Глава 16
ДОМАШНИЯ ЛЮБИМЕЦ
НА СИНИЯ ДРАКОН
Ако полетът на дракона беше страшен, кацането беше просто кошмар. Лонгджун се устреми ряско надолу, после започна да се усуква и извива като змия. Ръцете на Кишан се сключиха около мен като железен пръстен, аз зарових глава в гърба на Рен и затворих очи, опитвайки се да спра надигащото се гадене. Едва когато слязохме до самата вода, най-накрая успях да си поема дъх.
Докосвайки морето, драконът не потъна, а се плъзга по повърхността. Океанът остана спокоен и драконът се устреми към яхтата. Щом стигнахме той повдигна горната част на тялото си до мостика и тръсна нетърпеливо глава, призовавайки ни да слезем възможно най-скоро.
Кишан и Рен успяха да скочат, но аз се поколебах и драконът, изгубил търпение, се дръпна и ме хвърли във въздуха. Полетях надолу с писък, придружен от звънтящ смях. Точно, когато щях да падна на мостика, Рен и Кишан се втурнаха напред едновременно, за да ме хванат. В резултат на това бях безцеремонно дръпната и със страшен трясък се строполих на палубата между двамата братя.
Когато отново успях да си поема въздух, изграчих:
– О, благодаря.
Обръщайки се, тримата се взирахме зад борда, за да проследим дракона с очи. Той подскочи над водата и се изстреля като пружина в небето. Погледнахме нагоре, докато той изчезна сред звездите.
Тогава Рен изтръгна секстанта от ръцете на Кишан и изтича надолу, за да покаже плячката ни на г-н Кадам.
Кишан се обърна към мен, отмествайки внимателно косата ми от лицето ми.
– Как си? Боли ли те някъде?
Засмях се, после изстенах:
– О, боли ме навсякъде и мога да спя цяла седмица!
– Тогава да вървим. Ще те сложим да спиш.
Той ми помогна да сляза по стълбата и погледна в рулевата рубка:
– Ще заведа Келси в леглото!
Г-н Кадам само кимна и махна с ръка, без да вдига поглед от разглеждането на новата играчка, но Рен вдигна глава и ми хвърли бърз поглед, преди да се върне към някои части на секстанта, които г-н Кадам му беше посочил.
Кишан ме заведе в каютата ми, помогна ми да сваля лъка, колчана и ботушите си и попита:
– Дрехи или пижама?
– Зависи.
– От какво?
– От това дали смяташ да останеш, за да ми помогнеш или не.
Кишан потърка брадичка с усмивка.
– Интригуващ въпрос. Какво бих искал да направя?
Ударих го в гърдите.
– Добре, чакай тук, ще се преоблека в банята.
Лицето му показваше такова искрено разочарование, че избухнах в смях.
Бях толкова уморена, че се преоблякох в пижамата със затворени очи, измих си зъбите, измих лицето си и опипом си проправих път към леглото. Тогава ръката ми докосна широките гърди на Кишан и преди да се усетя, се озовах в ръцете му, а след това на леглото, между хладните чаршафи. Кишан запали лампата и клекна пред леглото. Без да вдигам глава от възглавницата, се обърнах леко и изстенах.
– Къде те боли, Келс?
– Лакътят.
Той нежно духна и целуна натъртения ми лакът.
– Къде другаде?
– Коляното.
Кишан дръпна чаршафа, нави крачола на копринената ми пижама, леко опипа болното ми коляно.
– Всичко е наред, само ожулване, скоро ще заздравее. – Топлите му устни нежно докоснаха болното място. – Къде другаде?
Сънено обърнах буза към него. Кишан отметна косата ми, обсипа с целувки челото и бузите ми, стигна до ухото ми и прошепна:
– Обичам те, Келси.
Исках да му отговоря, но заспах.
Не си спомням някога да съм спала толкова дълго. Когато се събудих, бях сама в каютата. Сутрешният душ се оказа мъчение, горещата вода безмилостно изгаряше и щипеше моите синини и охлузвания. Странно, този път не се излекувах толкова бързо, колкото в другите магически светове. Вероятно вчерашното презареждане на звездата е изчерпало силите ми и не е останало нищо за горкото ми тяло. Мислено си обещах, че определено ще говоря с г-н Кадам за това.
Водена от вълчи апетит, се качих до рулевата рубка, където любезната Нилима ми приготви закуска, въпреки че беше вече следобед. Отпивайки от ябълков сок, занесох чинията си до масата, където всички работеха. Братята изглеждаха свежи и отпочинали, но господин Кадам беше напълно изтощен.
Помолих Златният плод да приготви на г-н Кадам чаша от любимия му черен чай от портокалов цвят и седнах, дъвчейки горещ тост, покрит с крема сирене и пресни ягоди. Господин Кадам ми намигна, отпи с удоволствие глътка и се облегна на стола си.
– Работили сте цяла нощ и цял ден, без почивка? – Попитах с укор.
Г-н Кадам кимна.
– Кога за последно ядохте?
Той вдигна рамене, а аз помолих Златният плод да му направи топли боровинкови кифлички с мед и масло. Г-н Кадам се усмихна щастливо и седна до мен. Рен и Кишан, събрали глави заедно, разглеждаха някаква морска карта, като от време на време си изръмжаваха. Погледнах г-н Кадъм с усмивка.
– Е, какво открихте? Отново плаваме, нали?
– Да
– Но как? Със собствена мощ ли?
– Сателитите и другите уреди все още не работят, но двигателят работи, макар че това няма значение, тъй като не знаем къде се намираме. Така стоят нещата. Има и още!
Той взе малка книжка от масата и ми я подаде. Прелистих няколко страници, пълни с китайски йероглифи.
– Какво е това?
– Е, тъй като не знаем точното име, нека просто го наречем „Драконов алманах“ за простота.
– От къде го взехте?
– В тайно отделение под секстанта. Просто работя върху превода.
Кишан се премести на кормилото, направи някои корекции на курса.
– Сега знаем точното местоположение на следващия дракон. Този много необичаен секстант ми позволи да начертая курс. За да направия това, просто трябваше да погледна през окуляра на телескопа и да намеря звездата на следващия дракон. Следващият ни люспест приятел е син! Щом видях звездата, самият секстант се обърна и посочи пътя, точно като компас. Сега знаем географската ширина и дължина, както и времето, след което ще стигнем до мястото, в зависимост от нашата скорост.
– Защо тогава имаме нужда от този алманах?
– Показва ни къде да търсим звездата.
– Ясно. И кога, според вашите изчисления, ще бъдем в леговището на дракона?
– Ако времето не се промени, при сегашната скорост… около осем сутринта.
Господин Кадам взе тефтер и химикал и през следващия час аз му разказах подробно за червения дракон и неговия дворец. Разбира се, той вече знаеше тази история от Рен и Кишан, но за пълнота искаше да чуе и моята версия на събитията. Г-н Кадам ми зададе много въпроси, включително един много чувствителен за златната светлина, с която запалихме отново звездата. Попитах:
– Рен не ви ли каза?
– Той каза, че сте издърпали звездата с тризъбеца и шала. И обеща, че вие ще разкажете останалото.
– О!
Прехапах устни и погледнах Рен, който вдигна глава. Няколко секунди той ме гледаше с непроницаемо изражение, след това отново се наведе над картата, но аз знаех, че внимава за всяка моя дума. Тогава, за късмет, Кишан дойде при мен, прегърна ме за раменете и ме целуна по темето.
Прочистих гърлото си.
– Ъъъ… аз… Някак си успях да завъртя горещия кран докрай, защото от мен бликна златна светлина. Не знам, може би всичко е заради това вълшебно място – излъгах несръчно.
