ЕЛИС
Беше добре да обсъждам с Леон идеята да се опитам да си върна кралете, но реалността да го направя беше малко по-трудна.
Данте по-често си беше вкъщи със семейството, водейки война на два фронта, тъй като се опитваше да проследи и унищожи Феликс, а в същото време трябваше да се справя с Братството, което използваше размириците в клана му в своя полза. Новините бяха пълни с разкази за зверствата, които Феликс вършеше, и аз наистина се радвах, че живея под закрилата на територията на Академия „Аврора“. Тук имаше защитни стени и магически защити, за да бъдат учениците в безопасност, което го правеше твърде трудна мишена за него, въпреки че Данте беше тук толкова често и явно Феликс искаше кръвта му. Единствените хора, които можеха да влязат на територията по какъвто и да е начин, бяха ученици или учители, всички останали трябваше да имат одобрен магически подпис. Междувременно по улиците на Алестрия течеше червена кръв както на клана Оскура, така и на Лунното братство от ръцете на Феликс и ставаше болезнено очевидно, че подкрепата, която получаваше от мистериозния крал, само му помагаше да се издигне на власт по-бързо от всякога.
Всеки път, когато Данте напуснеше територията на академията, се оказваше, че обикалям по коридорите и се тревожа за него, молейки се на звездите да го върнат благополучно. Няколко пъти бях слизала до нашата лодка, но той така и не се появи. Разбирах го, просто се надявах, че скоро ще успее да спре Феликс, да сложи край на насилието, кръвопролитията, хаоса. И тогава щях да си върна моя Буреносен дракон, на сигурно място и в безопасност.
Гейбриъл също се оказа невъзможно да бъде проследен. Бях му обещала пространство, но трябваше да говоря с него сега, когато знаех къде сме аз и Леон във връзка с всичко това. Трябваше да му изложа чувствата си и да се опитам да го накарам да разбере колко много го искам и колко много ме е грижа за него. Но единствените пъти, когато го виждах, бяха в клас. Буквално. Бях стигнала до заключението, че използва шибаната вечер, за да ме избягва. Никога не е бил дори в Кафетерията по едно и също време с мен, не се е появявал около Дяволския хълм, библиотеката или където и да е другаде в кампуса, където знаех, че обича да се отбива. Дори не беше в палатката си на покрива няколкото пъти, когато се изстрелях нагоре, за да говоря с него. Беше прекалено удобно, по дяволите, и със сърцето си знаех, че това не е шибано съвпадение.
Като прибавим и факта, че из кампуса се носеха слухове за него и Карла Блекторн – момиче, за което със сигурност знаех, че е в „Черната карта“ – знаех, че с него се случва нещо странно. Просто не можех да разбера какво. И ако скоро не ми позволи да го хвана насаме, щях да се нахвърля върху него по време на урока и да го принудя да говори с мен. Аз имах какво да кажа, а той имаше какво да чуе. След това… е, тогава всичко зависеше от него, но аз отказвах да приема каквото и да било, докато не се оголя пред него.
Райдър беше последното парче от моя пъзел и в известен смисъл най-вбесяващото. Той беше толкова твърдо решен да отрече, че чувства нещо друго освен глупостите, татуирани на кокалчетата му, че само да пробия повърхността на маската му на задник щеше да е трудна работа.
Все още ме избягваше, макар и не толкова безмилостно, колкото Гейбриъл. Но той се забавляваше много с онова момче Итън, докато изглеждаше, че решава къде да го постави в редиците на Братството, и така или иначе не бях в състояние да го открия сам. Обмислях да се промъкна до стаята му посред нощ, но не бях сигурна, че подобна засада е най-добрата тактика. Да изисквам от него да признае, че изпитва чувства към мен, едва ли щеше да проработи – просто щеше да се затвори още повече. Не, Райдър нямаше да го каже, щеше да се наложи първо да го покаже. И аз бях измислила перфектния начин да го принудя да направи точно това.
Изстрелях се през кампуса и се втурнах по ръба на езерото Буря, докато хладният вятър подръпваше косата ми и ми напомняше, че лятото е към края си.
Звукът от радостните възгласи на тълпата и трептенето на огньовете на плажа накараха сърцето ми да забие, докато се приближавах към тях.
Профучах право покрай момчетата на пост, проправих си път през предимно пияната тълпа, заобиколих пръстена от зяпачи и спрях, облегната на огромна скала, която стърчеше във водата, точно до самия Итън Шадоубрук.
