Меденият месец свърши (Дрю POV)
Ендорфини: химически вещества в мозъка, които внушават чувство на благополучие или еуфория.
Те са причината, поради която продължаваме да се връщаме във фитнеса за тези изтощителни тренировки. Те са причината дори и най-напрегнатият мъж на земята да може да заспи след хубаво излежаване. Те са отговорни и за едно малко явление, което обикновено се нарича „период на медения месец“.
Знаете за какво говоря. Това е началото на една връзка – когато всичко е сладко и леко. Всички се държат добре.
Момчетата не изпускат газове; жените не ядат.
Или, ако просто не могат да се сдържат, дори най-лошите навици изглеждат като най-очарователното нещо от времето на Punky frigging Brewster. Неговото сладко хъркане, нейното възхитително гризане на нокти.
Хората не са единствените, които преминават през период на меден месец. Това е междувидово преживяване. Всъщност без него акулите биха престанали да съществуват. Виждате ли, акулите са естествени хищници. Те ще изядат всичко – включително собственото си потомство.
Веднага след раждането обаче мозъкът на акулата майка се наводнява с ендорфини, които я поставят в нещо като екстатична кома. Това дава на бебето акула около десет минути, за да отплува.
Защото, ако то все още е наоколо, когато мама се събуди? Той е обяд.
Което ни води до другата универсална характеристика на периода на медения месец:
В крайна сметка той приключва.
***
– Хей, Кейт?
Събота следобед. Матю и Стивън са свършили. Ние сме във всекидневната и гледаме мача.
– Кейт!
И имаме нужда от бира.
Разбира се, тя е в офиса и работи, но „Янкис“ играят. А аз съм момче от Ню Йорк – роден и израснал. Което означава, че има само два отбора, които харесвам: „Янкис“ и този, който играе с „Бостън Ред Сокс“.
– КЕЕЙТ!
Тя се появява на входа на стаята, със скръстени ръце и повдигнато бедро. Облечена е в сарафанска къса рокля със секси флорален десен и копчета отпред за лесно сваляне. Покланям се на създателя на сарафаните.
Гласът ѝ е раздразнен.
– Какво става, Дрю?
Усмихвам и се.
– Хей, бейби… можеш ли да ни донесеш няколко бири от хладилника?
Животните са невербални. Едно момиче куче не може да каже на момче куче: „Напипай ме сега, искам да имам твоите кученца. Затова вместо това то забива задника си във въздуха. А ако момчето се окаже, че е разбрало погрешно сигналите ѝ? Ако скочи върху дупето ѝ, преди то да е вдигнато?
Може просто да му отхапят топките.
Жените много приличат на женски кучета – или кучки, ако искате правилната терминология – и Бог да помага на мъжа, който ги разчете погрешно.
Ще се върнем към това по-късно.
Засега, когато Кейт повдига една вежда към мен, знам, че търси обяснение. Правя жест към телевизора.
– Джетър е на път да подобри рекорда за всички времена.
Тя въздъхва. Успокоена.
– Добре. – После отива в кухнята.
Няколко минути по-късно се връща с ръце, пълни с бирени бутилки. Подава една на Матю.
– Благодаря, Кейт.
И една на Стивън.
– Благодаря ти.
И една на мен. Отпивам глътка. И помръдвам.
– А, това е топло. – Връщам и го.
– Току-що го извадих от хладилника.
С поглед, все още вперен в играта, щраквам с китката си, за да я отблъсна обратно към кухнята.
– Трябва да ги вземеш от задната част на хладилника. Там са студените… Хайде, А-род! Измъкни си главата от задника и влез в играта!
И тук трябва да спрем за момент.
Помните ли онези кучета, за които говорих? Знаците? Докато гледах телевизия, пропуснах няколко. Погледнете:
Стивън се усмихва, почти се смее. След всички наказания, които е получавал от сестра ми през годините, той е развил доста садистични наклонности, когато става въпрос за други хора, които го получават по задниците си.
