ДАНТЕ
Марс ни съобщи, че всички сме поканени на частно парти тази вечер, за да „отпразнуваме обединението на нашите две академии“. Или някакъв казан – глупости. Утре щяхме да играем със „Зодиак“ в „Питбол“ и аз исках да съм на висота в играта. Не съм изминал целия този път в турнира и не съм си скъсал задника от работа в тренировките, за да не спечеля. Макар да знаех, че това е адски малко вероятно, може би звездите ще ни изстрелят малко късмет.
Марс беше настоял да вземем официално облекло на това пътуване, в случай че трябва да направим добро впечатление. Още глупости. Единственото впечатление, което ме интересуваше да направя точно сега, беше това, което щях да оставя в леглото си след добър нощен сън.
– Елис ще ни нахока – каза Леон. Той стоеше пред огледалото в смокинг и оправяше яркочервената папийонка, която беше съчетал с него. Косата му беше вдигната на възел, а финият му пикантен одеколон погъделичка сетивата ми.
– Dalle stelle – въздъхнах аз. – Не можем да си позволим разсейване тази вечер, не и с оглед на мача утре.
– Честно казано, най-много се вълнувам от това, че ще се сбием на това игрище и ще оставим следа в сочната му трева.
– Ти си капитанът, Стронзо. Трябва да се отнасяш по-сериозно към това.
– О, моят малък дракон. – Той се обърна към мен, докато се мъчех да си вържа папийонката, като се придвижи напред и го направи вместо мен. – Разбира се, че ще спечелим – каза той с широка усмивка. – Имам най-добрия шибан отбор, който някога са виждали. Просто още не го осъзнават. Имам абсолютно нулеви притеснения. Утре мога да се появя нависоко като харпия на Килблейз и пак ще спечелим. Един звезден играч не побеждава трима.
– Орион не е единственият им добър играч… – Леон притисна пръстите си към устата ми, за да ме накара да замълча.
– Шшш, нека се забавляваме тази вечер.
Извъртях очи, избутах го от себе си и проверих папийонката си в огледалото. Косата ми беше стилно отметната назад, а в изисканите дрехи изглеждах като истински мафиотски бос.
– Хайде да видим какво е облякло нашето момиче. – Плесна с ръка по рамото ми Леон и настроението ми се подобри с цяла миля. Изтласках всички мисли за Питбол настрана, докато се отправяхме към вратата, и се доверих на Леон. Можех да се изнервя за играта, когато партито свърши.
Райдър стоеше пред стаята на Елис с гръб към стената. Не си беше направил труда да облече жилетката на смокинга и папийонката му висеше свободно около отворената му яка.
– Изглеждаш като в края на нощта, а не в началото ѝ – коментира Леон и горната устна на Райдър се отлепи назад.
– Приличаш на задника на лъв, а не на предницата на такъв – подхвърли той.
– Туше – засмя се Леон и можех да се закълна, че Райдър почти се усмихна. – Имаш ли нужда от помощ при връзването на това? – Той кимна към папийонката и Райдър стисна челюстта си.
– Не – измърмори той.
Преместих се от другата страна на вратата, като се облегнах на стената и не предложих на Райдър повече внимание. Достатъчно лошо беше, че трябваше да прекараме цялото това пътуване в непосредствена близост, камо ли да се налага да излизаме и да общуваме с него.
Вратата от другата страна на коридора се отвори и Гейбриъл излезе, изглеждайки като шибан модел в смокинга си, а татуировките му едва се подаваха под ръкавите и около врата. Той се придвижи мълчаливо напред и сгъна ръце, като се взираше във вратата на Елис, сякаш ни нямаше.
Напрежението се разля във въздуха и групата ни се стегна, докато всеки от нас се приближаваше все повече към вратата, готов да се нахвърли върху Елис в момента, в който тя се появи. Единственият, който не изглеждаше напрегнат, беше Леон, който небрежно си правеше селфита за FaeBook.
Той се обърна и тръгна през коридора.
– Съберете се всички. – Той вдигна атласа си, за да направи снимка.
– Натисни този бутон и ще ти откъсна пръстите един по един – изсъска Райдър.