Господин Кадъм кимна и записа думите ми в една тетрадка. Кишан стисна раменете ми и започна да ги разтрива. Не посмях да погледна към Рен, но и не трябваше, защото го нямаше. Въздъхнах виновно. Не разбирах защо изпитвах нужда да запазя случилото се на балкона в тайна. Да, знаех, че Кишан няма да иска да чуе за това, но това не беше основната причина за моята потайност. Не можах, това е всичко. Всичко, което се случи беше… твърде интимно и засягаше само Рен и мен.
Прекарахме няколко часа в кабината, докато уморената Нилима дремеше на дивана. Г-н Кадам и Кишан ми разказаха всичко, което бяха научили, докато спях. Г-н Кадам дори се опита да ме научи как да боравя с бордовите уреди, но видях, че той едва стои на краката си. Улавайки притеснения ми поглед, Кишан каза на г-н Кадам, че трябва незабавно да си почине и обеща, че сам ще ми обясни всичко. След много убеждаване и спорове най-накрая убедихме и г-н Кадам дъ си тръгна, като му обещахме да го събудим, ако нещо се случи.
През следващите няколко часа Кишан търпеливо ми обясняваше как работи корабът. Той знаеше много по-малко от г-н Кадам или Нилима, но изглежда се беше научил достатъчно. За да ни мине времето, изиграхме няколко игри на „Парчизи“ и хапнахме. Докато Кишан се правеше на капитан, аз пишев в дневника си и четях.
Отегчена, отидох до кормилото. Кишан мълчаливо гледаше водата, изражението му беше приглушено и замислено. Закачливо го бутнах.
– Петаче за мислите ти!
Той се обърна, хвана ме за ръката и ме задържа пред себе си. Обгърна ме с ръце и подпря брадичка на темето ми:
– Не мисля кой знае какво… освен че съм доволен. За първи път… от много векове съм щастлив.
Засмях се.
– Значи си падаш по битки с демони и чудовища? Еха!
– Не, падам си по теб. Правиш ме щастлив.
Той се усмихна и прокара пръст по бузата ми. Погледът му се спря на устните ми, помислих си, че сега ще ме целуне истински, но Кишан промени решението си в последната секунда и ме целуна по бузата. Целувайки пътя от бузата ми до ухото ми, той тихо прошепна: „Скоро“ и ме притисна здраво към себе си. Притиснах буза към гърдите му, чудейки се защо се сдържа.
„Може би съм го изплашила с нещо? Но не, този път исках да ме целуне и определено нямаше да плача! Харесвам го. Не, аз… го обичам! Да, искам да го направя щастлив. – прехапах устни. „Може би е разбрал, че съм излъгала за Рен? Може би е забелязал, че се държим странно? Не! Кишан не е от хората, които мълчат. Ако беше забелязал, щеше да каже, нали?“
Докато се отделим един от друг и отидохме да погледнем кимоното, бях напълно удавила гласа на вината в себе си. Първата избродирана линия от звездата, онази, която се простираше от Бреговия храм до Звездния храм, беше завършена. Когато взех кимоно, за да видя по-добре синия дракон, се разнесе мелодичен звън на камбана и червеният дракон ми намигна. Намръщих се и го покрих с ръкава на кимоното, за да го скрия от поглед.
Синият дракон почиваше върху сиви облаци и от ноздрите му излизаше пара. Щом докоснах облака, се чу силно пръхтене. Облак топъл дим се спусна върху пръстите ми. Издухах го и вдигнах глава.
Тръгнахме на юг към сърцето на звездната нощ. Слънцето беше на път да залезе. Право напред имаше гъста мъгла. Звездите една по една започнаха да изчезват, погълнати от пухкави облаци пара. Отворих вратата и вятърът удари лицето ми. Яхтата се люлееше на вълните.
Погледнах часовника. Бяха минали само седем часа.
– Кишан! Мисля, че е време да събудим г-н Кадам.
Той тръгна и скоро се върна със сънения г-н Кадам.
– Тук съм. Какво има, госпожице Келси?
– Според мен нашият син дракон е майстор в правенето на мъгла! Можем ли да минем през нея?
Г-н Кадам изпрати Кишан да събуди Нилима, а самият той отговори:
– Не мисля, че е опасно. Повечето уреди работят, няма други кораби наблизо, няма в кого да се блъснем. Изгубихме връзка със сателита, който би могъл да коригира курса ни, но дълбокомерите работят, което означава, че не трябва да зеседнеме. Водата тук е твърде топла за айсберги, което означава, че този проблем също не трябва да ни притеснява. Но за ваше спокойствие мога да помоля един от братята да стои на пост. И двамата виждат перфектно, дори в мъгла.
– Не – въздъхнах аз. – Не мисля, че е необходимо.
Сигурно все още безпокойството беше изписано на лицето ми, защото добрият господин Кадам се опита да ме разсее. Поглеждайки бързо към уредите, той попита:
– Знаете ли, че викингите са имали специални „слънчеви камъни“, за да се ориентират в маглата и да изненадат враговете си.
Уловката му проработи. Винаги съм била ужасно любопитна.
– Не, никога не съм го чувала!
– О, това е много интересна история! Както знаете, разцветът на епохата на викингите е в осми век. Викингите се занимавали с морски грабежи, а там, където живеели, често е трябвало да се справят с мъгли. Корабите на викингите, наречени дракари, ужасявали хората от Исландия до Гренландия, от Европа и Британските острови до Северна Америка!
– Какво представляват „слънчевите камъни“?
– О, тези камъни имат много необичайни свойства. Смята се, че викингите са използвали полирани минерали, които са имали свойството на така нареченото двойно пречупване, което е позволило да се определи позицията на слънцето при всяко време. Така че всеки повече или по-малко опитен викинг е можел лесно да се ориентира по слънцето, а слънчевите камъни служели перфектно както в мъгла, така и в силна буря. Изследователите смятат, че слънчевите камъни са разновидност на исландския фелдшафт, въпреки че това все още е въпрос на дебат. Вие и аз, за щастие, имаме други начини да се ориентираме, така че няма абсолютно за какво да се тревожим.
Скоро Кишан се върна с Нилима, а г-н Кадам ни изпрати да си легнем, за да можем поне да си починем преди да срещнем следващия дракон. Отидох в стаята си и бързо заспах.
Този пъте беше за кратко. По-малко от два часа по-късно внезапно седнах в леглото. Сърцето ми биеше лудо, бях объркана, сякаш сънувах кошмар. Рен стоеше мълчаливо на прага на спалнята ми и ме гледаше, лицето му беше каменно.
Той бързо извърна очи и каза сковано:
– Необходима си на мостика.
Без да добави нито дума, той се обърна и излезе, като затвори тихо вратата след себе си.
Точно се чудех какъв му е проблемът, една ръка докосна гърба ми. Скочих от леглото с писък. Кишан, се надигна на лакът.
– Какво? Какво се е случило?
– Аз… аз… нищо! – измърморих аз.
– Тогава защо скочи така?
– Аз…. обърках се. Обикновено спя до тигър .
– О…
– Ти… не си… тоест ти… Кажи ми, имаш нещо там… тоест облечен си, нали?
Кишан се усмихна от ухо до ухо и рязко отметна завивките. Изкрещях и веднага въздъхнах с облекчение.
– Можеше просто да отговориш, а не да правиш шоу!
– Тогава нямаше да е толкова забавно! Да, облечен съм.
– По-точно – полуоблечен!
