Глава 18
СДОБРЯВАНЕТО Е ТРУДНА РАБОТА
Кишан и аз обърнахме глави, но не видяхме никого.
Гласът от тъмнината повтори:
– Казах да я пуснеш.
Сянката пристъпи в кръга от светлина и спря на пътеката над нас.
Отметнах глава назад и ахнах.
– Рен?
Кишан отстъпи назад и ме предпази с тялото си. Тогава Рен с яростно ръмжене скочи от ръба на горната палуба. Спусна се отгоре – целият в бяло, бос, с искрящи сини очи – и се приземи приведен. После се изправи и бавно тръгна към нас като тъмен ангел на гнева и възмездието.
Студеният, пресметлив, безмилостен ангел заговори бавно:
– Не ме карай да се повтарям.
Очите му не се откъсваха от Кишан нито за миг. Суровото му лице беше ужасяващо. Беше като бързо приближаващ ураган. Сложих ръка на лакътя на Кишан и яростният поглед на Рен се впи в дланта ми. Тогава очите му отново се стрелнаха към лицето на Кишан със светкавична скорост.
– Рен! – Кишан говореше внимателно. – Какво става? Успокой се. Ти не си на себе си. – Без да обръща глава, той направи още една крачка назад и ми каза с тих глас: – Келси, застани зад мен. Бавно.
Преглътнах мъчително и отстъпих назад, махвайки ръката си от тази на Кишан. Рен ни наблюдаваше като котка, която наблюдава притисната в ъгъла мишка. Той леко наклони глава, зорко улавяйки всяко наше движение. Кишан му заговори отново с тих, успокояващ глас и ние бавно започнахме да се отдалечаваме.
– Ако се втурне към нас, бягай. Аз ще го задържа зает, докато доведеш Кадам – прошепна ми Кишан с едва доловим глас.
Кимнах, страхувайки се да погледна зад него.
Рен направи голяма крачка напред.
– Махни се от нея, Кишан. Веднага.
Кишан поклати глава.
– Няма да ти позволя да я нараниш!
– Да я нараня? Няма да я докосна. Теб, от друга страна, ще убия.
Кишан вдигна ръка.
– Рен, не знам какво ти е станало. Може би това е от отровата на кракена. Но те моля, успокой се и се отдръпни.
– Vishshva! – Излая Рен.
Тогава той започна да крещи на Кишан на език, който не знаех, и толкова бързо, че не можах да разбера нито дума. Не знам какво точно каза, но думите бяха такива, че Кишан се разтресе и започна да скърца със зъби. В гърдите му прогърмя заплашително ръмжене.
– Келси – изсъска Кишан през стиснати зъби – върви. Бягай!
От каквото и да беше обсебен Рен, състоянието му ставаше все по-опасно. Кишан му каза нещо, но думите му изобщо не успокоиха Рен. Напротив, още повече го разпалиха.
Кишан направи още една крачка назад и стисна ръката ми.
– Върви! Аз ще го удържа.
Точно се бях обърнала да си вървя, когато чух сърцераздирателен стон и звук от падане, който се разнесе по палубата. Бързо се обърнах и видях Кишан да стои над проснатото тяло на Рен.
– Какво му направи?!
– Нищо. Не го докоснах. Внезапно се хвана за главата и падна.
Рен беше на колене, а главата му беше опряна на дъските на палубата. Той се люлееше от едната страна на другата, с ръце на ушите си, и стенеше от болка. Внезапно отметна глава назад и изпъчи гърди, сякаш трепереше от спазъм. Стиснал юмруци, Рен изръмжа от болка – никога през живота си не съм чувала по-ужасен, смразяващ кръвта писък. В този ужасен вик можеше да се чуе смехът на Локеш, който измъчваше Рен, болката от многомесечно мъчение и мъката на човек, загубил всичко, за което си струваше да живее.
Трябваше да отида при него. Имаше нужда от мен. Страданието му проникна под кожата ми, проникна в кръвта ми, стана мое. Трябваше да го спра. Не можех да го оставя да страда така. В същото време някак си знаех, че мога да сложа край на този кошмар, на този мрак, който помрачаваше ума и душата му.
