ОДИН
Не е толкова отдавна, ако погледнем в голямата схема на нещата…
Стара жена седи сама на маса встрани от живата музика, с чаша гореща течност в крехките си ръце. Главата ѝ се вдига рязко и погледът ѝ се впива в моя. След това един изсъхнал пръст ме подканя да се приближа.
Обръщам се, за да погледна зад себе си, макар да знам, че тя има предвид мен. Обмислям да си тръгна. Има нещо дълбоко притеснително в нея, но противно на цялата си преценка прекосявам стаята и сядам на стола, който тя ми посочва.
– Знам какво те очаква – казва тя загадъчно. Навежда се и пита: – Искаш ли да разбереш съдбата си?
Аз само се засмивам.
– Аз не вярвам в съдбата. И нямам злато в себе си, за да ти платя, вещице.
Започвам да се изправям, но тя ме хваща силно за китката.
– Седни. – Тя затваря очи за миг, сякаш чака информация, която навлиза в съзнанието ѝ, сякаш е в транс.
Накрая очите ѝ се отварят и се изравняват с мен – зловещо светлосини.
– Один.
По ръката ми преминават тръпки под топлината на ръката ѝ, когато чувам името си на устните и.
Добре, впечатлен съм. Не че никой не знае кой съм, но аз имам много превъплъщения и лесно мога да се впиша във всяка тълпа.
– Харесваш властта – отбелязва тя. – Властта и знанието. Никога не можеш да се наситиш на това. Мислиш, че знанието е сила, но понякога е точно обратното.
– Нима всеки не иска власт? Защо изобщо живееш, ако съществуваш само за да обслужваш капризите или ценностите на другите? Повечето същества са роби, а аз съм направил големи жертви, за да стигна до мястото, на което съм.
– Наистина си направил.
Погледът ѝ ме обхожда. Без значение каква форма приемам, никога не мога да скрия липсата на едното си око или белега около гърлото си от въжето, което най-накрая се скъса след девет дни висене на дърво. Преживях това и в крайна сметка руните ми разкриха всичките си тайни. Какво изобщо би могло да ме извади от строя след това?
Не мога да си представя арогантността на съдбата, която би си помислила да дойде за мен.
Сякаш в отговор на вътрешния ми въпрос тя казва:
– Вълците са ти много ядосани, Один.
Това ме стряска, но аз съм се научил лицето ми да не разкривам нищо. Това е просто една стара жена, която се взира в една чаша. Какво знае тя?
Вещицата продължава:
– Ще изгубиш цялата си сила в полза на един огромен вълк, вълк, по-голям дори от най-големия дракон във всички царства. Той е пазител на всички спомени на вълците. И той знае, Один. Той знае какво си направил. Името му е Фенрир. Великият дух на вълка те търси и сега. Някой ден ще намери това, което търси. И тогава ще се стигне до голяма битка. На теб ще ти се стори, че това е краят на света. И си прав… това е краят на света… за теб. Нека ѝ дадем име, нали? Всички епични битки трябва да имат свое име.
Тя поглежда в чашата си и аз се чудя дали чете чаени листа. Мислех си, че пие нещо по-силно, но може би не е така. Всяка част от мен иска да стане и да избяга от тази таверна, но се чувствам принуден да остана и да изчакам, за да чуя останалата част от предполагаемата си съдба.
Накрая тя вдига поглед и се усмихва.
– Имам го… Рагнарок. Приятно звучи, не мислиш ли?
– Никога не влизам в битки, които не мога да спечеля – казвам аз. И това е вярно. Всяка битка е спечелена още преди да съм стъпил на бойното поле. Всеки ход и контраход са определени. Когато влизам в битка, знам точно какво ще направи врагът ми. Те винаги са толкова прозрачни, волята и желанията им, надеждите и страховете им са изложени пред мен, като уязвими бебета, оставени в гората на вълците.
И аз съм този вълк.
