ОДИН
Обикновено вечеряхме точно в седем часа. Но не исках Фрея да знае това. Казах на брат ѝ, че иска да бъде сама, а на другите богове, че е уморена и ще се присъедини към нас утре. Просто имах нужда от време насаме с нея, от възможност да започна да я печеля на моя страна, преди другите богове да са успели да я омагьосат.
Кръвна клетва или не, обещаните ѝ задължения към мен са малко. Официално тя не е задължена да прави каквото и да било, дори да изпълнява определен вид магия или да прави нещо, което ѝ е неприятно по някакъв начин. Дори и с безкрайната война, знаех, че това е единственият начин тя да подпише. Никога нямаше да се откаже истински от правата на властта си – а и не биваше да го прави.
И въпреки хищната си репутация, тя никога не би се отказала и от властта над тялото си. Тя уважава себе си твърде много, за да направи това. Всичко, което прави или дава, го прави или дава, защото това е, което наистина желае. Написах си домашното.
Трябва да я накарам да ме желае. И не просто желание… любов. Тя трябва да ме обича. Ако ме обича, тя ще ми помогне.
Между дара и – отрязаната глава на Мимир – и способността ѝ да ми се противопостави току-що, въпреки че усещах желанието ѝ, а берсеркерът ми го усещаше… може би съм подценил кралицата на ванирите.
Взирам се в задната част на главата на Мимир. Той въздъхва шумно.
– Не го казвай. – Ако още един човек – или безплътна глава – ми каже, че е можело да мине по-добре, ще се побъркам.
– Тя има нужда от време – казва Мимир.
– Не знам колко време трябва да ѝ дам.
Перспективата за Рагнарок е надвиснала над мен от твърде дълго. Фрея не можеше да бъде по-безразлична към съдбата ми, когато изрече пророчеството. Може и да не си спомня онази нощ, но сега ме мрази, което още повече намалява шансовете ми.
– Майната му на живота – казвам аз.
– Всяко нещо с времето си- отговаря главата.
– Винаги ли си бил такъв шегаджия?
Мимир не казва нищо и ми хрумва, че в миналото това щеше да е момента, в който той щеше да свие рамене. Но той вече няма рамене, за да ги свие. Така че неловко е.
– Знаеш ли, съдбите на двама ви може да са свързани- казва Мимир.
Премествам се така, че да го виждам, а той да вижда как въртя очи при тази забележка. Или… окото. Кълна се, че всяка изречена фраза има за цел да предположи, че всеки има две очи. Досадно е.
– Помисли – казва Мимир… – Оригиналният берсеркер… богинята валкирия…
– Тя обаче не е богинята.
– Доколкото ти е известно! Силите ѝ може просто да са били латентни през цялото това време. Така или иначе, твоят берсеркер изглежда смята, че ти принадлежи.
– Не. Няма да се обвързвам с никого.
– Ти ѝ предложи брак.
– Това е различно. Бракът не означава нищо. Това е парче хартия. Стратегически съюз. Нищо повече. А тя така или иначе вече е обвързана с мен с договор. Връзката с партньора е… различна. А знаеш, че не вярвам в съдбата.
– И все пак ти пътуваш през всяко царство – през световете, за да спреш Рагнарок. Готов си на всичко, за да уловиш единствената волва, която е достатъчно силна, за да ти помогне.
Толкова се изкушавам да му пъхна ябълка в устата, но Мимир сякаш се е изчерпал и сам си затваря устата.
Част от мен мрази това, че знае за Рагнарок и защо съм довел Фрея в Асгард. Тази информация трябва да остане в тайна. Тя ме прави твърде уязвим, ако попадне в неподходящи ръце. Имам му доверие – почти толкова, колкото и на Тир, но ми се струва опасно да има твърде много хора, които знаят тайната ми.
Ако можех да премахна знанието от съзнанието на Мимир, както направих с това на Фрея, щях да го направя, но е известно, че е трудно да накараш воден дух да изпие омагьосана отвара. Ако е течна, те могат да разберат какво има в нея, а Мимир ме познава от достатъчно дълго, за да знае, че не трябва да вярва, че няма да опитам.
Въздъхвам, вдигам подноса с главата и я изнасям от замъка. Не ми харесва идеята главата на Мимир да е извън замъка, но когато го върнах с билките и магията, той даде да се разбере, че няма да ми помогне, ако го принудя да остане в помещението.
