ДАНТЕ
Поведох бандата от пегаси, грифони, харпии и всякакви други летящи стронзоиди, които се бяха вдигнали в небето след мен, навътре в града. Държах се ниско, криволичех наляво и надясно по улиците и използвах сградите като прикритие от изстреляните към мен магически взривове.
Един златен пегас беше по петите ми и заби острия си рог във фланга ми. Изръмжах от гняв, ускорих се и замахнах с опашката си силно настрани, като се блъснах в пегаса и го пратих да се блъсне в една стена.
Той умря при удара, от него избухнаха блясъци, а дъжд от кръв обагри стената в червено и той се свлече към земята. Сърцето ми заби по-силно от победата, но все още не бях излязъл от гората.
Едно момиче-харпия долетя след мен с писък, кацна на гърба ми и забоде нещо остро между люспите ми. Изръмжах яростно и изпратих по гръбнака си изблик на електричество, което я уби мигновено и тя падна от гърба ми, удряйки се с тежък трясък на улицата долу.
Групата зад мен се отдръпна назад, защото от края на опашката ми предупредително се разнесе светкавица и те разбраха, че да ме докосват е много лоша идея.
Направих рязък завой надолу по друга улица, като крилата ми се забиха в покривите, а тялото ми засенчи земята отдолу, карайки феите да крещят и да бягат, за да се прикрият, докато се носех над тях. Трябваше да се върна при Елис, да се уверя, че е в безопасност. Но нямаше да взема със себе си нито един от тези стронзоси.
Забелязах един мост, който пресичаше реката, и полетях все по-бързо към него, когато ми хрумна една идея.
Едно копие се заби в гърба ми и аз изръмжах от гняв точно преди друго да удари крака ми. Размахах криле, разкъсвайки пътя, и огледах пролуката под моста. Щеше да е тясно, но можех да се справя. А ако ме последваха, щяха да влетят право в капана ми.
Завих наляво и надясно, за да избегна копията, хвърляни по мен от група харпии, а опашката ми издълбаваше огромни дупки в сградите, докато се блъскаше в тях.
Изръмжах, когато един син пегас прелетя под корема ми, и замахнах с нокти към него, докато той се опитваше да ме прободе с рогата си. Той полетя по-бързо, прицели се в гърлото ми с яростно хленчене, което го напускаше, и в мига, в който се приближи достатъчно, аз наведех глава надолу и го счупих между челюстите си, размахах глава и го изпратих да се забие в сградата до мен достатъчно силно, за да го довърша. Насочих погледа си към моста отпред, като отброявах секундите до достигането му.
Тre, due, uno…
В последната секунда се спуснах ниско, прибрах крилата си и отплавах под моста точно когато над главата ми премина влак, който надуваше силно сирената си, блокирайки пътя на полета на враговете ми и принуждавайки ги да ме последват под моста.
Засилих се към другата страна, след което се вдигнах силно, размахвайки крила, за да набера височина възможно най-бързо, преди да се обърна обратно надолу, за да се изправя срещу водата. Привлякох бурята в душата си, овладях вятъра и вдигнах водата в огромна вълна точно когато летящите орди се изсипаха изпод моста.
Вълната се разби над тях, докато над мен в облаците гърмяха гръмотевици и се изливаше дъжд. Когато всички те навлязоха в дълбините на реката, аз отворих челюсти и пуснах мълния, която ме разтърси чак до костите ми.
Електричеството проблясна във водата, убивайки всеки един от тях за миг, а телата им изплуваха на повърхността като дрейфуващи дървета.
Изригнах с рев от победата си, докато гърдите ми се издуваха, а цяла тълпа феи гледаше от улиците в ужас как се издигам в небето и се втурвам обратно към Елис и мио амигос.
Летях яростно обратно към сградата, която случайно бях съборил на улицата, като страхът тежеше на сърцето ми от възможността да съм убил братята си. Но те бяха силни, а и двамата бяха земни елементали. Може би бяха действали достатъчно бързо, за да се спасят. Може би Леон и Елис вече ги бяха намерили.
Докато се връщах към разрушенията, предизвиквах дъжд върху вдигащия се прах, за да разчистя гледката си към развалините, ловувайки за някаква следа от mia famiglia. Паниката стискаше сърцето ми и се молех на звездите да опазят всички в безопасност.
Забелязах Леон да се рови в отломките, докато търсеше братята ми, а след това и Елис от другата страна на хълма от отломки, която също ги търсеше.
Погледът ми внезапно се спря на някакво движение точно отвъд нея, където оцелелите лунари се прегрупираха, и кръвта ми се превърна в лед, когато Скарлет се появи от отломките, измъквайки полусъзнателния Райдър от тухлите, и накара сърцето ми да се свие от паника.
Той беше окървавен, пребит, слаб, а Скарлет имаше най-самодоволната усмивка на лицето си, докато го влачеше със свирепа решителност. Лунарите се скупчиха около тях, а аз изръмжах, за да предупредя Елис, като накарах погледа ѝ да се обърне към мен в небето.
Изхвърчах напред с още един рев, като исках да изтръгна Райдър от ръцете на тази кучка, но заобикалящите я феи се обърнаха срещу мен като един, изстрелвайки магии към мен в свирепи взривове, които ме принудиха да се отклоня встрани, биейки с криле, за да набера повече височина.
Погледнах назад през рамо, когато Елис също се опита да избяга към него, но още от Братството се втурнаха да я отблъснат.
Скарлет накара двама мъже да завържат въжета за китките на Райдър и го вдигнаха нагоре, за да увисне за ръцете си на статуята на кентавър, която някак си все още стоеше високо сред отломките на хотела, който бях разрушил.
Ужасът премина през тялото ми, докато Скарлет се приближаваше към Райдър с ледено острие в ръка, а когато погледнах към Елис, видях, че около нея се приближават още лунари.
Изръмжах от гняв, когато група от тях ме забеляза и още летящи орди се смениха и излетяха, готвейки се да се бият с мен и да ме държат далеч от хората, които обичах. Проклех се в ума си, докато летях надолу, за да ги пресрещна, отчаян да стигна до Райдър и да му помогна. Но когато те се сблъскаха с мен с мощни магически удари, аз се загубих в собствената си битка и се страхувах, че ще закъснея.