Носеше само шорти. „Рен сигурно си е помислил… Какъв ужас! Спри, сега няма значение какво мисли Рен … “
– Добре, обличай се. Рен каза…
– Чух какво каза. – Кишан протегна ръка към мен, прегърна ме и ме целуна по челото. – Чакам те отвън.
Скоро вече бързахме към мостика. Не можех да избия сутрешния инцидент от главата си. От една страна, ние просто спяхме един до друг, а аз бях спала с двамата братя много пъти преди това в тигровата им форма. Да, но от друга страна… Не ми беше удобно да спя в едно легло с Кишан, като мъж. Рен никога не ме е пришпорвал към това, нещо повече, той беше категорично против нашата физическа близост, преди проклятието да бъде вдигнато.
По някаква причина си мислех, че Кишан ще се държи по същия начин, но въпреки поразителната прилика между братята, те бяха различни и аз не бива да забравям това. Предполагам, че ще трябва да поговоря с Кишан за това… Чудя се дали щях да се притеснявам толкова, колкото сега, ако беше Рен, а не Кишан? Бързо прогоних мисълта, страхувайки се да разбера отговора.
Дешен беше закотвена в гъст облак от мъгла. Едва прекрачихме прага, когато господин Кадам ни повика при себе си.
– Островът се появи от нищото! – Възкликна той развълнуван. – Явно съм сбъркал и дълбокомера пак не работи. Избегнахме сблъсък само, защото Рен беше на пост през цялото време.
Кишан и аз се взирахме в студената празнота пред нас.
– Как да разберем какво да правим? – измърморих на глас.
Никой не ми отговори, но и не очаквах, че някой има отговор.
– Според моите бележки сме на мястото – каза г-н Кадам.
Рен погледна към небето.
– А къде е нашият люспест приятел?
Двамата с Кишан започнаха да обсъждат дали да спуснем лодката и да отидем на острова, но тогава ми хрумна по-добра идея. Хванах ръката на господин Кадам.
– Какво има, госпожице Келси?
– Нека се възползваме от ветровете!
– Ветровете ли?
– Ами да, с помощта на Шала! Торбата на Фуджин!
Господин Кадам поглади замислено брадата си.
– Да, това е идея. Трябва да проработи. Да опитаме!
Той отвори гардероба и извади шала. В ръката на г-н Кадам блестеше в зелено и оранжево, но когато ми го подаде, стана яркосин, което ужасно ме смути. Скрих набързо Шала зад гърба си и помолих всички да си излязат за един експеримент.
След като се уверих, че всички са изчезнали, се нахвърлих върху Шала:
– Не можеш ли да си черен или червен, а? Не ми подслушвай мислите, неучтиво е и като цяло се опитвам да се концентрирам, а ти ми пречиш! – Шалът леко промени цвета си по краищата, но упорито остана лазурен в центъра. Само въздъхнах. – Добре, както и да е. Размахвайки пръст за последен път към Шала, се втурнах нагоре по стълбата.
Когато се качих на моста, казах на глас:
– Торбата на Фуджин, моля!
Шалът оживя в ръцете ми, прегъна се на две и умело се заши отстрани.
– Е, сега всички се хванете здраво!
Хванахме с ръце широкия отвор на торабата и аз извиках с пълно гърло:
– Вълшебен шал, събери ветровете!
Преди да успея да проговоря, мощна въздушна струя удари лицето ми и отметна косата ми назад с такава сила, че беше болезнено. Торбата се изду пред очите ни като балон и се изплъзваше от ръцете ми. Бързо увих краищата около китките си, за да не я изтръгне вятърът. Дори Рен и Кишан се напрегнаха с всички сили.
Накрая торбата се напълни до горе и наоколо се възцари пълно спокойствие.
– Приготвте се! – Извиках. – Насочете я право към острова!
С това се дръпнах малко назад, оставяйки Рен и Кишан да пуснат ветровете към острова, тъй като само те с тигровите си очи можеха да видят очертанията на земята зад стената от мъгла.
Кишан се провикна, за да заглуши писъците на вятъра от торбата:
– Едно! Две! Три!
Отворихме торбата и се хванахме за нея така здраво, сякаш от това зависеше животът ни. С ужасяващ рев и вой ветровете нахлуха свободно през отвора. Шумът беше невъобразим. По-страшен от скок с парашут, по-страшен от летене на гърба на дракон. Беше особен шум, измъчваше всички нервни окончания наведнъж и изстискваше тъпанчетата. Рен и Кишан затвориха очи. Ако този рев беше непоносим за ушите ми, тогава е не мога да си разсея, отвяна от вятъра, заедно се обърнахме, за да прогоним облаците и парата далеч от острова.
Когато торбата изтощи напълно силата си, мъглата беше почти изчезнала, превръщайки се в лека мътилка на хоризонта. Пригладих косата си с пръсти и преобразих чантата обратно в шал. Кишан погледна някъде над главата ми. Без да каже дума, той сложи ръце на раменете ми и ме обърна с лице към острова. Премигнах. Пред нас от водата стърчеше огромна назъбена скала. Този остров нямаше брегове, нямаше къде да слезем. Що се отнася до върха, само опитни катерачи могат да го изкачат.
Прехапах устни, представяйки си как ще се катерим по отвесната стена. Точно тогава отблизо се чу звук – дълбоко, ритмично свирене. Навън, навътре. Навън, навътре. Вдигнах глава глава, но слънцето изгряваше точно зад острова и влизаше в очите ми, затруднявайки ме да видя върха. Вдишай, издишай. Вдишай, издишай. Сложих длан на челото си, за да предпазя очите си и премигнах няколко пъти.
„О… това е… това е…“
Кишан кимна.
– Да. Това е опашката.
Нашият син дракон спеше свит около разрушения замък на върха на скалата. В съня си той хъркаше, от ноздрите му излизаха облаци мъгла. Няколко минути стояхме онемели и гледахме хъркащия дракон.
– И какво трябва да направим? – Попитах.
Кишан вдигна рамене.
– Не знам. Може ли да го събудим?
– Вероятно ще трябва. Кой знае колко още ще спи.
Изкрещях към създанието:
– Велики драконе! Моля, събуди се!
Без ефект.
Тогава Рен извика:
– Събуди се, драконе!
Нищо.
Кишан сложи ръце на устата си и извика с пълно гърло. След това се превърна в тигър и изрева толкова силно, че запуших ушите си. Опитахме да извикаме в един глас. Рен и Кишан се опитаха да изреват заедно. Накрая г-н Кадъм слезе долу и включи сирената. Тя виеше с такава сила, че камъни падаха от върха на планината.
И тогава мощен, ревящ бас прозвуча в ушите ни, повтаряйки воя на сирена:
„Какво ви е необходимо? Не разбираш ли, че нарушавте спокойствието ми?“
Гласът прозвуча мрачно и сънено.
Рен извика:
– Брат ти Лонгджун ни изпрати при теб! Каза, че ще ни помогнеш да намерим огърлицата на Дурга!
– Не ме интересува какво търсите вие. Уморен съм. Махайте се и не ми пречете на съня.
Кишан отиде до парапета:
– Не можем да си тръгнем! Нуждаем се от твоята помощ, велики драконе!
„Да, имаш нужда от помощта ми. Но ти не си ми от полза. Махай се, казах ти, ако не искаш да вкусиш гнева на Цинлун!“
Тогава аз взех думата:
– Ще рискуваме да си навлечем гнева ти, Цинлун, защото не можем да си тръгнем. Може би можем да ти направим услуга в замяна?