Устните му изръмжаха и той се насочи към мен, а в дланта му се оформи леден кинжал миг преди да го притисне към голия ми корем. Бях избрала комбинация от люляков клин и спортен сутиен в тон с косата си, отчасти защото знаех, че кръвта ще се вижда много ясно върху тях, и отчасти защото прилепваше към извивките ми, а аз се опитвах да примамя вазилиска към себе си. Избрах обаче да го съчетая със здрави ботуши, защото знаех, че имам нужда от нещо солидно на краката си, ако смятам да изпълня плана си добре. Толкова по-добре за ритане и всичко останало.
Усмихнах се на Итън, докато леденото острие се притискаше към плътта ми и предизвикваше ледени тръпки по тялото ми. Протегнах ръка, за да изтръгна бутилката с бира от другата му ръка, тъй като той не успя да ме прониже.
– Изглежда, че Райдър вече е влязъл в торбата – коментирах, вдигайки бутилката към устните си, докато се обръщах към центъра на бойния ринг, където Райдър разпъваше един човек върху камъчетата и удряше лицето му с голи юмруци.
– Можех да те убия, любов – промърмори Итън с кикот. – Не се промъквай към мен така.
– Сигурно трябва да си по-загрижен за това колко лесно бих могла да те убия аз, ако бях дошла тук с тази мисъл – отбелязах аз, като погледът ми все още беше вперен в Райдър, който само удряше, удряше и удряше. Беше толкова дяволски ядосан, но се чудех дали някой друг можеше да види и колко е тъжен.
Острието в ръката на Итън се стопи в нищото и вместо това той опря предмишницата си на скалата над главата ми, навеждайки се над мен, така че да бъда наполовина скрита зад широчината на мускулестото му тяло.
– Харесвам момичета с малко искра в себе си – каза той. – Искаш ли да видиш колко време ще ми отнеме…
– Искам да се бия тази вечер – прекъснах го, игнорирайки флирта му.
Момчето беше буквално ходеща ерекция. Чукаше се с толкова много момичета в училище, че слуховете не можеха да се справят с всички. Чух, че е създавал проблеми и сред групата на Оскура. Беше явен алфа, а подобен вълк привличаше другите от техния вид като молци към пламък. Разбира се, не е имало кръстосване на банди, иначе щяха да паднат глави, но знаех, че някои от глутницата на Оскура активно го избягват, за да не станат жертва на съблазънта му и да не завършат мъртви заради това.
Шадоубрук се засмя и усетих как погледът му ме обхожда.
– Знаеш, че на ринга не е позволена никаква магия, нали? А шефът е в шибано настроение. Всъщност в състава няма никой друг, след като Марв се издъни.
Той посочи към ринга и аз погледнах към него точно когато Райдър удари Марв достатъчно силно, за да отхвърли шепа зъби. И двамата бяха покрити с кръв, но Райдър не изглеждаше склонен да спре скоро.
– Тогава изглежда, че аз съм следващата – отвърнах с усмивка. – Освен това не е нужно да използвам магия, аз съм перфектният вид чудовище, което може да се справи с един луд човек. – Открих зъбите си пред него и той се засмя мрачно.
– Това е твоето погребение, любов. Ще се погрижа твоят приятел да знае къде да дойде да намери тялото ти, преди да си издъхнала. Или ако искаш, нямам нищо против да те излекувам сам, ако ми платиш с целувка?
Засмях се гръмко, потупах го по ръката, сякаш беше глупаво кученце, а той свъси вежди към мен, преди да хвърли магия върху скалата над главата ми, за да добави името ми към състава.
Не бях сигурна дали Райдър е чул смеха ми, или просто е приключил с унищожаването на пича под себе си, но главата му се извърна и погледът му изведнъж се спря върху мен. Усмихнах се, а той ми отвърна със смъртоносен поглед, който, както предположих, имаше за цел да ме сплаши.
– Не – изплю се той, като насочи погледа си към Итън, сякаш това, че съм тук, беше по негова вина.
За негова чест, Итън не помръдна, дори когато очите му се изплъзнаха от фокус по начин, който ми подсказа, че в момента е заключен в хипнозата на Райдър. И ако погледът на Райдър даваше някаква индикация за това, което правеше с Итън в рамките на това видение, бях готова да се обзаложа, че в момента не е свързал всичките му крайници.
– Свърших за днес – изръмжа внезапно Райдър и се обърна, сякаш смяташе, че така ще полети.
Изстрелях се напред, като се плъзнах да спра върху камъчетата точно пред него, преди да успее да направи и три крачки, и го погледнах с подигравателна усмивка.