И тогава почувствах. Там, под болката, под мъката, зад непрестанната агония, имаше нещо твърдо, силно, недокоснато и неразрушимо. И се върна. Мостът между мен и Рен беше възстановен. Досега той беше скрит под вълните на болката. Но дори и потопен под нея, той винаги оставаше на мястото си, също толкова здрав, издръжлив и надежден. Втурнах се към Рен, но Кишан ме дръпна назад.
Рен отново се подпря на треперещите си ръце, като се задъхваше. Сърцето ми започна да бие бързо в унисон с неговото. Можех ад усетя как крайниците ми трепереха. Тримата останахме замръзнали за няколко минути. Най-накрая Кишан пристъпи напред и протегна ръка на брат си. Рен пое дълбоко дъх няколко пъти, а после стисна ръката на брат си. Изправи се и повдигна глава, но не гледаше Кишан. Гледаше мен.
Замръзнах на място. По цялата ми кожа полазиха тръпки. Кръвта му туптеше като чук във вените ми.
Кишан проговори.
– Добре ли си?
Рен отговори без да сваля очи от мен:
– Сега, вече да.
– Какво стана? – Попита Кишан.
Рен въздъхна дълбоко и неохотно погледна брат си:
– Мъгливият воал беше вдигнат.
– Воал? Какъв воал?
– Воалът на ума ми. Онзи, който Дурга сложи там.
– Дурга?
– Да – када тихо – Сега си спомням. – Погледът отновосе премести към мен – Спомням си… всичко.
Ахнах тихо. Нощния въздух висеше плътно около нас, топъл и зноен, докато преди това беше прохладен и свеж. Пулсираща топлина премина през мускулите ми, успокои ги, разтваряйки стреа отпреди няколко мига и аз виждах само едно: мъжът, който ме гледаше пламенно, с неизречени думи в блестящите си сини очи. Не знам колко дълго стояхме така с вперени един в друг погледи. Не мислех, че нещо можеше да наруши тази зрителна връзка, но после Кишан пристъпи пред мен и погледна брат си в очите. Примигнах преди думите му да придобият смисъл.
– Остани тук – каза Кишан на Рен. – Само слизаме долу да повикаме Кадам. Чеваш ли ме, Рен? Рен?
Рен проговори без да откъсва очи от мен.
– Да. Ще остана тук и ще чакам.
– Хубаво. Хайде, Келс.
Хвана ме за ръката и ме поведе. Оставих го да насочва стъпките ми, докато осъзнавах случилото се.
Точно след като завихме зад ъгъла, чух тихия глас на Рен, не по-силен от шепот, носещ се по нощния бриз, да изрича умолително:
– Не си отивай, yadala. Остани с мен.
Затаих дъх и се обрнах, но без да виждам никого. Кишан стисна ръката ми и ме задърпа след него. Когато пристигнахме пред варата на г-н Кадам, Кишан почука тихо. Врата се открехна, а после се отвори зицяло, позволявайки ни да влезем.
Г-н Кадъм носеше халат, като на джентълмен, какъвто сигурно са носили мъжете от миналото. Кишан бързо му обясни какво се е случило. И двамата настояха да стоя надалече, докато говорят с Рен. Бяха непреклонни, а аз бях в твърде голям шок, за да възразя. Седнах в клеслото на г-н Кадам, като вдигнах на скута си тежка книга.
Отворих книгата, но не можех да чета. Мозъкът ми беше изключен. Тялото ми беше изцяло фокусирано върху чевстването: а точно сега единственото, което можех да чевствам, беше силната връзка в центъра на тялото ми. Дупката, липсващата брънка, отчупеното зейнало парче от мен, отишло си след Шангри-ла, се беше върнало и можех да почувствам другия край. Отново бях свързана с Рен. Преди бях сама. Гола. Изложена и уязвима за суровия свят. А сега… не бях.
Макар да седях на няколко палуби разстояние от него, можех да почувствам топлината на присъствието му, сякаш меко одеало беше обвито около душата ми, около сърцето ми. То ме прегръщаше и закриляше. Защитаваше ме и знаех, че вече не бях сама. Преди бях като гевгир, като купа, която можеше да задържи основното, но скъпоценните течни капки емоционална връзка, постоянно изтичаха от мен.