„И какво можеш да направиш за мен, момиче?“
Планината бучеше, камъни се търкаляха по склоновете – този огромен син дракон без да бърза развъртя няколко от пръстените си, които се увиха около руините на замъка, и се плъзна малко по-надолу, за да ни види по-добре. Беше почти същия на ръст като брат си, но изглеждаше много различно. Първо, той имаше по-дълга глава, завършваща с нещо като тесен нос. Вместо черна брада, по бузите му растяха гъсти пера, преливащи като рибени люспи, във всички нюанси на синьо и алено. Подобни пера се спускаха по гръбнака му и се разперваха при опашката и крайниците му като козина около копитото на кон от породата Клайдсдейл. Остри златни нокти, като на хищна птица се отваряха и затваряха, опитвайки се да сграбчат въздуха, докато самият той се люлееше над яхтата като хвърчило, заседнало в клоните на дърво. Люспестото му тяло беше лазурно синьо и когато драконът изсъска от раздразнение, перата по гръбнака му се изправяха като гребен на какаду.
Жълтите му очи се втренчиха в мен, яркочервен език се подаде иззад палисадата от дълги бели зъби и в главата ми отново прозвуча глас.
„Е? Ще стоиш там с отворена уста като риба или ще отговориш на въпроса?“
Драконът внезапно протегна главата си напред и шумно щракна челюсти над нас, като мечи капан. После се засмя.
„Така си помислих. Как могат такива жалки глупаци да направят нещо за мен?“
Рен и Кишан моментално реагираха и се превърнаха в тигри. Изправени на задните си крака, те ръмжаха в унисон, разсичайки въздуха с ноктите си.
Разбира се, това не беше достатъчно, за да изплаши дракона, но беше достатъчно, за да събуди любопитството му. Той се наведе по-близо, обсипвайки ни с облаци мъгла. Кожата ми стана влажна и потръпнах. Рен и Кишан се превърнаха отново в хора, но продължиха да стоят пред мен. Проправих си път между тях.
– Дай ни някаква задача и тогава ще видиш на какво сме способни! – Смело предложих.
Драконът цъкна с дългия си език и поклати глава.
„И на какво си способна, момиче?“
– Ще видиш!
Той се засмя и се прозя.
„Добре. Предизвикателството е да се изкачите до моя планински замък. Ако можете да го направите, ще ви помогна. Ако не можете……тогава няма да ви се налага повече да се занимавате с огърлицата на Дурга.“
Той се издигна в небето и отново започна да обикаля около замъка.
– Чакай! – Извиках. – Как да стигнем до там?
„Под водата има тунел и стълби, но за да стигнете до него, трябва да минете покрай охраната ми, а той е … не толкова сговорчив като мен.“
Губейки търпение, извиках:
– Кой е той?
Yao guai you yu.
Прошепнах на Рен:
– Какво означава?
– Хм… нещо като дяволска сепия, ако разбирам правилно.
Цинлун изсумтя презрително.
„Пфу! Името му е Кракен. Сега изчезвайте!“
Скоро тихият смях на дракона премина в хъркане. За минута-две стоях и гледах как бялата мъгла излиза от ноздрите му и се топи в небето.
Кишан и Рен се отправиха към стълбата. Наведох се и попитах:
– Хей, къде отивате? Какво ще правите?
Кишан ме погледна.
– Приготви се. Ще трябва да се гмуркаме.
– О, не! Луд ли си? Не чу ли какво каза?
– Чух.
– Не мисля така! Драконът каза, че там долу има кракен!
Кишан вдигна рамене.
– И?
– И … да, той е гигантски! Не можем да се справим с него!
– Келси, успокой се. Ела тук и ще обсъдим всичко. Няма нужда да изпадаш в истерия, нали?
– В истерия? Ти просто не знаеш какво е истерия! Виждали ли сте кракен по филмите? Не не си, но аз съм! Той лесно потопява цели кораби! Два тигъра за такъв кракен ще бъдат само за лека закуска! Настоявам да не ходим никъде, докато не обсъдим всичко с г-н Кадам!
Рен стоеше мълчаливо на палубата, а Кишан се приземи до него с тихо тупване. Сега и двамата ме гледаха и ми направиха знах да отида при тях.
– Кажете, че знаете какво правите!
– Келси, търсим огърлицата на Дурга – отвърна уморено Кишан. – Устройва ли те този отговор? Слез долу и да отидем при господин Кадам.
– Не знам дали мога да ви помогна – каза г-н Кадам, потривайки брадата си.
– Как така не знаете? Вие знаете всичко на света!
– Преувеличавате. Знанията ми за кракените са от много оскъдни източници, вече споделих цялата информация с вас. Кракените са безсмъртни. Те не могат да бъдат убити. За първи път се споменават в скандинавските легенди, които говорят за гигантско чудовище с пипала, което атакува кораби. Съдейки по описанието, това беше някакъв чудовищен калмар. Приказките за кракена се смятаха за измислица до съвсем скоро, докато няколко подобни същества не бяха изхвърлени на брега от прибоя.
– И това ли е? Нищо повече? Как можем да го победим?
Г-н Кадам въздъхна.
– Освен това има още няколко разнопосочни факта. И така, ако вярвате на легендите, когато кракенът отвори устата си, водата кипи. Когато вдигне глава над водата, се носи такава непоносима смрад, че всичко живо умира. Очите му блестят по-ярко от фар, гледайки в тях е като да гледаш слънцето. Доколкото знам, той не се страхува от никого, освен от килбита.
– Какво друго са килбитите?
– Митични създания, нещо като огромни червеи, които се прикрепят към хрилете на големи риби, като морски пиявици, въпреки че не мисля, че морските пиявици могат да изплашат кракен!
– Не мога да повярвам на ушите си! Предлагате ни да пуснем червеи на кракена?
– Съжалявам, госпожице Келси. Сега ще ви прочета откъс от стихотворение, което описва морско чудовище, наречено Левиатан – някои вярват, че това е кракен.
Г-н Кадам взе книга от рафта, намери правилната страница и прочете на глас:
БРАКОСЪЧЕТАНИЕ НА НЕБЕТО И АДА
По средата между черните и белите паяци
Избухва огън и един облак се изтъркаля със страшен рев в дълбочината
Черна буря скри всичко от погледа
Само на изток водопад от кръв и огън падна от небето в морето,
а на разстояние от няколко хвърлени камъка се появиха люспите на чудовище
и отново се потопиха в мрака
и яростен гребен на дракон се издигна над вълните,
издигна се като златен гребен на планина;
и се появи огнен кръст над вълните;
и сега ние видяхме, че това е главата на Левиатан,
челото му беше раирано в ивици зелено и пурпур
като главата на тигър,
скоро ние видяхме ногавата паст и червени ребра
висяха над самата беснееща пяна,
Като обагряха черната глъбина със струи кръв,
Която напредваше към нас
С цялата си фурия на духовното съществуване.
Облегнах се назад в стола си и посегнах към ръката на Кишан.
– Е, направо страхотно. Чудовищно неясн. Страхотно аморфно.
Г-н Кадам скръсти длани и замислено забарабани с показалци по устните си.
Когато г-н Кадам започна да описва теории и сравнения между създанието, познато като Левиатан и чудовището, наречено кракен, забелязах Рен да прокарва пръсти по друга книга, която беше поставил дискретно на пода.
Обърнах се към него и попитах:
– Какво има, Рен? Ако си открил нещо друго, не е лошо да го споделиш.
– Нищо. Просто едно стихотворение, което намерих.
