ДАНТЕ
– Наистина трябва да го преодолееш, брато – промърморих на Леон, който седеше отпред на моята Алфа Ромео, докато карахме по тъмните улици на Алестрия. Целият град беше осветен с коледни лампички и хората вече пиеха по улиците.
Елис беше отзад, с крака на седалката, а главата ѝ се поклащаше в такт с музиката, която слушаше през слушалките. Бях решил да ни закарам до дома си с всичко, което щяхме да вземем вкъщи по време на коледната ваканция, вместо да се принасяме със звезден прах до периметъра на огромния имот, където бяха разположени заклинанията, и след това да носим на ръка всичко до имота. Освен това мама ме беше помолила да взема древната ми леля Ласита, която отказваше да пътува със звезден прах, защото казваше, че това е материалът на Царството на сенките и всеки, който го използва, ще получи от звездите слаб ум, който ще му отмъсти. Ирония на съдбата, като се има предвид, че тя беше със способност да мисли колкото едно дете.
Леон се надуваше, гледаше през прозореца, сякаш буболечка му е влязла в задника и е умряла, а аз не исках да прекарам цялото парти, взирайки се в стиснатите му устни.
– Леон! – Изръмжах, като използвах гласа си на Алфа, от който по-малките ми братовчеди се осираха. Той ме погледна изненадано и аз го насочих към него, като не свалях поглед от пътя. – Днес е зимното слънцестоене, искаш ли да го прекараш сам в една стая? Защото точно това ще се случи, ако се разхождаш наоколо с лице като наранено кученце. Няма да ти позволя да развалиш това парти, piccolo cucciolo.
Устните му се разтвориха от изненада при думите ми.
– Току-що малко кученце ли ме нарече?
– Така се държиш, така че така ще те наричам, докато не се съвземеш – изръмжах и поех по пътя навътре в територията на Оскура, докато наближавахме къщата на леля Ласита.
– Не мога да повярвам, че точно сега се опитваш да ме изкараш Алфа Глупак – промърмори той. – Би трябвало да ми се извиниш. А виж Елис, на нея вече дори не ѝ пука.
Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да открия, че Елис е затворила очи, напълно изгубена в музиката, докато си мърмореше заедно с песента, а усмивка дръпна устните ми.
– Тя ти се извини петдесет пъти по петдесет различни начина, бих казал, че е приключила, брато. Така че е време и ти да свършиш. Е, всъщност това време дойде и отмина, но все пак. Коледа е, стронзо.
– Пф, Коледа. Така или иначе никога не съм обичал Коледа – изсумтя той.
– Казва човекът, който се облече в пълен комплект коледни лампички по време на слънцестоенето миналата година и запя „Елате всички верни“ с пълно гърло, на покрива, в четири сутринта, пред прозореца на майка ми.
Леон избухна в смях при спомена, преди да оправи изражението си отново.
– Този Леон вече го няма. Мъртъв. Погребан.
– Ти си такова бебе! – Ударих го на сляпо, като не откъсвах поглед от пътя, а той започна да ме удря в отговор, като двамата се борехме наполовина, докато аз се борех да продължа да карам направо и да се защитавам едновременно. – Figlio di puttana(кучи син) – изсъсках аз.
– Майната ти за това – той се заби обратно на седалката си с подсмърчане, спускайки бейзболната шапка на Академия „Аврора“, която носеше над очите си.
По звездите…
Спрях пред редицата къщи на най-хубавата улица в източната част на Алестрия. Верандите бяха величествени и всяка от тях имаше свой добре поддържан малък двор отпред. Този на леля Ласита беше различен, някои биха казали обиден за очите. На моравата ѝ висяха амулети от ябълковото дърво и всякакви митични статуи и дрънкулки с предполагаеми магически сили, които да отблъскват врагове, демони и проклети звездни призраци – или поне така вярваше тя. Ако имаше някое митично същество, за което не беше чувала, тя вярваше в него без съмнение в момента, в който го откриеше. Веднъж се опитах да ѝ обясня, че трябва да се тревожи повече за истинските чудовища в света, но тя ми каза, че мозъкът ми е заразен с Драконова фуга, каквото и да е това.
