***
Вътре открих, че Азриел претърсва дървено сандъче, подхвърляйки артефакти наляво и надясно, блестящи неща, които светеха, искряха или бръмчаха с най-мрачната сила. Огледах познатата ми стая на капитана на дома във Въздушната кула и ме обзе носталгия.
– Ще ми разкриеш ли някога тайните на това как си се сдобил с тези неща, Азриел? – Попитах с нотка на хумор.
Азриел ми се усмихна от коленете си, а черната му коса беше дива и небрежна, както винаги.
– Занимавам се предимно с мъртвите. Много повече предмети са попаднали отвъд Завесата в джобове на магия и чрез нещастни случаи на звездите, отколкото можеш да си представиш.
– С какво трябваше да се пазариш? – Подиграх се.
– Не съм дошъл с празни ръце отвъд Завесата – каза той с мрачна усмивка. – Бях добре подготвен за смъртта си.
– В моето кралство има хора като теб, които наричаме Затънтени – каза Марсел и се приближи, за да разгледа трофеите на Азриел. – Феи, които се занимават с всичко тъмно, знаят как да владеят артефакти, които може би никога не бива да се владеят.
– Няма светли и тъмни предмети. Всички са неутрални – каза Азриел. – Това е широко разпространено погрешно схващане, насаждано от страха на кралското семейство. Те забраниха използването на така наречената тъмна магия, като я осъдиха заедно с нимфите. Враговете ни бяха много по-умели в използването ѝ, отколкото повечето феи можеха да твърдят, че са. Но с времето знанията, които бяха изгорени или унищожени, се появиха отново на черния пазар и владетели като мен ги изучаваха тайно.
– Във Волдракия на затънтените се режат ръцете и се прогонват в пустошта за използването на такава магия, ако бъдат заловени – мрачно каза Марсел.
– Да, ама император Адхара винаги е бил нещо като варварин, а наследникът му не е по-добър – промълвих студено. Той и майката на Мериса все още съществуваха тук и от време на време бях принуден да понасям компанията им, макар че я избягвах, когато можех.
– Казва го Дивият крал – подигра се Марсел.
– Знаеш точно защо ми е дадено това име – изсъсках, сочейки към него.
– Не, не ми напомняй – каза Марсел невинно. – Или ще проведеш още един семинар в Стаята на знанието, както миналия път?
– Имам право да изчистя името си.
– На всяка душа, която минава през Завесата? – Подигра се Марсел. – Струва ми се, че е малко пресилено.
Отворих уста, за да репликирам, но Азриел грабна нещо от дълбините на сандъка си и го вдигна с триумфален вид.
– Ето го – каза той, изправи се на крака и протегна ръка, показвайки ни изпокъсана тетрадка с избледняла червена корица. – Ловът ми за камъните на гилдията беше труден, но не остана без награда. През живота си открих шест от камъните, всъщност седем, ако включим и този, за който знам, че е в ръцете на FIB. Но не успях да го намеря преди смъртта си. Шестте обаче, които успях да издиря, сега за щастие се намират при сина ми, а един от тях намерих в това.
Той прелисти страниците и се спря на една скицирана снимка на музикална кутия, която много приличаше на тази, която бях видял. Макар че на капака на тази имаше символ на скорпион, за Скорпион.
Издърпах книгата от ръката му, разгледах вещта и прочетох бележките около нея. Описанието на една призрачна игра, която се криеше в дълбините ѝ. Азриел беше взел участие в нея, включваща метален резервоар, който се беше напълнил с вода, докато той работеше, за да реши труден пъзел, а чудовищна риба, наполовина скорпион, наполовина риба, се беше опитала да го изяде.
– Защо никога не ми каза за това? Можех да се справя с това заедно с теб. – Погледнах го.
– Ами ти беше мъртъв – каза той просто.
– Точно така, това е – казах с нотка на тъмно забавление, която оцвети гласа ми.
– По-мъртъв от нокът на вратата – запя Марсел, като се премести между двама ни и погледна надолу към книгата. Черните му криле се свиха около нас и едно от перата ме гъделичкаше по ухото, което ме накара да отдръпна глава.