Макар да обичах тона, с който четеше, от пасажа ме побиха тръпки
КРАКЕНЪТ
От Алфред, лорд Тенисън
Под гръмовете, що разтърсват гребена на дълбините;
Далеч, далеч отдолу в най-дълбокото море,
Съня си древен, и от образи лишен, и несмутен
Спи кракенът: най-бледи слънчеви лъчи пробягват
Около сенчестите му страни; издигат се над него
Около сенчестите му страни; издигат се над него
Огромни сюнгери хилядолетни на години и на ръст;
А някъде далеч във светлината бледа,
От чудни пещери подводни и килии тайни
Безбройни и огромни полипи
Припляскват сякаш със ръце огромни
В дремещи води зелени.
Там той лежал е с векове и ще лежи,
Размазвайки грамадни морски червеи в съня си,
Додето сетен огън дълбините не затопли;
Тогаз, веднъж от ангел и човек видян,
Със рев той найд водата ще се вдигне и ще загине там.
– Последната част говори за края на света. Левиатан, известен още като кракен, трябва да се издигне от дълбините в деня на Страшния съд. Разбира се, накрая той ще бъде победен и ще се възцари вечен мир и благоденствие. Според Библията, Левиатан е портите на ада или самият Сатана.
– Стига, стига! Нека спрем до тук. Определено ми е достатъчно. Демоните също ме карат да потръпвам, така че нека не дърпаме дявола за опашката. Колкото повече научавам, толкова повече се страхувам, така че нека просто да приключваме с това.
Грабнах Златния плод, оръжието си и Шала и хукнах стремглаво нагоре по стълбите.
– Келси! Чакай!
Кишан се втурна след мен, а Рен беше точно след Кишан. Бедният господин Кадам хукна след нас, но как да ни настигне! Влетях в гаража за лодки и извадих неопреновия си костюм от гардероба. Рен и Кишан бяха толкова шокирани от моята решителност, че грабнаха костюмите си и хукнаха към съблекалнята. Когато излязох от съблекалнята, те вече ме чакаха. Кишан върза чакрата на колана си, а камандалът висеше на врата му.
Рен остави гадата, но взе тризъбеца със себе си. Реших да оставя лъка и стрелите, тъй като не бяха полезни под водата, но без оръжие се чувствах гола и още по-нервна. Кишан натисна бутона, който отвори вратата на гаража. Оказа се, че мъглата се е върнала. Нещо повече, хъркането на дракона произвеждаше отровни изпарения, които тровиха разума ми. Най-обикновената синьо-зелена вода ми се стори сива и студена. По повърхността се издуваха и пукаха мехурчета и аз се оставих на въображението си да нарисува образа на ужасното чудовище, живеещо долу.
Представих си как кракен седи под водата, ужасен, огромен, с ужасявашо отворена уста, търпеливо ме чака да сляза от яхтата и да се метна право в чудовищното му гърло. Треперех. Задъхан, г-н Кадам изтича в гаража и ми подаде Фаниндра. Сложих я на ръката си и веднага се почувствах малко по-добре. Рен прикрепи нож към крака ми, Кишан ми подаде маска и шнорхела.
– Няма ли да се задуши под водата? – Попитах г-н Кадъм.
– О, като влязох в стаята ти, тя веднага затанцува, така че искаше да дойде при теб възможно най-скоро! Сигурен съм, че знае какво прави.
Рен и Кишан решиха да не вземат екипировка за гмуркане. Разбрахме се първо да направим пробно гмуркане, за да се огледаме и да намерим входа на подводния тунел. В крайна сметка можем да се върнем по всяко време за водолазно оборудване. Седнах на ръба на трапа, погледнах скалистия остров и стиснах юмруци. Рен се гмурна първи, Кишан след него. След като се огледаха ми дадоха знак, че всичко е наред. Отблъснах се с ръце и нагазих в студената сива вода.
След като изчистих маската си, доплувах до острова след Рен. Кишан ме покри отзад. Водата беше спокойна, макар и не особено бистра. Островът изглеждаше като огромна планинска колона, стърчаща точно в средата на океана. Около него нямаше дори намек за плитко или някакво постепенно издигане на дъното. Скалата се спускаше вертикално в дълбините, докъдето можеше да се види. Добрата новина беше, че островът не беше твърде голям, с размерите на футболно игрище, може би малко по-голям. Обиколихме всичко за около час.
Внимателно разгледахме острова и се канехме да се върнем на яхтата за водолазно оборудване, когато открихме подводен тунел. Рен влезе в него и скоро се върна, като даде да се разбере, че по-нататъшното изследване ще изисква оборудване. Той не беше видял никакви следи от чудовището.
Напуснах яхтата в пристъп на безразсъдна смелост, но мина само един час под водата, за да изчезне безследно самохвалството ми, разтваряйки се в океанска сол. Много бях уплашена. Както винаги, опитах се да го скрия зад нескопосана шега.
– Сигурно не се интересува от един, чака и трима ни. Пред гурме предпочита пълен обяд. Енчилада с пиле, сирене и телешко. По дяволите аз съм пиле!
Кишан се засмя.
– И аз съм говеждо, така че Рен е сирене.
Рен се усмихна зловещо и потупа Кишан по рамото.
Кишан само се засмя весело.
– Между другото, относно обяда! Гладен съм. Да вървим.
След обяда, където основното ястие бяха сочни енчиладос, взехме екипировката и заплувахме към пещерата. Този път се движех бавно и внимателно, оставяйки решението на братята. Докато се спусках, слушах съскането на въздушните мехурчета. Щом стигнахме до пещерата, усетих нещо да мърда по ръката ми. Фаниндра оживя, разви се и се плъзна във водата. Златното й тяло блестеше във водата. Устата и се отвори и затвори няколко пъти и след това тя се сгърчи като от спазъм на болка.
И тогава започна да се случва нещо странно. Главата на Фаниндра започна да расте бързо, качулката и се смъкна и се притисна към тялото и. Златната опашка се изпъна и сплеска, превръщайки се в нещо като плавник, а цялото тяло се стесни, сякаш някой беше стиснал моята Фаниндра между дланите си. Изумрудените ѝ очи също се свиха до размера на малки цепки, но запазиха зеления си блясък, а ноздрите й се приближиха една до друга.
Стрелвайки раздвоен език, Фаниндра направи кръг около мен. Опашката й се люлееше ловко от едната страна на другата, бързо я буташе напред. Когато спрях да си поема дъх, Фаниндра търпеливо плискаше до мен. Фаниндра се беше превърнала в змиорка.
Продължихме към пещерата. Рен пръв доплува вътре и изчезна в мрака на входа. Кишан го последва. Фаниндра и аз затворихме веригата. Слънчевата светлина, проникваща през входа на пещерата, очертаваше каменистото дъно с тюркоазени лъчи. Прокарах ръка по неравната каменна стена, покрита с хлъзгави зелени водорасли. Дребни риби се спускаха напред-назад от тъмните пукнатини. Отдолу имаше неравно базалтово дъно, чието скучно монотонно състояние се нарушаваше само от рунтави храсти фосфоресциращи водорасли, стърчащи тук-там от пукнатините.
Поток от мехурчета изсъска от регулатора на Кишан, той докосваше дъното с плавниците, издигайки колона пясък и скривайки всичко около мен. Изчаках, докато мътността спадне, и внимателно заплувах напред, опитвайки се да не се нараня. Докато плувах покрай плитка скална пещера, дълга струя водорасли докосна ръката ми. Потрепнах, но като се уверих, че няма опасност, се насилих да се успокоя. Междувременно в пещерата ставаше все по-тъмно и аз се паникьосах. Как ще се ориентираме по-нататък? Сякаш за да потвърди опасенията ми, завихме зад една неравна скала и се озовахме в пълен мрак.