Паркирах отпред и бутнах вратата, изненадан, когато Елис скочи, захвърли слушалките си на задната седалка и ме последва на тротоара. Погледнах назад към Леон, който се мръщеше под шапката си, и му поклатих глава.
Елис въздъхна, докато заключвах колата.
– Не съм се записала за тези настроения на Лео. Вампирите не се кланят, Данте.
– В крайна сметка ще му мине – казах, докато отварях предната порта и се движех през огражденията, които бях оставил там, позволявайки и на Елис да мине. Трябваше да дойда тук през нощта и да ги поставя тайно, защото Ласита смяташе, че са ненужни и че собствените ѝ странни и безполезни предмети на моравата ще я защитят, ако Феликс почука. Щеше да превърне главата ми в зеле, ако разбереше, но ги бях хвърлил достатъчно фино, за да не може да ги усети, особено когато главата ѝ през половината време беше в облаците.
– Той упорито ще съсипе първата ни Коледа – каза Елис с умиление. – Но аз се опитах да се извиня по всички възможни начини и вече ми писна. Това прави ли ме гадна приятелка?
Прокарах ръка по гърба ѝ, като я разтривах успокояващо.
– Не, amore mio. Това те прави приятелка на един много упорит Лъв.
Тя се засмя тихо, докато вървяхме нагоре по верандата. Натиснах звънеца на вратата и звукът на гръмотевица разлюля къщата. Ласита беше глуха като прилеп, затова го натиснах отново, когато тя не се появи.
– Добре, добре, чух те първия път. Per amore della luna(За любовта на луната) – промълви тя, само че го каза много силно и грубо, но това беше леля Ласита. Тя беше най-възрастният член на моето семейство, поне на сто и осемдесет, но никой не знаеше със сигурност точно, защото винаги когато някой я питаше за това, тя казваше: è il business delle stelle e nessun altro. Това е работа на звездите и на никой друг.
Вратата се отвори и Ласита разтърси в лицето ми снопче талисмани, преди очевидно да сметне за приемливо да излезе от къщата. Носеше розова слънчева шапка и рокля в тон с нея, силно загорялото ѝ от слънцето лице беше изрисувано с грим и горещо розово червило, въпреки че беше зима. Вдигнах чантата ѝ вместо нея и тя ме погледна оценяващо.
– Per il sole(За слънцето), Данте, загубил си малко мускули. Това училище не те ли храни достатъчно добре? Винаги съм казвала, че училищата не са място за подрастващи момчета. – Тя ме щипна по ръката и аз се намръщих, бях качил почти килограм мускули през лятото. Тя обърна поглед към Елис и разгледа комбинацията от горнище и дънки, преди погледът ѝ да се премести към косата ѝ. – Тънка талия, лилава коса, не знам какво не е наред с момичетата в днешно време.
– Всичко си е наред с нея, Ласита – изръмжах аз, обгърнах с ръка раменете на леля ми и хвърлих извинителен поглед към Елис, но тя само изглеждаше развеселена.
– Коса? – Ласита на практика изкрещя в ухото ми, тъй като очевидно не ме беше чула.
– Това означава „какво“ и тя го казва често, особено когато не иска да чуе нещо, но чува достатъчно добре, когато иска – казах на Елис шепнешком.
– Недей да говориш за мен, сякаш не съм тук, рагацо Драго. – Ласита ме плесна по ръката, докато се промъквахме през двора, а аз хвърлих на Елис поглед, който казваше „видя ли“.
Стигнахме до колата и Леон спусна прозореца с намръщена физиономия.
– Виждам, че пак ходиш на мисии без мен – изрече той.
– В името на слънцето, Леон, колко пъти още трябва да се извинявам, преди да го превъзмогнеш? – Изсъска Елис.
– Поне още няколко пъти. – Погледът му се премести към Ласита и той махна весело, преди отново да свали шапката си върху очите и да затвори прозореца.