Пребиваването вътре в изградени от човека структури, винаги го е карало да се чувства некомфортно. Но той преди имаше тяло и можеше да излиза навън, за да общува с природата и водата, когато пожелае.
Много малко са съществата, които могат да бъдат върнати след физическа смърт – дори в частична форма като тази. Мимир просто се оказва едно от тези няколко същества, като се има предвид, че винаги е бил създаден от повече магия от останалите. По начало енергията му никога не е била толкова гъсто натрупана и свързана с физическото.
Отнасям главата в гората до дървото, което използвам, за да пътувам между световете. В някои митове от човешкото царство хората го наричат световното дърво. Мисля, че те си го представят като гигантско дърво, в което съществуват всички светове. В известен смисъл това може и да е вярно, но всъщност това е дървото, което позволява да се пътува между царствата.
Някой може да се запита как така се е случило, че езирите живеят точно до това толкова важно дърво, което пътува из световете, но очевидно аз построих замъка там, където го направих, за да бъда близо до дървото, щом го открих. То не се намираше просто така в задния ми двор.
Не съм чак такъв късметлия.
Напоследък използвам дървото, за да пътувам до човешкото царство и да събирам воини. Казвам си, че с достатъчно берсеркери под моя команда никоя съдбовна битка няма шанс да ме довърши, но ако наистина вярвах, че само това действие ще ме спаси, нямаше да се впусна в такива усилия, за да имам Фрея. Мимир е прав за това.
Да, тя е придобивка – само още един инструмент в борбата ми срещу съдбата.
Не че прелъстяването ѝ в леглото ми ще бъде някакво голямо неудобство, но нямам намерение да завъждам чувства. Нейните чарове са добре познати, а аз не съм имунизиран срещу тях. Тялото ми реагира на нея по същия начин, по който си представям, че реагират повечето мъже. Но аз не се интересувам от привързаност. Няма да позволя на нещо като любовта да ме отслаби.
Усещам как берсеркерът ръмжи дълбоко в мен, напомняйки ми за новата брънка в плановете ми. Всеки берсеркер си има половинка – валкирия, която може да успокои яростта му. Моят берсеркер е решил, че Фрея е неговата. Но това, че ме успокои, не я прави моя половинка. Валкириите успокояват берсеркери, които не са техни половинки, през цялото време. Несдвоените берсеркери често държат наблизо несдвоени валкирии точно за тази цел. Така че не съм впечатлен от идеята, че Фрея трябва да е сгодена за мен.
И няма значение какво мисли или иска берсеркерът. За разлика от другите берсерки аз не съм се изгубил, не съм се слял или каквото и да е друго, което се случва с останалите.
Берсеркерът не ме е завладял. Аз съм го превзел. За разлика от другите, които са били хора, преди да станат зверове, аз първо съм бил звяр. Роден съм с чиста, неразредена ярост. Всичко останало, което съм, дойде след това. В резултат на това съм по-силен и по-могъщ дори от яростта си. Не ми е нужна Фрея, за да успокоя своя берсеркер. Аз имам контрол над него.
В повечето случаи.
И все пак, ти все още можеш да умреш в Рагнарок. Берсеркерът прошепва в съзнанието ми.
По дяволите. И не знам защо е толкова самодоволен от това. Няма ли да умре и той? Нима не сме едно цяло?
Така или иначе, мога да устоя на претенцията. Не е напълно завършено. Да, когато берсеркерът беше навън, той остави върху нея енергийния знак за чифтосване, но той не е завършен и ще бъда проклета, ако го пусна отново, за да го завърши. Просто не мога да позволя на малката вещица да ми влезе под кожата.
Поставям подноса с главата на Мимир на земята до гигантското дърво и махам с ръка пред нея, шепнейки заклинанията, които научих от кладенеца. Малка дупка в центъра на огромния ствол започва да се завихря, а после става все по-голяма и по-голяма, докато не мога лесно да пристъпя през нея. Вдигам главата на Мимир и я отнасям със себе си през портала. Чува се нещо като звук от вакуум и пукот, подобен на силно изпускане на тапа от бутилка, когато вратата се затваря зад мен.
Отвътре всичко е много по-голямо от външната фасада. Представете си го като международно летище, само че вместо много техника и хора, които носят багаж, и съобщения по озвучителните системи, тук има предимно много растения, магически същества и въртящи се енергийни вихри в множество различни цветове, представляващи различни светове. Има таблица, която показва кои цветове се съчетават с кои дестинации.
