ДАНТЕ
Стоях под душа, измивах деня от тялото си и си мислех за Елис. Отново. Тя винаги чакаше в краищата на съзнанието ми и винаги, когато позволявах на фокуса ми да се изплъзне, тя беше там. La ragazza che brillava più luminosa delle stelle.(Момичето, което блестеше по-ярко от звездите.)
Електричество затрещя по кожата ми и аз изключих водата, преди да ударя с ток този, който се намираше в следващата кабинка. Онзи ден напълно го бях направил на Юджийн и то не съвсем случайно. Този плъх беше изял половината ми проклети чорапи, откакто се беше нанесъл в стаята ми, и дори нямаше учтивостта да изяде двойките, оставяйки ме с куп проклети странни единици от чифт. Имах чувството, че е започнал и с боксерките ми, защото едни от любимите ми мистериозно липсваха. Също така го бях чул да злорадства пред някакъв друг плъх в библиотеката за най-добрия си материал за гнездене. Малък подлизурко.
Взех една кърпа, подсуших се и я завързах около кръста си. След това се върнах по коридора към стаята си, като погледнах няколко направени момичета, които излизаха за вечерта с високи токчета и тесни рокли. Дори не си направих труда да ги разгледам. Никой не го правеше за мен така, както го правеше Елис. А може би все още не бях готов да се опитам да я изоставя.
Въпреки онова, което Леон ми беше казал, все още се чувствах виновен, че се присъединих към тях, тъй като бяха сгодени. Трябваше да се постарая повече да прекъсна тази връзка, която чувствах към нея, но част от мен не искаше да се откаже. Част, която беше голяма като самото слънце и гореше също толкова горещо.
Беше петък вечер и много от учениците се бяха отправили към града за парти. Досега не бях се присъединил към моята група в Oscura Haunt и знаех, че им липсвам. Но дори летуването с тях под луната не ми доставяше радостта, която някога ми беше доставяло.
Вмъкнах се в стаята си и Юджийн изпищя шумно на койката си, сви се и бутна под себе си парчета плат.
– Che cazzo, Eugene?(Какво по дяволите, Юджийн?) – изръмжах. – Какво криеш?
По звездите, липсваше ми Елис, която спеше над мен. Дори ми липсваха студените погледи на Гейбриъл и крилатите удари по лицето понякога, но никога не бих го признал. Сега бях останал тук с Лайни, която винаги беше в пашкул от чаршафи, докато четеше книга след книга, и Юджийн, който почти се насира всеки път, когато ме видеше. Започвах да обмислям дали да не последвам пътя на Райдър и да ги принудя да напуснат тази стая, за да мога да имам малко спокойствие. Щях да отида и да спя с моята глутница, ако не мразех да бъда натискан от двайсет вълка през нощта. Нямаше да е толкова лошо, ако всички те не искаха да спят върху мен, но като техен Алфа бяха прекалено прилепчиви, за да мога да дишам.
Запътих се към Юджийн на койката над моята и той сведе глава, като се свиваше над това, което криеше. Около него бяха разпръснати парчета материал и той изпищя от тревога, когато притиснах ръката си към гърба му.
Запратих лек ток, за да го накарам да помръдне, и той се премести с писък на страх, изчезвайки в гънките на дънките си като малък бял плъх. Избутах дънките и ризата му настрани, откривайки полуизградено гнездо, направено изцяло от боксерките ми.
– Юджийн! – Изръмжах и той скочи от леглото в стил камикадзе.
Завъртях се, докато той се промъкваше под леглото на Лайни, и с ръмжене паднах на колене, изпращайки след него изстрел с електричество.
Вратата се отвори и той излетя от нея, преди да успея да го улуча, а аз се заклех на фейталиански, докато Гейбриъл влизаше с кърпа около кръста, а от татуираните му гърди капеше вода. Защо си бях помислил, че съм пропуснал този силен човек?
– Защо пълзиш по пода? – Попита той, минавайки покрай мен, така че кърпата му се затъркаля по главата ми. Избутах се и изръмжах, като в отговор посочих унищоженото си бельо на леглото на Юджийн.