– Това моят гранд Леоне ли е? – Попита с надежда Ласита.
– Sì, лельо, но той не е в настроение – казах и силно.
– Веднъж се срещах с един Лъв, ужасен мърморко, когато не му се получаваше – промърмори Ласита. – Всичко, което трябваше да направя, беше да го ударя с една дълга пръчка, за да се оправи отново. Аз нося моята винаги със себе си, тя прогонва умствените твари, разбираш ли? – Тя бръкна в ръкава си и извади пръчката, която беше просто една обикновена шибана пръчка, а аз извъртях очи към нея.
– Къде мога да си купя една от тези мръсни пръчки? – Попита Елис с лек смях, докато отваряше задната врата на колата за леля ми.
– Цената е една нощ с един нещастен спрайт под Вулканския мост в северна Алестрия – обясни тя и аз се закашлях.
– Не е ли това мястото, където живеят всички онези бездомни феи? – Прошепна ми Елис разтревожено и аз кимнах.
– Предупреждавам те обаче, че тези спрайтове могат да бъдат доста миризливи и ако искаш наистина добра динги пръчка, ще трябва да прекараш повече от една нощ в тяхната компания. Те изглеждат точно като феи, знаеш, но миризмата ги издава. – Тя потупа носа си, сякаш пазеше някаква тайна, и аз се опитах да изтласкам този образ от съзнанието си, докато ѝ помагах да се качи в колата. Бележка към себе си: постави отвличащи заклинания около моста на Вулкан, за да се увериш, че Ласита никога повече няма да отиде там.
Елис се качи с нея на задната седалка, а Ласита попита дали има нужда от няколко предпазни колана, които да придържат малката ѝ талия в случай на автомобилна катастрофа, и аз се усмихнах, когато Елис се изсмя.
Сложих чантата на леля ми в багажника, преди да се кача на шофьорската седалка и да сваля шапката на Леон с порив на въздух.
– За бога, Данте – измърмори той и Ласита го удари по главата с пръчката си.
– Махайте се, умници! – Извика тя и аз избухнах в смях в същия момент, в който и Елис.
– Хей! – Излая Леон, като се завъртя на седалката си, за да ѝ се намръщи.
– Не викай на старата ми леля – изръмжах аз и Леон се обърна обратно, сгъвайки ръце.
– Ооо, той има дяволски прах в себе си – каза зловещо Ласита. – Ще му трябват повече от няколко удара.
– По-добре му помогни – помоли Елис и Леон изръмжа под носа си, докато аз изхвръкнах от смях.
Докато карах по пътя, Ласита започна да пее на някакъв безумен език, като удряше Леон по главата всеки път, когато достигаше кресчендо.
– Спри я – поиска от мен Леон грубо.
– Не и докато не започнеш да се усмихваш, брато. – Усмихнах му се широко, а той ми отвърна със светкавичен поглед точно когато Ласита отново го удари с пръчката.
Стигнахме покрайнините на Алестрия и потеглихме към лозята на семейството ми. Над нас преминаха стражите и струйката магия отново и отново се прокара по плътта ми, докато се движехме по дългия път към огромното имение с коледни лампички, закачени по цялата веранда. Още преди да паркирам, братовчедите, братята и сестрите ми се изсипаха от къщата в еднакви коледни пуловери, които бяха сини с отпечатани отпред вълци в коледни шапки.
Дръпнах спирачката, излязох набързо от колата и веднага бях заобиколен от моята група, която скачаше нагоре-надолу, прегръщаше ме и ме галеше по косата. Засмях се, докато ги прегръщах, а брат ми Лука нахлузи пуловер на главата ми, така че да съвпадам с тях. С усмивка пъхнах ръцете си в ръкавите и се обърнах да помогна на Ласита да излезе от колата, но открих, че Елис вече я води към стълбите. Всички скочиха срещу нея и тя размаха заплашително динната си пръчка.
– От звездите, не се суетете!
