ФРЕЯ
Очаквах, че ще трябва да се справя с Один. Мислех, че ще има конфронтация, искания, може би заплахи, но той все още не се е върнал. Не знам колко е трудно да се справиш с разчистването от случилото се в човешкия свят, но съм благодарна, че не ми се налага да се тревожа как да се изплъзна от наблюдението му. Внимавам да не ме последва някой, докато преминавам във формата си на гарван и отново летя към пещерата на джуджетата.
Пристигам и откривам, че Логр ме чака в главната стая, а братята му не се виждат никъде.
– Готова ли си? – Пита той и ми подава ръка.
Поемам я и кимам. Доста добре съм разбрала за повечето от джуджетата. Джорд е пример за това, че каквото видиш, такова ще получиш. Виндр е интелектуалецът. Елдр е опасният. Но Логр е по-загадъчен – като океана – толкова много под повърхността, че човек никога не може да разбере.
Той ме повежда през коридорите към още една голяма стара дървена врата. За пореден път това, което се намира зад вратата, всъщност не е стая. Отново сме навън. Но този път пейзажът е различен. Това е сив ден на плажа. Огромният океан се спуска навътре, а вълните се разбиват в пясъка. Хладно е, но не е студено, а наблизо бучи голям огън.
Едно кученце тича по плажа. То се хвърля в прибоя и после се връща няколко пъти, лае щастливо, а пухкавата му опашка се размахва. Втурва се към мен и ме кани да си поиграем, така че аз го правя. Той е най-сладкото малко космато топче, което някога съм виждала, пухкаво бяло, с искрящи шоколадовокафяви очи, с език, изплезен от едната страна на усмихнатата му уста.
Играя си с кученцето и се смея на лудориите му. Логр се присъединява към нас и започва да ме плиска с водата. Придърпва ме за целувка, която спира дъха ми, а след това работи трескаво, за да свали дрехите ми, хвърляйки ги на плажа.
– Твой ред – казвам аз.
Той ми намига.
– Първо трябва да ме хванеш.
Той тръгва да бяга, а аз го преследвам.
Смея се и тичам по плажа, пищейки, когато край краката ми профучава рак.
Изведнъж усещам промяна във въздуха. Поглеждам нагоре и в далечината откривам огромен дракон с ръждиви люспи, който лети над водата и се насочва право към мен. Огромният размах на крилете му позволява да преодолее разстоянието бързо. Обръщам се, за да извикам на Логр, но той не се намира никъде.
Паника, по-силна от тази, която някога съм познавала, ме връхлита, докато се обръщам и бягам. Но няма накъде да бягам. Това, което започна като идиличен красив пейзаж, сега е безкраен затвор от открита земя, където няма къде да се скриеш. И все пак не мога да спра това безполезно бягане.
Къде е вратата? Къде е порталът? Със сигурност, ако животът ми беше в опасност, тя щеше да се появи отново, за да ни пусне навън. Къде е това кученце?
Къде е Логр? Къде може да е отишъл? Не разбирам. Той трябва да е тук. Бих могла да го видя. Пейзажът и водата се простират на километри и километри, може би завинаги. Нима той просто ме е изоставил? Дали е използвал вратата и ме е затворил тук? Нима не знае, че има дракони? Сигурно трябва да знае. Това е неговият портал.
Значи тогава съм била подготвена да умра? Защо? Нищо не съм им направил. Най-накрая се обръщам и откривам, че драконът виси точно над мен, светещите му очи ме изучават, ноздрите му се развяват силно. Крилете му се размахват сякаш на забавен ход, но въпреки това движението им раздвижва водата в пяна от гневни вълни.
Не мога да се успокоя. Не мога да мисля. Не мога да крещя. Не мога да…
Знам, че това няма да промени нищо, но е всичко, което имам… Оформям огнено кълбо в ръката си и го хвърлям към дракона. То го удря отстрани на лицето и той изчезва в дим.
Чакай… какво?
Драконът не беше истински. Джуджето си играе с теб.
Обръщам се и откривам, че Логр стои отстрани и ми се смее, сякаш това е най-смешното нещо, което е виждал през съществуването си.
И виждам… ЧЕРВЕНО. Чиста и неподправена ярост. Обръщам се с лице към Логр и започвам да хвърлям огнени топки по него. Рационалният ми ум отчаяно се опитва да ми напомни, че всъщност имам нужда от този човек. Имам нужда той да направи тази глупава магическа огърлица, за да мога да спася този глупав бог, който ме накара да го обичам, но аз просто искам да нараня това джудже точно сега.
Той ме избягва, сякаш се появява и изчезва, блещука и е прозрачен, после отново е твърд, танцува около мен и се смее.
– По-добре бягай. Ще те убия! – Крещя. Крясъкът ми на ярост изпраща светкавици, които зигзагообразно пресичат небето. И тогава същото това небе се отваря, изсипвайки дъжд върху мен, гасейки огнището и потушавайки моя огън.
