***
Не след дълго мобилният телефон на Кейлин иззвъня, докато тя шофираше към магистралата. Тя отговори на обаждането и знаеше кой е, без дори да погледне.
– Спри да крещиш, ще ми издуеш тъпанчетата – каза Кейлин на сестра си, която крещеше толкова силно, че думите ѝ всъщност бяха неразбираеми.
В крайна сметка Дина се успокои достатъчно, за да отправи звучна заплаха.
– Ако не се прибереш вкъщи веднага, ще се обадя в полицията и ще им кажа, че си ми откраднала колата.
– Първо, тази кола принадлежи на мама и татко – каза тя. – Ти дори не можеш да съобщиш за нейната кражба, те трябва да го направят.
– Не ме интересува. Тогава ще кажа на мама и тя ще се обади в полицията.
– Не, няма да се обади, защото не би искала дъщеря ѝ да бъде арестувана. Ще върна скъпоценната ти кола след няколко часа, така че просто се успокой.
– Няма да се успокоя, кучко. Това е моята кола! Върни я веднага!
– Това няма да се случи.
– Добре, можеш да обясниш на мама този най-нов безумен номер.
И след това сестра ѝ затвори слушалката.
Кейлин знаеше, че следващото телефонно обаждане ще бъде от майка ѝ, но то така и не дойде. Може би Дина просто блъфираше, а може би майка ѝ беше на среща и беше недостъпна – това не беше нечувано явление.
Едва когато адреналинът от кражбата на колата на Дина най-накрая започна да се изчерпва, Кейлин се замисли какво прави, като се връща на мястото на престъплението.
По-лошото е, че се връщаше, за да се върне на мястото, докато извършителят е там, и те отново щяха да останат сами заедно.
Може би сестра ми е права и аз наистина съм си изгубила ума.
Това беше изкусителна и донякъде плашеща мисъл.
Но после поклати глава и реши, че е напълно погрешна. Щеше да се изправи срещу Джейсън, защото нямаше да му позволи да съсипе живота ѝ и със сигурност нямаше да му позволи да съсипе живота на Илайджа. Илайджа не беше направил нищо лошо – той само я защитаваше.
Илайджа вече е имал много неприятности преди теб и вероятно ще има още много след теб. Защо ще рискуваш толкова много заради човек, когото дори не познаваш?
Въпросът винаги беше един и същ, а отговорът никога не я удовлетворяваше напълно. Но се свеждаше само до едно чувство. Имаше усещане за Илайджа, усещане, че той си заслужава – че си струва да плати цената за него, каквато и да се окажеше тази цена.
Докато Кейлин се приближаваше все повече към Бостън, стомахът ѝ започна да се свива, а в ръцете и краката ѝ се прокрадна странно изтръпване. Чувстваше се задъхана.
Противно на волята ѝ, сцените от онази ужасна нощ започнаха да се разиграват в съзнанието ѝ като отвратителен филмов цикъл. Лицето на Джейсън, миризмата на пица и вино, гласът му, който спокойно ѝ казваше да не се бори.
Усещаше ръцете му, които я стискаха, тежестта на тялото му, което я смазваше…
В последния момент тя излезе от състоянието си на транс и за малко да се размине с една кола, която се движеше отзад към пункта за събиране на пътни такси.
Усещаше как цялото ѝ тяло се тресе, докато се справяше с близката среща, едва не претърпяла тежка катастрофа, защото изпитваше някакъв посттравматичен стрес.
– Вземи се в ръце, Кейлин – каза тя, като се погледна в огледалото за обратно виждане. – Вземи се в ръце.
Изричайки думите на глас и чувайки колко нормално звучи гласът ѝ в собствените ѝ уши, Кейлин осъзна, че може да го направи.
Знаеше, че може да се съвземе и да направи това, което трябва да се направи.
Просто се съсредоточи върху Илайджа, просто си спомни какво е направил той за теб – това, през което преминаваш, е нищо в сравнение със затворническата килия.
Представянето на Илайджа също помогна.
Представяше си красивото му лице, което беше твърдо и изсечено, но някак меко, когато я погледнеше – особено очите му – или тялото му, което беше като стомана, но в същото време успокояващо и топло. Беше усетила това, когато я прегърна онази нощ в хотелската стая.
Твърдостта му беше само за защита – той не беше такъв, какъвто беше дълбоко в себе си.
Мисълта за Илайджа я успокои, докато изминаваше последните километри и паркира близо до скъпия апартамент на Джейсън извън кампуса.
Не му беше писала, за да го предупреди, че наистина идва. Не искаше да му дава време да планира каквото и да било. Вместо това тя просто отиде до апартамента му и позвъни, надявайки се, че той все още е там. Ако не, щеше да изчака в колата, докато той се прибере.
Но нямаше нужда да чака – той отговори на звънеца почти веднага, сякаш я беше чакал точно до вратата.
– Да? Кой е? – Гласът му беше сдържан, културен, тонът му толкова невинен, сякаш никога през живота си не е правил нищо лошо.
За миг тя се зачуди дали просто не си е въобразила всичко това. Може би тя е била лудата, а Джейсън е бил невинната ѝ жертва.
– Това съм аз – каза тя, отърсвайки се от момента на слабост. – Кейлин. – Гласът ѝ отслабна накрая и тя трябваше да устои на внезапното, силно желание да се обърне и да избяга.
Не си заслужава, не си заслужава, не си заслужава!
Изплашеният, детски глас извика в съзнанието ѝ. Гласът беше непреодолим, както и желанието да избяга вкъщи и да се престори, че нищо от това не се е случило.
