ЕЛИС
Блъскането на вълчата глутница късаше ушите ми, докато Лунното братство се затваряше около мен, докато аз треперех след смъртта на Райдър.
Умът ми беше в мъгла от скръб и болка и аз вдишвах треперещо, докато се опитвах да се съсредоточа върху нещо друго, освен върху отровната болка, която ме унищожаваше отвътре.
– Отдалечете се – изръмжа Скарлет. – Казах ви, че тя е моя.
Обутите крака спряха пред мен и аз изръмжах, когато тя протегна ръка, за да хване брадичката ми, принуждавайки погледа ми да се срещне с нейния, за да може да изпие болката в очите ми. Пръстите ѝ се впиха в плътта ми, а кръвта на Райдър ги направи хлъзгави и беляза кожата ми, докато студена, отровна омраза се просмукваше в крайниците ми.
В мен имаше място за една-единствена емоция, освен за тази съкрушителна скръб. И това беше яростта. Щях да убия тази кучка, ако това беше последното нещо, което направих. Тя щеше да завърши живота си с кървене в краката ми и щях да се погрижа да го направя възможно най-болезнено от физическа гледна точка.
– Разкъсай я! – Изкрещя някой зад мен.
– Убий курвата! – Извика друг.
– Накарай я да кърви!
– Тишина – изпъшка Скарлет, погледът ѝ ме прониза, преди да се стрелне из тълпата, сякаш обмисляше как най-добре да ме накара да страдам. Надявах се само да не бърза, за да имам възможност да я унищожа.
Воят прозвуча отново и Скарлет си пое рязко дъх, като погледна вдясно от мен, а хватката ѝ върху лицето ми насочи и моя поглед натам.
Очите ми се разшириха, когато забелязах Вълчата глутница, която се втурна към нас, а много от тях бяха яздени от други феи, които владееха магията и оръжията в ръцете си като сила от воини.
Отначало си помислих, че кланът на Оскура е пристигнал, за да се изправи срещу лунарите във война, която ще наруши мирното споразумение и ще изпрати Алестрия отново в хаос и кръвопролития. Но когато погледът ми ги обходи и забелязах кой води атаката, разбрах, че това изобщо не са Оскурите.
В предната част на групата, с оголени мускулести гърди и руса коса, отметната назад от лицето му, Итън Шадоубрук тичаше с пълна скорост във формата си на фея. Татуираните му ръце обгръщаха устата му, докато той викаше на глутницата, а те отвръщаха на призива му стократно.
Останалата част от Лунното братство беше дошла да защити своя крал, яростта им заради тази измяна беше изписана в чертите им, а лоялността им към Райдър – в сърцата им. Само ако не бяха дошли твърде късно.
– За истинския крал! – Изръмжа Итън, бягайки още по-бързо, докато верните членове на Лунното братство ревяха одобрително и скачаха в битката.
Итън разпери ръце към нас и водно цунами връхлетя Скарлет и последователите ѝ, заби се и в мен и отми всички тях, докато ледът, в който бях попаднала, ме задържаше на място.
Затаих дъх, докато вълната се разбиваше над мен, преди най-накрая да отпадне и да открия Итън да стои пред мен, а очите му да са диви от страх, докато топеше леда от крайниците ми.
– Кажи ми, че не съм закъснял – издиша той, докато аз се изправях на крака, но не можех да се принудя да изрека думите.
Така или иначе нямаше нужда да го правя. Обезглавеното тяло на Райдър все още беше закачено срещу статуята, а белезите и татуировките му ясно показваха кой точно е бил, и когато Итън го забеляза, от устните му се изтръгна агонизиращ вик.
Скръбта отново удари и мен, болката от нея беше толкова сурова, че едва можех да дишам, но докато очите ми горяха от всички сълзи, които знаех, че ще изплача за моя василиск, погледът ми падна върху отдалечаващата се форма на Скарлет Тайд, която обърна опашка и побягна.
От устните ми се изтръгна яростно, отмъстително ръмжене и аз се впуснах в бяг, като я преследвах, тичайки след нея, докато тя се движеше към сградите отвъд разрушенията, стремейки се към сенките, където можеше да избегне смъртта си.
Но нямаше никакъв шибан шанс да позволя това да се случи.
Това беше единственото нещо, което ми оставаше, да дам на Райдър. Единственото нещо, което можех да направя за него сега, след всичко, което беше направил за мен.
Скарлет Тайд щеше да умре днес. И аз щях да изпитам удоволствие от това да я доведа до нейния край.