После е Матю. Само Бог знае какви болни и извратени наказания е наложила Долорес на това бедно копеле, защото той просто изглежда уплашен.
Кейт пък се взира в ръката ми, сякаш е хлебарка. Която иска да смачка. И тогава ѝ хрумва идея – прекрасна, ужасна идея. Ако се вгледате достатъчно добре, можете да видите как над главата ѝ светва лампичката. Тя се усмихва и излиза от стаята.
Пропуснах всичко това първия път.
Няколко минути по-късно Кейт влиза отново с кофа за лед, пълна с бира. Не, не бирени бутилки. Просто бира. Тя застава до дивана, а аз – с очи все още вперени в играта – протягам ръка за питието си. А тя взема кофата и я изсипва върху шибаната ми глава.
Плясък.
Подскачам, капя и се задушавам.
– Господи Боже!
Тя ме пита мило:
– Достатъчно студена ли е за теб, скъпи?
Избърсвам лицето си с ръка и я поглеждам.
– Ти луда ли си!
Тя ми отвръща с поглед.
– Не – и аз не съм сервитьорка! Макар че се надявам да проявиш малко повече учтивост към тях.
Матю се изправя.
– Ще отида до бара на Маккарти и ще гледам мача оттам.
Стивън взема сакото си.
– Ще дойда с теб.
Изстисквам долната част на тениската си.
– Дръжте таксито за мен, момчета. Ще дойда веднага.
Матю се смее. И ме потупва по гърба.
– Разбира се, че ще го направиш, приятелю. Довиждане, Кейт.
– До скоро, Кейт.
Тя не им отговаря. Твърде заета е да се опитва да ме убие с очите си.
И с това Матю и Стивън се измъкват.
Докато Кейт и аз се взираме един в друг.
Динг-динг.
Да – това е звънецът. Първият рунд току-що започна.
***
Започвам спокойно. При словесен спаринг с опонент винаги е по-добре да запазите спокойствие. Подбирайте думите си внимателно. Бъдете умни.
И смъртоносни.
– За какво става дума?
Очевидно Кейт не споделя моята философия.
– Ти ми кажи, Дрю! Кажи ми защо, по дяволите, Матю и Стивън могат да казват „моля“ и „благодаря“, а всичко, което получавам от теб, е… – Тя махна пренебрежително с ръка, имитирайки предишното ми действие.
И за пореден път оставам сдържан. Все още капещ, но сдържан.
– Искаш да ми кажеш, че си пропиляла хубава бира и си ми съсипала съботния следобед, защото съм си забравил маниерите? Защо не можа просто да го кажеш? Защо просто не можа да кажеш: „Хей, Дрю, би било хубаво да ми благодариш?“ Беше ли необходимо да бъдеш такава проклета кралица на драмата?
Тя сгъва ръцете си и се подиграва:
– Аз не съм кралица на драмата.
Вдигам пръстите си.
– Две думи, Кейт: костюм „Шанел“.
Спомняш си, нали? Онзи, който и купих от „Сакс“ след първата си издънка?
Очите ѝ се свиват.
– Какво ще кажеш за него?
Веждите ми се повдигат.
– А какво? Ти го подпали.
Да – тя и Долорес се държаха като бездомници и изгориха това чудовищно нещо в контейнера за боклук пред старата сграда на Кейт.
Тя свива рамене.
– И какво? Ти беше нищо за мен и аз исках да се уверя, че всичко, което си ми дал, също е било нищо.
И това, момчета и момичета, се нарича доказване на моята гледна точка. Усмихвам се.
– Наистина няма нужда да казвам нищо друго.
Тя извърта очи.
– Както и да е. Не съм хвърлила бира върху теб само защото си забравил да ми благодариш. Не съм някаква истерична досадна психопатка.