Поставям подноса до един горещ извор. То не е съвсем същото като оригиналния му кладенец, но на Мимир му харесва тук и казва, че му напомня за дома. Така че това ще бъде новият му дом.
– Успех – казва той. Той знае къде отивам. Не съм дошъл просто да го оставя. Трябва да проверя проекта си за берсеркер.
Винаги ми е необходим момент, за да се ориентирам в човешкия свят, когато мина през портала. Въздухът се усеща и мирише различно – отчасти заради непознатите химикали, които се отделят от различни производствени предприятия.
В историята им имаше период, в който хората спряха да принасят жертви на боговете от моето царство. Но не само в моето царство. Царствата на повечето богове престанаха да получават молитви и дарения. Те престанаха да получават песни и приказки. Отношенията бавно се разкъсаха и магическите въжета, които свързваха човешкото царство с многото царства на боговете, започнаха да се отделят едно от друго.
Повечето от хората започнали да се молят на друг бог и забравили всичко за нас. О, това не беше изцяло по тяхна вина. Някои от тях бяха измъчвани и насилствено обръщани в християнството. Някои бяха излъгани. Някои не осъзнавали от какво се отказват и смятали, че не е голяма работа да добавят само един нов бог към пантеона си. А някои просто са забравили с течение на времето.
Първо им казаха, че сме демони. После им казаха, че сме въображаеми. И приблизително дотук в повечето случаи всичко спираше. Малцината, които останаха свързани с нас, не бяха достатъчни, за да надделеят над силата на новия бог в града.
Така че, макар времето да се движеше нормално за тях в техния свят и нормално за нас в нашия свят, царствата вече не се синхронизираха в пространството и времето.
Преди преминаването към новия бог аз и другите богове можехме лесно да се движим напред и назад между световете. Но след това започна да се случва нещо много странно. Валкириите се намираха в нашето царство за нещо, което им се струваше като обикновено посещение, след което пътуваха обратно към човешкия свят, а в човешката времева линия и технология бяха минали стотици или повече години.
Като се има предвид намаляването на магията в човешкия свят, да, технологиите щяха да се развиват по-бързо, но и тяхното време сякаш се движеше с неестествено темпо. Във всяко от царствата времето изглеждаше нормално за жителите, но в отношенията помежду им имаше голямо разделение.
Но започнало пробуждане. Много от хората се разочароват от своите религии и започват да си спомнят за старите богове. Отново започват да се принасят жертви, да се отправят молитви, да се пеят песни и да се разказват истории. Боговете отново пътуват между царствата и тъй като това се случва все повече и повече, времето между двете царства отново се свързва. В някои божествени царства това превръщане става по-бавно, отколкото в други.
Моето е доста бързо и подозирам, че това се дължи на усилената ми дейност с изграждането на армията ми тук. Изглежда, че колкото повече берсеркери създавам в човешкото царство, толкова по-тясна става връзката между движенията на времето. На няколко пъти съм преминавал в човешкия свят и съм се връщал назад във времето по тяхната времева линия с около петдесет години. Предполагам, че това е грешка, която се отстранява, докато връзката се възстановява. За щастие никога нямам проблеми със собствената си времева линия, когато се връщам у дома.
Ако можех да я изключа от контакта и да я включа отново – за да използвам човешкия език – щях да го направя. Но просто трябва да изчакам да се оправи.
Днес всичко е нормално. Сегашното им време е с около хиляда години напред от това, което би било – от гледна точка на моя свят – ако нищо не се беше променило. Стиловете на облеклото при последните ми три посещения останаха същите, а модните им тенденции се движат много бързо, така че мога само да предположа, че сега времевите линии са повече или по-малко решени. Но никога не съм напълно сигурен в къде ще вляза, когато премина от другата страна.
Преди да премина през портала, се преобразих и сега съм в това, което хората биха сметнали за модерно облекло – чифт тъмносини дънки и черна тениска. Обикновено влизам като старец, но днес – в частта от човешкия свят, в която се прехвърлих с портала, е ден – съм в по-младата си форма, татуировките ми са на показ. С превръзката на очите и татуировките изглеждам като член на мотористка банда.
Днес съм решил да посетя магазините за татуировки. Искам да се уверя, че моят знак се дава на правилните хора. На смелите. Нямам гаранции, че днес ще намеря някой, който наистина ще получи моя дизайн, но се надявам.