Гейбриъл го погледна, след което от гърдите му избухна смях.
– Това е малко гадно.
– Да. – Промуших се покрай него до гардероба, дръпнах чекмеджето, в което обикновено се намираха боксерките ми, и изпъшках, когато го намерих празно. – Той ги е взел всичките. Ще го изпържа следващия път, когато го видя.
– Ето. – Гейбриъл ми подхвърли един свой чифт и те ме удариха в лицето. Отворих уста да откажа, но той продължи. – Те са нови.
– О. Добре… grazie.
– Няма за какво. – Той пусна кърпата си и навлече един анцуг, оставяйки гърдите си голи, преди да вземе пакета с дрехи в ръце и да се обърне към прозореца.
– Не е задължително да спиш там горе, знаеш ли? – Казах, преди да успея да се спра, като го погледнах през рамо.
Той бутна прозореца, като ме погледна обратно с намръщен поглед.
– И не е нужно да спиш в стая с плъх, който яде бельото ти. Но ти го търпиш. – От гърба му изникнаха крила и той излетя, оставяйки ме с порива на вятъра около мен.
Размахах пръсти, затръшнах прозореца с изблик на въздушна магия, а в мен се разнесе ръмжене.
Знаех, че не трябва да оставам в тази ситуация, можех да принудя Юджийн да излезе навън по задник. И Лайни също, ако наистина исках. Но ги бях виждал с Елис. Тя се грижеше за тях. Те бяха нейни приятели. И ако трябва да бъда наистина честен, не исках да затварям още една врата пред лицето на Юджийн. На хлапето може и да му липсваха инстинктите на фея достатъчно, за да накара вътрешностите ми да се свиват понякога, но също така не заслужаваше да се отнасям към него като към нищожество. Всеки беше някой. А може би все пак бях свикнал да защитавам хората около себе си.
Преди да се облека, атласът ми започна да звъни. Изхвърлих около себе си балон за заглушаване, докато падах на койката си, издърпвах чаршафа, за да се уединя, и отговарях.
– Долче Драго – изпъшка мама и аз разбрах, че нещо не е наред. Гръбнакът ми се изправи, докато седях там, а сърцето ми биеше не наред.
– Какво става, мамо? – Помолих, страхувайки се от най-лошото. Че Феликс е намерил път към къщата, нападнал е семейството ми, наранил е братята и сестрите ми. Наранил е Роза.
– Трябва да се прибереш у дома. Феликс е проникнал в къщата на леля ти Зета само преди един час. Тя е умряла в боя и той е взел четирите ѝ дъщери. Сега съпругът ѝ трябва да се съобразява с исканията му, няма да отговаря на обажданията ми, няма да направи нищо, което може да рискува живота на децата му.
– Какво? – Изръмжах, а ханша ми се вдигна, докато обработвах това. Леля Зета дори не беше активен член на банда, а живееше в покрайнините на Алестрия. Бях предложил да изпратя още вълци при нея за защита, но тя отказа.
– Ела си у дома – помоли тя и аз за миг се изправих на крака.
– Идвам, мамо – казах ѝ и закачих слушалката, като пъхнах атласа си под възглавницата и направих заклинание за скриване, за да държа настрана любопитните съквартиранти. След това свалих боксерките си, отворих прозореца и се гмурнах навън, падайки свободно за един безкраен миг, преди да се превърна във формата си на дракон.
Изревах към небето, докато буреносни облаци се носеха над главите ми и в тях проблясваха светкавици. Гневът ми се разливаше отвъд плътта ми и цялата академия щеше да разбере това съвсем скоро.
Прелетях далеч през територията на академията и се отправих към хоризонта, прелетях над града и се запътих към селото в далечината. Скоро се приближих до лозята на семейството ми и преминах през няколко магически бариери, които ме разпознаха и ми позволиха да премина, докато стигнах до дома, приземявайки се пред къщата с оглушителен трясък.