Сега всички дупки бяха запечатани и аз се изпълвах. Изпълвах се до пръсване с нещо, което ме оставяше плачлива и несигурна. Той си спомни. Повтарях се тези думи отново и отново. Те пърхаха из съзнанието ми, без да проникнат в него, без осмисляне. Чувствах се замаяна, сякаш страдах от топлинен удар. Облизах устни, но бях твърде слада, за да стана и да потърся вода.
Накрая г-н Кадмм и Кишан се върнаха. Кишан приклекна пред пем и хавана ръката ми. Погали гърба я, но не можах да пучаствам нежното му докосване.
Г-н Кадам каза тихо:
– Келси, Рен си е възвърнал паметта. Би искал да ви види. Имате ли желание за това, или да му кажа да изчака до утре?
Поколебах се няколко минути, но не отговорих.
– Мис Келси, добре ли сте?
Поех си дълбоко дъх и промърморих:
– Не знам… Не знам какво да правя. Какво трябва да направя…
Кишан седна до мен, милият, любящ, грижовен Кишан.
– Каквото и да решиш, аз съм с теб, Келс.
– Добре – кимнах. – Редно е да го видя, нали? Мислиш ли, че е редно да го видя?
Изправих се и направих няколко крачки и след това се обърнах:
– Не! Чакайте! Не мога! Какво да му кажа? Как да обясня?
– Той знае всичко – отвърна Кишан. – Той помни всичко от момента, в който го намерихме, но сега към това са прибавени и миналите спомени. Ако не искаш да говориш с него, никой няма да те принуди.
Прехапах устни.
– Не! Всичко е наред. Ще го видя. Сега.
Г-н Кадам кимна.
– Той ви чака в салона на палубата за разходки.
Направих още една грешна крачка към вратата и отново замръзнах.
– Кишан, ще ме придружиш ли?
Той се приближи и ме целуна по челото.
– Разбира се.
Сбогувахме се с един разтревожен г-н Кадам, който каза, че ще отиде до рулевата рубка и ще бъде на вахта. Казах на Кишан, че трябва да се преоблека. Заключих се в каютата си, измих грима си и свалих вечерната си рокля. Навлякох дънки и тениска. В последния момент извадих цвете от косата си, сресах се и обух маратонки. Кишан, все още в същата копринена риза, ме чакаше отвън.
Хванах го за ръката, мълчаливо се качихме палубата, влязохме в салона и отидохме до диваните. В кабината беше тъмно, само лунната светлина, падаща през прозорците, осветяваше пътя ни. Висока фигура се изправи да ни посрещне. Лунната светлина ясно очертаваше силуета. Спрях.
Кишан ме прегърна и прошепна в ухото ми:
– Всичко ще бъде наред. Върви и ме извикай ако имаш нужда от мен.
– Но…
– Давай.
И преди да успея да измисля някакво извинение, вече не усещах надеждното присъствие на Кишан. Събрах сили и се насилих да направя крачка, после още една и още една. Страхувах се, но не знаех от какво ме е страх.
Най-накрая стигнах до Рен. Без да мърда, той следеше всяко мое движение толкова зорко, че се почувствах неспокойна. Сигурно е усетил страха ми, защото извърна очи и ми посочи дивана. Нервно седнах на ръба и скръстих ръце в скута си.
Последва дълго мълчание. Накрая не издържах и казах:
– Искал си да говориш с мен?
Рен се отпусна на един стол, продължавайки внимателно да ме наблюдава.
– Какво искаш да ми кажеш? – Изтърсих аз.
Той леко наклони глава.
– Изплашена си. Напразно – тихо каза Рен.
Взрях се в ръцете си.
– Държиш се по същия начин, както в деня, когато ти се разкрих за първи път в колибата на Фет – продължи той.
– Не мога да се сдържа.
– Не искам да се страхуваш от мен, priya.
Завъртях очи, погледнах го и поех дълбоко въздух.
– К-аза, че помниш всичко. Това вярно ли е?
– Да Бях… подтикнат.
Подскочих на място.
