РАЙДЪР
Бягахме в кръг и ми оставаха пет секунди да използвам и последната частица от магията си и да взривя дупки в стените, за да намеря Елис. Но ако тя беше в беда, трябваше да я спестя, за да ѝ помогна. Майната му обаче, ако бях свикнал с подобна сдържаност.
– Къде е тя, по дяволите? – Хванах ръката на Гейбриъл и го дръпнах, за да спре. – Не ни водиш никъде.
– Виденията продължават да се променят – изръмжа той, а веждите му се набръчкаха от разочарование и притеснение. – Бъдещето не е изваяно от камък, не мога да видя кой път ще поеме тя. Всеки път, когато се приближаваме, тя сякаш се отдалечава.
– Така е, аз поемам инициативата – каза Данте, прокара се покрай нас и гърбът ми се удари в стената зад мен.
– Чакай – изсъска Леон. – Какъв е този шум?
Всички се успокоихме и до ушите ми достигна звук от скърцане на камък. Намръщих се и вдигнах ръце в очакване нещо да се случи. Стената зад мен се отметна назад и аз се препънах в друга камера. Тайната врата продължаваше да се върти, затръшвайки се в момента, в който другите се опитаха да ме последват, и мракът ме погълна целия.
– Майната му. – Изхвърлих оранжева светлина на Фейлийт в съществуването си и се затичах напред, поставяйки длан върху стената, за да се опитам да я пробия обратно.
– Райдър?! – Изкрещя Леон от другата страна и сякаш му пукаше дали съм жив, или мъртъв. Което за мен нямаше никакъв смисъл.
– Аз съм тук! – Извиках. Не исках да губя магията си, но да се разделяме не изглеждаше най-добрата идея, макар че да се движа сам беше по-скоро моя работа.
Притиснах дланта си към стената и изпратих взрив от земна магия. В мига, в който тя се удари в тухлите, бях отхвърлен назад и с хъркане се блъснах по гръб в тъмния тунел. Болката рикошира в мен и аз се наслаждавах на всяка капка.
– Добре ли си? – Обади се трескаво Леон. По дяволите, защо беше бесен заради мен?
– Добре съм, задник. Болката ми помогна да попълня магическите си запаси. Тази врата няма да се отвори отново.
– Иди да я намериш! – Изведнъж извика Гейбриъл. – Виждам как я намираш.
– Ще се видим, шибаняци. – Обърнах се и оставих оранжевата си светлина да се носи пред мен, докато тичах по влажния тунел. Сърцето ми сякаш беше притиснато в бодлив тик, кървеше при всяка помпа, която издаваше. И нямаше да се почувства отново добре, докато не държа Елис в ръцете си. Моето момиче. Моето шибано спасение.
Тръгнах нататък в лабиринта от коридори, следвайки интуицията си, тъй като нямах нищо друго освен нея.
Някъде отпред до мен достигна шум, който ме накара да се намръщя.
Ускорих темпото си, като хвърлих около себе си балон, за да прикрия движенията си, докато се приближавах. Бях попадал на твърде много засади през живота си, за да не бъда предпазлив. Този шум можеше да е свързан или с Елис, или с някое шибано чудовище, което чака да ме погълне. Не си заслужаваше да рискувам да се приближа шумно.
Стигнах до следващия ъгъл и притиснах гръб до стената, като хвърлих поглед към коридора.
В далечния край на тунела една сянка се отдалечи от погледа ми и аз се намръщих, като се придвижих напред, за да побързам след нея. Стигнах до арката, където беше изчезнала, и се опитах да погледна през нея.
Пред мен се простираше голяма пещера с огромни сталагмити, които се издигаха от дъното на пещерата. През нея вървеше Кошмарът на високи токчета и в шибаните си офис дрехи. Елис беше обвита в лиани, като се влачеше след нея.
Обхвана ме отровна ярост, когато се вгледах в неподвижното изражение на Елис и за един ужасен миг се уплаших, че тя е мъртва. Веждите ѝ се смръщиха насън и стягането на сърцето ми малко се отпусна.
Кошмарът беше мъртва. Чисто и просто. В секундата, в която бе посегнала на моето момиче, бе подпечатала съдбата си.
Влязох в пещерата, вдигнах длани и насочих Кошмара към себе си. Тази гнусна жена, която се бе вкопчила в дълбините на душата ми и бе пресяла спомените ми. Коя беше тя, за да ме съди? Коя беше тя, за да каже дали съм съкрушен, или цял? Тя беше просто една жена, която злоупотребяваше с дарбите на Ордена, която ги използваше, за да разкъсва и разкъсва, вместо да лекува и поправя. А сега ги беше използвала срещу Елис. Така че тя беше П.Р.Е.Е.Б.А.Н.А.