Преместих се, след което избягах по стъпалата на верандата и бутнах широко вратата. Братята и сестрите ми се затичаха, виейки и джафкайки развълнувано. Мама се промуши през тях, подавайки ми един анцуг, които бързо облякох, преди да я прегърна. Чувствах се добре отново да съм около моята глутница, моето семейство, това ми напомняше, че те все още са в безопасност, но същото не можеше да се каже за леля ми Зета и четирите ѝ дъщери. Нямаше значение, че не бяхме близки. Винаги щях да бъда до моята кръв, независимо дали бяхме далечни роднини, или не.
– О, Долче Драго, толкова е хубаво да те видя. Ела в салона, чакаме те за вечеря.
Последвах майка си през къщата, а братята и сестрите ми се движеха зад мен, прокарвайки ръце по гърба ми за поздрав. Скоро седнах на стол пред чиния, отрупана с храна. Знаех, че мама няма да обсъжда инцидента, докато не се наям до пълен корем. Подозирах, че останалата част от семейството ми вече е яла, затова не губих време да загребвам в устата си една вилица картофено пюре.
Свърших с яденето за рекордно кратко време и сестра ми Габриела грабна чинията ми, след което побърза да отиде с нея в кухнята.
Мама забърса устните ми със салфетка, а аз и махнах с благодарна усмивка. Когато всички се събраха на масата и аз забелязах Роза да си пробива път през тълпата, разбрах, че е време да се изправя пред случилото се. Всички погледнаха към мен с надеждата, че мога да им дам някаква утеха, но не бях сигурен, че имам какво да предложа точно сега. Гневът ми замъгляваше нуждата ми да утеша семейството си и бях сигурен, че щеше да се разлее, когато около мен се разнесе електричество.
– Разкажи ми какво точно се случи, мамо. – Обърнах се към нея, а тя вдигна брадичка с ярост в погледа си.
– Феликс използва няколко мощни заклинания, за да премине през магическите бариери около къщата на Зета. Смъртта ѝ беше жестока и… той остави съобщение. – Тя потръпна, като извади нещо от джоба си и го протегна, за да го видя.
Подаде ми атласа си и аз пуснах видеото, което ме чакаше на него, като сърцето ми се сви в гърлото. Всекидневната беше окървавена, стените боядисани в червено с драматични пръски, които стигаха чак до тавана. Там, окачен над унищожения диван, който изглеждаше сякаш е разкъсан с нокти, висеше облак от мрак, образуващ думите:
„Децата ти са мои, прави каквото ти заповядвам, или ще умрат.“
Страхът пулсираше по краищата на съществото ми, но го държах заключен, не позволявах на семейството ми да види как това ме разтревожи. Заплахата беше ясна. Съпругът на леля Зета – Нерон, беше принуден да работи за Феликс или това чудовище щеше да убие дъщерите му.
Погледнах през стаята и очите ми се срещнаха с тези на Роза. Тя погледна към мама с изражение на ужас, сякаш и тя за първи път виждаше това видео. Мама нададе хленч и Роза избяга от стаята, като накара сърцето ми да се разтупти силно. Семейството ми започна да вика и аз скочих от мястото си, преминах през тях и прокарах ръце по главите и раменете им, за да се опитам да ги успокоя.
– Не исках тя да вижда злото на баща си, но не мога да пазя тайни от тези, които обичам – извика след нас мама.
Изтичах от стаята и хванах Роза да се качва през най-близкия прозорец на верандата. Заобиколих през вратата, като прецених, че съм твърде голям, за да я последвам, докато бързах навън. Тръгнах по верандата, докато я чувах да пристъпва по дървените летви, най-вероятно на път да се хвърли в лозето и да ме изгуби завинаги. Ускорих темпото си и я хванах за ръката точно преди да отскочи от ръба на верандата.
Обърнах я в прегръдките си и погледнах надолу към моята малка вълчица и нейното уплашено изражение.