Гейбриъл небрежно изплува от кадър, но Райдър остана упорито на мястото си.
– Хайде, момчета, не бъдете такива откачалки – насърчи ме Леон и аз му поклатих глава, която той видя във фотоапарата, давайки му знак да спре.
Вратата се отвори и Леон едва не изпусна атласа си, докато се въртеше. Отдръпнах се от стената, като се извъртях настрани, за да погледна Елис, а рамото на Райдър се блъсна в моето.
Тя носеше тъмнорозова рокля, която беше зашеметяваща отвъд думите, спускаща се до пода около краката ѝ в тумбеста коприна. Ръкавите се спускаха от рамото, а огърлицата, която Райдър ѝ беше подарил, блестеше върху ключицата ѝ и изглеждаше дразнещо съвършена. Люляковата ѝ коса беше усукана на кок, а няколко свободни кичура висяха около врата ѝ. Устните ѝ бяха вишневочервени, а очите ѝ блестяха, когато изненадано погледна между всички нас.
– Sei più bella del sole(Ти си по-красива от слънцето) – издишах аз с възхищение.
– Изглеждаш като ангел, какъвто си, Елис – каза Гейбриъл.
– Чукай ме на томахавката – въздъхна Леон. – Изглеждаш великолепно, малко чудовище.
Райдър издаде напрегнат звук, прокарвайки ръка през късо подстриганата си коса.
Тя се изчерви, докато се взираше между всички ни.
– О, благодаря.
Тя излезе в коридора и аз ѝ предложих ръката си, преди някой друг да успее да я предложи. Тя я прие с усмивка, а Леон плавно се премести от другата ѝ страна, свързвайки и своята ръка с нейната. Перфектно.
Райдър и Гейбриъл останаха зад нас, докато се придвижвахме към асансьора и слизахме надолу, а смъртните погледи, които ни хвърляха, се забиха в задната част на черепа ми. Марс чакаше във фоайето в свой собствен смокинг, а широките му гърди изглеждаха така, сякаш щяха да откъснат копчето на ризата му.
– Изглеждате чудесно, мис Калисто, надявам се, че тези момчета не ви създават проблеми? – Марс ѝ предложи ръката си и тя се измъкна от нас с усмивка, като вместо това го взе за ескорт.
– Няма проблеми. Всички се държат добре.
– Да се надяваме, че ще останат такива. – Той погледна всички ни строго през рамо, преди да ни изведе на улицата.
Очакваше ни екстравагантна черна лимузина на „Хидрумър“ и аз се изсмях.
– Наистина ли ще пристигнем в кампуса, изглеждайки като стронзоси?
– Не отиваме в кампуса, господин Оскура – каза Марс, докато един камериер ни отваряше вратата.
– Къде отиваме тогава? – Попита Елис.
– Ще видите – каза Марс, а в тона му се долавяше нотка на вълнение.
– Не обичам изненадите – изръмжа Райдър, докато следвах Елис в „Хидрумър“.
Можех да се изправя в лъскавото пространство, когато последвах Елис до предната част и паднах на кожената седалка до нея. В хладилника седеше бутилка шампанско и Леон веднага я грабна, докато падаше в пространството от другата ѝ страна. Марс и Гейбриъл седяха в средата на дългото превозно средство, а Райдър остана точно отзад в другия край, като изглеждаше така, сякаш предпочита да е някъде другаде.
Леон развъртя шампанското, наливайки на всички ни чаши, докато шофьорът потегляше по пътя. После се изправи с последните две чаши, като се придвижи надолу по лимузината към Райдър. Намръщих се, докато гледах как му подава чаша и пада на седалката до него. Никога не бях молил Леон да се закълне във вярност към мен или към бандата ми. Бяхме приятели и не исках бизнес страната на моя начин на живот да го накърни. Единственият проблем беше, че това означаваше, че не мога да го държа в подчинение на обичайните си стандарти, като например никога да не излиза с членове на Братството. Особено не и с моя смъртен враг. Нямах право да ревнувам или да се ядосвам, но бях.
Ръката на Елис падна върху коляното ми и аз погледнах към нея, забравяйки за убождането в стомаха си. Поставих ръката си върху нейната, а златните пръстени на пръстите ми блестяха под прожекторите.