Златното тяло на Фаниндра блесна по-ярко, а изумрудените й очи осветиха тунела като прожектори. Сега видяхме, че тук от тавана висят бледи сталактити, за които лесно можеш да си счупиш главата. Потънах по-надолу. Отпред смътно се очертаваше нов проход, много по-тесен. Рен пръв доплува до него, огледа се и се обърна към нас. Попита със знаци какво ще правим: ще плаваме ли напред или ще се върнем. Кишан предложи да плуват и Рен изчезна в мрака.
Скоро той се върна, показа, че всичко е наред и ние плувахме. Работих усилено с перките си, опитвайки се да не изоставам. Входът на пещерата се оказа много тесен дори за мен, да не говорим за братята, за които това място трябваше да предизвика пристъп на клаустрофобия. За щастие скоро стените се разтвориха леко и се понесехме по-свободно. И тук цареше мастилен мрак, сякаш под капака на кладенец. За щастие Фаниндра беше с нас. От тавана висяха цели снопчета сталактити. След известно време неравният под се спусна стръмно надолу и изчезна под гъстата черна вода. Фаниндра ме изпревари, дръпна напред и поведе нашето шествие.
До този момент бяхме изразходвали една четвърт от запасите си от въздух. Когато цилиндрите са наполовина празни, ще трябва да се върнем. Междувременно тунелът се беше разширил достатъчно, за да може да плуваме един до друг. Строго погледнато, ние изобщо не виждахме стените на тунела. Рен и Кишан сега плуваха от двете ми страни. Изглежда, че всичко върви добре, но не ме напускаше зловещото усещане, че някой ни наблюдава. Напрягайки очи, надникнах в черната вода отдолу, очаквайки всеки момент да видя гигантска акула с отворена уста. Кожата ми настръхна, защото опасността можеше да ни дебне не само отдолу, но и отгоре и дори отзад.
Погледнах нагоре, но имаше само тъмнина, Фаниндра осветяваше само малко пространство наоколо. От една страна, светлината ни позволяваше да вървим напред, а от друга ни излагаше на всички местни хищници. Преди да имам време да се ужася от тази мисъл, цялата пещера внезапно светна ярко. Спряхме. Ярка светлина падаше от висящи сталактити. Сега виждах ясно не само стените на тунела, но и дъното, което тъмнееше дълбоко долу, в един процеп.
Освен това видях, че сме на половината път до целта. Напред, в далечната стена, се виждаха грубо издялани стъпала, които вървяха нагоре. Тогава единият източник на светлина изгасна, но вторият светна почти веднага. Стори ми се, че двата източника са на около три метра един от друг и че се приближават! Очевидно един от тях временно изчезна зад сталактит, но вторият свети право към нас. Секунда по-късно и двата лъча угаснаха, след което отново пламнаха. Тогава водата се разбуни, отхвърли ме към Кишан. Пещерата се разтресе и светлината отново проблесна.
„Те… премигват ли?! – мина през главата ми. – О, не! Това са очи!“
Един от сталактитите оживя и се втурна към нас.
„А това… Това не са сталактити! Това са пипала!“
Хванах ръката на Кишан и го насочих нагоре. Той бързо откачи чакрата от колана си. Тогава почуках по гърба на Рен, но той вече сам беше разбрал всичко. И как да не разбере, към нас се приближаваше червеникаво-кафяво пипало, дебело колкото дъбов ствол!
Стотици сиво-бели смукала пърхаха алчно, готвейки се да захапят всичко, до което се докоснеха. Едно пипало проряза водата между мен и Кишан, давайки ми перфектната възможност да видя отблизо смукателите. Те имаха формата на кръгли дискове с размери от чаша за чай до чиния за супа, оградени по краищата с назъбени хитинови издатини. Преди да се отдалечи, пипалото докосна рамото на Кишан.
Очите отново примигнаха, огромна вълна ни удари – чудовището се приближаваше. Сега то хвърли напред две пипала наведнъж, едното от които помете Рен. Месестият придатък го плесна силно през гърдите, изпращайки Рен да отлети назад. Пипалото го настигна, впи се в неопреновия му костюм с вендузите и се дръпна с такава сила, че разкъса еластичната тъкан на гърдите му. За щастие Рен успя да избяга, но когато се обърна към мен, видях огромни кръгли синини по голите му гърди, по краищата на които течеше кръв.
Кишан доплува до него, за да провери оборудването. Рен имаше голям късмет: нито екипировката, нито регулаторите бяха повредени. Но беше твърде рано да се радваме. Друго пипало неочаквано се уви около крака ми. Едва се сдържах да не се паникьосам. Кишан се втурна към мен, разряза пипалото с чакрата и го откъсна от крака ми. Отсеченото парче трепереше и се бореше като живо. Бавно се обърна, падна на каменистото дъно, едва видимо долу, влачейки след себе си въртяща се струя черна кръв. Кракът ми също беше целият в кръв, но не можех да преценя колко тежка беше раната. Мислено помолих Шала да ме превърже по-здраво, за да спре кървенето.
Виждайки следващото пипало да се приближава, стрелях със светкавица към него. В центъра му се появи кръгла дупка и се чу писък, от който водата затрепери наоколо. Гигантски очи моментално се обърнаха към нас, пламнали от жажда за мъст.
Сега чудовището идваше право към нас с целия си облак от гърчещи се кафяво-червени пипала. Откъсна израстъците си от сталактитите като гигантска маймуна, скачаща по клоните на дърво. Стигайки до самия край, чудовището спря и се залюля в тъмната вода над главите ни. И най-накрая успяхме да разгледаме това, с което имахме шанс да се бием.
Кракенът висеше на едно пипало, мекото му месесто тяло, отдалечено от нас от два сталактити, се промушваше бавно и неумолимо между тях, като капка течно желе, разтичащо се между декорациите на тортата, изпълвайки свободното пространство. Кожата на чудовището се изду като балон, а очите му изпъкнаха още повече. Той не плуваше, а течеше към нас – тъмно, пулсиращо, живо чудовище от плът и кръв.
И изглеждаше много гладен.
За миг се заклещи между каменните колони, вик на раздразнение се изтръгна от него. Кожата ми настръхна, дръпнах плавниците си, отдръпвайки се. Но опитът ми да избягам не остана скрит от погледа на кракена. За едно мигване то се отскубна и се втурна към нас, грабейки с всичките си пипала. Толкова бързаше, че одраска кожата си на няколко места, но дори не обърна внимание на такива дреболия. Тялото на подводно чудовище потрепери и като омагьосана се взрях в гигантската му клюноподобна паст, готова да ни нападне, да ни прехапе наполовина и да погълне окървавените ни останки.
Веднага щом кракенът избяга от сталактитите, главато отново се изду, придобивайки обичайния си вид. Чудовището примигна и увисна за миг във водата, спускайки пипалата си. Мислех, че обмисля кой от нас да опита пръв. Колко голям беше! Неговата продълговата, конична форма беше с размерите на автобус, а всяко пипало беше два пъти по-дълго. Като се замислих, кракенът прикова погледа си върху мен и сърцето ми се разби.
То се размърда, отметна назад глава, сякаш реши да легне по гръб, и хвърли пипалата си към мен. Затворих очи, подготвяйки се за смъртта, но нищо не се случи. Отваряйки едното си око, видях, че Рен разклаща тризъбеца си точно пред кракена, разсейвайки го. Чудовищните черни очи бавно се обърнаха към Рен. Те светеха със зловеща отразена светлина, като тези на животните в тъмното. Когато кракенът се обърна, разбрах, че пронизващата ярка светлина изобщо не идва от очите му, а от сплесканите върхове на дългите, пъпчиви пипала.