Точно така. И ако ходи като патица и говори като патица… значи е кон.
Тя продължава.
– Има много неща, които ме притесняват напоследък.
– Като какво?
Всъщност ми е интересно. Доколкото знам, Кейт и аз имаме перфектната връзка. А аз – разбира се – съм перфектното гадже.
– Като това, че никога не ми помагаш да почистя в кухнята. Всеки път, когато готвим, ти изчезваш, а аз оставам да мия, суша и прибирам!
Гласът ми става малко по-силен. Защитавам се.
– Ти правиш повечето от готвенето. Разбрах, че искаш да организираш кухнята! Не искам да развалям системата ти.
И това отчасти е вярно. Но ако трябва да съм напълно честен, никога през живота си не съм виждал стареца да мие чинии. Дори една проклета лъжица. А Стивън – единственият път, когато се опита да помогне на Кучката с прането? Тя цяла седмица се вайкаше и стенеше, че и е съсипал нежните деликатеси, каквито и да са те по дяволите.
– И никога преди не си се оплаквала от това. Ако искаше да ти помогна, защо просто не ме помоли?
Гласът ѝ достига максималните децибели.
– Защо трябва да те моля? Ти си възрастен мъж! Би трябвало просто да знаеш!
И ето го, хлапета. Известният женски умствен ебач.
Това е съкращение от: Ако не можеш да четеш мислите им? Прецакан си.
А що се отнася до спокойствието, с което толкова се гордеех? Да – то се изнесе.
– Е, не съм! За Бога, не ми давай достатъчно въже, за да се обеся, а после ми отрежи топките, когато наистина го направя! Трябваше просто да ми кажеш!
Кейт бута раменете ми и ризата ми издава мокър мачкащ звук.
– Добре. Искаш да знаеш? Ще ти кажа сега.
Въпреки това, което току-що казах, не, не искам да знам. Никой човек не обича да бъде критикуван. Никой не иска да му казват, че се е объркал. Затова, като всеки атакуван мъж, преминавам в атака.
– Ти също не си точно радост за живеене през цялото време.
Това спира тирадата на Кейт на място. Веждите ѝ леко се смръщват.
– Какво трябва да означава това?
Честно? Нямам представа. Имам две реакции на всичко, което прави Кейт: тя ме кара да се усмихвам или да се вцепенявам. Усмивка, твърда, усмивка, твърда, усмивка… твърда. Обикновено и двете по едно и също време. Знаете ли онази песен „Every Little Thing She Does Is Magic“? Много прилича на нея. Нищо от това, което прави, не ме изключва. Но нямам намерение да и го съобщавам. Това е първият ни спор.
Победата е от решаващо значение. Трябва да създам прецедент.
Така че, гениален, какъвто съм, изричам първото нещо, което ми хрумва.
– Дъвчеш химикалките си.
– Какво?
Вече е твърде късно – може и да се съглася.
– Когато работим в офиса. Дъвчеш химикалката си. Това отвлича вниманието. Звучи така, сякаш някоя обезумяла сврака се опитва да си пробие път през гипсокартона. „Чук, чук, чук, чук.“
Тя се замисля за момент. И свива рамене.
– Добре. Повече няма да дъвча химикалката си. Но в момента не говорим за мен. Говорим за теб… и… и за това как не ме уважаваш.
Задръжте. Отстъпете по дяволите. Аз съм изключително уважителен човек. Винаги.
– За какво говориш? Как не те уважавам?
Тонът ѝ е отсечен. Обвинителен.
– Нито веднъж не си сменил ролката с тоалетна хартия.
Тя се шегува, нали? Сериозно. Кажи ми, че се шегува с мен.
– И как точно това, че не съм сменил ролката с тоалетна хартия, не те респектира?
Лицето ѝ е безизразно, сякаш е шокирана, че не разбирам веднага лудостта, която е тя.
– Ами кой според теб ще я смени?