Шофьорът пое по пътя извън Тукана и въпреки че всички разпитвахме Марс, той не ни каза къде отиваме. Райдър изглеждаше така, сякаш се канеше да започне бой с ножове, когато минахме през две огромни златни порти, явно не му харесваше да бъде оставен на тъмно.
В далечния край на пътя, под светлината на луната, се издигаше огромно имение, чиито земи се простираха на километри в тъмнината.
Лимузината спря пред огромната величествена веранда с толкова големи врати, че спокойно можеха да поберат моята драконова форма.
Мръщене сви веждите ми, когато забелязах златното чукче с форма на драконова глава, и сърцето ми свободно падна в гърдите.
– Не – изръмжах аз, като погледнах към Марс. – Ти луд ли си?
– Имахме лична покана – каза Марс с вдигане на рамене. – Не можех да откажа на един върховен съветник.
– Кой висш съветник? – Попита изненадано Гейбриъл.
– Лорд Лайънъл Акрукс, господарят на драконите – отговори Марс.
Елис се обърна към мен с широко отворени очи. Бях ѝ казал, че той се е опитвал да ме накара да го посетя, но аз съм отказвал писмата му отново и отново.
Пръстите ѝ се преплетоха с моите и в очите ѝ пламна солидарност.
Червата ми се свиха, когато се изправих, знаейки, че нямам никакъв избор. И имах ужасното усещане, че цялото това пътуване е било замислено точно с тази цел. Защото никой не отказва на Лайънъл Акрукс. Той на практика беше бог в Солария.
Излязохме навън след останалите и Леон ме стрелна със загрижена гримаса. Бях му разказал за Лайънъл и той ми каза, че трябва да приема предложението му да дойда да го видя, а след това да го обера. Типичен крадец.
Придърпах Елис по-близо, преди да излезем от колата, и прошепнах в ухото ѝ:
– Остани с мен.
– Разбира се – обеща тя и се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата. Тъй като семейството ми беше на километри разстояние, тя беше моята инстинктивна роднина на тяхно място. Имах нужда от нейното присъствие, от нейната сила. И заедно щяхме да се изправим срещу този драконов бастард.
Излязохме от автомобила и аз се уверих, че сме в края на групата, докато Марс се приближаваше към входните врати, използвайки тежкото почукване.
Вратите се отвориха миг по-късно и аз се запътих по стъпалата на верандата, взирайки се в пълния разкош, който ни очакваше. Почти всичко беше златно – от парапета на стълбището до блестящия полилей над него. Широкото стълбище се извиваше надолу пред нас и един камериер ни поведе в редица от едната му страна. Първи беше Марс, после Леон, Гейбриъл, Райдър, Елис и накрая аз.
Жилите ми се напълниха с гняв, защото този задник нямаше право да ме кара да съм тук. Не исках да се присъединявам към малкия му клуб на драконите или да давам обет за законите на нашия Орден. Нямаше да се съобразявам с ничии други правила, освен със собствените си.
– Добър вечер – прозвуча гръмък глас от върха на стълбите и аз забелязах там да стои мускулест мъж със сурови черти и мека руса коса. Жената на ръката му вероятно беше съпругата му, тясната ѝ зелена рокля изпъваше изкуствените ѝ цици, а усмивката ѝ беше нарисувана толкова плътно, колкото и червилото.
– Мога ли да ви представя върховния лорд Лайънъл Акрукс и съпругата му Каталина – допълни камериерът, преди да наведе глава.
Те слязоха по стълбите и се придвижиха покрай редицата, като се ръкуваха с всички подред. Когато Лайънъл Акрукс стигна до мен, очите му обходиха лицето ми с глад в тъмния си поглед. Той стисна силно ръката ми, а аз я стиснах още по-силно.
– Данте Оскура – казах аз. – Но ти вече знаеш това, нали?
Лайънъл се засмя, но в това нямаше абсолютно никакъв хумор.
– Виждам, че притежаваш духа на нашия вид. Ела. – Той пусна ръка върху раменете ми и ме насочи настрани от групата. Все още държах здраво ръката на Елис и я повлякох след себе си. Лайънъл я погледна, но не каза нищо, докато я теглех след нас.