Но тогава кракенът, замахвайки, хвърли едно от пипалата си над главата си и аз забелязах, че задната повърхност на израстъка му е променила цвета си. От кафеникаво-лилаво стана почти бяло, на черни петна. Тогава кракенът отново започна да се движи, разрязвайки водата с мощните си пипала, а от фунията над очите му бликна мощен поток от мехурчета. Водата кипеше около нас.
Рен завъртя дръжката на тризъбеца и изпрати три къси копия едно след друго към приближаващия кракен. И трите го уцелиха, едното копие отряза гърчещото се пипало на чудовището, другото закова друг към сталактита, а третото одраска мантията. Облак от черна кръв замъгли водата около кракена. С едно мощно дръпване той откъсна закованото си пипало от сталактита. Останалите продължиха хищно да прорязват водата във всички посоки. Изстрелях мълния към пипалото, навито около гърлото на Кишан, но то дори не помръдна. Тогава Кишан започна да реже пипалото с чакрата и най-накрая успя да се освободи, но кракенът откъсна дихателната тръба. Кишан бързо грабна една резервна и ми показа със знак, че всичко е наред.
Рен и аз обсипахме чудовището със светкавици и стрели. Явно успяхме да го ядосаме, защото по някое време мантията на кракена внезапно се изду, последва ослепителна светлина, бликна вода – и чудовището изчезна. Без да вярвам в такъв късмет, описах няколко кръга над дъното, опитвайки се да видя къде е отишъл, докато не осъзнах, че в настъпилата отново тъмнина чудовището може да е навсякъде. Изстинала от ужас, бързо доплувах до Рен, осъзнавайки, че в такава ситуация е най-безопасно да се бием гръб в гръб. Кишан също плуваше към нас и беше на половината път, когато светлината светна отново.
Кракенът беше точно зад Кишан.
Две месести пипала се увиха плътно около тялото на Кишан и го повлякоха надолу. Кишан се одръпна яростно, единият плавник падна от крака му и бавно потъна в черната бездна. Рен се хвърли напред и заби силно тризъбеца в най-голямото пипало. Кракенът извика, но не разхлаби смъртоносната си хватка. Кишан го удари яростно с чакрата и аз вдигнах ръка, приготвяйки се да отприщя мълния. И тогава дъхът ми спря. Дори нямах време да ахна, когато чудовището се уви около кръста ми и ме повлече нанякъде с немислима скорост. Оказва се, че атаката срещу Кишан е просто за заблуда. Дръпвайки ме в една ниша, кракенът угаси светлината. Тъмнината настъпи.
Фаниндра се откъсна от мен и изчезна. И се озовах съвсем сама, далеч от Рен и Кишан, които може би не са забелязали отвличането ми. Вендузите се впиха плътно в мен, стотици малки костни зъбци пробиха кожата ми, сякаш в чудовищен сеанс по акупунктура. Стрелях няколко пъти по пипалото, но в отговор то само се уви около мен по-здраво и стисна ребрата ми с такава сила, че се уплаших, че дробовете ми ще се пръснат. Развихрянето на водата ме притисна още по-силно към чудовището. Кишан и Рен запалиха лампите, аз ги видях, но те не ме видяха. Скоро те се разделиха и се втурнаха да претърсват пещерата в търсенето ми, но беше ясно, че няма да ме намерят навреме. Времето ми изтичаше. Кракенът протегна пипалото си и спрях да виждам Рен и Кишан. Сега пред мен беше устата на подземния свят.
За щастие, част от съзнанието ми веднага се изключи от ужаса, което ми даде възможност да видя чудовището сякаш отстрани. Спокойно превъртях в главата си вариантите за предстоящата ми смърт. Огромният клюн-уста се отвори и затвори отново. Отваряше се и се затваряше като риба. С това обаче приликите свършиха. Бездната, към която бързо се приближавах – кръгла черна дупка, пълна с редици остри зъби на акула – приличаше на ямата на чудовощите на Татуин от Междузвездни войни. Тук от зейналата паст се изстреляха три дълги зелени тръби, които започнаха да покриват плътно лицето и неопреновия ми костюм с някаква лепкава мазна течност, очевидно за да мога по-лесно да се мушна в утробата на кракена.
Разбира се, опитах се да изпратя заряд в гърлото на чудовището. В отговор кракенът ме разтърси недоволно и щракна няколко пъти с острия си клюн. Дългите зелени тръби се увиха около гърлото и кръста ми, пристегнаха ръцете ми отстрани, за да не ги размахвам, и ме придърпаха по-близо. Всичко беше свършило. Дори не можех да се движа, камо ли да използвам силата на светкавицата. Така да бъде – ще завърша дните си в утробата на кракен. Пипалата ме стиснаха за последен път, разтърсиха ме и пуснаха, като решиха, че зелените тръби могат и без тях.
Известно време се въртях трескаво, опитвайки се да освободя поне едната си ръка, но всичко беше безуспешно. Бях обездвижена. Тогава се опитах поне да обърна глава, за да видя дали Рен и Кишан се приближават, но не успях. Кракенът безцеремонно ме обърна с главата надолу и маската ми излетя. Явно е решил първо да ме набута в устата си с краката напред. Примижах, опитвайки се да видя нещо в мътната вода без маска. Струваше ми се, че някакъв златен облак блесна съвсем близо – или Фаниндра, или тризъбец.
Нещо дълго и гъвкаво се плъзна по ръката ми. „Сигурно друго пипало е решило да ме пребие за последно, преди да ме изяде“, помислих си вяло. Краката ми вече бяха изчезнали в отворената му уста. За да изчистя съвестта си, ритнах с крака, но единственият резултат беше, че натискът се увеличи. Кракът ми гореше. Автоматично помолих Шала да превърже раната ми, което беше доста глупаво, като се има предвид, че след секунда трябваше да бъда в кракена. Чаках костите ми да изпукат, но по някаква причина чудовището не бързаше да ме сдъвче. Може би е решило да ме глътне цяла? Тогава ми хрумна гениалната идея да помоля Шала да увие двете половини на клюна на кракена в отворено положение, така че да не може да затвори устата си. След няколко мига здрави конци се увиха около чудовището и няколко пъти се увиха около зейналия му клюн.
Кракенът се блъскаше като акула, опитваща се да отхапе парче от хълбока на кит. Когато острият като бръснач клюн започна да разрязва въжетата, помолих Шала да ги укрепи, въпреки че отлично знаех, че само забавям неизбежното. Много скоро кракенът наистина ще се ядоса и ще ме прехапе наполовина заедно с въжетата.
Но докато тялото ми се клатеше отпуснато напред-назад в калната вода, имах време да помисля как родителите ми биха реагирали предстоящата ми смърт. Чудя се дали има живот след смъртта и ако има, мъртвите споделят ли истории за своя край? Ако беше така, лесно бих задминала всички. „Умря в съня си? Шофиране в нетрезво състояние? Рак, нали? Втората световна война? Хм… Разбира се, всичко това е много готино, но не бързайте със заключенията, докато не чуете какво ми се случи. Така че … да, да, така е … правилно чухте – кра-кен.
Разбирам, че трябваше да се паникьосвам. Или да се вцепеня. Но вместо това безмислено се мотаех във водовъртежа, вдигнат от гърчещите се пипала, и търпеливо чаках чудовището да ме погълне. Защо се бави? Колко още ще чакам?
Сега тялото на кракена излъчваше яростна светлина, сякаш хиляди прожектори проблясваха под кожата му едновременно. Сега едва виждах тъмните му очертания.
