ГЕЙБРИЪЛ
Беше зазоряване. Бях отворил прозореца, оставяйки светлината да се стича по плътта ми, за да запълни магическите ми запаси. В гърдите ми се натрупа топлина, а дълбоко в мен се появиха искри и разцъфнаха сили.
Плиткото дишане на Елис изпълни въздуха, докато седях на края на леглото, подпрял лакът на коляното си, и уморено прокарвах ръка по лицето си. Тя се къпеше в златиста светлина. Не че гледах. Само че аз гледах. Непрекъснато.
Снощи я бях довел в моята сигурна къща в центъра на Алестрия. Пентхаусът се намираше в сърцето на Лунната територия в западната част на града. Можех да получа достъп през покривния прозорец и да идвам и да си тръгвам, когато пожелая. Парите на Падащата звезда ми бяха полезни за едно нещо – място, където да отида, когато нещата загрубеят. А миналата нощ беше определението за тежка.
Апартаментът беше направен така, че да пуска изгрева, а източната страна на стаята беше просто стена от прозорци. Останалата част от пространството се простираше пред леглото. Всичко беше едно отворено пространство с изключение на банята. Декорът беше семпъл, мебелите бледосиви, а стените и масите молеха за орнаменти, които никога не си бях правил труда да им дам. Леглото представляваше гнездо от меки възглавници и дебели одеяла, а Елис се беше свила в тях като спяща котка.
Разтърках очи, едва бях спал един час след това, на което бях станал свидетел снощи. След като едва не загубих Елис. След като кожата ми се беше разяждала и изгаряла за нея.
Не знаех на какво точно бях станал свидетел в гората, но знаех, че не беше нищо добро. А сега бях в сериозна беда заради начина, по който бях реагирал.
Звездите отказваха да ми позволят да я изключа от живота си. Но все още не бях приключил с опитите. Имах стоманена воля, макар че точно сега ми се струваше крехка, направена от евтина пластмаса.
Погледнах празната чаша с вода на нощното шкафче до нея и се изправих, като заобиколих леглото с намерението да я напълня. Ръката ѝ се измъкна изпод завивките и се уви около китката ми, докато тя издаваше сънен стон.
– Гейбриъл? – Промълви тя и отново изтръгна стон.
Не отговорих, гърлото ми се сви, тъй като думите не ми достигаха. Емоциите се бореха в мен, след като едва не я загубих. Облекчението ми отстъпи място на безпокойство, което се превръщаше в нещо по-агресивно. Как е могла да вземе Килблейз? Луда ли беше? Нима изобщо не я познавах?
Разбира се, че не я познаваш, прекарал си седмици, за да я изтласкаш от живота си.
Пръстите ѝ се стегнаха върху ръката ми и тя се дръпна, отдръпвайки завивките, все още едва събудена.
– Студено е – прошепна тя.
– Ще затворя прозореца. – Понечих да се преместя, но хватката ѝ се засили.
– Не… остани. – Тя ме сви към леглото и сърцето ми заби неравномерна мелодия. Волята ми се разпадна, когато се плъзнах под одеялата, привличайки я в прегръдките си, докато през нея преминаваше тръпка.
Погалих я по косата, притиснах я по-силно и въздъхнах. Тя носеше моята бледосиня риза, а съсипаната ѝ рокля беше захвърлена на пода в смачкана купчина. Беше настояла да си вземе душ в момента, в който пристигнахме тук снощи, и сега косата и кожата ѝ миришеха на мъжки душ продукти. Което по-точно означаваше, че миришеше на мен.
Зърната ѝ се бяха издули под тениската и аз преглътнах трудно, докато тя се притискаше към мен, опитвайки се да предпазя тялото си от реакция.
– Къде сме? – Промърмори тя.
– Не помниш ли?
Тя остана мълчалива за миг, после си пое дъх.
– Гората – изпъшка тя, като се премести назад.
Примигна към мен, а изражението ѝ се превърна в ужас.
– Да – казах аз, но тонът ми беше остър. – Можеше да умреш, Елис – изръмжах, а мисълта ме разяждаше отвътре.
– Някой е умрял – издиша тя, а очите ѝ се разшириха.
– Да – казах аз. – Видях.