– Трябва да хапнете канапе с нас в балната зала – каза Каталина на останалите от групата. – Другите съветници и наследниците са много развълнувани, че ще прекарат вечерта с вас.
Наследниците бяха тук? Мерда Санта. Ако Лайънъл си е мислил, че ако ме заговаря със сина си и другите претенциозни задници, които са на опашката на трона, ще се получи, ще бъде горчиво разочарован. Доста избягвах списанията, които бяха пълни с фотосесии на Наследниците, докато те се издигаха към славата и властта, но не бях пропуснал факта, че те щяха да бъдат Пробудени по-рано. На четиринайсет години щяха да имат магия преди всички останали феи в тяхната учебна година. Щяха да са много по-напред в играта, докато се запишат в Академията на Зодиак, когато станат на осемнайсет. Това беше напълно несправедливо и напълно типично за тези аристократични стронгзове.
Лайънъл ни преведе през една голяма стая за пушене, като ме освободи и взе една кутия с пури.
– Пушиш ли? – Той ми ги предложи, като пренебрегна изцяло Елис.
– Не, благодаря – казах хладнокръвно.
– Може би искаш да отидеш и да се присъединиш към останалите от партито, скъпа моя? – Попита Лайънъл Елис.
Тя измъкна пура от кутията, отряза края ѝ и я запали със светкавична вампирска скорост.
– Добре съм. Обичам пури. – Тя дръпна силно и го издуха над лицето на Лайънъл. Когато облакът се разсея, в очите му кипеше чиста ярост.
Преборих се с усмивката си, докато тя се спускаше в един от столовете с крилати облегалки до огъня.
– Колко интересна компания си избираш – каза Лайънъл, като очите му се насочиха към нея, а после към мен.
– Най-добрият вид – отговорих, а в гърдите ми се разнесе ръмжене. – И тя няма да отиде никъде, така че ако имаш нещо за казване, ще го кажеш пред нас двамата.
Очите на Лайънъл се свиха.
– Не забравяйте кой съм аз, господин Оскура.
– Как бих могъл да забравя? – Попитах леко, като пъхнах ръце в джобовете на сакото си. – Има ли нещо, за което бихте искали да поговорите с мен? Предполагам, че е трябвало да дръпнете доста конци, за да получите онзи обмен на ученици от Академията на Аврора, и предполагам, че вие сте били този, който е решил, че петимата най-добри ученици ще присъстват?
Лицето на Лайънъл се разцепи от приятна усмивка.
– Уловихте ме. – Той ми направи жест да седна и аз бавно се придвижих напред, сядайки на мястото до Елис.
Лайънъл седна срещу нас, подреждайки ръце в скута си.
– Усещам някаква враждебност тук, затова бих искал да изчистим въздуха. Като колега дракон, аз просто протягам маслинова клонка. Бих искал да бъдем приятели.
Той взе бутилка уиски от масата и наля мерки в двете кристални чаши до нея. Елис отмъкна едната, преди да успее да ми я предложи, а Лайънъл се намръщи, преди да донесе друга чаша от шкафа в другия край на стаята. Усмихнах се, докато той я наливаше, след което я бутна на масата и посегнах към сакото си, изваждайки чашата си.
Лайънъл повдигна вежди, когато изсипах съдържанието на уискито в златната чаша и отпих глътка. Беше дъбово и имаше вкус на горящи пари.
– Не искаш да пиеш от моята чаша? – Попита той и изглеждаше обиден.
– Имам повече врагове, отколкото ти имаш люспи във формата си на дракон – казах леко. – Не пия от ничия чаша.
Очите на Лионел блеснаха, докато навеждаше глава.
– Е, може би мога да ти помогна с това.
Елис седеше и пушеше пурата си, докато гледаше Лайънъл отблизо. Тя мълчеше и отпиваше от уискито. Щеше да се усмихне, ако не усещаше, че този стронзо е опасен. Може би по-опасен, отколкото си мислех.