– Е… не мисля?
Тя разперва ръце, сякаш току-що съм казал вълшебните думи.
– Точно така.
Стискам носа си. Може би ако спра притока на кръв към мозъка си, ще припадна.
Тя продължава:
– Ти изобщо не мислиш за това! Просто предполагаш: „О, Кейт ще го направи. Тя няма какво да прави“…
Вдигам ръка, за да я прекъсна.
– Не, не, не мисля така! Ако имам нужда от тоалетна хартия и тя е там, използвам я. Ако я няма, импровизирам.
Лицето ѝ се набръчква.
– Е, това е просто отвратително.
Ето какво е усещането да си затънал в подвижни пясъци. Риташ и се бориш, но продължаваш да потъваш.
– Знаеш ли какво? Добре, добре. Права си. Отсега нататък ще сменям ролката с тоалетна хартия. Проблемът е решен.
Но очевидно не е така.
Тя сгъва ръцете си.
– Не искам да съм права, Дрю. Не искам да сменяш ролката тоалетна хартия, защото ти крещя. Искам ти да искаш да смениш ролката с тоалетна хартия.
Добре – сега започвам да се смея. Просто не мога да се сдържа.
– Защо, по дяволите, някой би искал да сменя ролката тоалетна хартия!
Тя изглежда обидена. Силно.
– За мен. За мен, Дрю! Знаеш ли, случва се да обичам да правя неща за теб, защото те обичам. Но само ако ти го оцениш. Когато това просто стане… очаквано… тогава се чувствам унизена. И това ме кара да не искам да правя неща за теб!
Устните ѝ се раздвижват. Знам, че се опитва да ми каже нещо.
Какво е това? Нямам представа.
– Дори не знам какво означава това!
Тя сочи с пръст към мен. И подскача нагоре-надолу.
– Да, знаеш! Просто нарочно не виждаш смисъла ми, за да ме подлудиш.
Не, наистина не е така. Защото, ако се съди по този разговор? Тя вече е там.
И тогава ми хрумва една мисъл.
– Ти в цикъл ли си?
Устата ѝ се отваря широко. И ти може би ще искаш да направиш крачка назад, защото мисля, че главата ѝ наистина може да експлодира.
Тя грабва най-близката вещ, до която може да се добере – снимка, на която сме на почивка преди два месеца – и я хвърля в главата ми. В стил фризби. За мой късмет тя има лош прицел. Рафтът зад мен? Няма такъв късмет.
Разбиване.
– Защо винаги, когато една жена е основателно разстроена, мъжът обвинява за това ПМС?
Моля те. Достатъчно често съм бил на страната на предменструалната психоза на Александра, за да разпозная признаците.
– О, не знам… може ли да е, защото обикновено това е причината?
В този момент Кейт започва да ме блъска.
И с двата си юмрука.
Като дете от детската градина, което отива на килимчето заради любимия си цвят пастел.
– Ти… си… такъв… кретен!
Някъде между втория и петия удар пенисът ми наднича от мястото, където се е крил след бирената баня, за да преоцени ситуацията. За да види дали има начин да промени това жалко положение на нещата в нещо… малко по-приятно за него.
Той смята, че има. И така, хващам китките на Кейт и я изправям до стената, като държа ръцете ѝ над главата.
Сдържано – толкова хубав вид за нея.
Брадичката ѝ е високо вдигната, а очите ѝ пламтят.
– Толкова не ми харесваш в момента!
Усмихвам се.
– Усещам го.
Тя се върти и дърпа, но не може да се освободи. Като някоя красива, екзотична риба, хваната в мрежа.
– Ти си безчувствен козел.
Навеждам се, като притискам долната половина на телата ни една към друга.
– Възмущавам се от това. Случва се членът ми да е изключително чувствителен. Искаш ли да видиш?