Прокарах палец по бузата ѝ, знаейки, че не трябва да го правя. Но просто исках да я задържа още малко, преди да се наложи да я отведа обратно в академията. Сигурно е била толкова объркана след всичко, което е преживяла, а аз просто исках да я държа, докато преработи всичко.
– Ти дойде за мен – каза тя замислено, докато сглобяваше картината от миналата нощ.
– Знаех, че имаш проблеми. – Посочих знака на Везните, татуиран на гърдите ми, и очите ѝ се спряха на него с намръщена физиономия. Тя се наведе напред, притисна устни към него и топлината прогори чак до сърцето ми.
– Благодаря ти – прошепна тя. – Не знам какво щеше да стане, ако… – Тя наклони брадичката си нагоре, допря устни до моите и в сърцевината ми се надигна гореща течна нужда.
– Елис – предупредих с тежък дъх, когато тя прокара ръка по гърдите ми. – Винаги ще дойда за теб, когато си в беда, но… – Вдишах, когато тя стигна до колана ми, борейки се с всяко желание в тялото си, докато се опитвах да изтръгна насила края на това изречение. – Но ние не можем да бъдем заедно. – Почти се задавих с думите.
Тя завъртя очи и се свлече на възглавниците.
– Заради звездите, Гейбриъл. Омръзна ми от твоите промени в настроението. Ти си една въртележка и аз вече слизам от нея. Ако имаш чувства към мен, просто трябва да ги приемеш, защото, честно казано, е някак жалко, че не можеш.
В мен се разнесе ръмжене и аз се надигнах над нея, притискайки я към леглото с бедрата си.
– Не знаеш нищо за причините, поради които правя нещата, които правя.
Тя ме гледаше безизразно, но кътниците ѝ се оголиха и знаех, че ще се бие с мен, ако я подтикна.
– Тогава ми кажи, вместо да ми натрапваш мислите си, копеле. – Тя се опита да помръдне и аз хванах китките ѝ, като ги забих в чаршафите и се опитах да не се фокусирам върху това колко добре изглеждаше под мен или как бедрото ѝ се притискаше в пазвата ми.
– Добре – въздъхнах, знаейки, че заслужава поне нещо. – Но това е всичко, което мога да кажа. Не мога да имам връзки. Никакви връзки. Никакви приятели. Особено никакви приятелки.
– Не съм искала да бъда твоя приятелка – каза тя студено и сърцето ми се сви неудобно.
– Независимо от това какво изпитваш към мен, ако хората знаеха какво изпитвам към теб… – Поклатих глава. – Просто не си заслужава рискът да те наранят.
– Какви хора? И защо, по дяволите, ще ме наранят? – Попита тя, сякаш не вярваше на нито една дума, излязла от устата ми.
– Не знам – казах честно и тя дръпна китките си. С тласък на вампирската си сила тя се освободи от мен, след което се измъкна от клетката, която бях създал около нея с тялото си, и се втурна през цялата стая.
– Както искаш, Гейбриъл. Наистина трябва да се обърнеш към някого за всички глупости, които се изсипват от устата ти.
Изстрелях се на крака, крилата ми се освободиха от гърба ми, докато формата ми на Орден се издигаше на повърхността.
– Казвам истината!
– Тогава се опитай да я кажеш по-добре – каза тя, сгъна ръце и смръщи вежди. Не знаех как успяваше да изглежда толкова дяволски красива с косата си, която стърчеше навсякъде, със спирала под очите и с тениска, която ѝ беше толкова голяма, че почти падаше до коленете.
Свих ръцете си в юмруци, опитвайки се да потуша гнева си и да и говоря рационално.
– Всичко, което знам, е, че има лоши хора след мен. И ако се забъркам с теб, ти също ще бъдеш изложена на риск. Като мой елисейски партньор…
– Не съм твой елисейски партньор – настоя тя, макар че очите ѝ прескачаха между татуировките на Везни и Скорпион на гърдите ми, сякаш не беше толкова сигурна в това, колкото някога.
– Няма значение какво мислиш. Звездите са го решили. Но аз се опитвам да го отменя. Може би ще успеем да избегнем съдбата заедно.
Чертите ѝ се смекчиха и устните ѝ се присвиха в ъгълчетата.