Тръгнах да тичам, проклинайки, докато отломките ме караха да се подхлъзвам и препъвам, а потискащият орден държеше дарбите ми заключени далеч от мен. Но нямаше значение дали съм без скоростта или силата си. За това бях създадена.
Ловът беше това, за което моят вид беше създаден. Сега усещах аромата на кръвта ѝ и независимо дали с кътници или не, този ден щях да отнема живота ѝ.
Силни стъпки се носеха покрай мен и аз погледнах надясно, забелязвайки Итън до мен, който поддържаше темпото, тъй като и той се бе заел с лова.
– Тя е моя – изръмжах, исках да знае това. Това трябваше да съм аз. Не той. Не и някой друг. Нейната смърт беше моя.
– Просто трябва да видя как тя ще си плати – изръмжа той в отговор и двамата прескочихме последните отломки рамо до рамо, преди да се впуснем в преследване по тесните улички.
Скарлет имаше добра преднина пред нас, но не и от яростта, която таяхме в душите си. Нейната нужда от живот не можеше да се сравни с нашата жажда за нейната смърт.
Белите ми дробове се задъхваха, докато тичах, а мускулите ми горяха, но аз приветствах болката, липсата на дарбите ми. Исках да е така. Кърваво и брутално и като възможно най-болезнено за всички участници.
Скарлет се втурна в една уличка и ние се втурнахме след нея, оставяйки останалата част от борбата далеч зад себе си, докато стъпките ни се носеха по изоставената улица. Всички феи, които можеха да са наблизо, когато всичко започна, явно бяха избягали възможно най-далеч от касапницата и това ме устройваше. Защото сега нямаше да има свидетели на това, което щях да направя.
Завихме зад ъгъла и тя застана с гръб към тухлената стена, хваната в задънена улица като плъх в капан.
– Чакай – издиша Скарлет, но не ме интересуваше нищо от това, което искаше да ми каже. Трябваше да усетя смъртта ѝ върху ръцете си и нямах намерение да чакам нито миг повече.
Итън ми подхвърли нещо и аз го улових инстинктивно, а погледът ми попадна върху назъбено острие, издълбано от лед. Изглеждаше брутално и смъртоносно, като точното оръжие, от което се нуждаех, за да сложа край на тази кучка.
Не исках да го правя с магия. Исках да почувствам смъртта ѝ.
Стиснах зъби, докато тичах към нея, а очите ѝ пламнаха с нещо, което не можех да определя, докато вдигаше ръка между нас.
Но когато се приготвих за атаката ѝ, тя не дойде, не ме споходи нито капка магия и аз се усмихнах жестоко, когато разбрах, че тя е без сили. Още по-добре.
Изригнах от ярост, докато замахвах с кинжала назад, а очите ѝ се разшириха.
– Чакай, аз съм…
Откраднах въздуха от дробовете ѝ, без да искам да чуя нито една дума от гнусната ѝ уста, и в следващата секунда юмрукът ми се заби в челюстта ѝ и я блъснах достатъчно силно, за да се сгромолясаме и двете на земята.
Претърколихме се и тя се опита да ме притисне, като се бореше да хване китката ми и да държи острието далеч от плътта си.
Наведох се и впих зъби в ръката ѝ, като не ми пукаше, че нямам кътници, и просто откъснах парче плът, което я накара да издърпа ръката си от мен отново, докато се задъхваше за въздух, който не ѝ позволявах.
Това беше нейна грешка.
Забих кинжала в стомаха ѝ, мокрият разлив на кръвта ѝ покри юмрука ми, докато изтръгвах назъбеното острие и го забивах отново и отново, крещейки мъката и яростта си върху нея, докато се опитвах да ѝ причиня колкото се може повече шибана болка.
Сълзите замъглиха зрението ми, но аз ги отблъснах с мигане и когато погледнах към омразното ѝ лице, от гърлото ми се изтръгна ужасен писък.
Вместо да погледна към Скарлет под мен, открих там Райдър, чиято челюст бе стисната срещу болката от ножа, който все още бе заровен в корема му, а аз моментално освободих магията, блокираща въздуха от дробовете му.
– Свята работа, бейби – изхриптя той и посегна към лицето ми с окървавени пръсти, които се удариха тромаво в бузата ми.
– Райдър? – Задъхах се, задушавайки се от мъката си, докато объркването и облекчението се бореха заедно в мен и аз просто го гледах, опитвайки се да разбера. Ръката ми се премести, за да обхване бузата му, а палецът ми пареше по наболата брада на челюстта му, докато се опитвах да разбера какво виждам.