– Тези деца бяха взети от мъжа, който ме направи. – Роза отново се опита да се отдръпне, но аз я държах здраво. – Неговата кръв тече във вените ми. Той винаги ще ме притежава.
– Никой не те притежава, piccola lupa.(малък вълк.) Феликс може и да е твой баща по кръв, но никога не е заслужил това положение. Твоето място е в тази къща, при мен и останалите членове на нашето семейство. Ако Феликс иска да си те върне, ще трябва да мине през мен, а ако смята, че може да се бори с Дракона, роден от вълци, и да победи, тогава защо се крие в сенките? Защо се е насочил към по-лесна плячка?
– Може би си прав, но… това ме кара да се чувствам виновна – каза тя, а в гърлото ѝ се появи хлипане. – Какво мислиш, че е направил с тях?
– Не знам, Роза. Но знам, че не е твоя вината, че той е чудовище. Феликс сам си проправя път, сам си пише съдбата и това в крайна сметка ще означава смъртта му – изръмжах аз. – Няма да позволя нищо да се случи на теб или на останалите членове на семейството ни.
– Сега може и да не може да влезе тук, но той се присъедини към Черната карта, колко време ще мине, преди да има сили да се изправи срещу нас, Алфа? Ако не направим нещо скоро, той ще влезе в дома ни и ще убие всички, които обичаме. – Долната ѝ устна трепна и аз протегнах ръка, прокарвайки палец по бузата ѝ. Тя не беше на ръба на сълзите, беше на ръба на избухването. Гневът я разяждаше отвътре като истински алфа. Тя искаше да се опълчи срещу Феликс, изпитваше нуждата да защити нашата глутница също толкова силно, колкото и аз, но все още беше кученце и моята работа беше да я защитя, а не обратното.
Не можех обаче да отрека истината в думите ѝ. Рано или късно Феликс щеше да бъде достатъчно силен, за да се изправи срещу нас, достатъчно силен, за да преодолее бариерите ни, достатъчно силен, за да бъде истинска заплаха за онези, които ми бяха най-скъпи. С Черната карта на негова страна, кой знаеше колко скоро може да стане това?
Не, имах нужда от помощ. И през последните няколко месеца обсъждах откъде може да дойде тази помощ. Истината беше, че след като Феликс обръщаше все повече членове на моята глутница към собствената си кауза чрез страх или предателство, както и след като Картата беше на негова страна, това означаваше, че щеше да дойде момент, в който той щеше да се чувства достатъчно уверен, за да се изправи срещу мен. Знаех, че чичо ми с удоволствие ще подходи подмолно към начина, по който се бори с мен, така че трябваше да бъда подготвен, трябваше да пазя гърба си при всяка възможност и трябваше да се уверя, че семейството ми никога няма да бъде уязвимо за него.
– Какво ще правим? – Попита Роза, измъкна се от ръцете ми и се премести да седне на ръба на верандата.
Спуснах се до нея с въздишка, попивайки вечерния бриз и звука на цикадите, които чуруликаха сред лозите. Това място беше олицетворение на спокойствието. Но ако не го опазвах, то нямаше да остане такова. Отвъд това светилище имаше война, която щеше да излезе извън контрол, ако не стигна бързо до Феликс и не прекъсна проблема в корена. Убиваше ме, че не мога да се справя сам, а още повече ме убиваше съзнанието, че знам от кого наистина имам нужда, за да ми помогне в тази битка.
Прехвърлих ръка през раменете на Роза, докато наблюдавахме как цикадите рисуват цветни пътеки над лозите.
– Ще направя всичко, което трябва, за да спечелим тази война, Роза. Всичко, което е необходимо.