– Ще влезеш в тази… и ще знаеш, че ще загубиш.
– Защо изобщо бих направил такова нещо? Това не е характерно за мен.
Тя свива рамене.
– Норните не съществуват по мой почин. Те ми казват каквото си искат, а чашата вече е потъмняла. Нямам какво повече да ти дам.
– Грешиш, вещице. Аз никога не губя. Няма да загубя. И няма да умра. Помни думите ми, аз ще застана като победител в края на този предполагаем Рагнарок.
– Това е съдба. Неразрушимо пророчество. Не може да се промени. На твое място щях да подредя делата си.
– Както казах, аз не вярвам в съдбата.
Тя се надигна от масата и в продължение на няколко секунди отправя твърд поглед към мен, сякаш не е сигурна дали иска да ми каже нещо. Накрая решава.
– Веднъж познавах друг крал, който се опита да осуети смъртта си. Аз бях съдбата, която го довърши. И той дори имаше възможност да я избегне, каквато ти нямаш. Считай, че си късметлия, че нямаш такава фалшива надежда. Сега той е само лош спомен. Няма да се справиш по-добре.
С това изказване тя се промушва покрай мен, за да си тръгне.
– Фрея – казвам аз, гласът ми е мек.
Мисля, че не ме е чула, но напрежението в раменете ѝ подсказва друго. Тя спира. Чула ме е. Обръща се с лице към мен, а блясъкът пада от нея като водни листове, за да разкрие истинската ѝ форма.
Чува се рязко поемане на дъх и аз осъзнавам, че е моят. Бях чувал за легендарната ѝ красота, но нищо не можеше да ме подготви да се срещна с нея лице в лице.
Върху изящната ѝ прелест е изписано изражение на предпазливост. Някой преследва ли я? Кой би се осмелил да навреди на прекрасната кралица на ванирите? И то на една волва с толкова голяма власт? Усетих силата ѝ отдалеч, много преди да видя старческата ѝ форма – маската, която тя слага, за да скрие красотата си от света.
Кой друг би могъл да бъде, ако не тя?
Стоя тук, взирам се в нея като идиот и си фантазирам за по-добрите неща, които бихме могли да правим точно сега, отколкото да обсъждаме преждевременната ми бъдеща съдбовна смърт. Накрая нарушавам мълчанието.
– Дори си по-красива, отколкото предполагат скалдовете. – Не мога да реша дали искам да я поканя на среща, или да ми помогне да се преборя с това. Може би бихме могли да обсъдим стратегията на битката по време на вечеря.
Тя извърта очи.
– Откъде знаеш, че съм аз?
Всъщност в началото не знаех. За първи път се срещаме лично, но тя е позната. И дори блясъкът ѝ не може да скрие за дълго коя е тя.
Посочвам превръзката на окото си.
– Отказах се от много, за да видя и да знам много. Ще бъдеш шокирана от всичко, което съм научил от вътрешността на кладенеца.
– И все пак… не можа да видиш пророчеството за собствената си гибел. Щеше да ми платиш.
Намигвам ѝ, но този ход никога не се получава правилно.
– Е, аз имам сляпо петно от тази страна, знаеш ли.
– Сладко.
Но аз я хванах. Тя се усмихна леко. Обръща се и си тръгва, явно приключила още преди да е започнала шегата.
Хващам я за ръката, а тя се настървява. Ръката ми веднага се отдръпва. Не съм достатъчно глупав, за да изпитвам търпението на волва – със сигурност не и на толкова могъща като нея.
– Фрея, помогни ми. Знам, че имаш силата да ме спасиш.
– Не ми е работа да водя безсмислени битки със съдбата. Оправи делата си и забрави за това. Живей живота си, докато го имаш. Лека нощ, Один.
С това последно изречение тя напусна таверната. Може и да е решила, че това е краят на дискусията, но нашият разговор едва сега започва.
Назад към част 3 Напред към част 5
