ГАРЕТ
Тринайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…
Когато Данте ме помоли да му осигуря проба в отбора по питбол, това беше доста лесна работа. Марс на практика скочи от радост при възможността да вкара дракона в отбора. Особено когато играеше в защита. Всъщност бях започнал да си мисля, че тази година наистина можем да имаме шанс в междуакадемичния турнир. В отбора все още имаше малко мъртва тежест, но между шестимата силни играчи, които имахме, започвахме да се превръщаме в истинска сила.
Застанах отстрани на игрището, докато треньорът Марс изпращаше нашата землянка Лизи Хайклауд да спринтира към ямата с въздушна топка в ръце. Данте я преряза като прииждащо цунами, изтръгна я и я смаза на земята с цялата си мощ. Тя изпищя от болка и той скочи, когато Марс приключи броенето, като ѝ помогна да се изправи на крака.
Групата на Данте беше дошла да гледа и се радваше бурно от трибуните.
– Давай, Драго!
– Царю на зверовете, люспите му са толкова красиви. Толкова блестящи, виждали ли сте ги? – Обърнах се към гласа, като забелязах Лоренцо Оскура в далечния край на трибуните, изправен на седалката си, който ръкопляскаше ентусиазирано. Човекът беше изхвърлен от глутницата заради Килблейз, но винаги се въртеше около стария си клан в покрайнините. Никога не се доближаваше твърде много, но явно и не искаше да се отдалечава. Донякъде го съжалих, когато той отново засвири за Данте, а Алфата му го простреля с гримаса, преди да се обърне с лице към терена.
– Ставаш, Темпа – обади ми се Марс. – Покажи му какво имаш. Ще ти дам една земна топка.
Кимнах, излязох на игрището и се насочих към земната четвърт, за да получа топката. Дупката изстена и я изплю от тръбата, минаваща под земята, а аз вдигнах тежката топка, притискайки я към гърдите си.
Данте стоеше от другата страна на игрището, като ме беше поставил на прицел. Може и да се страхувах от него извън тази игра, но Питбол беше нещото, в което бях най-добър на света. Това беше мястото, където процъфтявах. И крал Оскура или не, нямаше да се сдържам.
Марс наду свирката си и се разнесоха възгласи, докато аз спринтирах към широката яма в центъра на игрището. Данте тичаше към мен, ръцете му се движеха напред-назад, докато ускоряваше напред, за да ме повали. Продължих да тичам в неговата посока, като използвах тактика, която често запазвах за най-силните си противници. Може и да бях по-слаб от Данте, но бях много по-бърз.
Изхвърлих топката с всичка сила, задвижвайки я с въздушна магия, така че да прелети високо над главата на Данте.
Той погледна нагоре, а аз паднах на земята, подкосявайки краката му, така че той се спъна, препъна се напред и падна на колене. За миг се изправих на крака, а ръцете ми бяха протегнати, за да уловят топката. Подпрях се за тежестта ѝ, вместо да скоча да я посрещна, знаейки, че това ще ми коства ценни секунди. Но със земната топка винаги беше по-добре да играя на сигурно, защото ако я изпусна в истинска игра, щях да отпадна и отборът ми щеше да загуби пет точки.
Тя се блъсна в гърдите ми и аз я обгърнах с ръце, преди да се хвърля към Ямата, чувайки Данте да ме преследва близо зад мен. Отборът ми ни подканяше с викове, а Леон пееше химна на Соларианската питбол лига, докато стигах до Ямата и я блъсках в дълбините ѝ. Приливът на въздух ме накара да трепна, когато Данте се сблъска с мен, отнасяйки ме надолу в дупката.
В последната секунда изхвърлих въздух, за да смекча падането ни, и Данте се търкулна от мен с лай на смях.
– Обожавам тази шибана игра – каза той.
Изправих се, протегнах му ръка и той се усмихна, когато го издърпах нагоре. И двамата използвахме въздуха, за да се измъкнем от ямата, и шумът на публиката се разнесе над мен, докато се връщах обратно през игрището.