***
Прекарах петъчната вечер и цялата събота с mia famiglia, но в неделя се върнах в Академия „Аврора“, знаейки, че отлагам неизбежното. Не приличаше на мен да избягвам проблемите, но тази конкретна ситуация беше такава, каквато обмислях от известно време насам. Приех, че никога няма да ми стане по-лесно да го направя. А и, по дяволите, имах нужда от този стронзо, ако някога исках да се изправя срещу Феликс и да си гарантирам победата. Заради семейството ми най-малкото, което можех да направя, беше да преглътна гордостта си и да поискам помощ. Не че някога щях да кажа на глутницата си, че търся помощ от лунарите. От звездите, ако знаеха това, щяха да загубят напълно вяра в мен. Но алфите са създадени, за да защитават глутницата си независимо от всичко, а аз бях преценил всеки изход. Не бяха отвлечени само тези четири момичета. Феликс беше отвлякъл вълчетата на Оскура из цяла Алестрия. Това не можеше да продължава, затова знаех, че трябва да го направя за по-голямо добро. Без значение колко противоречиво е това или колко ме кара да настръхвам.
Не можех обаче просто да отида при Райдър Драконис посред бял ден, затова обиколих кампуса в орденската си форма, яхнал въздушните вълни в небето, докато слънчевата светлина блестеше по тъмносините ми люспи и ме сгряваше до дъното на душата ми. Известно време го наблюдавах как седи на трибуните на лунния терен и разговаря с Братството, но накрая се откъсна от тях и тръгна сам през кампуса. Аз го следвах по петите от небето, като размахвах лениво криле, докато се носех по течението на вятъра. Райдър пресече Емпирейските полета, свали ризата си и аз разбрах, че е на път да се смени.
Отпуснах глава и се гмурнах към гората, проправяйки си път към една поляна по-навътре в гората, достатъчно голяма, за да мога да се приземя. Ноктите ми разкъсаха земята, когато се ударих в нея, и аз се преобразих отново във формата си на фея. Днес бях дошъл подготвен с анцуг, който държах в ноктите си, не исках да водя този разговор гол.
Нахлузих сивите панталони и се затичах през дърветата към мястото, където Райдър се канеше да пусне дънките си. Изсвирих, за да му съобщя, че съм там, и той махна ръката си от колана, намръщен в гората. Дърветата се разтвориха по волята на земната му сила и челото му се смръщи, когато ме видя да стоя там.
– Трябва да поговорим – казах аз, преди той да започне да се бие.
Изискваше се много, за да изненадаш краля на Лунното братство, но бях сигурен, че току-що съм успял. Ръцете му бяха вдигнати и лианите се извиваха по земята в подготовка за атака, но аз пъхнах ръцете си в джобовете в ясен знак за мир.
Той прокара език по зъбите си и аз чух как се влачи по тях пиарсинга на езика му.
– Говорим? – Измърмори той и вдигна ръка, за да потърка объркано наболата си челюст.
– Това е нещо, което хората правят с устата си, стронзо – подиграх се аз, а гръбнакът ми настръхна от факта, че съм толкова близо до врага си.
Никога не знаех как ще реагира Райдър; именно това го правеше толкова страшен противник. Беше смъртоносен и непредсказуем – комбинация, която го правеше достоен да застане срещу мен на бойното поле отново и отново.
Райдър навлезе в гората и отпусна магическата си хватка върху дърветата, така че те бавно се сключиха едно с друго. Всъщност те продължиха да се затварят, докато пътят зад него не беше преграден и сенките около нас не станаха толкова гъсти, че се изкуших да хвърля Фейлийт, за да се виждам. Не ми харесваше да съм на тъмно със змия, но ако си сложа гарда, той щеше да си помисли, че това е засада. Така че трябваше да се изложа пред него в името на този план.
Той мина покрай мен, навлизайки по-навътре в гората, а аз се обърнах да го последвам. Вървяхме мълчаливо и аз наполовина очаквах всеки момент да се обърне срещу мен, но той не го направи. Стигнахме до неутрален участък между Лунната яма и Призрака на Оскура – малък хълм, издигащ се до група камъни, които бяха гъсто обрасли с мъх. Райдър се обърна, облегнат на един от тях, и аз забелязах, че в ръката си държи бръснарско ножче, което въртеше между пръстите си.
– Говори – заповяда той и в гърлото ми избухна ръмжене заради грубия му тон.