– Това наистина не те засяга. – Отблъснах го с лакът, но той не помръдна.
– О, не съм толкова сигурен в това – каза той.
– Успяхте ли да извлечете някакви сведения от звездите за местонахождението на вече съществуващите камъни на гилдията? – Попитах, знаейки много добре, че не е успял, тъй като Мериса ме беше информирала за недостатъците им.
– Не, но…
– А дали някое от проблясъците, които си имал в миналото, е довело до това някой от нас да открие Камък на гилдията? – Натиснах го.
– Не, но…
– Почивай си – прекъснах отново Марсел и той се намръщи към мен.
– Никога няма да предположиш къде намерих тази музикална кутия – каза Азриел, палав поглед премина през чертите му и привлече вниманието ни обратно към него.
– Къде? – Попитах го.
– В Кралската дупка, скрита в тайна камера в дълбините на дървесната хралупа – каза той. – Знаех, че има и други музикални кутии, но никога не съм имал късмет да ги намеря. Следите изстинаха, след като открих истината за Дупката.
– Истината? – Попитах остро.
Очите му блестяха от знание.
– Ще ти я покажа.
– А на мен? – Попита Марсел с надежда. – Гейбриъл в твоята история ли е?
– Е, не – каза Азриел и лицето на Марсел спадна.
– Това е много стара история и ми отне известно време, за да я сглобя – каза Азриел. – Но в нея има дупки… – Той се измъкна, добивайки онова изражение на лицето си, което казваше, че е на път да получи прозрение. Все така проклет учен. – Чакай малко! При звездите, никога не съм осъзнавал… по дяволите, защо никога не съм го осъзнавал?
Той огледа стаята си, после грабна нещо лъскаво от дървения си сандък и го пъхна в джоба си, преди да излезе от стаята целенасочено. Марсел отново ме плесна по шибаното лице с крилото си, докато тичаше след него, а аз побързах да го догоня.
– Марсел – изръмжах аз.
– Да? – Обади се той невинно.
– Направи това още веднъж и ще ти откъсна крилата и ще ги напъхам в задника ти.
– Чувствителен малък крал си днес, нали? – Каза той, когато стигнах до него и последвахме Азриел по дългия коридор с бясно темпо, като рамото му удряше моето, докато всеки от нас се опитваше да изпревари. – Ти така и не успя да преодолееш божествената ми връзка с Мериса.
– Изхвърли името и от езика си – изсъсках аз. – Каквато и връзка да си мислиш, че си имал със съпругата ми, тя е била изключително краткотрайна, моята е вечно трайна и неразрушима.
– Каквото кажеш, могъщ кралю. Но никога няма да разбереш какво е да споделяш връзка, която никога не би могла да бъде истинска.
– Изпитвам го често – казах аз. – Просто минавам покрай случайна фея и за миг забравям съществуването му. И ето ти я връзката, която никога не е била.
– О, хей – каза той, сякаш бях толкова наивен. – Ясновидците познават толкова много животи. Може и да не съм споделял време с Мериса в живата сфера отвъд единствената ни нощ на изгаряща страст и отчаяно желание, но…
– Стига – изръмжах аз.
Той ми хвърли страничен поглед.
– Не е нужно да ми завиждаш.
– Това е последното нещо, което изпитвам към теб.
– Мммм – промърмори той, явно не ми вярваше.
Азриел зави към стълбището в края на коридора, след което тръгна нагоре по спираловидните стъпала, а ние с Марсел бяхме в сянката му. Той изкачи три етажа, преди да завие по друг коридор с безкрайни врати. Наситенозелените стени се издигаха високо към тъмния таван, където златна мъгла се виеше като живо същество, извиваше се и се променяше, сякаш бе забелязала преминаването ни под нея.
Азриел вървеше неуморно по коридора, като мърмореше цифри под носа си, сякаш броеше вратите, покрай които минаваше. Накрая спря пред една врата, която беше същата като всички останали, придвижи се напред и заби юмрук в нея.