Те бързо се отдръпнаха, като тихо хленчеха, докато продължаваха да се опитват „случайно“ да я докоснат с ръце за поздрав. Докато Ласита се качваше на верандата, за да прегърне мама, семейството ми се спусна към Елис, като я гушкаше и облизваше, а тя приемаше всичко на спокойствие и им се усмихваше. Когато сестра ми Габриела ѝ предложи пуловер, тя дори не се възпротиви, докато трима от тях го нахлузваха върху главата ѝ. И ебаси, като я видях по този начин като член на семейството ми, гърдите ми се свиха по начин, който беше напълно първичен. Леон може и да беше щастлив да я сподели с мен, но тя никога нямаше да получи възможност да бъде представена като моя пред семейството ми. И това беше болка, която никога нямаше да изчезне. Дори когато си мислех колко дълго може да продължи тази ситуация, това ме караше да се страхувам, че ще я загубя. Но един ден тя щеше да иска свое собствено семейство, свой собствен живот. И аз нямаше да мога да бъда част от това.
Един вой привлече вниманието ми към покрива на верандата и там забелязах Розали в черно горнище с дълги ръкави и клин в тон.
– Слез оттам, кукумявко! – Скара се на Роза мама, докато водеше Ласита вътре.
– Добре. – Роза скочи от покрива, като се приземи в клек, но се спъна, така че накрая се търкулна в пръстта. – Упс.
Засмях се, докато тичах да я посрещна, обвих я в ръцете си и избърсах кал от бузата ѝ.
– Къде е пуловерът ти, Роза? – Подиграх се.
В този момент от къщата излезе огромният ни дог Лупо, който носеше нейния пуловер, а мама изруга отвътре.
– Какво става с Леон? – Попита Роза, като погледна към колата, където Леон все още седеше вътре с намръщена физиономия.
– Той е в лошо настроение от няколко дни – обясних аз. – Изглежда, че това се задава за празниците.
Роза започна да ръмжи и аз се намръщих, следвайки погледа ѝ, който сега беше насочен към Елис. Блъснах я с лакът, като предупредително изръмжах и аз.
– Тя е семейство, както и Леон, ще се отнасяш с нея като с такова – заповядах и тя ме погледна със събрани вежди и хлипане в гърлото.
– Тя те нарани.
– Не го е направила умишлено. Ако се сърдиш на нея, можеш да се сърдиш и на всички звезди в небето. Така че го остави да бъде, piccola lupa(малък вълк).
Тя въздъхна, напрежението се изчерпа от позата ѝ.
– Наистина си мислех, че сте създадени един за друг. Обикновено мога да усещам такива неща. Странно е, защото част от мен все още се чувства по този начин… но предполагам, че греша.
– Предполагам, че е така – казах мрачно, като дълго гледах Елис и ярката усмивка на устните ѝ, докато се смееше със семейството ми. – Добре, по-добре да се справя с нашия мърморещ гост.
– Миналата година беше толкова забавен, наистина ли ще се дуе цяла вечер? Чичо Джино е навън и подготвя огъня, а метеоритният дъжд Урсид явно тази година ще е по-ярък от всякога! Леля Бианка се моли един от тях да падне в двора, за да ни донесе късмет през следващата година срещу Феликс – каза Роза с надежда.
– Е, може би и ние трябва да се молим, защото се нуждаем от всякакъв късмет – казах със стегната усмивка, преди да се запътя към колата и да отворя пътническата врата.
Секунда по-късно Елис се стрелна към мен и наведе глава към Леон.
– Посочи си цената – каза тя, като сгъна ръце. – Каквото и да е, за да махна тази гримаса от лицето ти, ще го направя. Но това е оферта, която ще изтече в следващите десет секунди, след което ще се насладя на партито без теб, Лео. Не искам да правя това, но ти отиваш твърде далеч.
Леон стисна упорито устни, но после изражението му се пропука малко, като погледна между нас.
– И ако се съгласиш и се развеселиш докрай, ще ти разкажа за специалния гост, който Гейбриъл ми каза да поканя тази вечер – добавих аз.