– Какво става, голямо момче? Твърде голям страхливец ли си, за да ме пребориш? – Попитах достатъчно силно, за да чуе половината тълпа. – Притесняваш се, че една фея, която е наполовина по-малка от теб, ще ти набие задника пред всичките ти приятелчета от бандата?
В тълпата около нас се разнесе тих хор от охкания и съскане, но аз не им хвърлих и един поглед.
– Гледай си устата – изръмжа Райдър. – Няма да се оставя да ме подтикнат към нещо.
Той се опита да ме заобиколи и аз ударих ръката си по бузата му със силата на надарената ми сила зад удара, като го зашлевих достатъчно силно, за да накарам главата му да се завърти настрани. И дори не можех да се преструвам, че не ми е приятно. Не беше моя вина, че звездите бяха избрали да ме свържат с Леон, но той се държеше с мен така от седмици. Държеше се като някакъв презрян любовник, който е бил толкова несправедливо предаден, че не заслужавах и една шибана дума между нас.
Свърших с тези глупости. Да го еба, че си мислеше, че може просто да ме зареже след всичко, което бяхме направили един за друг. И да го еба за това, че се опитваше да избере пътя на страхливеца и да избяга в момента, в който нещата се усложнят.
– Какво, по дяволите, правиш? – Изръмжа Райдър, а очите му пламнаха от ярост, докато в тълпата не настъпи шокираща тишина, докато някой не изкрещя „убий кучката“ и всички не избухнаха в рев на съгласие.
– Хайде, Райдър, явно си ми ядосан. Защо не ме накажеш, както знам, че искаш? Ти си за болката, нали? Така че нека да видим дали наистина можеш да ме накараш да ме боли за това, което според теб съм направила.
С виковете на тълпата, която ни заобикаляше, знаех, че той е единственият, който може да чуе думите ми, но очите му се стрелнаха бързо, сякаш мислеше, че останалите все пак може да са ги чули.
– За човек, който твърди, че не му пука за никого и за нищо, със сигурност много държиш на тази репутация на лошо момче, която имаш, нали? – Подиграх се. – Сигурна съм обаче, че тя ще пострада, когато ти набия задника пред всички тези хубави хора.
– Това е последното ти предупреждение, Елис – изръмжа Райдър. – Изпързаляй се, преди да…
Юмрукът ми се изтръгна и го ударих в челюстта достатъчно силно, за да разбия устната му.
Райдър изкрещя от ярост, хвърли се към мен, но при вида на кръвта му зъбите ми изскочиха и аз се отдръпнах от него, преди да успее да ме обхване с ръце.
Стигнах зад него и го ритнах в задника с достатъчна сила, за да го накарам да се препъне една крачка напред, а кръвта ми се раздвижи бързо във вените ми, тъй като борбата накара сърцето ми да забие.
Райдър отново се хвърли към мен и аз успях да се отдръпна встрани, но в момента, в който го направих, той вече беше там, предугаждайки движението ми, а ръката му се уви около гърлото ми.
Втренчихме се в себе си и той изръмжа срещу мен с оголени зъби, докато очите му се превръщаха във влечугоподобни, а силата на хипнозата му притискаше менталните ми щитове. Но аз държах стените си плътно срещу него, отказвайки да му позволя да командва. Беше имал шанса да направи това по лесния начин. Сега той щеше да се справи с мен тук и сега, на живо. И майната им на последствията.
Ударих юмрук в лакътя му, принуждавайки го да отпусне хватката си върху гърлото ми, но той успя да увие другата си ръка около кръста ми, преди да успея да се изстрелям.
Борех се срещу хватката му с всички сили, като забивах лакътя си в корема му и тъпчех краката му с големите си здрави ботуши, но той само хъркаше от неудобство, докато пръстите му се вкопчваха и той продължаваше да ме държи.
– Предай се, Елис, победих те – изсъска той в ухото ми и през мен премина гняв, че сериозно вярва, че ще се предам толкова лесно.
Колкото по-дълго продължаваше тази игра, толкова повече жаждата за кръв ме хващаше в прегръдките си и се чувствах опиянена от нуждата да го ухапя, зъбите ме боляха, плътта ми изтръпваше.
Отхвърлих главата си назад към лицето му, хрущенето на костите потвърди, че съм счупила носа му, и болката от нараняването беше достатъчна, за да накара хватката му върху мен да се разхлаби.