След миг вратата се отвори и пред него се появи красива жена с руси къдрици, които стигаха до кръста и, изглеждаше на около двадесет години – макар че тук това не означаваше много. След като прекрачиш завесата, можеш да избереш каквато и да е възраст, за да се появиш. Някои оставаха такива, каквито са били след смъртта си, други се подмладяваха, а трети остаряваха – всички намираха естественото място, в което се чувстваха спокойни.
Кожата на жената беше наситено кафява, очите ѝ светеха като две златни монети и носеше блестяща бронзова рокля, която се спускаше на каскади до босите ѝ крака. Движенията ѝ бяха плавни и грациозни, а увереността ѝ беше очевидна от само себе си.
– Азриел – каза тя топло, а в гърдите ѝ се разнесе мъркане.
– Радвам се да те видя отново, Фелисия – отвърна със същата топлота Азриел. – Това е…
– Срамота картоф, това е Дивия Крал. – Тя наклони глава на една страна, а устните ѝ се наклониха в усмивка. – А този непознат е?
– Марсел – каза той, протегна ръка и тя я грабна, разклати я енергично, след което я захвърли, сякаш беше мухлясала кърпичка.
Потиснах подсмърчането си, когато веждите на Марсел се вдигнаха от изненада.
– Влезте вътре, хайде, не чакайте навън да ви погълне някоя пръдня – подкани ни тя, като ни пропусна покрай себе си и ние бяхме принудени да се промушим покрай нея в стаите ѝ.
Устните ми се разтвориха, когато краката ми се удариха в солидните дъски на пиратския кораб, натоварен със съкровища, огромният плавателен съд се люлееше леко в спокойното море, което се простираше във всички посоки. Нощното небе трептеше над него, а платната се полюшваха от вятъра, който ми се струваше невъзможно истински.
– Това е… – Нямах думи.
– Дом – каза тя весело, после пъхна два пръста в устата си и изсвири рязко.
От стълбището, което водеше под палубата, изтичаха две жени и един мъж, всички красиви и с най-невероятни коси. Мъжът стигна пръв до нас и аз се вгледах в тъмната му блестяща кожа и светлите му като луната очи, а черната му коса падаше върху гърдите му, които бяха изваяни от мускули.
– Аз съм Пурси – каза той и ме погледна, докато ми предлагаше ръката си, а после взе последователно тази на Марсел и Азриел.
– Фернанда – каза най-близката жена, а косата ѝ, бяла като гълъбови пера, се развяваше около нея на лист копринени нишки, които изглеждаха почти течни под звездната светлина. Бледото ѝ тяло беше изписано с мастило, като всеки знак представляваше съзвездие, в което имаше спящ лъв или лъвица.
– Киси – представи се последната жена, косата ѝ беше шоколадова река, която се спускаше по гърба ѝ, а очите ѝ имаха същия дълбок оттенък. Носеше черни кожени доспехи, а богатата ѝ бронзова кожа на места беше украсена с малки надраскани татуировки, думи, написани на език, който не знаех.
– Това е моята гордост – обяви Фелисия и почти сияеше, докато гледаше между тримата, а в очите ѝ кипеше любов. – Е… технически всички в живота смятаха, че Пурси е нашият крал, но аз винаги съм била главната котка, нали Пурси?
– Винаги – усмихна се той.
– Тя е нашата кралица – въздъхна Фернанда, а в очите ѝ пламна желание, докато гледаше Лъвицата-сменител, която я бе поискала.
– Нашето всичко – добави Киси.
– А вие сте мои – каза Фелисия, после се извърна към нас и подхвърли нещо в ръката си нагоре-надолу. Осъзнах, че това е парчето от кълбото, което Азриел носеше напоследък. – Това подарък ли е, или си дошъл неподготвен за леките ми пръсти?
– Подарък, за който знаех, че ще го поискаш, независимо дали съм го предлож, или не – каза той.
– И това – каза тя, въртейки черно перо между пръстите си, докато златните ѝ очи се насочваха към Марсел. – Сега това е мое.
Той изненадано погледна крилата си.