– Какво те подтикна? Какво върна спомените ти за мен след всичкото това време?
Той се обърна.
– Няма значение. Важното е, че със загубата на паметта е свършено. Помня теб. Нас. Кишкинда. Орегон. Спомням си как бях отвлечен, спомням си как те оставих на грижите на Кишан, танца ни на Свети Валентин, как се бих с Лий, първата ни целувка… Помня всичко.
Скочих и изтичах до прозореца. Застанала с гръб към него, притиснах ръка към студеното стъкло.
– Фет е бил прав – продължи Рен. – Аз сам си причиниха това.
Стиснах юмруци и опрях чело в стъклото. Дъхът ми леко замъгли прозореца, после отново се избистри.
– Защо? – Гласът ми се прекъсна. – Защо?
Той се изправи, спря зад мен – толкова близо, че го усетих. Близостта му беше топла и успокояваща, но в същото време оголи нервите ми, така че кожата ми започна да настръхва и станах болезнено чувствителна към всичко около мен. Рен докосна кичур от косата ми, докосна врата ми с пръсти. Трепнах, но не се обърнах.
– Дурга предложи да те изтрие от паметта ми и дори да ми внуши подсъзнателно отвращение към теб, толкова силно, че да не мога да понасям присъствието ти. Идеята беше, дори и да ме освободиш, да продължа да те избягвам.
– Затова ли не можеше да ме докоснеш? Затова ли изгаряше?
– Да. Трябваше да те избягвам, за да не може Локеш да те намери чрез мен. Той ме принуди да разкрия това, което най-много исках да скрия от него. Той ми направи някаква магия, която предизвиква халюцинации. Той те търси, Келси. Той е обсебен от теб. Само като те забравя, можех да те защитя.
Една сълза се търкулна по бузата ми. Други се втурнаха след нея, а аз тихо избухнах в сълзи.
Рен пристъпи по-близо, поставяйки ръката си върху стъклото до моята. После каза тихо:
– Съжалявам, yadala. Съжалявам, че не бях до теб, когато имаше нужда от мен. Съжалявам за всичко, което съм казвал. Съжалявам за рождения ти ден, но най-вече съжалявам, че те накарах да повярваш, че нямам нужда от теб. Това никога не е било вярно. Дори когато не те помнех.
Засмях се през сълзи.
– Дори когато Ранди беше тук?
– Едва можех да я понасям.
– В такъв случай успя да ме измамиш.
– Ако се опиташ да се провалиш и успееш, какво е това – успех или провал? Исках да те отблъсна. Когато не можах да ти направя изкуствено дишане и Кишан се притече да те спаси, разбрах, че имаш нужда от някой, който винаги ще бъде до теб, за да ти помогне. Аз не бях този човек.
Келси, помня всеки момент, който прекарах с теб. Спомням си първия път, когато ме докосна, като тигър. Спомням си как се бихме в Кишкинда. Спомням си колко се уплаших, когато те ухапа капа. Спомням си светлината на свещта, танцуваща в очите ти на Свети Валентин. Спомням си първия път, когато ти признах любовта си, преди да избягаш от Индия, и как те поверих на Кишан в Орегон. Тогава мислех, че това е най-трудното нещо в живота ми, но тогава Дурга ми предложи единствената възможност да те спася… и аз се съгласих.
Когато Дурга отне спомените ми, в сърцето ми се образува празнота. Усетих как ме напускат един по един, но не можах да ги задържа. О, вкопчих се в тях като луд, но те си отидоха, стопиха се, угаснаха… Последното нещо, което забравих, беше лицето ти. Този образ на раздяла беше като жив, опитах се да взема лицето ти в ръцете си, да го държа. Не можех да се сбогувам с него, не исках, но лицето ти също започна да избледнява и скоро нищо не ми остана. Сърцето ми беше разбито, но не помнех защо. Животът ми беше ужасен. Исках Локеш да ме убие. Стигнах дотам, че започнах да чакам новите мъчения с нетърпение, защото само те ми помагаха да се разсея.
Рен отпусна глава в ръката си и се обърна леко, за да види лицето ми, отразено в стъклото на прозореца.