Имах чувството, че бях в барабана на огромна пералня. Редуваше се усещането на гладката кожа на пипалата, после твърдите ръбове на вендузите, после острите ужилвания на зъбите, проникващи в нещастното ми тяло. Освен това чух писъци, усетих бурно кипящата вода и хлъзгавия допир на месестите езици, които продължаваха да ме покриват с масло. Висях като риба, уловена на въдица, в очакване рибарят да навие въдицата, но рибарят явно беше разсеян от нещо. Отворих очи и видях тъмни, вълнисти потоци кръв във водата.
Извиващи се сенки минаха покрай мен, една от тях блестеше златисто. Фаниндра. ОТя осветяваше водата около себе си, макар че предпочитах да съм в пълен мрак! Чудовището се извиси над мен като месеста лилава планина, готова да се стовари върху мен с яростта на смъртоносен ураган. Но Фаниндра доплува до едно от пипалата му и го ужили. Кракенът потрепери.
Все повече и повече сенки трептяха около мен – черни и жълти, като оси, черни и бели, като зебри, само сиви, зелени, дълги, къси, дебели и тънки. Това бяха морски змии от всякакви размери, видове и нюанси! Пещерата беше пълна с тях. Те се нахвърлиха върху кракена като игли. Няколко змии последваха примера на Фаниндра и, хапейки гладката кожа на кракена, бързо пропълзяваха в него. Те се гърчеха като червеи под кожата му, хапеха яростно и разкъсваха плътта на чудовището.
Кракенът изпищя и изду мантията си. Черно мастило бликна, заля лицето и тялото ми с топли вълни. Стиснах очи, за да предпазя очите си от парене, и почти повърнах, когато мастилото се разля отново. В следващия момент кракенът се втурна от скривалището си, повличайки ме със себе си.
По време на блъсканицата той леко отпусна хватката си. Сега се бях изместила извън устата му, въпреки че упорити зелени езици все още плътно обгръщаха тялото ми. Имах обаче голям късмет, че бях извън устата му, защото в хода на жестоката борба чудовището скъса всичките нишки на Шала, така че ако бях останала на същото място, щеше да ме среже наполовина. Размишлявайки върху нечувания си късмет, гледах как змиите пълзят под кожата на кракена. Пред очите ми Фаниндра смело го захапа по нежната кожа близо до черното изпъкнало око и чудовището се разтресе. Пипалата му блъскаха яростно по водата, опитвайки се да се откъсне от змиите.
Тогава нещо ме докосна и преди да имам време да потрепна, нечия ръка ме сграбчи за ръката. С едно силно дръпване Рен откъсна един зелен език от врата ми. То не искаше да се предаде и се уви около бицепса му, но Рен дръпна по-силно и го откъсна. Кишан пристигна навреме, за да му помогне. Зелените тръби продължиха да ни пръскат с лепкава мазна слуз, но Кишан ловко освободи краката ми, а Рен освободи ръцете ми. След това Кишан ме прегърна с едната си ръка и заплува далеч от кракена, влачейки ме със себе си.
И Рен, обезумял от гняв, се втурна към кракена. Видях го да забива тризъбеца си в гърлото на чудовището отново и отново. Черна кръв се въртеше във водата в облак, скривайки случващото се от мен. Кишан ме завлече до каменните стъпала. Когато стигнахме там, се обърнахме и видяхме мигащите светлини на вендузите бързо да избледняват в тъмната бездна, в която потъваше нашият враг. Изчакахме минута-две, страхувайки се да помръднем, но тогава златото на тризъбеца блесна в тъмнина и Рен изплува от мастиления облак.
Стотици морски змии излязоха от бездната във въртящ се облак. Фаниндра поведе победоносното шествие. Малко светло петно, сиво някъде високо горе, ни показа пътя. Трябваше само да плуваме към него. Този път Кишан беше пръв. След известно време той излезе в басейн, облицован с бели плочки, седна отстрани и ме измъкна. Рен излезе и махна дихателната си маска. Няколко секунди мълчаливо дишахме. Тогава Кишан ме отнесе отстрани на басейна, внимателно свали плавниците ми и водолазното оборудване и започна да ме преглежда.
– Добре ли си?
Въпросът ми се стори толкова нелеп, че избухнах в пристъп на истеричен смях, клатейки глава.
– Н-не!
– Къде те боли?
– Навсякъде! Особено крака. Но нищо, ще живея.
Кишан извади нож и отряза неопреновия ми костюм, за да прегледа раната, която бях превързала с шала. Уес каза, че раната трябва да се превърже възможно най-здраво, за да спре кървенето. На пръв поглед Шала се справи доста добре с тази задача, защото нямаше кръв. Помолих Шала за друга превръзка и Кишан стисна ръката ми.
– Колко е зле?
– Можеше да бъде и по-лошо – отвърнах честно. – Мисля, че ще се оправи.
Той кимна, изправи се, за да се огледа наоколо.
Бяхме в стая без нито един изход, с изключение на едно стълбище, водещо някъде нагоре. Съскайки от болка, закуцуках боса до стълбите и погледнах нагоре. От пръв поглед беше ясно, че това стълбище е твърде тясно за дракон. Сигурно можеше да се преобразява ва човек, подобно на брат си Лонгджу! Водена от желанието да сложа край на тази работа, докато кракенът ближе раните си, бавно закуцуках нагоре, а братята ме последваха.
Отначало вървях сама, после увиснах на ръката на Кишан, прехапвайки устни, за да не вия от болка. След едно стълбище, Кишан с ръмжене ме вдигна на ръце и ме понесе. Стълбите изглеждаха безкрайни. Катерихме се. Десет етажа, по двайсет стъпала на всеки етаж, но Кишан дори не беше задъхан. Накрая стигнахме на върха и се озовахме на покрива на разрушения замък. Кишан внимателно ме настани на каменна пейка и заедно с Рен, отиде при хъркащия дракон.
– Събуди се! – Изрева Рен.
Драконът се размърда и захърка по-силно. Братята изчезнаха в гъст облак мъгла.
– Ставай веднага! – Изрева Кийшан.
Драконът изсумтя и неохотно отвори едното си око.
– Какво искате?
Рен гневно раздвижи челюстта си.
– Ще се събудиш и ще говориш с нас, преди да забия този тризъбец в мръсното ти гърло!
Това съобщение събуди интереса на дракона. Мъглата почерня, а драконът бавно обърна глава и изтрака със зъби. После присви очи.
– Не бива да ми говориш така.
– Ще говоря както искам! – Сопна се Рен. – Ти почти я уби!
– Кого съм щял да убия? А, малкото момиче? Стига де, дори с нокът не съм я докоснал.
– Но твоят противен звяр го направи! Ако тя умре, кълна се, че ще се върна тук и ще те довърша.
– Очевидно не е умряла, така че се успокой. Предупредих ви, че задачата ще е трудна.
Кишан пристъпи напред.
– Дай ни това, което ни обеща.
Драконът се надигна на една лапа и отметна глава назад, излагайки врата си.
– Вземете го.
На шията му на дебела кожена връв висеше голям плосък диск с изображения на звездите. Кишан пристъпи по-близо и го откъсна с чакрамата. След това братята обърнаха гръб на дракона и тръгнаха към мен.
Синият дракон шумно премести туловището си.
– Няма ли да ми благодарите? В края на краищата, небесният диск не е дреболия!
Рен ме вдигна на ръце и леко обърна глава към дракона.
– Нито тя!
Погледнах в сините очи на Рен. За миг гневното му лице омекна и той докосна с челото си моето. Тогава той бързо се изправи, подаде ме на Кишан с думите: „Помогни й“ и, като взе диска, пръв слезе по стълбите.
Назад към част 17 Напред към част 19