– По звездите, той има нужда от лечение – изръмжа Итън, възстанови се по-бързо от мен и се втурна напред. Той падна на колене до нас, а аз просто се взирах в мъжа, когото обичах, и се опитвах да разбера как е възможно да го виждам точно сега.
Райдър се изкашля, кръвта се плъзна от устните му и нещо щракна в мозъка ми, от мен се изтръгна въздишка, когато погледнах надолу към леденото острие, което бях забил в червата му точно когато Итън го стопи от съществуването му.
Изтръгнах задушаващ вик, когато осъзнах какво съм направила и на кого съм го направила, и притиснах ръка към една от най-дълбоките прободни рани, докато Итън работеше, за да излекува друга. Хвърлих всяка капка от силата си, за да излекувам нараняванията, а сълзите се плъзнаха по бузите ми, докато извиненията се лееха от устните ми отново и отново.
Райдър пъхна пръстите си в косата ми, като ги навиваше здраво, докато ме принуждаваше да вдигна очи към неговите.
– Не ми се извинявай за това, бебе – изръмжа той. – За малко да те убия там. Няколко добри удара в корема са най-малкото, което заслужавам от теб за това.
– Недей – издишах аз, откъсвайки очи от неговите, за да се вгледам отново в кръвта, покрила гърдите му, докато продължавах да го лекувам заедно с Итън.
– Не се опитвай да ме накараш да се чувствам по-добре заради…
– За какво? За това, че си отмъстила за мен? За това, че ме обичаш толкова много, че си преследвала тази кучка тук и си се опитала да ѝ причиниш толкова болка, колкото можеш да нанесеш от мое име? Не ти се сърдя, а се гордея с теб. – Той се задави от смях, но нищо в това не беше забавно.
Поклатих глава, а сърцето ми се разтуптя болезнено в гърдите, докато възприемах какво точно бях направила. Бях го заглушила. Какво щеше да стане, ако бях посегнала на сърцето му, вместо на стомаха му? Можех да го убия, без дори да знам, че е той. Бях толкова близо до това да унищожа собственото си сърце и пръстите ми трепереха от шока на това, което бях направила.
Райдър изръмжа срещу мен, като хвана косата ми още по-силно и ме накара да погледна право в него. Попаднах в погледа му, затаих дъх, докато той ме вкарваше в хипнозата си и ме атакуваха толкова много образи на двама ни, че едва успявах да ги възприема.
Видях себе си през неговите очи и почувствах как се е чувствал около мен във всеки миг, който бяхме прекарали заедно от първия път, когато ме видя. Чувствах похотта му, ревността му, чистата, отровна ярост, която беше таил към Данте и останалите. И усещах празнотата, която живееше в него преди мен, и как точно му помагах да запълни тази празнота с всяко докосване, всяка ласка, всяка дума и миг, прекарани заедно. Всеки път, когато не успявах да се страхувам от него или го бутах от зоната му на комфорт. Чувствах неговите щети и усещах моите собствени, начина, по който се бяхме събрали и бяхме направили нещо толкова ново и чисто от толкова много счупени, разбити парчета. Той дори ми показа себе си, когато се появих в края на тази алея, очите ми светеха от скръб и ярост, жаждата за кръв се разливаше през всеки сантиметър от тялото ми, а той беше толкова горд, чувстваше се толкова обичан, когато виждаше какво е направила с мен смъртта му. Дори когато отново и отново забивах острието в корема му, любовта му към мен и разбирането му за моята любов към него бяха най-голямото нещо, което изпитваше. Болката беше красива за него и той я изпиваше като умиращ човек, който отчаяно се нуждае от вода.
– Ти си моя, бейби – изръмжа Райдър, появи се пред мен, цял и излекуван в рамките на видението, и притисна лицето ми между ръцете си. – И аз съм твой. Няма никой или никакво проклето нещо на този свят, което някога да ни раздели. По-добре повярвай в това.
Той ме целуна, силно и брутално, но напълно без да бърза, просто ме попи и ми позволи да почувствам всяка една от тези думи, докато видението се изплъзваше и аз откривах, че наистина го целувам. Итън се беше преместил назад, раните от ударите с нож бяха заздравели, а Райдър отново беше под мен, докато го разпъвах на земята в мръсната алея.
И нищо на света вече нямаше значение. Защото го имах и нямаше как да го оставя да ме напусне отново.
Назад към част 45 Напред към част 47