Преглътнах всяка последна частица от гордостта си и се контролирах достатъчно, за да не му отвърна с хапливост, макар че инстинктите ми ме подтикваха да го поставя на мястото му.
Той сбърчи вежди, когато разбра това, и на челото му се появи бръчка.
– Какво става? Това за Елис ли е? – Истинска загриженост изпълни гласа му и аз поклатих глава, опитвайки се да пренебрегна стягащата болка в гърдите си, когато чух името ѝ. Болка, която виждах да се отразява в очите му.
Прочистих гърлото си, като прецених, че е най-добре да премина към същината. Със сигурност не исках да обсъждам Елис. Особено когато не можех да пренебрегна тази сурова болка в очите му. Това ме караше да се наранявам още повече, а това не ми харесваше. Болката на Райдър не ме интересуваше, но защо тогава ме караше да искам да му протегна ръка за миг?
Той се прехвърли от единия крак на другия, очевидно усещайки собствената ми болка, а аз трябваше бързо да закърпя това.
Отново изръмжах, пъхнах ръка в косата си и сведох поглед към Райдър.
– Става въпрос за Феликс. Силата му расте, сега на негова страна е Черната карта.
– И? – Попита незаинтересовано.
– И… – Стиснах зъби, започвайки да се съмнявам в това решение. Но Феликс беше и негов враг, така че обединението имаше някакъв болен смисъл. От друга страна, Райдър можеше просто да остави мен и Феликс да се борим за първото място и да се справи с победителя по-късно. Тази война в моя клан беше само от полза за него. Или аз, или Феликс щяхме да загинем в тази битка и тогава Райдър щеше да има за мишена само един от нас. Но тогава… стотици пъти ми се беше случвало да обсъждам този въпрос. И винаги се връщах към една и съща точка. Райдър беше пощадил живота ми в Черната дупка. Беше отказал молбата на Феликс да ме убие и това трябваше да се брои за нещо.
Бях паднал на колене, лишен от магия, кървящ, толкова близо до смъртта, че всичко, което той трябваше да направи, беше да изрече едно заклинание и с мен щеше да е свършено. Но той ме остави да живея. И колкото и да ме смущаваше това, то означаваше също, че сега сме свързани по някакъв начин. Имаше нещо, което беше спряло ръката му в онзи ден, дори ако това беше само Елис или решението му да преследва Феликс вместо него в този момент. Но в съзнанието ми имаше един тих глас, за който никога нямаше да кажа на никого, който ми казваше да се доверя на него. Това беше причината да стоя тук сега. Инстинктите ми никога не са ме подвеждали, но аз се борех със себе си за това решение, борейки се с този глас. Докато най-накрая не бях принуден да го послушам.
Райдър беше преследвал Феликс и преди, а моят чичо все още беше негов враг, така че може би щеше да го направи отново.
– Имам нужда от помощта ти. – Беше ми почти невъзможно да изтръгна тези думи от гърлото си, но ги изрекох за мама, за Роза, за братята и сестрите ми и за всички, които обичах.
Райдър ме погледна за дълъг миг, после отметна глава назад от студен смях.
Погледнах го, извадих ръцете си от джобовете и ги свих в юмруци.
– Не – каза просто Райдър.
– Това е всичко? – Изръмжах, а във въздуха около мен заискри електричество. – Знаеш, че той е проблем, който е по-голям от мен или от всяка война, която водим помежду си, Райдър. Той е заплаха за Алестрия.
– Не е мой проблем, Инферно. Но ми е забавно да те виждам как просиш. – Той се придвижи напред, за да мине покрай мен, и аз хванах ръката му, а хватката ми беше желязна.
– Той отнема деца от семействата им и само звездите знаят какво прави с тях.
Райдър срещна погледа ми, а очите му се промениха до рептилоидни прорези. Челюстта му работеше, докато се взираше в мен, поглъщайки тези думи.
– Той е un mostro – изсъсках аз с омраза в гласа си. – Чудовище.