Изпратих една лоза, която се изстреля във въздуха и се заклещи около гърлото на Кошмара. Тя се задави, докато я издърпвах назад, а задушаващият ѝ писък предизвика мрачна усмивка на устните ми.
Принудих я да падне на колене, като вложих и малкото магия, която ми беше останала, за да я убия. Храних се с болката ѝ, докато се опитвах да смажа дихателната ѝ тръба, а очите ѝ светеха от ужас, докато ме гледаше.
Тя протегна ръка, а аз се опитах да я хвана с друга лиана със секунда закъснение. Покривът на пещерата се разтресе и аз погледнах нагоре, забелязвайки остри като бръснач сталактити, които се стрелкаха към мен. Адреналинът се заплете в гърдите ми, когато скочих настрани, принуждавайки корените от земята да ме затворят в себе си, докато твърдите като скала минерали се сгромолясаха над главата ми.
– Ти, безполезен дребосък! – Извика Кошмарът, а гласът ѝ беше дрезгав от това, че бях на косъм да задуша живота ѝ. Не достатъчно близо.
Магията ми отслабна и умствените ми щитове паднаха, докато се опитвах да задържа силите си, но не можех. Трябваше да се преобразя, но преди да успея да го направя, Кошмарът се хвана за слабостта, която откри в съзнанието ми, и изля даровете на Ордена си в главата ми.
Клетката от корени се разтвори около мен и аз примигнах, несигурно, докато се изправях на крака, опитвайки се да я изтласкам от съзнанието си.
Кошмарът завъртя едната си ръка и Елис бе захвърлена на стената, притисната от лозите. Очите ѝ се отвориха и сърцето ми се сви, когато погледът ѝ попадна върху мен. Бях я провалил. Имах само един шанс и го провалих.
– Ти ме намери – издиша Елис, а очите ѝ горяха интензивно.
Влиянието на кошмара ме заля, собственото ми чувство за провал се умножи десетократно, докато не отекна във всеки сантиметър от кожата ми.
– Съжалявам – казах на Елис. – Толкова много съжалявам.
– Наистина ли си мислеше, че можеш да я спасиш? – Изсмя се Найтшейд и аз изведнъж се почувствах малък. Малък като момчето, което е останало, когато баща му е умрял. Момчето, което беше взето в дома на Мариела и разбито парче по парче.
Наклоних глава. Как можех да си мисля, че съм способен да се справя сам? Никога не бях успял да спася някого, когото обичах.
Пронизителният смях на Кошмара отекна около мен.
– Колко си жалък. Обичаш момичето, нали? Усещам го навсякъде в теб.
В гърлото ми се повдигна топка и погледнах към Елис. Очите ѝ бяха широко отворени, но тя не каза нищо. Защо би го направила?
Кошмарът се приближи, докато сянката ѝ не падна върху мен, хвърлена от оранжевото сияние на нейния Фейлийт зад гърба ѝ.
– Знаеш ли защо Мариела те е наранила, Райдър? Тя не се е опитвала да те пречупи. Ти винаги си бил такъв. Тя се опитваше да те поправи.
– Райдър! – Гласът на Елис отекна отнякъде, но някак си изглеждаше толкова далечен. – Тя лъже!
– Ти си безполезен – изсъска Кошмарът, навеждайки се в лицето ми. – Винаги си бил. Винаги ще бъдеш.
– Райдър! – Отново изкрещя Елис, но аз не можех да я погледна. Не можех да се изправя пред нея. Толкова се срамувах, че дойдох тук, че си мислех, че наистина мога да помогна на някого. Единственото, което съм правил, е да доставям болка и да се храня с нея като пиявица.
– Наистина ли мислиш, че някой може да те обича? – Издиша Кошмарът. – Дори малка курва като нея?
Гняв разкъсваше червата ми, когато тази кучка наричаше Елис така, но все повече слабост нахлуваше в тялото ми, докато не усетих как падам на колене.
– Не – издишах аз, а тонът ми беше кух и празен като душата ми. Никой не би могъл да обича незначително същество като мен. Особено не някой като Елис.
– Аз те обичам! – Болезненият вик на Елис достигна до мен в мрака на съзнанието ми. – Обичам те, Райдър! Ти си мой и аз съм твоя.
Вдигнах брадичката си, докато красивите ѝ думи прозвучаха в черепа ми. Но Кошмарът ме заключи в погледа си, усмивка изкриви устните ѝ, докато протягаше ръка, за да стисне челюстта ми в нежна ласка. В момента, в който кожата ѝ докосна моята, изгубих всякакъв контрол.
Бях безполезен, безполезен, нищожен.
И не можех да спася никого. Дори и момичето, което обичах.
Назад към част 48 Напред към част 50