаж в абсолютна тишина, без да се обръщам. Слугите запазиха мъртва тишина, докато аз вървях нагоре, без да бързам, бавно и величествено.
Едва когато се изгубих от поглед в художествената галерия, опрях рамо на стената и осъзнах колко съм уморена. Невероятно, фатално уморена. И единственото ми желание сега беше да седна на пода, да обвия с ръце коленете си и да дам воля на сълзите, които ме задушаваха.
Шумоленето на стъпки по стълбите ме накара да се съвзема. Изправих се рязко и видях старата бавачка на херцога, подпомагана от две възрастни прислужници.
Госпожа Тортън ми се усмихна, спря, дишайки тежко, и като оправи бонето си, каза тихо:
– Трябва да си починеш, дете.
Исках да възразя, но бавачката, хитро примигвайки, предложи:
– Вана с розово масло?
Всичките ми възражения изчезнаха и аз казах с благодарност:
– Това би било чудесно.
С усмивка госпожа Тортън изкрещя:
– Гретхен, баня в покоите на херцога.
Цветът веднага заля лицето ми, но без да ми позволи да негодувам, бавачката обясни:
– Вашите покои все още не са готови, лейди отон Грейд, но тези на негова светлост винаги са в идеален ред. Хайде, трябва да си починете.
Двете стари прислужници се поклониха и тръгнаха напред, а бавачката ме взе под ръка и ме последва с бавни, старчески стъпки.
– С камериерките точно така – каза госпожа Тортън – отдавна е закъсняло. Виждате ли този портрет?