ЕЛИС
Тръгнах надолу по стълбите на пожарното стълбище с устни, изтръпнали от целувката на Гейбриъл, и кожа, настръхнала от безпокойство. Защо си позволявах да правя това с него толкова лесно? Отново и отново ме лъжеше или отблъскваше, но при най-малкия подтик отново се озовавах в прегръдките му. Наполовина се изкушавах да се върна при него, наполовина се изкушавах да продължа да вървя и никога да не поглеждам назад.
Може би той беше прав, че сме Елисейски партньори, сродни души, истинска любов… но защо тогава чувствах такова привличане и към другите крале на училището?
Може би бях по-прецакана, отколкото си мислех. Като една от онези жертви на отвличане, които са получили Стокхолмски синдром и са се влюбили в похитителите си. Само че моят вид лудост вероятно нямаше име. Съмнявах се, че има много хора, които са влезли под прикритие, за да се опитат да открият убиеца на брат си, и след това са започнали да изпитват чувства и към четиримата основни заподозрени.
Изпуснах дъх на неудовлетвореност. Ако оставим настрана синдрома на Калисто, все още не бях се доближила до отговорите. Единственото, което намирах, бяха още въпроси.
Атласът ми изпищя, докато седях в леглото си, опитвайки се да осмисля това, което Гейбриъл ми беше казал за Черната карта, и проклинайки късмета си за това, че сега те бяха безполезни за мен. Лидерът им беше направил всичко възможно, за да скрие самоличността им, а аз просто не можех да разбера как, по дяволите, трябваше да стигна до тях сега.
Освен това съзнанието ми сега беше изпълнено с образи на брат ми и шибаната Синди Лу, които просто не можех да изтрия, колкото и да се опитвах да ги изчистя от мозъка си. Помислих си дали да не се изправя срещу нея, но как бих могла да го направя? Какво правдоподобно обяснение бих могла да измисля, за да искам да знам за мъртвото ѝ бивше гадже, освен истината? Но със сигурност щях да се вгледам в тази кучка малко по-внимателно. В крайна сметка един презрян бивш може да има мотивация да убива.
Въздъхнах от неудовлетвореност и оставих Атласа си на нощното шкафче, като погледнах известието, когато то мигна.
Мис Найтшейд:
Добър вечер, мис Калисто. Консултацията ви с мен беше преместена за тази вечер поради непредвидени обстоятелства. Моля, пристъпете към сеанса си незабавно.
Майната му. Просто ще кажа, че не съм видяла съобщението.
Мис Найтшейд:
Липсата на присъствие може да доведе до изключване.
Кучка.
Стиснах зъби и се изстрелях от стаята си със скоростта си, без да си правя труда да забавя ход, докато не стигнах до дивана пред кабинета ѝ.
Потънах върху износените кожени възглавници, когато чух, че тя говори в стаята, а вниманието ми се изостри, когато разпознах гласа на Райдър.
– …казах ти. Не виждам защо трябва да продължаваме да повтаряме тези глупости – изръмжа той, а тенорът на гласа му предизвика тръпки по гръбнака ми.
– Защото естеството на връзката ти с професор Кинг е нещо, което наистина трябва да разгледаш по-внимателно – отвърна мис Найтшейд.
Устните ми се разтвориха и аз седнах по-изправена на мястото си, слушайки толкова силно, че можех да чуя ударите на сърцата им. Току-що каза професор Кинг ли??
– Знаете каква е същността му – изръмжа Райдър. – Защо трябва да повтаряме това?
– Защото се чудя дали връзката, която си имал с нея, е била нещо повече от секс.
Райдър е чукал учителка??
– Това не беше връзка, а сделка – отвърна Райдър, а в гласа му нямаше никакви емоции.
– Обясни ми как стигна до това заключение – настояваше Найтшейд.
– Защото кучката отчаяно искаше кръвта ми и искаше мъж, който да я наказва, докато я чука, така че я накарах да работи и за двете.