– Но един ден ти дойде и ме спаси. Не те разпознах. Имах смътното чувство, че те познавам, но не можех да бъда близо до теб. И все пак само твоето присъствие запълни празнината в мен. За това си струваше да изтърпя всяка болка. Може би Дурга не е взела това предвид. Дори тя не очакваше, че привличането ти ще бъде по-силно от физическата болка. По някакъв начин отново бяхме заедно. Само че този път бях обезобразен, незавършен. Под формата на тигър можех да бъда близо до теб, да усещам близостта ти, да я желая и така се случи, че отново се влюбих в теб. Някаква част от мен чувстваше, че отново сме заедно, така че бях почти щастлив. Бих се съгласил да прекарам остатъка от живота си като твое куче в скута. На празника на звездите ме попита дали искам още. И тогава, и сега мога да отговоря само едно: не. Никой и нищо на света не може да ми даде това, което ти ми дваша.
Когато се разделих с теб, се опитах да докажа на себе си и на теб, че мога без теб. Избягвах те. Нараних те. Открито ухажвах друга жена, за да повярваш, че между нас всичко е свършило. Но това беше лъжа. Десет жени висяха на врата ми и всичко, за което мислех, беше каубоят, който се осмели да танцува с теб. И не видях нищо освен болката, която ти причиних. Убедих се, че го правя за твое добро. Че без мен ще бъдеш по-щастлива, че можеш да живееш нормален живот. Но аз мислех за теб, дори когато те тласках към Кишан със собствените си ръце, защото се надявах да оставя за себе си възможността поне да те виждам, да бъда близо до теб.
– И знаеше, че той може да ме защити.
– Да
Обърнах се към него.
– И сега какво?
– Сега? – Той се засмя тъжно, разрошвайки тъмната си коса. – Сега нещата са много по-зле от преди. Преди поне нямах спомен да съм се целувал в кухнята ти между порции шоколадови бисквитки с фъстъчено масло. Не си спомнях, че съм танцувал с теб в Орегон. Не помнех колко беше красива в синята си рокля. Нямах спомен да съм се борил за теб и да съм се карал с теб. Как те видях за първи път след твоето заминаване на Коледа, в дома на твоите приемни родители, как те срещнах и как накрая… отново се почувствах цял.
Той въздъхна.
– Знам, че те нараних. Колко те обидих. Знам, че предадох доверието ти. Просто… кажи ми какво да направя. Кажи ми как да го оправя. Как да си те върна. За това съм готов да изпитам цялата болка, която ти причиних. Няма нищо по-важно за мен в целия свят от теб и аз с радост ще пожертвам целия този свят за твоето щастие и безопасност. Моля те, повярвай ми.
Въздъхнах и пристъпих към него. Обвих ръце около кръста му, прегръщайки го силно.
– Вярвам ти.
Притисна ме към гърдите си, нежно погали косата ми. Не помня колко време стояхме така. Изглеждаше, че за Рен беше достатъчно само да ме държи в ръцете си. Накрая, чувствайки се изтощна, намерих сили да се дръпна.
Потупах Рен по ръката и казах:
– Добре, утре пак ще поговорим. Вече минава полунощ, уморена съм. Лека нощ.
– Лека нощ? – Повтори той озадачен.
– Е, да. Лека нощ.
Тръгнах, но той ме хвана за ръката:
– Чакай, ще те придружа.
Бързо се обърнах, погледнах обърканото му лице и се поколебах, преди да отговоря:
– Хм… Не, по-добре не. Кишан… той ме чака.
Лицето му потъмня.
– Ти… още ли си с него?
Аз въздъхнах.
– Да
– Но всичко, което ти казах, не променя ли нещо? Келси… – Той сграбчи ръката ми и я задържа в дланите си. – Защото мога да бъда отново с теб! Мога да те докосна! – Той притисна ръката ми към бузата си. – Мога да те прегърна. Мога да съм до теб. – Той вдигна дланта ми към устните си, целуна ме, затваряйки очи.
Когато бавно отвори очи, аз преглътнах.
– Разбирам всичко, Рен… но… това вече няма значение. Аз… сега съм с Кишан.
Той пусна ръката ми, сините му очи станаха ледени.
