ЕЛИС
Вятърът виеше и мъртвите листа се въртяха около мен, докато тичах по калната пътека между дърветата. Беше тъмно, но напред бледата светлина на луната блестеше в края на тунела, създаден от високите стволове. Ако успеех да стигна до светлината, щях да съм в безопасност. Но колкото и бързо да тичах, не можех да се доближа до безопасността, която се предлагаше отпред.
Хвърлих поглед през рамо и страхът ме прониза, когато забелязах приближаващата се маскирана фигура. Сърцето ми заби в панически ритъм и се опитах да бягам по-бързо. Но нямаше смисъл, една студена ръка се стовари върху рамото ми и аз изкрещях, когато ме повлякоха обратно в ръцете им…
Задъхах се, когато се събудих, и се опитах да седна, но се оказах притисната.
За миг извиках, защото страхът от кошмара ме последва в реалността, но топлината на тялото, което ме притискаше, бързо прогони страха ми, когато разпознах Леон в тъмното.
Той се беше преобърнал в съня си и ръката и кракът му бяха преметнати през мен, като все още ме държеше близо и напълно ме обездвижи под себе си.
Опитах се да се освободя, но от него се изтръгна тихо ръмжене и той само затегна хватката си върху мен.
От устните ми се изтръгна дъх на смях и аз хванах ръката му, опитвайки се да я изместя. Но той беше като мъртва тежест. Около двеста килограма мускулест лъвски преобръщач, забравил за света и спящ върху мен.
– Леон – изсъсках аз и отново го бутнах.
Той ме отблъсна, впивайки се в шията ми, така че наболата му брада галеше кожата ми.
Почти се разсмях, но Леон се разгорещи нелепо и аз започнах да се потя, притисната така под него.
– Леон? – Казах по-силно. – Ти ме мачкаш!
– Искам да опитам тези с пълнеж от сирене…
Кракът му се премести върху моя и се кълна, че всъщност бях още по-притисната.
Хванах го за ръката и го разтърсих, отначало леко, а после по-силно, когато все още не се събуждаше.
– Сложи ми го в устата – изръмжа той.
Изхлипах и го побутнах малко по-силно, като успях да спечеля няколко сантиметра пространство, но скоро той отново ме върна.
Беше ми толкова горещо, че ми беше трудно да дишам. Нуждаех се от пространство, а Леон беше толкова дълбоко заспал, че не можех да го събудя, за да го сваля от себе си.
С прилив на вампирската си сила го вдигнах наполовина и успях да се изтърколя. Леон се свлече обратно върху мястото, което току-що бях освободила, а аз се извих назад, докато не седнах в подножието на леглото му.
Голите му гърди привлякоха вниманието ми за няколко дълги секунди, докато си спомнях, че снощи го бях обходила с уста. Леон ме беше помолил да остана отново с него и аз се бях съгласила, защото бях малко пристрастена към начина, по който ме караше да се чувствам, и към смеха, който успявах да изкарам, докато бях в неговата компания.
И всъщност не можех да отрека факта, че бях щастлива да продължа да избягвам Гейбриъл. Той беше лъжец и задник и ако никога повече не го видех, щеше да е твърде рано. Не разбирах защо ме беше спасил в нощта на партито, само за да ме отблъсне и да ме нарече лъжкиня веднага след това. Ако наистина му пукаше за това, което ми беше сторено онази нощ, защо не искаше никой да потърси човека, който го беше направил? В това училище имаше убиец, а лъжите на Гейбриъл означаваха, че никой дори не го е търсил. Е, никой освен мен. А аз със сигурност щях да го намеря сама.
Преди с Леон да сме имали време да проучим възможностите, които ни предоставя едно общо легло за пореден път, а аз да не съм толкова надрусана, Саша и Ейми се върнаха в стаята. Леон искаше да ги отпрати отново, но това ме накара да се почувствам като пълен задник, затова неохотно се съгласи да ги остави. След това искаше да продължи да се заиграва с мен, въпреки че бяха в стаята, което бях прекратила. Така че вместо това гледахме Faeflix и заспахме заедно.
Но колкото и да ми харесваше топлината на ръцете на Леон около мен, единичните легла просто не бяха достатъчно големи, за да спят двама души удобно. Особено когато единият от тези хора беше огромен задник на лъвски преобръщач, който беше с около пет градуса по-горещ от нормалното.
Леон беше преминал в режим на морска звезда в момента, в който освободих мястото си, и сега заемаше всеки сантиметър от леглото си.
Ръката му продължаваше да се движи по мястото, където бях, сякаш ме издирваше, а аз бутнах възглавницата в ръцете му, докато го наблюдавах развеселено. Той се усмихна в съня си, приближи възглавницата до себе си и я притисна, сякаш нямаше утре.
Прехапах устните си от смях и за момент огледах тъмното пространство.
Беше посред нощ и трябваше да се върна да спя, но не изглеждаше, че ще мога лесно да го направя в леглото на Леон.
Погледът ми се спря на празното долно легло от другата страна на стаята и сърцето ми се разтуптя при мисълта за брат ми, който лежеше там.