Тръгнах напред, изтръгнах се от хватката му и се стрелнах по ринга, докато тълпата освиркваше и съскаше, а главата ми се завъртя от силата на току-що нанесения удар.
Заобиколих го и се стрелнах към гърба му, скачайки върху него като маймуна, която се катери по дърво, бедрата ми се вкопчиха в талията му, ръцете ми се вкопчиха в раменете му, докато се хвърлях към врата му с оголени кътници. Но преди да успея да ги забия в плътта му, Райдър ме хвана за крака и ме дръпна достатъчно силно, за да ме откъсне от него.
Приземих се върху твърдите камъчета, по гръб, а тълпата ревеше одобрително и Райдър се нахвърли върху мен. Ръката му се сключи около гърлото ми, зелените му очи пламнаха от необуздана ярост, а изпод кожата му надничаше чудовище.
Тежестта му ме притискаше в камъните, мускулестото му тяло ме мачкаше под себе си, докато хватката му върху гърлото ми се затягаше.
Изръмжах срещу него, докато драсках с нокти ръката му, а той отвърна с ръмжене и удари свободната си ръка в камъните до главата ми.
Плажът сякаш се разтресе под мен и очите ми се разшириха, когато земята потъна, поглъщайки ни цели за миг и оставяйки тълпата зад себе си да се чуди какво, по дяволите, се е случило току-що.
Тъмнината ни обгърна, а твърдото притискане на тялото на Райдър върху моето и здравата му хватка върху гърлото ми бяха единствените неща, които ми подсказваха, че не съм сама тук долу.
Продължавахме да потъваме, все по-бързо и по-бързо, погълнати от земята и задушени от тъмнината.
Изведнъж пресата от камъни и почва, която ни заобикаляше, поддаде и аз изкрещях, когато установих, че падам.
Изхвърлих ръцете си, като овладях въздуха под нас и забавих спускането ни, така че когато гърбът ми се удари в пода, това беше по-скоро удар, отколкото трясък.
– Какво, по дяволите, си мислеше да ме нападнеш така пред братята ми? – Поиска Райдър, а хватката му върху гърлото ми беше неумолима и властова, макар че в никакъв случай не беше достатъчно силна, за да ми попречи да дишам или да отговоря на въпроса му.
– Ами трябваше да те накарам да говориш с мен по някакъв начин – отвърнах аз. – Така че можеш да обвиняваш себе си, ако търсиш някого, на когото да се разсърдиш.
Райдър се изсмя и от счупения му нос върху устните ми капнаха топли капки от кръвта му, които ме накараха да изстена и да се извия под него, докато ги облизвах.
– При звездите, спри да го правиш – поиска Райдър.
– Хвърли светлина, задник – отвърнах аз, пренебрегвайки молбата му. – И ми позволи да те ухапя, ако искаш да спра да слюноотделям върху теб. Силата ми е на изчерпване, а ти ме караш да се чувствам кръвожадна тук.
– Спри да се опитваш да ме възбуждаш.
– Не се опитвам. Просто съм жадна – настоях, но въпреки това се извих още повече срещу него, защото най-малкото, което заслужаваше, беше малко сексуална фрустрация, след като месеци наред ме замразяваше, без да ме остави да кажа и една шибана дума.
Но явно подценявах жертвата си, защото, разбира се, той знаеше, че ще ме боли за него също толкова много, и веднага ме извика за собствените ми глупости.
Райдър изръмжа, търкаляйки бедрата си между бедрата ми, така че да не си правя илюзии колко твърд е в момента. Обвих краката си около гърба му, като се поклащах срещу него, за да създам по-голямо триене, стенейки тихо, когато усетих как пенисът му пронизва клитора ми през плата на дрехите ни. Толкова близо и все пак твърде далеч един от друг.
Вдигнах ръка и хвърлих светлина, за да го видя. Оранжевото сияние разкри дългия коридор, по който обикновено минавахме под плажа, за да стигнем до класната стая по арканични изкуства под самото езеро. Райдър се мръщеше надолу към мен, докато оглеждах пространството, но когато погледнах обратно към него, погледът му се стесни.
– Защо просто не ме оставиш да си тръгна? – Попита той, като започна силно, но гласът му се пречупи накрая.
– По-лесно би било да се откажа от дишането, отколкото от теб, Райдър – отвърнах тихо, борбата излизаше от мен, докато протягах ръка, за да прокарам пръсти по челюстта му.
Очите му се затвориха и той се наведе към докосването ми, като хватката му за гърлото ми се затегна, а после се отпусна.