Устните ми се разтвориха от начина, по който той просто обсъждаше това, сякаш то не означаваше нищо за него. Колко отдавна се беше случило това? Факултетът очевидно знаеше за това, така че предположих, че тaзи професорка Кинг е била уволнена и опозорена от властта. Вероятно щеше да има статии във вестниците, които можех да потърся. Най-накрая имах още една следа, но преди това дори не бях помислила за това, че в това училище може да е имало друг Кинг, когото да проуча.
– И все още вярваш, че си бил доминиращата страна във връзката ви? – Попита Найтшейд.
Кожата ми изтръпна, а болното чувство в дъното на червата ми ме изпълваше с чувство на тревога. Не исках да назовавам усещането, но имах налудничавото чувство, че не ми харесва идеята Райдър да чука някоя друга. Което беше шибано нелепо на толкова много нива.
– Разбира се, че бях – издекламира Райдър. – Тя оценяваше Инферно във всичките си класове, правеше така, че да изглежда, че той ще се провали. Почти беше направила така, че да изглежда, че е толкова зле, че ще трябва да го изключат – каза той. – И след като направи всичко това за мен, тя дойде и ме моли да я чукам, докато я връзвах и биех. В коя част от този сценарий аз не съм доминиращата страна?
– Смятам, че не си бил доминиращ, защото тя беше тази, която организира цялата уговорка. Тя ти направи предложение. Използвала е положението си, за да те манипулира да…
– Не – прекъсна я Райдър. – Никой не ме манипулира. Мислиш, че само защото тя беше тази, която ме задържа след часовете и предложи да започнем да се чукаме, някак си съм почувствал, че не мога да кажа „не“? Мога да си намеря много момичета, не е нужно да скачам на всяка възможност, която ми се отдаде. Също толкова лесно можех да откажа.
– Но ти не го направи – отвърна тихо мис Найтшейд.
– Всъщност го направих – отвърна той. – Казах ѝ, че нямам нужда от драмата да чукам една учителка, а когато тя настоя, ѝ казах, че трябва да си заслужава. Ето защо тя започна да саботира Данте.
– Тя знаеше, че ще направиш всичко, за да навредиш на шансовете на Данте за успех. Знаеше, че предложението да го изгониш ще натисне правилните бутони у теб.
– Не – отвърна той.
– Тя е била хищник – настояваше мис Найтшейд. – А ти беше нейната плячка. Тя заложи капан и ти падна в него.
В стаята настъпи тишина.
– Тогава стените отново ли са вдигнати, господин Драконис? – Попита накрая Найтшейд.
– Ако просто ще избълвате куп глупости и ще очаквате да ви повярвам, тогава няма да участвам. Професор Кинг беше моята пешка. Ако някой се е възползвал от ситуацията, то това съм бил аз. Едва ли дори ми е било приятно да я чукам. Това беше просто средство за постигане на целта.
– Така че тя трябваше да се наслаждава на сексуалните ти умения и да се храни с кръвта ти, докато ти дори не се наслаждаваше? И въпреки това все още се смяташ за доминиращ?
– Когато прегънеш учителка през стола и я бичуваш, докато не те помоли за секс, се чувстваш доста доминиращ – измърмори той.
– Наистина ли? – Отново настъпи тишина. – Помисли за това до следващия път.
– Едва ли.
Умът ми се завихри от тази информация. Кога професор Кинг е била изключена от училището? Как не бях разбрала, че тук е имало друг Кинг, по-буквален от останалите? Звучеше така, сякаш със сигурност е достатъчно безмилостна, за да нарани някой, който се изпречи на пътя ѝ, щом е готова да рискува гнева на клана Оскура, преследвайки Данте.
В ума ми се въртяха толкова много въпроси и подозрения, че когато вратата се отвори, изненадано изтръпнах.
Райдър излезе, тъмният му поглед падна върху мен за миг, преди да се накани да си тръгне.
– Защо сте толкова нервна, мис Калисто? – Гласът на мис Найтшейд се чу от стаята и сърцето ми подскочи, когато разбрах, че тя вече е доловила моите напрегнати емоции. Трябваше да ги скрия, да разсея подозренията и любопитството, болката и мъката под нещо достатъчно силно, за да ги прикрие. Не исках тя да разбере, че съм доловила връзката ѝ с Черната карта. Трябваше да мога да разбера какво прави, без да алармирам подозренията ѝ.