Измъкнах се от леглото, пръстите на краката ми потънаха в килима, докато преминавах през стаята към него.
Не бях съвсем сигурна дали да спя там е добра или ужасна идея. Дали лежането в леглото на Гарет щеше да ме накара да се почувствам по-близо до него? Или щях да усещам липсата му още по-силно, ако бях в неговото пространство? А може би нямаше да чувствам нищо. Място, където никога не го бях виждала. Но то все още беше негово.
Неуверено се спуснах в неговото пространство, а пръстите ми прокараха път по хладните чаршафи. Дали това бяха чаршафите, в които беше спал в нощта преди смъртта си? Или леглото беше съблечено и приготвено наново, сякаш той никога не е бил тук?
Матракът се изкриви под мен и аз продължих бавно да проследявам ръцете си по чаршафа, като се накланях назад, докато не легнах на неговото място.
Изпуснах треперещ дъх, една-единствена сълза се изплъзна от ъгълчето на окото ми и се спусна по бузата ми, за да се впие във възглавницата му.
Какво се случи с теб? Как се оказа, че си се озовал така, мечо Гаре? Знаеш, че си взел най-доброто от мен със себе си, когато си умрял, нали? Защото винаги съм била по-добрата част от себе си само когато ти си бил там, за да извадиш светлината в мен. Погледни ме сега, погледни какво е останало без теб…
Свих ръце около гърдите си, докато се обръщах и притисках лице към възглавницата му, с надеждата да се почувствам по-близо до него. Но той не беше там. Нямаше никакъв аромат или усещане, или пък изобщо не го усещах. Беше просто празно легло. Това място вече беше забравило за него.
Болката се надигна в мен, сякаш чакаше този момент и искаше да ме погълне цялата.
Отдадох се на бездната за известно време, оставих сълзите да дойдат и си пожелах толкова много неща, които никога повече нямаше да мога да имам.
Като начина, по който той винаги ме прегръщаше с една ръка, но стискаше два пъти по-силно, за да компенсира това. Или начина, по който пълзеше в леглото ми и ме гушкаше, когато бяхме малки, а мама работеше в клуба. Винаги казваше, че това е, за да се увери, че не се страхувам. Но и двамата знаехме, че истината е, че той беше този, който не обичаше тъмнината. А сега той беше изгубен в тъмнината завинаги. А аз не можех да бъда там, за да го прегърна.
Душата ми страдаше за нещо от него, за каквото и да било, само за най-малкото усещане за него, което да ми напомни, че е бил тук. Магията ми се изплъзна от тялото ми, ловувайки, търсейки, търсейки го. И едно изтръпване се появи на ръба на сетивата ми.
Поех си треперещ дъх, докато се обръщах по гръб.
Изтръпването все още беше там, точно пред мен. Инстинктивно протегнах ръка нагоре, усещайки познатата следа от силата му. Връхчетата на пръстите ми се допряха до пружините на леглото над моето, където спеше Ейми, и почти отхвърлих идеята, тъй като не открих нищо там.
Но едно смразяващо усещане в стомаха ми ме накара да проследя пръстите си напред-назад по пружините отново, докато търсех… нещо.
Сълзите спряха да падат, когато се концентрирах върху слабата магическа вибрация, която ме бе повикала, и се успокоих, когато ехото от нея изтръпна по върховете на пръстите ми. Намръщих се съсредоточено, докато вкарвах силата си в дланта, търсейки признаци на магическо скриване. Вниманието ми се спря на най-малкия намек за сила и аз се вкопчих в него, като го дръпнах грубо със собствената си магия.
В последния момент усетих, че в магията е вплетена тревога, но това нямаше значение. Само човекът, който беше направил тази магия, щеше да усети алармата, когато тя се задействаше, а аз разпознах магията, с която работех, достатъчно добре, за да знам, че е на Гарет. Ако той можеше да я чуе в задгробния живот, може би щеше да разбере, че все още работя, за да го отмъстя. Но аз се съмнявах в това. Той щеше да остави магията си тук, както беше оставил и мен. Забравена и самотна.
Това заклинание беше много по-сложно от онова, което беше поставил върху скривалището си в стената, но с един решителен замах магията ми разкъса неговата и в матрака над мен се откри малък процеп.
Вкарах пръстите си в него, като внимавах да не обезпокоя Ейми, макар че ако всички Лъвски преобръщачи спяха толкова спокойно, колкото Леон, се съмнявах, че имам за какво да се притеснявам.
Нещо падна в ръката ми и аз погледнах надолу към телефона за еднократна употреба с изненада, докато го обръщах в дланта си.
Обърнах го и натиснах с палец бутона за включване, като при включването му в мен се вля струйка адреналин.
Беше елементарно устройство, предназначено само за обаждания и съобщения, и аз бързо отворих кутията за съобщения, за да видя какво се крие там.