– Как?
– Трябва да стоим далеч един от друг. Това е единственият начин, по който може да имаме шанс да спрем звездите да ни изтеглят в нощта, за да отговорим на въпроса за съдбата. Ако се стигне дотам, ще трябва да избера да бъда кръстосан със звезда с теб, а аз наистина не искам да прекарам остатъка от живота си, тъгувайки по теб, Елис.
Тя стисна устни, после се премести до огледалото на стената, сплеска косата си и облиза палеца си, за да премахне почернелите петна под очите си.
– Тогава ще стоя настрана. Все пак не мисля, че проблемът е в мен; ти беше този, който снощи се втурна през гората като рицар в битка. – Тя ме погледна в огледалото, сякаш оценяваше реакцията ми на този коментар, и гневът се разби в гърдите ми.
– Ако не бях, сега щеше да си мъртва някъде в канавката – изръмжах аз.
Тя сви едно рамо, сякаш тази мисъл не я притесняваше, а това ме вбеси толкова много, че съвсем се изгубих.
– Как можеше да бъдеш толкова безотговорна? – Изръмжах. – Какво, по дяволите, си правила, като си се дрогирала с „Килблейз“?
– Извинявай? – Изсъска тя, като се завъртя с лице към мен. – Не можеш сериозно да ми даваш нарко степен точно сега?
Тръгнах към нея, а сърцето ми беше обгърнато от ярост.
– Знаеш какво прави това нещо, нали? То не е просто някаква развлекателна игра, а прониква право в душата ти и подтиска всичките ти най-дълбоки емоции, като ги принуждава да излязат на повърхността. Може да те накара да искаш да се самоубиеш, ако се вкопчи в нещо достатъчно силно. Това ли искаш, Елис?
Лицето ѝ пребледня и челюстта ѝ се стегна.
– Не съм го взела – възмути се тя, без да отговори на другия ми въпрос. – Някой ме упои.
Аз се ухилих.
– Поне се придържай към решенията си.
– Да ти еба майката – изпъшка тя и очите ѝ пламнаха. – Не бих приела тази гадост. Никога.
Тежестта на истината в погледа ѝ се стовари върху мен и ме обзе нов вид ярост. Някой я беше упоил нарочно? Кой, по дяволите, би го направил?
Няколко кучи синове изникнаха в съзнанието ми и се впиха в главата.
– Е, може би ако беше спряла да се мотаеш с най-опасните шибаняци в училище, това нямаше да се случи. Нали разбираш, че Данте Оскура и Райдър Драконис са убийци? Наистина ли си мислиш, че някой от тях би се отказал да упои някое момиче и да го завлече в гората?
Устата ѝ се отвори.
– О, сега ти ми казваш с кого да се задявам? Какво си ти, шибаният ми баща?
Тя погледна през стаята, след което се втурна към обувките си с токчета, които бяха захвърлени до прозореца. Тя ги грабна, а аз свих ръце.
– Не можеш да си тръгнеш, знаеш ли изобщо къде се намираме?
Тя нахлузи обувките си, а аз не действах достатъчно бързо. Тя ми размаха среден пръст, след което се запъти към вратата с вампирска скорост.
– Не! – Изревах, а паниката се впи във вените ми, когато тя се промъкна през нея и се изстреля с вампирската си скорост.
– Чакай! – Изръмжах след нея, докато летях в коридора. Но никога нямаше да я хвана по този начин. Върнах се обратно в стаята, изтичах до покривния прозорец и го отворих с ключ.
Разперих криле и се изстрелях от него, като го ритнах, докато се носех над покрива и кръжах, за да погледна надолу към улиците.
Забелязах Елис, която се стрелна към ъгъла на улицата и спря. Спуснах се към нея и тя погледна през рамо, преди да ускори. Сърцето ми едва не изгоря, когато тя изчезна в сърцето на Лунната територия.
Ужасът ме връхлетя, докато прескачах покривите в търсене на момичето. Отказвах да приема, че съм спасил живота ѝ само за да умре тук, в най-тъмния ъгъл на Алестрия. Но ако някой от Братството я хванеше преди мен, нямаше как да я пусне, без да плати с кръв.
Назад към част 1 Напред към част 3