Скочих и се преместих на пътя на Райдър, преди той да успее да се отдалечи, като протегнах ръка към гърдите му.
Тъмнозеленият му поглед намери моя и аз го задържах, като безмълвно го молех да ме впримчи в хипнозата си.
С леко намръщване той се подчини и коридорът, който ни заобикаляше, се отдалечи, за да бъде заменен от обикновена, бяла стая.
– Какво? – Попита той, явно все още ядосан от сеанса със съветничката.
– Не искам тя да ми бръщолеви в главата с глупостите на Сирена – издишах аз. – Дай ми нещо силно, което да ме смаже.
– Като какво?
– Като похот. Покажи ми най-лошото си, Райдър, какво точно би направил с мен, ако имаш свободата да го направиш.
Очите му за миг пламнаха с дълбок пламък, но той не му се отдаде, вместо това подозрение изпълни погледа му.
– Защо толкова отчаяно се опитваш да се скриеш от нея? – Поиска той.
– Моля те, Райдър. Нямам време да обяснявам каквото и да било сега.
Бялата стая около нас изведнъж се стопи и вместо това се озовахме в каменна камера. Райдър беше зад гърба ми и ме блъсна, навеждайки ме над студена, каменна маса.
Белезници се затвориха около глезените ми и краката ми бяха широко разтворени. Закрепи китките ми в основата на гръбначния ми стълб, като ги завърза достатъчно здраво, за да ме боли.
Бях облечена в кожена рокля, която изпъваше гърдите ми нагоре и обгръщаше фигурата ми, но под нея нямах бикини.
– Ти сама си го поиска – изръмжа Райдър зад мен, като улови в хватката си юмрук от косата ми.
Той се блъсна в мен и аз извиках, когато със същото движение ме запрати върху каменната маса.
Страната на лицето ми беше притисната към грубия камък, докато хватката му в косата ми се затегна болезнено и той се впи в мен отново.
Бях напълно обездвижена, на милостта му, докато той продължаваше да ме чука толкова грубо, колкото можеше, и аз виках от удоволствие.
Между бедрата ми се натрупа топлина и дишането ми се ускори, когато похотта на илюзията се плъзна под кожата ми и истинското желание се развихри в мен като звяр, който моли да бъде задоволен.
Не се опитвах да се боря с нищо, което ми показваше, попивах похотта и желанието, които ми поднасяше, въпреки че природата ми ме караше да искам да се освободя от връзките, които беше поставил на крайниците ми, и да го хвърля на тази маса под мен.
– Стига толкова, г-н Драконис! – Гласът на мис Найтшейд проби илюзията и Райдър ме освободи от нея, а погледът му се плъзна по лицето ми, докато попиваше начина, по който току-що ме беше накарал да се почувствам.
Ръката ми все още беше притисната към гърдите му и аз се бях приближила до него, така че ни деляха само няколко сантиметра. Той знаеше, че това ми е харесало, дори и да не го признавах на глас, а самодоволната светлина в очите му ме накара да искам да го срина с едно-две стъпала.
– Беше забавно – подразних го с тих глас. – Толкова клиширано, не мислиш ли? Да ме облечеш в кожа и да ме заведеш в секс подземие? Следващия път ще трябва да се справиш по-добре от това.
Устните му потрепнаха от нещо, за което бих могла да се закълна, че е забавление, и аз го заобиколих, плъзгайки пръсти по гърдите му, докато не докоснах колана му и ръката ми не се плъзна под него. Не пропуснах да забележа как сърцето му подскочи под дланта ми и топлината, която се беше натрупала в кожата ми, нарасна при мисълта, че го засягам толкова много.
Мис Найтшейд въздъхна, когато влязох в стаята, а устните ѝ се свиха от раздразнение.
– Той е отишъл и е погребал емоциите ти под слой похот – оплака се тя.