Точно когато той започна да се отдръпва, аз се хвърлих напред, използвайки надарената си сила, за да ни обърна така, че гърбът му да се удари в пода, а аз да съм разкрачена върху него.
– Не бягай от мен – заповядах аз. – Моят вид е подтикнат единствено да преследва всеки, който се опита.
Устните му потрепнаха и ръцете му паднаха върху бедрата ми, докато гледах надолу към окървавената плът на голите му гърди и лице. По-голямата част от нея беше от жертвите му тази нощ, но достатъчно собствена кръв оцвети кожата му, за да ме заболи и мен.
Притиснах ръка към страната му, в дланта ми се натрупваше лечебна магия, но той улови китката ми в хватката си и я дръпна обратно, преди да успея да направя каквото и да било.
– Остави го. Искам поне веднъж да почувствам тази болка, а не тази, която ти ми даде.
Дъхът ми секна при думите му и за миг цялата ми собствена сърдечна болка се надигна в мен, изпълвайки ме до пръсване от болката на всичко това.
– Звездите ми дадоха дар, но понякога си мисля, че това е и проклятие – отвърнах твърдо. – И знам, че ще бъде, ако това означава, че са те откраднали от мен.
– Не знам какво искаш да ти отговоря на това – отвърна той, а от песъчинките в гласа му ме заболя. – Не мога просто да се преструвам, че това не се е случило. Всеки път, когато те погледна, то е точно там, в очите ти, и ми се подиграва. Винаги съм имал чувството, че да бъда с теб е като да участвам в състезание, а сега знам със сигурност, че не съм спечелил първото място в това.
– Това не е състезание. Никога не е било състезание – изръмжах, усещайки с цялото си сърце истинността на тези думи. Никога не съм сравнявала един от моите крале с друг, никога не съм се замисляла за това, че предпочитам някой от тях. Те бяха толкова различни, колкото различна беше и любовта ми към тях, но аз чувствах всичко това също толкова силно.
– Захапи ме, бейби – заповяда Райдър. – Не мога да разбера какво да направя с това в момента. Предпочитам да получа болката си от зъбите ти, а не от устните ти тази вечер.
Засмуках дъх, който предизвика болка в гърдите ми, а погледът на Райдър говореше, че и той е усетил тази болка.
Исках да му възразя, да го накарам да ме изслуша, но бях сигурна, че вече ме е чул. Просто трябваше да го преработи. Емоциите и чувствата не му идваха лесно и му трябваше време, за да разбере своето, преди да може да ми каже нещо честно за начина, по който се чувства.
Наведох се бавно, люляковата ми коса се развяваше напред около челюстта ми, докато се приближавах толкова близо до него, че дъхът ни танцуваше заедно, а устните ми почти усещаха вкуса му.
– Исках да го направя – издишах толкова тихо, че ударите на сърцата ни почти заглушиха думите. – Обичам те.
Докоснах устните си до ъгълчето на устата му и гърдите му се повдигнаха, докато се бореше с желанието да се обърне към мен.
Наведох се бавно, като прокарах уста по фината брада на челюстта му, докато устните ми не се допряха до дебелата артерия на шията му.
Ръцете на Райдър се плъзнаха към дупето ми, докато ме държеше там, а гръмотевичният ритъм на пулса му ми говореше точно толкова, колкото и всички думи за чувствата му към мен.
Колкото можех по-нежно, забих зъбите си в плътта му и той изстена, когато кръвта му се разля по езика ми. Не бързах, наслаждавайки се на опияняващата тъмнина на магията му, която се вливаше в мен, а той разклащаше бедрата ми в бавен и равномерен ритъм срещу него, който ме накара да се задъхам, когато се наситих.
Отдръпнах се, срещнах отново очите му и прочетох силно желанието в тях.
Райдър вдигна лявата си ръка, прокарвайки думата „похот“ върху кокалчетата си по скулата ми, преди да я пусне и да нарисува кръст над сърцето ми с един пръст.
Аз отразих движението, проследявайки със собствения си пръст татуировката, която му бях направила, преди да се усмихна тихо и да се отдръпна, давайки му времето, за което беше помолил.
Болезненото хъркане от негова страна ми подсказа, че е усетил колко ме е наранило това, но знаех, че има нужда да направя това, което ме е помолил.
Райдър Драконис не беше човек, на когото някой би казал какво да прави. Но ако все пак реши да се върне при мен, никога повече нямаше да му позволя да ме изостави.
Назад към част 14 Напред към част 16