– Хубав мач, Оскура. Темпа обаче е адски бърз, ще трябва да станеш по-бърз, за да се справиш с играчи като него. Освен това определено си заслужил мястото си в отбора – каза Марс на Данте, като едва прикриваше усмивката си. Явно усещаше начина, по който изглеждаше целият ни отбор. Проклето обнадеждени. Защото Данте беше най-добрият еърсентри, който отборът ни беше виждал от много време насам.
Потупах го по гърба, а секунда по-късно Леон ни апострофира, като ни обгърна с ръце в силна прегръдка.
– Ще победим „Зодиак“!
– Пич – засмях се аз. – Това е толкова оптимистично.
– Бих искал да видя техния „Въздушен център“, Ланс Орион, в задника му – каза Данте развълнувано. – Ще се погрижа да съм толкова добър, колкото него, когато играем с тях.
Останалата част от отбора последва Марс в посока към съблекалните, докато ние стояхме там и разговаряхме развълнувано за победата над отбора на Академия „Зодиак“. Ентусиазмът им беше опияняващ и ме заливаше на вълни.
– Той лети над игрището с изпънатия си люспест задник.
Разделихме се, като погледнахме към Лоренцо, който се превъплъщаваше в образа на Дракон, изправен на върха на седалката си, балансирайки несигурно, като ръцете му се размахваха от двете му страни.
– След това той щеше да се запъти към всички ученици от „Зодиак“. Колко запъвания според теб ще са необходими? Мисля, че ще са нужни десет добри, за да се срути стадионът им. След това пуф. – Той размаха ръце, след което скочи напред, сякаш се канеше да излети във въздуха, но определено не беше така.
Данте изпъна ръка, използвайки въздушна магия, за да го спре да не удари лицето си в седалката под него. Лоренцо се изтърколи на крака, а всички от групата на Данте го стрелнаха с погледи, оголвайки зъби и ръмжейки.
Данте въздъхна и ние тръгнахме след Леон към съблекалните. Когато излязохме от игрището, Данте ме дръпна за блузата, за да ме спре.
– Една дума, кабайо. – Той не изчака отговор, като се премести зад трибуните, а аз побягнах след него, докато той се промъкваше под тях в сенките.
Все още чувах как Лоренцо се смееше лудо, явно надрусан като змей, докато започваше да бълнува за дракони, които носят различни видове палта. И очевидно това беше забавно. Тоест, добре, беше малко смешно.
Данте хвърли заглушителен балон около нас, преди да ме погледне напрегнато.
– Братовчед ми е Блейзинг.
– Не е глупост – казах аз, като прокарах ръка по тила си.
– Той е срамен, но… все пак е семейство. А Оскурите не се отказват от семейството.
Кимнах, като се намръщих, докато се чудех как това се отнася за мен.
– Но аз съм Алфата и съм взел своето решение. Изгоних го за това, че продължава да използва Килблейз, а е ясно, че той няма намерение да спре, mio amico.
– Да… може би трябва да се види с училищния съветник? – Предложих му.
– Той вече го е направил – въздъхна Данте. – Мисля, че се е отказал да опитва, защото е откъснат от глутницата. Няма кой да му помогне, няма приятели, няма съюзници. Но да го върнеш обратно в глутницата, докато все още е Блейзинг, ще покаже слабост. Трябва да се придържам към решението си по този въпрос.
Кимнах, като съжалението ми към пича нарастваше. Не бях от хората, които някога биха взели наркотици, но бях чувал колко пристрастяващ може да бъде Килблейз. Лоренцо беше затънал дълбоко и имаше нужда от помощ.
– Затова искам да му бъдеш приятел – продължи Данте, а очите му пламнаха от надежда. – Помогни му, кабайо. Набави му това, от което се нуждае, за да се отърве от този навик, така че да мога да го върна в клана.
Поех си дълго дъх, като вече клатех глава.
– Не мисля, че съм подходящият човек…
– Ти си идеалният човек. Хубав си, хората те харесват. И ще ти плащам по двеста аури на месец, ако направиш това за мен.