– О? – Попитах невинно, съсредоточавайки се върху начина, по който илюзията ме бе накарала да се почувствам, и се зачудих дали наистина някога бих му позволила да направи това с мен. Не че имаше някакъв шанс, докато той спазваше сделката си с Данте, но трябваше да призная, че бях любопитна за нещата, които ми показваше. Със сигурност не бях покорна по природа, но може би да се преструвам на такава за час-два нямаше да е съвсем ужасно…
– Сега мислиш само за секс – раздразнено изръмжа Найтшейд. – А аз много мислих за начините, по които можем да работим върху скръбта ти. Чувстваш ли се готова изобщо да обсъдим баща ти днес?
Бързо прехвърлих мислите си върху Гарет, спомняйки си начина, по който той разрошваше косата ми и вкарваше блясък в нея. Беше наистина шибано дразнещо и ми липсваше повече, отколкото можех да изразя с думи. Споменът бе последван от скок на болка и аз си позволих да я почувствам за миг, за да може и тя да я усети.
– Не – отвърнах просто и тя кимна, докато поемаше навътре в себе си пипалата на скръбта.
Помислих си за начина, по който ръката на Райдър се беше вкопчила в косата ми, за здравината на хватката му, която издаваше собственото му желание, показвайки ми точно колко много иска да направи това с мен.
– О, за любовта на Луната – измърмори Найтшейд. – Струва ми се, че и без това прекалено много се отдаваш на похотта, без да се налага Василиск да те храни с още от нея!
– Да се отдавам прекалено много на похотта? – Попитах.
– Да. Използваш я, за да загърбиш другите си емоции. Научила си се да не усещаш твърде остро болката от скръбта си. Избягваш да я гледаш. Но за да поддържаш това, трябва да подхранваш тялото си с други емоции, които да те разсейват. Радостта е трудна за намиране и още по-трудна за задържане пред лицето на скръбта. Но похотта е всепоглъщаща, да отдадеш плътта си на любовния акт е най-добрият начин да забравиш болката си. И аз вярвам, че ти се отдаваш на това твърде много.
– Е, има и по-лоши неща на света – коментирах аз, мислейки за тялото на Райдър, което владееше моето. – Има ли някаква причина, поради която трябваше да промениш сеанса ми за днес, вместо за утре? – Попитах, за да имам какво да кажа.
– О, всъщност нищо – каза тя пренебрежително, но ударите на сърцето ѝ ме накараха да седна малко по-изправен, защото това беше лъжа.
– Значи съм по-малко важна от нищо? – Попитах с въздишка, сякаш точно това очаквах от живота, макар че не можех да дам и две дузпи за това дали тя ме смята за по-малко важна от тор от оса, или не.
– Не, не. Просто имах неочаквана промяна на една среща, която не мога да пропусна, така че утре вечер ще бъда там. Няма за какво да се притесняваш.
– О. Това среща ли е? – Попитах, чудейки се дали това има нещо общо с нейния сенчест характер.
– Еми… да. Случва се. Да – каза тя. Отново лъжа.
– Хубаво – коментирах аз, усмихнах се учтиво и върнах ума си към начина, по който Райдър ме беше накарал да се чувствам в онази халюцинация, за да не долови интереса ми към тайните ѝ срещи. Прехапах устна при мисълта за начина, по който ме беше притиснал, а пръстите му се впиха в бедрото ми достатъчно силно, за да ме посинят…
Мълчанието настъпи за дълъг миг и мис Найтшейд вдигна ръце нагоре.
– Не желая да прекарам един час в компанията на похотта. Преди да се усетя, сама ще се разгорещя, а тази вечер имам да върша неща, за да се подготвя за срещата… искам да кажа за утрешната среща. Мисля, че ще е най-добре да спрем този сеанс тук.
– Наистина? – Попитах развълнувано. Тя явно долови тази емоция и се намръщи в отговор.
– Да. Ще те помоля да не се занимаваш с никаква сексуална дейност в деня на следващия ни сеанс, за да можем да навлезем по-дълбоко в съзнанието ти от похотта. Съгласна ли си?
Повдигнах рамене, защото не бях съгласна, но както и да е. Бях свободна! Това беше минало дори по-добре, отколкото се надявах.
– Тогава тръгвай. – Тя ми махна с ръка към вратата и аз на практика скочих от мястото си.