Устните ми се разтвориха, а сърцето ми заби дива мелодия, когато открих следа от съобщения напред-назад от този телефон до Гейбриъл Нокс. Превъртях чак до върха и открих съобщение, изпълнено с изображения. Намръщих се на списъка с алтернативни самоличности, към които беше прикрепена снимката на Гейбриъл. Беше казал, че някой го преследва… може би това бяха част от плановете му за бягство покрай онзи апартамент, в който ме беше завел. Но защо някой би го търсил? И как брат ми беше разбрал това?
Прочетох следващите съобщения, като дъвчех вътрешната страна на бузата си, докато четях исканията на Гарет за пари. Оттук ли получаваше парите, които изпращаше вкъщи? Но защо тогава се занимаваше и с Килблейз?
Изглежда, Гарет беше започнал с искането на цялото съдържание на банковата сметка на Гейбриъл, но в крайна сметка се беше съгласил на изплащане на хиляда аури на месец. След като се съгласиха на това, получаваха само по две съобщения на месец. Едно от Гарет, което напомняше на Гейбриъл да плати. Едно от Гейбриъл потвърждаваше, че го е направил – и всяко от тези съобщения беше прекъсвано от обещания, че един ден ще открие кой го изнудва и ще му направи всякакви болезнени и креативни неща.
Чувствата ми се свиха. Това ли се беше случило с Гарет? Дали Гейбриъл беше разбрал кой го изнудва и беше изпълнил заплахите си?
Последните съобщения бяха изпратени преди малко повече от два месеца. Няколко дни преди смъртта на Гарет. Гейбриъл беше потвърдил, че последното плащане е преминало, и се беше зарекъл да избие всички зъби на Гарет, когато го намери, и да му ги върне, докато не се задави с тях.
Защо, по дяволите, ще изнудваш някой толкова могъщ като Гейбриъл Нокс, Гарет??
Трудно ми беше да се справя с идеята безгрижният ми брат изобщо да изнудва някого. Защо му бяха нужни тези пари? Не би го направил просто от алчност. Тук имаше някаква по-важна причина, а ние със сигурност не бяхме получавали по хиляда аури, изпратени ни в допълнение към заплатата на мама всеки месец. Самият Гарет не притежаваше нищо особено скъпо. Така че тези пари трябваше да отиват за нещо. Но за какво?
Умът ми се въртеше и не знаех какво да правя. Имах телефона, но каква беше ползата от него?
Завъртях го в пръстите си, опитвайки се да измисля някакъв план. Трябваше да разбера дали Гейбриъл е разбрал кой го изнудва или не. Започнах да треперя, докато обмислях ужасната възможност да съм спала с убиеца на брат ми. Но дръпнах тази мисъл назад за косата, отказвайки да си позволя да правя прибързани заключения. Първо трябваше да получа доказателства.
Погледът ми се спря на телефона в ръката ми и ме осени една идея.
На следващия дъх станах от леглото и грабнах атласа и ученическата си чанта, преди да се насоча към изхода.
Погледнах към Леон, докато излизах, но той все още не беше в съзнание, така че просто дръпнах вратата след себе си и тръгнах по тъмния коридор на общежитието си.
Спрях отвън и се ослушах, за да се уверя, че зад вратата има три удара на сърцето, преди да се вмъкна вътре.
Затворих тихо вратата и се покатерих на леглото си, като следях тежкото дишане около себе си, за да се уверя, че никой от съквартирантите ми не е забелязал пристигането ми. Поставих се така, че одеялата да се вдигнат около мен, а очите ми да са насочени към Гейбриъл.
Вече не знаех какво да чувствам към него. В един момент той спасяваше живота ми, а в следващия лъжеше за всичко, на което бях станала свидетел, представяйки ме за някаква заблудена наркоманка. А сега имах този телефон… може би отговорът през цялото време ме е гледал в очите. Може би той не искаше да ми помогне да намеря човека в гората, защото имаше нещо общо с него. Може би двамата са работили заедно в тяхната секта за серийни убийци и той просто ме е спасил, защото наистина е вярвал, че може да съм неговата Елисейна половинка. Каза, че е дошъл да ме търси, защото е усетил, че съм в беда, но какво, ако истината е, че той е бил там през цялото време? Да се крие под една от тези пелерини заедно с всички останали изроди?
Изпуснах треперещ дъх, докато обмислях това. Позволих си да обмисля факта, че той наистина би могъл да бъде заподозрян, след като го отхвърлих преди.
Дадох му пет минути, за да се подсигуря, след което бързо набрах ново съобщение на телефона.
Фейкър:
Изглежда, че сте пропуснали няколко плащания, по-добре да поправите това, преди файловете ви да станат публично достояние.
Атласът на Гейбриъл изпищя шумно и той се претърколи със стон. Светлината от екрана му се разля в стаята, докато той отваряше съобщението, и аз долових последвалото рязко вдишване.
В следващия миг той се изправи и издърпа чифт дънки. Крилете му се разпериха от гърба му и той грабна Атласа си, преди да се обърне и да скочи от прозореца, оставяйки го широко отворен в бързината си да се измъкне.
По гърба ми преминаха тръпки на страх, докато чаках и чаках… и чаках.
Назад към част 7 Напред към част 9