– Какво имаш предвид – с Кишан?
– С Кишан излизаме. Помниш, нали? Да поговорим за всичко утре.
Обърнах се решително към изхода.
Но той ми блокира пътя и каза с почти овладян глас:
– Не искам да говоря за това утре, Келси. Искам да поговорим за това сега.
– Рен, нямам сили да споря с теб тук и сега. Трябва ми време да се възстановя. Отивам да спя. Ще се видим сутринта, става ли?
Той хвана ръката ми и нежно ме придърпа към себе си. Все по-близо и по-близо, докато носът ми не се приближи до брадичката му и трябваше да извия гърба си, за да запазя известно разстояние. Рен се наведе към мен и аз се взрях в устните му. Обзе ме паника при мисълта, че сега ще ме целуне, но Рен само нежно докосна бузата ми с устни и каза:
– Добре. Заспивай, но запомни едно нещо. Няма да те загубя отново, mery adoo.
– Какво означава?
Той се усмихна и прошепна в ухото ми:
– Това означава… моята праскова.
С тези думи той се изправи и ме пусна. Обърнах се и хукнах към вратата. Кишан ме чакаше във фитнеса и когато се приближих, той мълчаливо ми подаде ръка. Грабнах я с усмивка, но Кишан не ме гледаше, а някъде над главата ми. Обърнах се и видях Рен небрежно облегнат на рамката на вратата. Без да помръдне, той гледаше как Кишан ме отвежда.
Дори когато влязохме в асансьора, Рен остана прав, гледайки замислено стъклената кабина.
След като влязох в каютата си, веднага отидох под душа и да се преоблека в пижамата. Когато си излязох, Кишан ме чакаше на един стол. Качих се в леглото и седнах, пъхвайки крака под себе си.
– Добре ли си? – Попита Кишан.
– Да. Всичко е страхотно. Сега искам да спя и ще говорим по-късно, ако нямаш нищо против.
– Добре. Тогава ще отида да помогна на Кадам. Ще се видим сутринта.
Той стана, покри ме с одеяло, целуна ме по челото и си тръгна, като тихо затвори вратата след себе си.
Изгасих лампата и дълго се въртях под тежкото, горещо одеяло, после с досада го отхвърлих и се покрих с Бабината завивка. Но преди да имам време да легна отново, осъзнах, че Рен знаеше как правилно да ме завие за през нощта, но Кишан не знаеше как. При тази мисъл така се вбесих, че метнах одеялото на баба ми на стола и дръпнах тежката завивка до брадичката си, като реших на всяка цена да заспя така, както ме бе завил Кишан. В резултат на това се въртях половината нощ, докато не потънах в неспокоен сън.
Когато се събудих, открих, че лежа с крака върху възглавницата, а ръката ми висеше от леглото. Плъзнах се уморено във ваната, взех душ и се взрях в огледалото в подпухналото си лице, хлътнали очи.
„Какво трябва да направя? Рен иска да продължим оттам, откъдето спряхме. А аз? Мога ли да направя това с Кишан? От друга страна, какво изпитвам към Кишан? Само приятелство ли е? Разбира се, че не! Той е надежден, всеотдаен, отзивчив, винаги готов да ме развесели… О! Звуча така сякаш описвам употребявана кола! Следователно какво означава това? Какво е той – „Форд Пинто“, а Рен – „Шевролет Корвет“? Не! Това е грешно. И като цяло, не това е важното. Големият въпрос е какво чувствам към Рен?
Преди да имам време да си задам този въпрос, сърцето ми започна да бие по-бързо. Аз си го представих. Начинът, по който ме докосва. Колко радостно подскочи сърцето ми, когато ме хвана за ръката. Как треперех под погледа му. Затворих очи и си казах да се стегна. Да се изключа от чувствата и да анализирам ситуацията с разум, без емоции.