Излязох с бързо сбогуване и дръпнах вратата зад себе си.
Погледът ми моментално падна върху Райдър, който седеше на дивана пред кабинета ѝ и явно ме чакаше.
– Здравей – казах весело. – Сеансът ми приключи по-рано. Какво правиш…
– Говоря си с теб – отговори той, без да ме остави да довърша въпроса си. – Защото имаме да обсъждаме няколко неща.
Райдър се изправи на крака и посочи края на коридора, явно искайки да започнем да вървим, а аз прехапах устни, докато вървях в крачка с него. Той очевидно искаше обяснение и щеше да е адски трудно да му го дам, без да му кажа за Гарет.
В края на коридора той ме поведе наляво и нагоре по централното стълбище в залите „Алтаир“, като ме водеше, докато не избра една врата и не я отвори. Последвах го в тъмната класна стая и огледах изоставените чинове на слабата светлина, която се процеждаше през затворените капаци на прозорците.
– Тук съм, за да науча урок ли? – Подиграх се, като скочих на учителското бюро и го погледнах с очакване.
– Няма да те оставя просто така да ме използваш, за да заблудиш Кошмара, без да ми обясниш – каза той, сгъна ръце и се облегна на бюрото в началото на класа. Прикова ме с твърд поглед, думата „болка“ беше насочена към мен върху кокалчетата на пръстите му, където стискаше дебелия мускул на бицепса си.
– Кошмар? – Попитах с усмивка. – Измислил си и симпатичен прякор?
Намръщената физиономия на Райдър се задълбочи.
– Не се занимавам със сладки неща. И всички я наричат така.
– Не знам, Райдър, мисля, че можеш да бъдеш адски сладък, ако искаш – възразих, а очите ми проследиха огромната му фигура, докато се извисяваше над мен. Всеки дебел мускул в тялото му изглеждаше постоянно напрегнат, а намръщеното му лице можеше и да е фиксирано там през цялото време. Очите му бяха твърди, а челюстта му – стегната. Всичко в него крещеше „бягай оттук“, а симпатичен вероятно беше последното прилагателно, което някой някога би му приписал. Но аз не бях всеки. Аз бях Елис Калисто и започвах да си мисля, че понякога наистина съм способна да пробия бронята му.
Той не отговори, погледът му потъмня и аз се усмихнах на предизвикателството, което ми отправи.
Плъзнах се от бюрото си и бавно се приближих към него, чувствайки се като мишка, която се приближава към котка. Или пък змия, което вероятно беше по-точно.
Той не помръдна, докато го приближавах, и трябваше да наклоня глава назад, за да погледна в тъмнозелените му очи.
– Просто трябва да разхлабиш тази задничеста поза, която си заел – казах аз, протягайки ръка, за да се опитам да разтворя ръцете му.
Мускулите му се напрегнаха, докато поддържаше позата, и аз му се нацупих, тъй като той отказа да играе.
Той си пое дъх от раздразнение и се отпусна достатъчно, за да ми позволи да разтворя ръцете му. Ръцете ми се задържаха върху бицепсите му за момент, докато се опитвах да го пренаредя в по-спокойна поза, а той ме гледаше, сякаш нямаше никаква идея какво да прави с мен. Точно така ми харесваше.
Изпъшках, когато той продължи да изглежда също толкова напрегнат с разперени ръце, колкото и преди, и посегнах да разкопчая коженото му яке.
Изправих се на пръсти и направих усилие да разроша косата му, гърдите ми се допряха до неговите, тъй като трябваше да стигна възможно най-високо, а той не положи никакво усилие да ме улесни. Тъмната му коса беше толкова къса, че беше почти безсмислено, но напрежението в раменете му малко се отпусна, докато се опитвах, и аз се усмихнах триумфално на малката промяна.
– А сега престани да се мръщиш – заповядах аз.
– Не се мръщя – отвърна той противно. Защото той абсолютно се мръщеше. Имаше най-мрачното шибано лице, което някога бях виждала, което беше адски жалко, защото това беше и доста шибано красиво лице.
Извъртях очи и прокарах палци по веждите му в опит да изгладя бръчките там.