– Как го извади, без да го усетя?
– Тя е Фелисия Найт – засмя се Азриел.
– Найт – казах аз, внезапно осъзнавайки коя е тя. – Известната крадла, която успя да открадне от Двореца на душите?
– В плът. – Усмихна се тя, а белите ѝ зъби блеснаха в очите ми. – Е, не съвсем. В известен смисъл оставих плътта зад себе си, когато умрях и всичко останало. Случва се и на най-добрите от нас, нали, стари кралю?
– И на най-лошите от нас – съгласих се аз.
– Само ако най-лошите от нас умираха малко по-рано. – Тя се усмихна и подхвърли парчето от кълбото нагоре-надолу в дланта си. – Наблюдавах войната. Любимите ми потомци се забъркаха в такива неприятности. Един в армията на бунтовниците, друг затворен в Даркмор. Обичам хаоса, който семейството ми създава.
– Те все още мислят за теб? – Попита безрадостно Марсел.
– Да, мислят. Аз съм легенда, разбираш ли? Повече от сто години съм мъртва, а те все още мислят за мен.
– Както и трябва – каза Киси, приближи се до нея и нежно прокара пръсти през косата на Фелисия.
Тя я гушна и двете се целунаха леко, преди Фелисия да се обърне към Азриел.
– Какво е? Искаш нещо. Изплюй го, преди да се задавиш с него, Ази.
– Просто свързах някои точки, които бяха пред очите ми през цялото време – каза той и аз се изненадах, че не възрази срещу прякора.
Фернанда изведнъж се нахвърли върху Марсел, повали го на земята и грабна между зъбите си пълна уста с пера.
– Арх, какво, за стоте царства, правиш? – Отблъсна Лъвицата-преобръщач Марсел, ритайки я, а Фернанда скочи на крака, изплювайки със смях няколко пера.
– Хванах те, птичке – изръмжа тя. – Не можеш да ми избягаш.
– Не съм бягал – изсъска Марсел, докато Фелисия и гордостта ѝ се смееха буйно, а аз се вгледах в него на пода.
– Тогава бягай следващия път, все ще те хвана. – Скръцна със зъби на Марсел Фернанда, а харпията се изкиска, изправи се на крака и сви рамене в подготовка за бой.
– Хубав улов, бейби. – Приближи се Фелисия на пръсти до Фернанда, завъртя пръст под брадичката ѝ и я целуна дълбоко. Фернанда придърпа Фелисия към себе си обсебващо, а Пурси се втренчи в тях, като сложи ръка на Фелисия.
– Преди да се е спуснала оргия, можем ли да получим информацията, за която сме дошли – промълвих на Азриел, докато Киси забързано отиде да се присъедини към горещата им прегръдка.
– Шибани котки – изръмжа Марсел, изправяйки крилата си.
Азриел прочисти гърлото си.
– Фелисия, имам един-два въпроса, ако нямаш нищо против?
Фелисия се измъкна от трите ръце, които я опипваха, и се върна при нас с любопитство в очите.
– Какво има? Чувствам, че всичко това е нещо безумно вълнуващо.
– На Хейл е отредена съдба. Истинска – разкри Азриел, а Фелисия погледна гордо към гордостта си, след което се върна към нас.
– И какво общо има това с мен? – Попита тя, като шареше с очи между нас. Осъзнах, че парчето от кълбото вече е в ръцете на Пурси и той го разглежда с интерес.
– Ти си една от четиримата, които основаха Кралската дупка – обяви Азриел.
Фелисия се усмихна от ухо до ухо.
– Как разбра това?
– Търся камъните на гилдията. Намерих един, скрит там. Бях открил части от твоята история и едва сега ми хрумна, че за да бъдат камъните изискани по начина, по който са били изискани преди толкова време, е бил необходим невероятен крадец. А времето, в което се е случило всичко това… това те поставя в Академия „Зодиак“ точно по времето, когато всичко се е случило – каза Азриел с нотка самодоволство в думите си. – Ти си известна с това, че си откраднала безценни скъпоценности от Двореца на душите, така че… може би тези скъпоценности са били камъни и може би тези камъни са били камъните на гилдията.