„Не. Не мога да причиня това на Кишан. Казах му, че никога повече няма да го оставя сам. Какво ще правя с него. Рен е виновен за всичко, той знаеше какво прави, дори и да не помнеше нищо. Имаше шанс и го пропусна. Кишан също заслужава щастие. Е, всичко е решено. Избирам да остана с Кишан.“
След като взех решението си, завъртях ключа на сърцето си. Заключих чувствата си към Рен дълбоко в себе си и оставих отворена само частта от сърцето си, която принадлежеше на Кишан. След това се почувствах смазана и осакатена, като човек, който цял живот е трябвало да диша разреден въздух. Не, останалата част от сърцето ми би трябвало да ми е достатъчна. Тя не е толкова малка. И какво, ако отхвърлената част от сърцето ми трепереше лудо, сякаш съм я завързала с турникет? Ами ако тя се пръсне и ме убие? Ами ако едва можех да дишам, сякаш кислородът ми е спрян? Нищо, ще свикна да живея с това, както китайките свикват да ходят с бинтовани крака. Разбира се, в началото ще боли, но след това някак си ще се успокои.
И така, стиснах емоциите си в юмрук и дръпнах струните на сърцето си толкова силно, че едва дишах, сякаш съм в стегнат корсет. След като се облякох, неохотно излязох. На вратата на каютата на Кишан се поколебах, след което надникнах вътре. Спеше със смъкнати чаршафи до кръста. Отидох до леглото и махнах косата от лицето му. Той се усмихна в съня си и се преобърна на другата си страна. Излязох и отидох до асансьора.
До стъклените врати намерих синя копринена роза с вързоп за нея. Съдържаше чифт перлени обеци и бележка.
Ти знаеш ли случайно как това създание окаяно и без форма –
Стридата – с безценни камъни бокала свой,
от луната огрян, украсява?
Там, дето черупкатамъчи го или пясъкът морски го дразни
Разпръсква тоз прекрасен блясък на скръбтта си.
Едуин Арнолд
Нека си запазя перлата.
Рен.
Смачках бележката и я пъхнах в джоба си заедно с обеците. После се втурнах в асансьора и се качих до рулевата рубка, където намерих господин Кадам, погълнат от четене на вестници.
– Какво правте? – Попитах.
– Кишан и аз изглежда разбрахме значението на символите на диска.
– И какво означават?
– Кишан смята, че са препятствия между нас и останалите пагоди. Но този път показва безопасен път между тях.
– Препятствия значи? Чудя се какво го е накарало да реши така? – Казах сухо.
Г-н Кадъм не обърна внимание на забележката ми.
– В момента проверяваме тази хипотеза. Факт е, че след около час ще стигнем първият знак. Затова изпратих Кишан да поспи.
– Ясно .
Помолих Златния плод за горещи вафли и седнах до г-н Кадам, който се върна към работата.
– Как сте, г-це Келси?
– Аз… не спах добре. С Рен говорихме… Изглежда той наистина си спомняше всичко. Но това само прави нещата по-трудни.
– Може би. Имахме много дълъг разговор тази сутрин.
Зарових лице в чинията си, топейки парчета вафла в сиропа.
– Аз… не ми се говори сега за това… ако нямате нищо против.
– Разбира се, както желаете! Можете да говорите с мен, или изобщо да не ми казвате! Само знайте, че винаги съм на ваше разположение, госпожице Келси.
Около час по-късно Кишан влезе в кабината с якето ми в ръце. Той внимателно го метна на раменете ми, седна до г-н Кадам и се задълбочи в разглеждането на картите, разпръснати на масата. Нещо изшумоля в джоба на якето ми. Бръкнах вътре и извадих нов лист хартия. Сонет. Освен това любимията ми сонет.
Не, бракът между чисти духове
Препятствия не бива да признава –
Погрешно любовта се тъй зове
Когато на промени се поддава!
О, не, маяк е тя, висок и як, незнаещ страх пред бясната природа,
Звезда е тя на бродника моряк
Със точна висота на небосвода.
Такава тя е в мене. И макар
Да ни бразди челата и страните,
Не може да я спре Косача стар
Да трае до завършека на дните.
Не е ли тъй, не съм за нея пял
И любащи светът не е видял!
– Какво става? – Попита Кишан.
Пъхнах листа в джоба си и се изчервих.
– Нищо. Аз… ъъ… ще се върна веднага, става ли?
– Добре. Само побързай, почти стигнахме.