– Ще си докараш преждевременни бръчки, като се мръщиш толкова много – казах аз.
– Защо да ми пука за това?
– Защото лицето ти е толкова хубаво, че не би трябвало да се набръчква толкова често – отвърнах аз.
Погледът му малко омекна, когато отново прокарах пръсти по челото му, а ръцете му се плъзнаха по талията ми, като за миг почти ме задържа, преди отново да пусне ръце.
Толкова се бях вглъбила в работата си да го направя симпатичен, че не осъзнавах колко близо съм до него. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго, телата ни се допираха едно в друго, а разстоянието между устните ни почти не съществуваше.
– Свърши ли? – Попита с груб глас Райдър, докато погледът му се плъзгаше по чертите ми.
Погледнах го в очите за миг и въздъхнах драматично.
– Ти си изгубена кауза – казах, като се престорих на разочарована. – Няма начин да те накарам да изглеждаш сладък… освен ако…
Извадих атласа си от джоба, измъкнах го и отворих приложението Snapdragonchat.
Обърнах се и наклоних главата си близо до тази на Райдър, усмихвайки се, когато насочих камерата към нас и той я погледна изненадано, тъй като селфито беше наложено с филтър „зайче“. И двамата имахме розов флуид, малки дръпнати носове и дълги мустаци, докато правех снимката.
– Какво е това? – Попита Райдър, когато го пуснах и обърнах атласа си, за да му покажа снимката, на която двамата сме като малки сладки зайчета.
– Това е филтър. И сега аз печеля, защото Райдър на тази снимка определено е сладък.
– Изтрий я – поиска той и посегна към Атласа ми, а аз го задържах далеч от него със стон.
– Не! Позволи ми да я запазя! – Замолих се, когато той хвана китката ми и ми отне Атласа. – Моля те – добавих, когато палецът му надвисна над бутона за кошче.
– Защо ще ти позволя да запазиш снимка, на която изглеждам като шибан заек? Аз съм кралят на Лунното братство и не…
– О, хайде, Райдър, няма да я покажа на никого. Просто искам да я запазя.
Той спря за момент, намръщен на нелепата шибана снимка.
– Защо?
Въздъхнах драматично и свих рамене.
– Защото… – По дяволите, дори нямах добра причина за това, освен факта, че беше вярно. Беше глупава и безсмислена, но също така беше на нас двамата и толкова не беше на Райдър, че не можех да не я харесам. – Защото аз го правя. Това сме ти и аз… просто… искам да я запазя.
Райдър ме гледаше така, сякаш чакаше поантата, и аз се отдалечих от него победено, като се настаних обратно на учителското бюро, докато чаках да я изтрие.
Той се взираше в нея по-дълго, отколкото беше необходимо, сякаш подготвяше мъчението, след което докосна няколко бутона, преди звукът от изпращане на съобщение да достигне до ушите ми.
– На кого си я изпратил? – Попитах любопитно.
– На мен. И сега изтрих твоето копие. Така че, ако искаш да я въдиш, ще трябва да го поискаш от мен. – Каза той, преди да ми подаде обратно моя Атласа.
– Ти не ми вярваш? – Попитах, като посегнах към него, когато той се приближи.
– Не се доверявам на никого. И ти все още ме лъжеш, така че защо да бъде по-различно?
– За мис Найтшейд? – Попитах, като извъртях очи.
– Ако е толкова нелепо, тогава защо не ми го кажеш? – Предизвика ме Райдър.
– Добре. – Потупах бюрото до себе си и след леко колебание Райдър седна.
Той остави няколко сантиметра между нас и аз се приближих, за да ги запълня, така че страната ми да бъде притисната до неговата. Той ме погледна любопитно и аз взех ръката му, като прокарах върховете на пръстите си по мазолите на дланта му.
– Имам нещо против сирените – казах накрая. – Е, не срещу тях като цяло, а срещу това да използват силите си, за да се ровят в емоциите ми, и да ми натрапват своите сили. Майка ми цял живот е била манипулирана от сирена и почти ме е продала в… Няма значение. Въпросът е, че не искам да споделям с нея мъката си, сърдечната си болка или каквото и да било от личните си дела. Защо изобщо трябва да го правя? Защо трябва да оправдавам всяко прецакано нещо в мен пред нея? Единственият човек, пред когото искам да отговарям, съм аз самата.