– Само кажи думата и ще накарам тези врагове да замлъкнат – предложи Лайънъл, като небрежно наливаше питието в чашата си. – А в замяна…
– А, ето го – прекъснах го аз. – Истинската причина, поради която съм тук. И така, за какво става дума, върховни лорде Акрукс? Какво ви кара да не спите през нощта заради мен? Предполагам, че не е двайсетсантиметровият ми член.
Лайънъл се намръщи, а фасадата му се разпадна за миг.
– Слушай ме, ти, арогантно копеле, намираш се в дома на един от най-могъщите мъже в Солария. Ако си мислиш, че можеш да ми говориш толкова грубо и да ти се размине, то скоро ще откриеш, че да си създадеш враг от мен е много по-голям проблем за теб от всеки друг враг, който твърдиш, че имаш в родния си град.
Стиснах челюстта си, а Елис се напрегна до мен, въздухът в стаята изведнъж се сгъсти, стана по-трудно да се диша.
От този човек се излъчваше сила и не се съмнявах, че ще изпълни всяка своя смъртна заплаха. Имах чувството, че всеки, който му се е противопоставил в миналото, е бил напълно заглушен.
– Какво искаш? – Попитах равномерно, а около мен започна да се натрупва статична енергия.
– Буреносните дракони се срещат изключително рядко – каза Лайънъл, тонът му отново беше мек, сякаш не ме беше заплашил току-що. – Толкова редки, че в момента ти си единственият, който съществува, доколкото ми е известно.
– И какво от това? Искаш да се присъединя към твоя клуб на драконите, за да можеш да ме разхождаш наоколо като трофейна съпруга ли?
– Той вече си има такава – отбеляза Елис и Лайънъл я прониза с остър поглед.
Скръстих рамене, сядайки на мястото си, защото той можеше да насочи тези яростни очи към мен, но не и към нея. И започвах да съжалявам, че я доведох тук.
Лайънъл облиза устните си, като ни съзерцаваше, преди да отговори. Той се наведе напред, опирайки лакти на коленете си.
– Предлагам ви света, господин Оскура. Можете да имате всичко, което поискате; имот, земя, злато, защита. Всичко е ваше. И можете да разпрострете това и върху семейството си.
Той поклати глава и сърцето ми трепна. Той знаеше какво означава семейството ми за мен и това можеше да означава само едно. Кой знае от колко време ме е наблюдавал.
– И какво искаш в замяна на всичко това? – Попитах, а ръцете ми се стегнаха върху подлакътниците на стола.
Лайънъл седна на мястото си и дълго пушеше пурата си.
– Искам да станеш част от Гилдията на драконите. Искам да положиш клетва по драконовите закони и искам да се преместиш в тази част на Солария. Ще платя таксата за обучението ти в Зодиакалната академия и ще ти осигуря всички условия, от които се нуждаеш за образованието си. Първоначално можеш да дойдеш и да живееш тук, а след като докажеш лоялността си към гилдията, ще ти купя имот.
– Към теб, искаш да кажеш – намеси се Елис и Лайънъл изръмжа, като се обърна отново към нея.
– Това не те засяга.
Елис хвана ръката ми, като седна по-изправена.
– Ами ние сме заедно, така че да, засяга ме.
В погледа на Лайънъл проблесна забавление и той кимна, сякаш приемаше този факт. Но имах чувството, че не е така.
– Не искам отговора ти днес. – Лайънъл угаси пурата си и се изправи на крака. – Но скоро ще го поискам. Насладете се на бала и не забравяйте от какво ще се откажете, ако откажете това предложение, господин Оскура. С този живот, който живеете, сигурно постоянно губите членове на семейството си. Това може да приключи в момента, в който приемете моята сделка. – Лайънъл се изнесе от стаята и на раменете ми се стовари тежест. В думите му се долавяше подтекст, който ме плашеше. Той знаеше къде живея, знаеше кои са моите близки.
Елис се изправи, седна в скута ми и прокара пръсти през косата ми, търсейки очите ми.
– Какво си мислиш?
Прокарах ръце по талията ѝ, а на челото ми се появи бръчка.
– Изглеждаш притеснена, amore mio. Мислиш ли, че ще приема предложението му?