Кейт се досеща какво предстои и отваря уста, за да протестира. Което работи добре за мен. Нахлувам и покривам устните ѝ с моите. Тя се опитва да отвърне глава, но аз я хващам за брадичката и я държа здраво. Това ѝ позволява да вземе едната си освободена ръка и да я зарови в косата ми.
Преди да я дръпне с цялата си шибана сила.
Вдигам устата си от нейната.
– Свирепа. Оценявам опитите ти да направиш нещата по-интересни, но това наистина не е необходимо.
И след това съм на врата ѝ, хапейки и смучейки, като си проправям път надолу към деколтето ѝ. Кейт ме удря по рамото, но зад това няма истинско усилие. Което означава, че я изморявам.
– Все още съм ти ядосана.
– Сигурен съм, че си.
Опирам носа си до кожата ѝ, вдишвам дълбоко. След това вземам едното зърно в устата си – над роклята ѝ – и го смуча силно.
Виждаш ли, гърдите на Кейт са нещо като начални копчета. Без значение колко е уморена или настроена, малко внимание към тези лоши момичета променя нещата много бързо.
Главата ѝ се удря назад в стената. И тя изстенва, държейки главата ми на място.
Имаме запалване.
Хващам я за коляното и я повдигам около кръста си, като ни подреждам в една линия, и се притискам към нея. И въпреки мокрите ми дрехи усещам колко е гореща.
Възбудена.
– Ти си копеле.
Смея се.
– Така казват.
Целувам я отново, а езиците ни се преплитат в собствена чувствена битка. След това плъзгам ръката си между нас, надолу по бикините ѝ. Тя е хлъзгава и гладка. Кадифена влажност. Когато пъхам два пръста в нея, гласът ѝ се променя. Всичко е задъхано и стенещо – не се чува и следа от вбесеност.
– Боже… Дрю…
И тогава тя ме придърпва към себе си и ме целува обратно с всички сили. Казва ми без думи това, което съм знаел през цялото време: възбудена и ядосана са страхотна комбинация.
Спускам шортите си и придърпвам двата ѝ крака около себе си. Притискам я към стената.
Но точно когато съм на път да се плъзна вкъщи, Кейт поставя дланта си върху челото ми и ме отблъсква.
– Чакай… не… чакай…
Какво? Чакай? Мразя да чакам.
– Какво?
Макар да се задъхва, очите ѝ са кръгли и тъмни от… притеснение.
– Трябва да поговорим за това. Не можем просто да прикриваме всичките си проблеми със секс. Имам някои основателни проблеми тук и ако искаме това да се получи, трябва да го разберем.
Притискам челото си към нейното. Мисля. Или поне се опитвам да го направя.
С член, който е толкова близо до Мека, в момента ми е трудно да си спомня собственото си име.
И тогава всичко става ясно. И поглеждам към лицето на Кейт.
– И така, накратко… искаш да спра да се държа като кретен?
Тя се замисля. И после кимва.
– Да. В общи линии.
Аз също кимвам.
– Разбрах. Това наистина е всичко, което трябваше да кажеш, бейби.
И тогава тези устни, които обичам, се разкъсват от голяма щастлива усмивка, която се удря в стената.
– Добре, тогава. – Тя драска долната ми устна между зъбите си, преди да се спусне по челюстта ми и да захапе врата ми.
После прошепва:
– Ще пропуснеш мача.
Раздърпвам бельото ѝ и измъквам от пътя си това, което е останало от роклята ѝ.
– Майната и на играта. – Ето защо Бог ни е дал DVR, нали?
Тя се кикоти злобно. И ме поглежда право в очите.
– Предпочитам да ме чукаш.
Споменах ли колко много обожавам тази жена?
Навеждам се назад достатъчно дълго, за да издърпам капещата си риза над главата.
– Боже, обичам те.
Кейт отново се кикоти. И в най-добрата си имитация на Хан Соло ми казва:
– Знам.
Назад към част 1 Напред към част 3