– В какво се опита да те вкара майка ти? – Попита той мрачно, а погледът му се спря на мен, макар че не го отвърнах, а гледах обувките си.
Прехапах езика си, болката от предателството на майка ми беше като рана в сърцето ми. Райдър вдиша дълбоко, докато поглъщаше сърдечната ми болка, усещайки колко силно ме е засегнало това. Той така или иначе знаеше болката, която ми беше причинила, така че предполагах, че няма значение дали знае причината.
– Тя имаше дългове, а работодателят ѝ притежаваше стриптийз клуб. Така че се опитваше да ме уреди да работя там, за да изплати задълженията и. – Прочистих гърлото си, без да го поглеждам.
– Без да те пита какво мислиш за това? – Изръмжа той, а гневът в тона му беше осезаем.
Поклатих глава и оставих за момент болката от това знание да се размие в мен. Точката на съприкосновение, в която Райдър държеше ръката ми, само изостри болката, но аз я оставих да дойде, знаейки, че трябва да се справя с нея, ако искам да се опитам да я отмина.
– Ако някога се окажеш в беда заради пари или нещо друго, можеш да дойдеш при мен – каза той с тих глас. – Никога няма да ти се наложи да правиш подобен избор, докато все още дишам.
Погледнах го изненадано.
– Нямам нужда някой да ме спасява – възразих.
– Аз знам. Можеш да се грижиш сама за себе си, да изкарваш сама парите си. С Киплинг си се разбрала, но ако някога имаш нужда от мен, аз ще бъда там. Това е всичко, което искам да кажа.
Обърнах се с лице към него и искреността, която открих в погледа му, спря всякакви по-нататъшни протести. Намръщих се на казаното от него, чудейки се откъде знае, че работя за Киплинг, а в съзнанието ми се прокрадна подозрение.
– Ти ли ме уреди да работя за тях? – Попитах, като го приковах с поглед и затегнах ръката му, за да не може да избяга от въпроса.
– Ти сама се уреди с първата работа, която свърши за тях. Заради теб все още има един шибан член, изгорен в Емпиричните полета. – Изхърка от смях той.
Отворих уста, исках да му отвърна, но той продължи, преди да успея.
– Аз само посочих колко добра работа си свършила последния път. Не съм им казвал да те наемат – каза той.
Превъртях това в ума си, чудейки се какво мисля за него и дали не изглежда като подаяние… Не беше така. И всъщност идеята, че Райдър изобщо е забелязал факта, че нямам никакви пари, и е обмислил ситуацията достатъчно, за да знае, че няма да искам подаяние, сама по себе си означаваше много.
– Благодаря ти, Райдър – въздъхнах, навеждайки се, за да го целуна по бузата. Той се обърна и ме погледна, сякаш дори не знаеше какво да каже за благодарността ми, а на челото му отново се появи бръчка. Повдигнах ръка и я изгладих със слаба усмивка.
– Ти си добър приятел.
– Приятел? – Попита той, а смехът му се изплъзна, преди да успее да го улови.
– Не съм аз тази, която създава правилата – подиграх се аз.
Райдър изпусна дъх на неудовлетвореност и аз му се усмихнах за миг, преди да се изстрелям.
Продължих да бягам, докато се върнах в общежитието си и се усмихнах на себе си, докато лежах на леглото. Райдър Драконис може и да си мислеше, че бронята му е непробиваема, но аз бях почти сигурна, че намирам начин да проникна вътре. Искаше ми се само да не се налагаше да го правя с някакъв скрит мотив. Но може би звездите щяха да ми светнат благосклонно и щях да разбера, че той няма нищо общо със смъртта на Гарет. Защото трябваше да призная, че колкото повече се приближавах до Кралете, толкова по-трудно ставаше да предпазя сърцето си от тях. Връзките, които използвах, за да издирвам човека, отговорен за смъртта на Гарет, също започваха да се промъкват през бронята ми.
Назад към част 32 Напред към част 34