Тя сдъвка долната си устна, прокарвайки палец по челото ми, за да изглади бръчките там.
– Не мисля, че той ще ти позволи да откажеш.
– Аз съм Данте Оскура, кариня – изръмжах аз. – Мога да откажа слънцето, ако искам.
По лицето ѝ се разля усмивка и аз се стъписах, копнеейки да приема целувка от тази уста. Тя се наведе наблизо, за да плъзне устните си по моите с най-леки движения, но аз я усетих чак до сърцето си. Електричество раздвижи въздуха около нас и раздвижи косъмчетата по ръцете ми.
– Dalle stelle – въздъхнах аз. – Ти си най-съблазнителното нещо, което някога съм познавал.
Тя наведе глава и се усмихна, след което се смъкна от коленете ми и ме издърпа за едната ръка.
– Хайде, да предизвикаме хаос на партито на Лайънъл.
С усмивка обгърнах кръста ѝ и я изведох от стаята.
– Какво ще правиш? Ще се люлееш от полилея?
– Може би. – Елис сви рамене и сърцето ми се разтуптя два пъти повече. Казо, обичах това момиче.
Излязохме в голямото входно антре и камериерът ни насочи по коридор към внушителна бална зала. Огромен стенопис изобразяваше дракони, които танцуват заедно във въздуха, а масивните им форми заемаха цялата стена. Мястото беше пълно с гости в изискани дрехи, всички симулираха и пиеха шампанско като стронзоси.
Забелязах връха на главата на Леон и дръпнах Елис в неговата посока. Докато се промъквахме през тълпата, осъзнах, че той говори с Орион. До него бяха четири момчета, които познавах от медиите. Наследниците бяха облечени еднакво, всички стояха рамо до рамо. Разпознах сина на Лайънъл, Дариус, в далечния край, тъмните му черти не приличаха на тези на баща му, с изключение на студения поглед в очите му. Като дракон той растеше бързо, вече беше само с няколко сантиметра по-нисък от мен. До него беше Макс Ригел с абаносова кожа, широки рамене и очи, изпъстрени с пакост. След него беше Сет Капела, върколак, който се беше появил млад, както обикновено правеше техният Орден. Имаше непокорна коса и закачлив поглед, докато се шегуваше с приятелите си. Последният наследник беше Кейлъб Алтаир, който имаше тъмноруса коса и достойни за модел черти като останалите. Той гледаше Елис, сякаш я беше разпознал, и веднага излезе от групата, за да ни поздрави.
– Вие трябва да сте Драконът от Оскура – каза ми той. – Коя е вашата приятелка вампир?
– Аз съм Елис – отговори тя с напрегната усмивка. – Как можа да разбереш, че съм вампир?
– Цялото ми семейство са вампири. А ти изглеждаш като дете в магазин за бонбони. Кейлъб се приближи с нахална усмивка, като обгърна устата си с една ръка. – Мечтаеш ли да впиеш зъбите си във всички тук? Сигурно от нивата на мощност си адски гладна. Със сигурност ще бъда вампир, когато се появя. На практика вече усещам вкуса на тези смукачи.
Елис се засмя, а аз се усмихнах, като малко погледнах към този наследник.
– Свята работа – каза Сет, придвижи се напред и посегна към ръката на Елис.
– Коя си ти, бейби? – Очите му се плъзнаха по нея и макар да беше с пет години по-млад от моето момиче, топките на този човек явно тежаха един тон.
– Елис Калисто – каза тя плавно и измъкна ръката си от неговата, преди той да я целуне.
Сет прокара ръка през косата си, напрягайки мускулите си.
– Искаш ли да пийнем?
– Предлагаш ли го от вената? Защото, ако не, не ме интересува – каза леко Елис, прокарвайки пръсти по ръката ми.
Сет ѝ се усмихна и Макс удари ръка в рамото му, докато пристъпваше напред.
– Знам, че си на път да кажеш „да“ на това, братче, но ако разлееш кръв по ризата си, майка ти ще те кастрира.
Засмях се, а Елис нави свободния кичур от косата си около пръста.
– Обещавам да не правя бъркотия – закани се тя.