Азриел винаги е бил интелигентен задник, а нарастващата усмивка на Фелисия говореше, че е бил прав.
– И така, какво искаш от мен, Ази? – Попита тя, като отметна косата си през едно рамо.
– Надявам се, че подаръкът, който ти поднесох, може да си струва разказа ти от началото до края, за да запълниш празнините, които аз никога не бих могъл да запълня – попита с надежда Азриел.
– Каква е ползата от една стара история в търсене на съкровище, което вече не можеш да преследваш с нея? – Попита тя, като го разглеждаше.
– Синът ми я преследва – каза той. – Той е тръгнал по пътя на реформирането на Зодиакалната гилдия веднъж завинаги, за да възстанови равновесието в царството на феите.
– Ланс Орион – каза тя с лек смях. – Моят потомък Леон го харесва. Веднъж го е облизвал, знаеш ли?
– Това го прави негов – каза Киси и Фелисия кимна в знак на съгласие със сериозен поглед.
– Добре, добре, добре – каза Азриел, който явно не беше сигурен как да отговори на това. – Значи ще ми помогнеш?
– Една история за дрънкулка и едно перо – изпъна устни Фелисия, докато мислеше върху това. – Добре. Но и аз искам нещо и от него. – Тя посочи към мен.
– Нямам нищо – издекламирах аз. – Това е смъртта, тук не притежавам предмети, както е успял да направи Азриел. Моята съкровищница остава при живите.
– О, голям лош крал, ти имаш толкова много, глупаво бобче – каза Фелисия и ми се изсмя открито. – Спомени и съжаления, любови и загуби.
Погледнах я сухо.
– И как ще ти дам едно от тях?
Фелисия и нейната гордост отново се разсмяха, всички ни се подиграваха, сякаш участваха в някаква шега, която не разбирах.
– Тя ще го открадне, мъртвецо – каза Пурси.
– Не се тревожи за това кога и как. – Фелисия се придвижи напред, за да ме плесне по бузата, сякаш беше много по-голяма заплаха, отколкото изглеждаше. – Аз ще се справя с всичко това.
– Добре – изпъшках, просто исках да се заема с това, сигурен, че тя така или иначе не би могла да ми открадне нищо подобно. – Тогава ни кажи.
– Аз ще направя нещо по-добро. – Тя затанцува далеч от нас, а Пурси и Фернанда я подхванаха във въздуха, поставиха я на раменете си между тях и я хванаха за краката, докато Киси изскочи пред тях и се приземи леко на стълбите, водещи към палубата.
– Предполагам, че това е нашият знак да ги последваме – промърмори Марсел и Азриел пое водачеството, докато се движехме под палубата на люлеещия се кораб.
Там ни очакваха още съкровища, купища злато и блестящи скъпоценни камъни, макар че не бях сигурен колко от тях са истински и колко са само илюзия за жизненото им пространство.
На една от стените стоеше огледало, чиято рамка беше инкрустирана със сапфири, а между тях в сребристия метал беше нанизан сложен рисунък от мидички, вероятно техният прозорец към живата сфера.
Фелисия ни подкани да се приближим, когато членовете на нейния прайд я поставиха пред него и спомените се раздвижиха в него като в басейн с тайни.
Когато се приближих до нея, тя плъзна нещо хладно в дланта ми и аз се намръщих към блестящия лилав кристал, който беше поставила там, преди да подаде по един на Азриел и Марсел.
– Какво е това?
– Парче аметистов кристал – каза Азриел, като го обърна в дланта си с палец.
– Той ще ви позволи да го изживеете, а не само да го видите, нови приятели. – Отдръпна се Фелисия, позволявайки ни да се приближим до огледалото.
Видението на Зодиакалната академия се завъртя в съществуването си, а аметистът стана по-студен в дланта ми. Преди да успея да реша дали наистина искам да се справя с това, се хвърлих напред, блъснах се в спомена и попаднах право в съзнанието на самата Фелисия Найт.
Назад към част 12 Напред към част 14