Устата ми се разтвори. Вече вършех работа за него, но да имам някаква постоянна заплата като тази, щеше да ми донесе спокойствие. А и със сигурност сприятеляването с Лоренцо беше много по-лесна работа от някои от нещата, с които Данте вече ме беше натоварил?
– Добре, съгласен съм. – Протегнах ръка и между дланите ни заискри магия, докато се поклащахме по нея.
Данте видимо се отпусна, докато отивахме заедно към съблекалните, и аз виждах колко много означава това за него. Реших да изчакам да поговоря с Лоренцо до друг ден, сигурен, че точно сега не си струваше, тъй като той беше свалил лицето си. Утре щях да започна процеса на превръщането ми в най-добрия приятел, който някога е имал.
***
На следващия ден притиснах Лоренцо до ъгъла по време на обяда, след като бях измислил причина да поговоря с него, а не да се нахвърлям върху него изневиделица. Той стоеше сам в края на двора на „Акрукс“ и гледаше с копнеж към Оскурите, които седяха на масите за пикник в другия край на двора.
– Ей, човече – казах аз, докато го приближавах.
Кървавите му очи се насочиха към мен. Можех да разбера, че не е дрогиран, но беше ясно какъв е ефектът от дрогата върху него. Лицето му изглеждаше измършавяло, а в погледа му нямаше никаква искра, само някакъв кух глад, от който в мен прозвуча пристъп на тъга.
– Кой си ти? – Попита той и аз се намръщих. Вчера беше стоял точно там, за да гледа изпитанията на „Питбол“, но явно не си спомняше нищо.
– Аз съм Гарет Темпа – казах с усмивка, но в отговор той ме погледна с празен поглед.
– Какво искаш?
– Чудех се дали би могъл да ми дадеш съвет. Ти си от Оскура, нали?
– Бях… – каза той нещастно, а очите му се присвиха, докато отново поглеждаше към клана. – Това все още е фамилията ми, но вече не съм с тях. Данте ме прогони.
– О… съжалявам – казах нежно аз.
– Да, ама това е само временно. Скоро ще се върна там. Като за ден или два повече. Може би за седмица.
– Това е добре – казах весело, въпреки че не му вярвах наистина. – Може би ще ми дадеш някакъв съвет тогава, като… само между нас?
– Какъв съвет? – Попита той, като се обърна към мен с любопитство.
– Мисля да се присъединя към клана, но не искам да приема посвещението, докато не се уверя, че това е животът за мен. И не искам да се съюзявам с никого, докато не съм сигурен.
– Виж, повечето новобранци така или иначе са анонимни, така че ако не успеят да влязат в Клана, лунарите няма да ги пребиват до края на дните им.
– Това е добре от тяхна страна – коментирах аз.
Очите му блеснаха за миг, докато ме разглеждаше.
– Хей, ако те науча как да се държиш, може би Данте ще ми прости. Може би ще ме приеме обратно, ако те направя най-добрия кандидат в историята, нали?
– Точно така – казах весело, макар че нямах истинско намерение да приема посвещението. Не можех да се запиша в клана на Оскура, когато работех и за Райдър Драконис. Не че все още ми беше предложил някаква работа, но нямах усещането, че е от онези, които забравят за факта, че са предложили.
– И така, кое е първото нещо, което трябва да знам? Научи ме на нещо.
Лоренцо се усмихна широко, сякаш току-що бях направил деня му по-добър. Сигурно от седмици никой не му беше говорил както трябва.
– Първото нещо, което трябва да знаеш за окурасите, е, че те биха направили всичко един за друг. Всичко. Ако не можеш да поставиш чуждите нужди пред своите, значи вече не си пасвате. Така че мислиш ли, че можеш да го направиш?
Кимнах сериозно, защото, по дяволите, ако имаше нещо, което знаех за себе си, то беше, че мога да поставям чуждите нужди пред своите. Точно това бях правил за Ела през цялата година. Затова всеки ден преминавах опасна граница, само за да се уверя, че тя няма да попадне в лапите на Стария Сал.
– Да, определено мога да го направя.
– Бене, тогава ще направя от теб Оскура, Гарет. Най-добрия, който някога са виждали.
Назад към част 15 Напред към част 17