Тя преглътна надигналата се в гърлото ѝ повръщане, докато Джейсън я бъзикаше. Звукът върна спомена за онази вечер, когато беше щастлива и развълнувана да влезе вътре и да го види.
Почти не успя да стигне до вратата навреме, но в последната секунда ръката ѝ се изстреля, сякаш със собствен ум, и бутна вратата.
Следващите няколко мига бяха размазани, но някак си на забавен каданс, докато тя изкачваше ехото по стъпалата и се спускаше по коридора, за да застане пред вратата на апартамента му.
Понечи да почука отново, но вратата се отвори още преди да е имала възможност, а той стоеше там, сякаш през цялото време беше чакал точно този момент. Джейсън се извисяваше над нея, все още с насинено око и няколко видими драскотини по лицето, облечен в свободен потник на Кеймбридж Гребната и дънки. Той я погледна със странно, почти объркано изражение на лицето си.
– Защо си дошла тук? – Попита той, без да ѝ направи път да влезе в апартамента.
Тя стоеше изправена, отказвайки да се отдръпне от него.
– Защото трябва да поговорим – каза тя просто. – Има ли още някой тук?
Той бавно поклати глава.
– Не. – После се усмихна. – Трябва ли да намеря някого, за да не ме обвиниш в друго престъпление?
– Това не е обвинение – започна тя. Беше на път да каже, че това е истината – но нещо я спря. Беше готова да се заиграе грубо, да го заплаши с неприятен процес, който да опетни репутацията му и евентуално да го изхвърли от училище. Щеше да каже, че всичко това ще стане реалност, ако той не се съгласи да оттегли обвиненията срещу Илайджа.
Но изведнъж някакъв малък инстинкт се задейства и ѝ подсказа, че заплахите няма да подействат на човек като Джейсън. Той не беше нормален. Заплахите само щяха да го накарат да стане още по-настойчив да я нарани в замяна, а нараняването на Илайджа щеше да е само бонус.
– Тогава какво е това, ако не обвинение? – Джейсън я върна към реалността. – Не каза ли на полицията, че съм те изнасилил?
– Слушай, искам да поговоря с теб за това. Мога ли… – тя преглътна отново, усещайки как стомахът ѝ се свива. Слава Богу, че не беше яла много този ден. – Мога ли да вляза вътре?
За миг Джейсън изглеждаше странно нетърпелив, а изражението на лицето му само го правеше още по-отблъскващ за нея.
Влязоха вътре и тя се опита да не мисли за всичко, което се беше случило между тях в този ужасен апартамент. Оттогава той беше почистен и очевидно дезинфекциран от ужасната миризма на пица. Цялото жилище беше светло и всичко беше подредено и чисто.
По всяка вероятност някой професионалист беше почистил жилището. Една параноична част от съзнанието ѝ се питаше дали може би не е бил обикновен чистач, а всъщност някой, обучен да извлича ДНК и следи от изнасилване от всички обидни мебели?
– Искаш ли чаша вода, кафе или чай? – Попита той, докато я въвеждаше вътре.
– Не, благодаря – каза тя, въпреки че устата ѝ беше напълно пресъхнала. Въпреки това не му вярваше, че ще и даде напитка, без да се опита да и подхвърли покривче.
Той я поведе към дивана, но за щастие Джейсън седна на близкия разтегателен фотьойл. Той кръстоса крака и сгъна ръце, сякаш тя беше дошла да моли за прошка, а той беше съдия, който щеше да реши съдбата ѝ.
– И така, какво искаш да ми кажеш, Кейлин?
– Мисля, че нещата излязоха извън контрол – започна тя, седна на дивана и се опита да забрави какво се беше случило на него не толкова отдавна.
Той се ухили.
– Това е подценяването на годината. Разбрах, че си заминала за Флорида, без да кажеш нито дума, а после отидох да те върна у дома и ти накара някакъв бандит да ме нападне изневиделица. Следващото нещо, което знам, е, че докато си тръгвам от болницата, след като са ми направили рентгенова снимка на главата, научавам, че си ме обвинила в изнасилване. По дяволите, казваш, че нещата са излезли извън контрол, добре.
Тя чуваше сдържаната ярост в гласа му и това я разтърси.
Да остане сама с него в този апартамент не просто се чувстваше опасно – то беше опасно. От опит знаеше, че Джейсън е способен на почти всичко, а точно сега се пързаляше по много тънък лед.
– Ето защо съм тук – каза тя тихо. Срещна студените му, мъртви очи и се опита да се престори, че не е напълно отвратена. Кейлин се опита да се усмихне фалшиво, покорно. – Тук съм, защото осъзнавам това, Джейсън.
За пръв път езикът на тялото на Джейсън се промени от студен и отстранен в по-ангажиран. Той седна напред на седалката си, а голямата му фигура се движеше по-бързо, отколкото тя би очаквала.
Отне ѝ цялата и смелост да не изкрещи и да не потегли към вратата. Но тя беше тук не само заради себе си – тя беше тук заради Илайджа и беше решена да бъде силна заради него.
Джейсън опря лакти на коленете си, докато я гледаше.
– Не го разбирам, Кейлин. Изпращаш ми доста смесени сигнали. Имам предвид, че ме обвини, че съм те изнасилил.
Защото ти ме изнасили – искаше и се да изкрещи в лицето му.
Вместо това Кейлин си пое бавно, дълбоко дъх и издиша.
– Това, което се случи онази нощ между нас… – Тя изпита мисълта, че той я държи на земята, а гласът му е нисък и заплашителен. – Беше много объркващо.
Той примигна няколко пъти.