– Фрея – казва спокойно Логр. Той се приближава към мен, сякаш се приближава към елен, който може да се изплаши, или към мечка, която може да нападне. – Трябваше да го направя. Нуждаехме се от тези емоции и те трябваше да са истински. Имам нужда само от още една от теб, преди да завършим това, и тази ще бъде най-трудната.
Той взема ръцете ми в своите, докато дъждът започва да се успокоява. Сега треперя, гола в студа, без бушуващ огън, който да ме топли.
– Разкажи ми за смъртта на майка си.
Опитвам се да се отдръпна от него, да издърпам ръцете си от хватката му, но той само ме държи по-здраво.
– Какво?
– Разкажи ми. Ти беше тази, която я намери, нали?
– Не е нужно да ти го казвам…
– Имам нужда от емоциите, Фрея. Направихме всички останали, сега имам нужда от тази.
Спомням си времето, когато бях на тринайсет, играех си на полето, когато я намерих да лежи там. Помислих, че дреме. Трябваше да започне да ме учи на магия през онази година, но някой се погрижи да не може да го направи. Сълзите започват да текат от мен, а ръцете ми треперят в тези на Логр.
Той поглежда към закрепената в пясъка чаша. Дори и след дъжда, тя все още е такава, каквато трябва да бъде, някак суха въпреки всичко.
– Имам нужда от още – казва той. – Много съжалявам, че трябва да ти го направя, но… трябва да ми кажеш за пророчеството. Имам нужда да го почувстваш и да отидеш там.
Поклащам глава. Не искам да преживявам това отново. Това е целият смисъл на правенето на тази магия, за да не ми се налага да изпитвам отново тази болка, че съм го загубила завинаги.
– Трябва да го направиш. Ако искаш това, трябва да го направиш. Имаме нужда от това.
Поемам дълбоко дъх и позволявам на спомените за пророчеството да се върнат на повърхността. Разказвам му историята, всички подробности, които си спомням, като едва успявам да говоря през сълзи. Позволявам си да почувствам цялата мъка, която изпитах в замъка на Хайндла , когато за първи път си спомних за пророчеството за Рагнарок. И точно както онзи ден, се разплаквам, само че този път ми се струва, че е повече, заради всички други емоции, които съм изпитала за това кратко време. Изчерпана съм емоционално и психически. Напълно изчерпана. Имам чувството, че ще умра от това. Прекалено тежко е, за да се задържа.
– Ето го. Това е достатъчно – казва Логр. Той гали косата ми и избърсва сълзите, а после устата му е върху моята. Целувката му е мека и успокояваща, любяща, грижовна, а аз съм изпълнена до краен предел с топлина. Облаците се разкъсват, слънцето излиза за пръв път и топлината ме стопля.
По време на емоционалния ми стрес Логр сигурно е свалил дрехите си, защото те лежаха на смачкана купчина на плажа. Той ме сваля на земята при себе си върху голямо плажно одеяло, ръцете му ме галят, устата му успокоява. И аз изпитвам чувства, които не искам да изпитвам, чувства, които би трябвало да са за Один – това единствено нещо, което исках да бъде само негово. Но си спомням за магията, за флакона и за всички причини, поради които съм тук, и се предавам на емоциите, които Логр изтръгва от мен. Чувствата на любов, удоволствие, облекчение, освобождаване.
Сигурна съм, че е също толкова красив, колкото и другите трима голи, но никога не съм имала възможност да оценя тялото му, а сега то се движи в моето в равномерен ритъм като вълните, които обливат океана, докато слънцето ни огрява, а чайките летят над главите ни. Доставям му удоволствието си, същото, което доставих на брат му снощи, а после той се присъединява към мен със своето, като задълбочаващата се целувка поглъща стоновете и на двама ни.
Когато свършва, той ме държи в прегръдката си няколко дълги минути, докато сърдечните ни удари се връщат към нормалния си ритъм и ние слушаме водата.
Минават няколко минути, преди той да се измъкне, за да постави запушалката в светещия флакон. Той се облича и прибира флакона в джоба си, а аз събирам дрехите си, разпръснати по пясъка.
Когато съм облечена, той се приближава до мен, за да ме заведе обратно до портала. Вратата се е върнала, за да ни позволи да се върнем обратно.
– Справи се чудесно. Това ще допринесе много за нашата работа. Утре вечер Виндр няма да е толкова интензивен.
Поемам дълбоко дъх и кимам, благодарна, че този водовъртеж от емоции, едновременно опияняващи и разтърсващи, е приключил и отново мога да се върна в замъка, за да спя в собственото си легло. Сигурна съм, че ще имам нужда от цялата почивка, която мога да си осигуря.
Назад към част 33 Напред към част 35