– Какъв специален гост? – Той сведе очи към мен, но аз мълчах, отказвайки да произнеса и дума по темата.
– Тези десет секунди са на път да изтекат – каза Елис.
Леон изръмжа опасно под носа си и тя се обърна, готвейки се да си тръгне, когато той ѝ извика:
– Чакай.
Веждите ми се извиха, докато чаках да продължи, а Елис му хвърли обнадеждаващ поглед. Групата ми се беше насочила към къщата, където несъмнено се палеше огън, тъй като ги чувах да вият в далечината. Сърцето ми заби по-силно, докато се борех с желанието да се присъединя към тях под луната.
– Тръгвам си, Стронзо, семейството ми чака. – Сложих ръце.
– Искам тройка с вас двамата тази вечер, но аз решавам. Данте, трябва да се облечеш като мен, а Елис ще бъде твоята Минди. – Леон вдигна вежди за отговора ни и аз се изсмях.
– Договорено. – Предложих му ръката си, а Елис също протегна своята с усмивка.
Леон сключи сделката с нас двамата, след което лицето му се разцепи от широка усмивка.
– Хайде да се забавляваме! – Извика той, докато изскачаше от колата, напълно възвърнал нормалния си вид. Трябваше да си помисля, че получавам доста добра сделка от това и тъй като Елис ми се усмихваше съблазнително, не мислех, че и тя е твърде притеснена от това. Но в никакъв случай нямаше да изкажа тази мисъл.
Леон ни прегърна и двамата, след което целуна Елис по устните, вдигна я за кръста и я завъртя, докато тя не избухна в смях.
– Кой е гостът? – Поиска той от мен, докато я подхвърляше на земята, а аз се усмихнах.
– Ланс Орион, той ще ни помогне с книгата Magicae Mortuorum(Магията на мъртвите), която Гарет остави за Елис – казах аз и цялото лице на Леон светна.
– Сега тук ли е? – Попита той развълнувано, подскачайки от крак на крак.
– Не, той ще дойде по-късно. Хайде, брато, да си вземем вино и да потанцуваме под светлината на луната. Вътрешният ми вълк ме зове тази вечер – казах весело и Елис наклони глава назад, виейки към небето. Ебаси, това беше горещо, а очевидно и Леон смяташе така, тъй като я погледна разгорещено.
Хванах Елис за ръка и започнах да тичам, като я дърпах, а Леон се втурна след нас. Пуснах я, преди да заобиколим къщата, където партито вече беше в разгара си.
Огънят беше висок десет фута и изглеждаше така, сякаш пламъците гъделичкат луната. Семейството ми танцуваше и играеше игри, като си взимаше пици от огромната каменна пещ на поляната. В истинската традиция на Оскура бяхме забравили за неволите на света в името на едно парти. И аз възнамерявах да се потопя в него и да забравя за една вечер за Феликс и всички проблеми, които ни преследваха. Моята глутница имаше нужда отново да се усмихва и смее, а аз щях да се погрижа тази вечер в очите им да не се разлее мрак.
***
След нощта на танци и пиене една група от нас се беше оформила край огъня и чичо Джино беше накарал половината от кученцата все още да танцуват и пеят отвъд него. Отпих от семейното вино от чашата си, умът ми беше замъглен, докато се взирах в Елис, която седеше в скута на Леон. Рори седеше до тях, а Роза седеше до мен, като най-накрая беше облякла един от коледните пуловери, откакто Леон я беше предезвикал да го направи.
През последния час се предизвиквахме взаимно, докато играехме играта „Оскура-Обблиго“, която обикновено прерастваше в неконтролируеми предизвикателства. Трябваше да започнеш с лесни и да надграждаш и надграждаш, докато някой не откаже и тогава трябваше да се промуши из целия имот като неустойка. Досега ми се беше налагало само да изпея груба версия на „Джингъл белс“ пред мама, която я намираше за смешна, и да направя имитация на леля Ласита – което тя някак си беше чула и се беше затичала да ме удари с нейната пръчка.