– Всички сме чудовища за някого – каза той мрачно. – Феликс е твой, Мариела е моя. Дай ми я и…
– Бих го направил, ако имах представа къде е тя – казах искрено, без да мигам, за да може той да види истината в очите ми.
От гърдите му се разнесе дрънчене и той издърпа ръката си от хватката ми.
– Тогава изглежда, че нямаш какво да предложиш в замяна на помощта ми.
Той отново започна да върви и аз се обърнах, за да го гледам как си тръгва, а в гърдите ми напираше ярост.
– Да вървиш по дяволите, серпенте – изплюх се аз. – Ти си лицемер.
Той се извърна с оголени зъби и опасна аура зареди въздуха, което накара алфата в мен да вдигне глава за предизвикателство.
– Не съм такова нещо – изръмжа той.
– Бил си взет като дете. Не би ли направил всичко, за да дойде някой и да те намери? – Използвах последното парченце лост, с което разполагах, и гърлото му се размърда, докато изричах тези думи.
Между нас се разстилаше мълчание, изпълнено с всички неизречени неща, които се бяха случили между нашите банди и които забиваха непоклатим клин между нас. Ние бяхме отговорни за някои от тези зверства, бяхме продукт на други. Начинът на живот на нашите банди беше втъкан в плътта ни толкова дълбоко, че понякога беше трудно да се види къде свършва моят клан и къде започвам аз. Аз бях просто продължение на всичко това, продължавах тази омраза, която причиняваше толкова много смърт и разрушения в града. И понякога се чудех дали някога ще има начин да я спрем, както някога се надявах. Но докато постоянно си връщахме „цицина за цицина“, това никога нямаше да свърши.
– Няма да ти помогна, Инферно – изръмжа той и сърцето ми се сви.
Обръщането към Райдър Драконис беше последната ми отчаяна надежда, която сега изгаряше грандиозно пред очите ми. Обхвана ме истински страх и осъзнах колко много надежди съм възлагал на това. Защото без него виждах как масата бързо се обръща срещу нас. Глутницата на Феликс щеше да ни превъзхожда с помощта на Черната карта, а ако използваха и тъмна магия…
Паднах на земята, като драснах с ръка през косата си, опитвайки се да измисля друг отговор, докато ме обземаше паника. Не можех да разочаровам семейството си, не можех да гледам как ги разкъсват на парчета пред очите ми. Щях да умра за тях, но това не беше достатъчно. Дракон или не, аз не бях достатъчно силен, за да ги защитя сам. И това беше най-задушаващата истина, която някога съм познавал.
Разбрах, че Райдър все още е там, едва когато наблизо под ботуша му изскърца клонче. Опрях лакти на коленете си и го погледнах със скована челюст, докато го зяпах. Щях да го принудя да си тръгне, да се бия с него, за да заситя този гняв в мен, но той се спусна на колене пред мен, очите му пламтяха, искайки от мен да се поддам на хипнозата му.
Намръщих се, като разбрах, че сега няма какво да губя, тъй като отпуснах бариерите си и хипнозата му ме прикова. В съзнанието ми звучеше само неговият глас, който говореше директно на мен, въпреки че Райдърът пред мен не каза и дума.
„Няма да ти помогна, но ако Феликс нападне Оскурите и аз случайно чуя къде е… мога да доведа Братството и да се уверя, че вниманието им е насочено към него“. Изтръгнах се от хипнозата му и той изчезна. Сигурно ме е оставил да продължа да го виждам как прикляка пред мен, но сега дърветата бяха тихи и аз бях сам.
Сърцето ми изтръгна мощна мелодия. Беше се уверил, че никой в тези гори не може да ни шпионира, като ми предложи тези думи насаме. Думи, които най-сетне ми дадоха надежда и тихомълком преодоляха малко пропастта между нашите банди. Не знаех защо се съгласи, но майната му, ако исках да го разпитвам за това. С Лунарите тайно зад гърба ни Феликс нямаше да знае какво го е ударило следващия път, когато ни въвлече в битка.
Назад към част 13 Напред към част 15