Посещавам всички магазини от списъка си без късмет, докато не стигам до последния магазин.
Там има мъж, вероятно на около двайсет или трийсет години. Около метър и осемдесет. Добре сложен, като един от нас. Вече има много татуировки, включително голяма навита змия на една от предмишниците си. Има дълга руса коса, огряна от слънцето.
Разглежда книгата с рисунки на татуировки.
– Хей, Кейд, вече ще си правиш ли нова татуировка? – Собственикът на магазина пита. – Имам свободен час, ако се интересуваш. Тази сутрин имах отказ.
Мъжът с книгата казва:
– Това е пристрастяване. Ако продължавам така, ще ми свърши кожата, върху която да работиш.
Гледам как Кейд прелиства страниците и накрая попада на тази с моя дизайн. Затаявам дъх. За жените е толкова лесно. Те ще се запознаят с други жени, които никога не са срещали, по време на пазаруването на обувки и ще си помагат взаимно при вземането на решения. Би било странно, ако и аз направя същото. Не е като да мога да се изфукам като малко момиченце на нощно парти. Няма да си сплитаме косите една на друга, макар че и двете имаме достатъчно дълги коси за това, ако решим, че искаме да тръгнем в тази посока.
Искам този човек за моята армия. Той е съвършен – определено е това, което бих сметнал за достоен.
– Трябва да си направиш дизайна на викинга – казвам небрежно, като се надявам това да не се смята за странно в този момент. Социалните сигнали за мъжките връзки винаги се променят и е невъзможно да си в крак с тях. Трябваше да си сложа маската на старец. Другите мъже са склонни да реагират на случайните намеци на старците много по-добре, отколкото на тези, които изглеждат по-близо до собствената им възраст. Няма нужда да заемаш поза със старец, когото лесно би могъл да отнесеш в бой.
– Кой? – Той отново поглежда надолу по страницата и я вижда. – О, да! Този много ми харесва. А и руните изглеждат като истински думи, а не просто като викингската азбука. Иска ми се да знаех какво казват.
Не, не искаш да знаеш. Руните казват: завинаги заклети на Один. Един мъдър човек може да се замисли, преди да се закълне в бог като мен. В края на краищата не само дизайнът е омагьосан с моята магия, но и процесът на татуиране гарантира, че този, който получава татуировката, ще кърви навсякъде по нея. Кръвна магия. Кръвни клетви. Силни неща. Трябва да се радвам на човешкото невежество в тези времена. Това улеснява събирането на армия.
Не толкова отдавна, от моя гледна точка, щеше да ми е адски трудно да накарам някого да татуира на тялото си обет към Один. Тогава те са знаели по-добре. И можеха да четат руни. Невежеството е блаженство, както се казва.
Затаих дъх. Не мога да кажа нищо повече, за да го разколебая. Просто ще изглежда странно. А и така или иначе, крайният избор трябва да бъде оставен на него. Аз съм голям привърженик на това.
– Да, наистина мисля, че искам тази – казва той, след като го разглежда още минута. – Благодаря, човече.
– Да, няма проблем – казвам аз. Пресягам се към една от другите книги и се преструвам, че разглеждам дизайна, докато Кейд се качва на стола.
– Хей, знаеш ли, може би трябва да си направиш тази татуировка, имам предвид, с твоята… – Той посочва окото си, посочвайки моята лепенка. Това вероятно е най-известната ми черта.
Аз просто се засмивам. Ако само знаеше с кого говори в действителност. Но поне разбира основния дизайн на татуировката. Това е око с два гарвана и плетеница от възли. Руните, които изричат заклинанието, са вплетени в кръг около изкуството.
Всеки път, когато някой нов берсеркер се сдобие с някоя от тези татуировки, го усещам в моя свят. Може би не Фрея е тази, която призовава моя берсеркер, може би това е експоненциалното нарастване на берсеркерското съзнание. Все пак това е част от мен, която обладава и превзема тези мъже. Дали това няма да окаже влияние и върху мен?
Логиката би казала, че да.
Те не са свързани с цялата ми същност – само с берсеркера, но може би затова напоследък ми е по-трудно да владея звяра си. Какво казват за вълка, когото храниш? А той определено се подхранва с все повече мъже, които полудяват под мое влияние.
Назад към част 11 Напред към част 13