Сърцето ми отдавна не се беше чувствало толкова леко и ми се искаше нещата да останат така. Но знаех, че в утрешния ден ме дебне сянка. Това щастие не можеше да трае вечно, но засега щях да се преструвам, че е така.
– Твой ред, Рори. – Направих му жест с чашата си и той се усмихна криво. Коженото му яке се опъваше на широките му рамене, а тъмната му грива тази вечер беше укротена във възел, което правеше силните му черти още по-изразителни.
– Дай ми най-лошото – каза той с лекота.
– Това не е играта – каза Роза леко. – До това се стига.
– Обичам да скачам в дълбокото, кученце – мърмореше той и аз я погледнах, виждайки как се изчервява, въпреки че беше тъмно и само половината от нея беше залята от светлината на огъня.
– Не бъди глупак, Рори – подиграваше се Леон, а пръстите му се движеха нагоре-надолу по крака на Елис. – Играй както трябва или не играй изобщо.
– Добре, братче. – Рори отпи от виното си и ме погледна търпеливо. Бях забелязал, че напоследък той и Леон се разбират много по-добре и трябваше да се запитам дали Елис има нещо общо с това. Звучеше така, сякаш звездната връзка беше сближила цялото семейство на Леон и аз се радвах за amico mio, защото той от години се бореше да живее в сянката на брат си.
– Предизвиквам те да разгърнеш харизмата си с пълна сила върху цялото парти – казах на Рори с предизвикателна усмивка.
Роза се премести на мястото си и аз я погледнах с любопитство точно когато Рори се съгласи и силата му ни заля. Усетих в червата си притегляне, което дори ме примами към него, но се държах здраво на място, докато към него се запъти всеки от братовчедите, братята и сестрите ми. Устните му се разтвориха от изненада точно преди да бъде нападнат от сестра ми Кристина, след което се спуснаха и останалите. Той се изгуби под море от тела, докато всички се опитваха да го достигнат, пипайки го, въздишайки и гукайки и предлагайки му слънцето и луната.
Елис все още беше решително на мястото си в скута на Леон, а Роза също беше все още до мен. Усмихнах се широко към нея, сърцето ми се разтуптя.
– Лупа алфа – прошепнах на братовчедка си и очите ѝ светнаха със светлината на слънцето. Толкова се гордеех; волята ѝ беше силна дори срещу мъжа, в когото толкова явно беше влюбена.
Ударих кокалчетата си по бузата на Роза и тя извъртя очи към мен, но в ъгълчетата на устата ѝ заигра усмивка.
Рори изключи харизмата и вълците бавно се разпръснаха, а братовчедите ми се кикотеха заедно, докато бягаха. Елис издърпа Рори на стола, а косата му беше изпаднала от кока и висеше около него на вълни. Погледът му падна върху Роза и тя вдигна брадичката си, когато очите му се разшириха от изненада, преди да я дари с тъмна и оценяваща усмивка.
– Хей, това не са ли някои от членовете на отбора по питбол на „Аврора“, който беше разбит от академия „Зодиак“?
Обърнах се при звука на гласа и открих Орион да крачи към нас с подигравателна усмивка на лицето. Тъмната му коса беше стилно отметната назад и носеше един от коледните пуловери на Оскура върху тъмни дънки. Бих заложил везните си, че мамчето ми му го беше облякла още в момента, в който беше влязъл през вратата.
– Тази година ще ви набием задниците – извика му Леон и се изправи така, че Елис падна от скута му, преди да се затича към Орион и да го обгърне в мечешка прегръдка. Елис скочи на крака и разроши косата си, докато изпиваше питието на Леон за отмъщение, докато той не я гледаше.
Орион потупа Леон по рамото.
– По-добре поработи върху темперамента си, а?
Леон дори не изглеждаше ядосан от забележката, което беше глупост, тъй като той си беше изкарвал загубата върху нас достатъчно дълго след мача.
– Това беше просто тактика. Но тази година няма да видиш победата си – каза закачливо Леон и плъзна ръка по раменете на Орион, като го приближи до огъня.