– Той дори не е събуден, amore mio – мърморех в ухото ѝ. – Той няма да е толкова вкусен, колкото мен.
– Един ден ще го направя – контрира Сет с усмивка.
– Никога няма да имаш толкова добър вкус, колкото един Буреносен дракон – каза замислено Елис, като прокара пръсти в косата ми.
Леон се приближи до нас, за да се включи в разговора, и се наведе, за да ми говори на ухото.
– В момента имам толкова много шибани бижута в джобовете си.
Изсмях се, когато погледът ми попадна на Орион зад него. Двамата с Дариус гравитираха един към друг и разговаряха като стари приятели. Драконовото момче все още не ми беше казало и дума, но исках да разбера дали е толкова силен като баща си, затова се отделих от Елис и Леон и се придвижих към него.
– Ей, човече – каза Орион, когато пристигнах. – Наслаждаваш се на партито? – Тонът му подсказваше, че знае колко гадно е това парти, и аз му предложих свиване на рамене и се усмихнах на наполовина.
– Лайънъл ми предложи целия свят – казах аз. – Така че не мога да се оплача.
Дариус ме погледна, сякаш ме преценяваше.
– И ти ще приемеш и ще живееш като крал, докато баща ми те използва като поредната си малка марионетка, предполагам?
Веждите ми се повдигнаха. Може би Дракон Младши не беше копие на своя папа.
– Не. – Наведох се по-близо заговорнически. – Не мога да бъда купен със злато, драконче.
– По-малко от малкото – изръмжа той. – Аз съм почти на твоя ръст.
– Ключовата дума е почти. – Усмихнах се.
– Значи не можеш да бъдеш купен със злато, но какво ще кажеш за жените? – Попита Орион с едва сдържан смях, отпивайки от бирата, преди да направи жест в стаята.
Проследих погледа му до една червенокоса, която трябваше да е в края на трийсетте, в малка блестяща рокля. Циците ѝ бяха избутани по-високо от тези на майката на Дариус, а върху себе си имаше толкова много грим, че не знаех къде започва и къде свършва фалшът. Лайънъл говореше на ухото ѝ, а тя кимаше усърдно, сякаш приемаше инструкции.
– Мерда Санта – изпуснах смях, докато се обръщах обратно към тях. – Тя за мен ли е?
– Да, това е братовчедка ми Джунипър. И внимавай, тя идва – каза Дариус с подсмърчане.
Спрях се, когато една ръка кацна на гърба ми, а Джунипър се приближи, за да ме поздрави, като постави лепкава целувка на бузата ми. Миришеше като леля ми Патрела – и това не беше комплимент, защото тя беше на осемдесет и девет години и носеше парфюм, с който можеше да удави кон.
– Много ми е приятно да се запозная с теб – мърмореше тя. – Боже мой, не си ли голямо момче?
Топките ми подскочиха право в себе си и аз и се усмихнах фалшиво.
– Да, и това голямо момче има нужда от пишкане.
Кимнах на Орион и Дариус за довиждане и се запътих към изхода, преди вечерята ми да се появи отново. Al diavolo, тази жена трябваше да ме съблазни?
Всъщност нямах нужда от уриниране, затова се запътих към коридора, доволен, че просто се отдалечих от мястото. Едно петно в периферията ми съобщи за пристигането на Елис и тя се усмихна, като спря пред мен, поставяйки ръка на гърдите ми. Сърцето ми биеше неравномерно, докато гледах това красиво създание.
– Къде отиваш, Драго? – Мъркаше тя.
– Навсякъде, но не и в тази бална зала – казах аз, а усмивката се отскубна от устните ми.
– Искаш ли да се забавляваме? – Попита тя, а очите ѝ блестяха и ме примамваха.
– Определено.
– Да намерим баня, после да вземем колкото се може повече тоалетна хартия и да омотаеме всички стаи в къщата – предложи тя увлечено.
Засмях се.
– Ами ако ни хванат? – Намалих гласа си до шепот, въпреки че така или иначе имах намерение да го направя.
– Просто – издиша тя, стискайки ръката си в ризата ми дърпайки ме към себе си. – Не ни хващат.
Назад към част 31 Напред към част 33