Забелязах, че няколко от кученцата се задържаха по-близо, тъй като разбраха кой е пристигнал, и скочих на крака, като насочих Орион и Леон към къщата, докато подканях Елис да се размърда от мястото си.
– Трябва да си поговорим, преди цялата компания да разбере, че тук имаме изгряваща знаменитост.
Орион се засмя, а Леон вдигна пуловера си, за да покрие лицето си, и извика:
– Тук няма нищо за гледане!
Орион го избута и Леон прие това като покана да започне да се бута с него.
Бяхме преместили багажа и книгата от колата в моето крило в къщата, така че сега поведохме Орион натам и дори ударът на виното в кръвта ми не можа да ме спре да се тревожа за това, което щяхме да му покажем. Влязох в спалнята си и вдигнах чантата, в която се намираше книгата „Magicae Mortuorum“ от пода, като тътенът на тъмната ѝ сила достигаше до мен дори от вътрешността на материала.
– Ако това е поредното предложение за оргия, наистина мисля, че не си чул последния ми отказ – каза Орион най-вече на Леон, а Елис плесна приятеля си по ръката.
– Престани да планираш оргии, без да се консултираш с мен – настоя тя.
Леон сви невинно рамене.
– Щях да попитам и теб, ако се съгласи очевидно. – Той погледна към Орион и малко се намръщи. – Макар че странно защо не искам това толкова, колкото последния път, когато те видях.
Орион се намръщи и прокара ръка през косата си.
– Не знам дали да се обидя, или да почувствам облекчение от това.
Засмях се, хвърлих чантата на леглото, преди да я отворя, и въздухът в стаята сякаш се охлади.
Усмивката падна от лицето на Орион, когато той се придвижи напред и погледна в чантата.
– Майната му, какво е това? – Той протегна ръка към нея и прокара пръсти по подвързията, след което потръпна.
– Magicae Mortuorum – допълни Елис, премести се от другата му страна и извади книгата от торбата. Тя се намръщи, докато я държеше, после я постави на леглото и я отвори, за да покаже на Орион странния, неразбираем език вътре.
Орион протегна ръка, за да прокара пръсти по думите, а изражението му бе мрачно, докато ги преценяваше.
– Знаеш ли какво е това? – Попита Леон. – Освен убиец на ерекция.
– Защо имаш ерекция? – Промълви Орион.
– Той винаги има ерекция – допълни Елис и аз изпуснах дъх на смях. – Значи, щом силата на тази книга го е потопила, наистина трябва да е зле.
Орион не се засмя, докато прелистваше страница след страница, и аз откраднах поглед от изражението му – зениците му бяха разширени, а в чертите му бе изписана загриженост.
– Знаеш ли какво е това, amico mio? – Попитах.
– Не знам… но знам как да го прочета, без да се налага да плащам цената на кръвта – отвърна Орион, но в тона му се долавяше зловеща нотка.
– Как така? – Въздъхна Елис.
– Имаме нужда от Виждащо око, шпионски поглед, който може да разкрие този тъмен език – каза Орион. – Но аз знам само за едно, а то се намира трудно…
– Къде е то? – Попитах с ръмжене, усещайки, че отговорът няма да ми хареса.
Орион ме погледна със смъкнати вежди и поражение в очите.
– В имението на Лайънъл Акрукс, в кабинета му. Намира се в най-долното чекмедже на бюрото му… майка ми му го даде. Така че по принцип може да е същото като да е в дълбините на затвора Даркмор.
– Майната му – изсъска Елис в същия момент, в който аз проклинах на феятонски.
– Е, имаш късмет – каза Леон след миг и ние се обърнахме към него, откривайки, че той се усмихва като най-нахалния кучи син, който някога съм виждал. – Защото ти случайно познаваш най-добрата крадлива фамилия в Солария и ако исках, можех да открадна люспите от гърба на Лайънъл Акрукс. И може би ще го направя, след като вляза в кабинета му и взема този шпионски часовник, само гледай.
Назад към част 25 Напред към част 27