Излетях от кабината и нахлух в каютата на Рен точно когато той нахлузваше тениската си през главата.
– Какво точно си мислиш, че правиш?! – Извиках от прага.
Той трепна изненадано, след което се усмихна обезоръжаващо и без да бърза оправи тениската върху изключително красивите си гърди.
– Обличам се. И на теб добро утро. За какво е целият този шум?
– Не знам как успя да сложиш това в якето ми, но настоявам да спреш!
– Какво точно съм сложил в якето ти?
Подадох му смачканата страница.
– Това!
Рен седна на леглото, бавно разгърна хартията и я изглади върху покритото си с деним бедро. Неволно изписках, улавяйки се, че не мога да откъсна очи от бавните му движения.
– Келси, това прилича на сонет на Шекспир. Ти обичаш Шекспир, така че не виждам какъв е проблемът.
– Проблемът е, че вече не приемам стихове от теб!
Рен се облегна на таблата, погледна ме нахално и се усмихна от ухо до ухо.
– „Кога е била друг път жена ухажвана така? Кога е била спечелвана така?“
– Спокойно, Шекспир! Не съм опърничева, която можеш да опитомиш. Вече ти казах вчера и повтарям днес: сега съм с Кишан.
– Наистина ли? – Той се изправи и направи крачка към мен.
И изведнъж не можех да дишам. Отдръпнах се бавно, докато гърбът ми се удари в стената. Без да каже дума, Рен сложи ръце на стената от двете страни на главата ми и се наведе към мен. Но аз упорито вирнах брадичка, не исках да се предам.
– Да! Оказва се, че съм постъпила правилно, че съм дошла тук, за да си поговорим за това. Не искам да… ме преследваш и… – Трябваше да преглътна тежко – усложнявайки нещата.
Рен се засмя гърлено и се наведе до ухото ми.
– Но ти харесваш, когато аз… усложнявам нещата.
– Не! – Изстенах, когато той леко захапа ушната ми мида. – Искам животът ми да е прост и комфортен. И с Кишан ще е точно такъв.
– Но дълбоко в себе си не искаш нищо просто, нали, Келси? Устните му докоснаха меката кожа зад ухото ми и аз потреперих. – Сложността – продължи Рен шепнешком, обсипвайки с дразнещи целувки врата ми – прави живота ни – той сложи ръка на тила ми, зарови пръсти в косата ми – интересен.
Извърнах лице настрани, но това само му даде възможност спокойно да изследва врата ми.
– Любовта е сложна, yadala. Мммм вкусна си! Нямаш представа какво удоволствие е да те докосвам без болка! Целувам те… – Той обсипа с изгарящи целувки врата ми от ухото до брадичката и прошепна: – Искам да се удавя в блаженството на твоята близост…
Изстенах и го хванах за бицепсите. „Изглежда, че и аз ще потъна, и то много скоро.“ Отворих очи с усилие, хванах Рен за раменете и исках да го отблъсна от себе си, но успях да го преместя само няколко инча.
– Говоря сериозно, Рен! Чуваш ли? Чети по устните ми: искам Кишан. Не теб.
Очите му помръкнаха за миг, после блеснаха с лукав блясък.
– Мислех, че няма да питаш – прошепна той.
В следващата секунда той ме дръпна към себе си. Едната му ръка беше обгърнала гърба ми, другата беше заровена в косата ми. Той наклони главата ми назад и покри устните ми със своите. Телата ни се залепиха едно за друго като два магнита. Луда вълна от топлина ме обля от главата до петите. Сега определено се давех, а Рен беше моят спасителен пояс. Бях полудяла от желание да се вкопча в него, да стана част от него. Докосването му беше познато, но главозамайващо ново. Той беше като океан – огромен, безбрежен, пълен с живот, неотделим от света. Неотделима от моя свят.
Ръцете ми спонтанно се увиха около врата му и Рен плъзна дланите си нагоре по гърба ми, притискайки ме още по-силно. Едната му ръка, обвита около кръста ми, другата лежеше на средата на гърба ми. Той ме целуна страстно, горещо, жаждата му ме заля, като гигантска вълна, преливаща брега. Скоро напълно се отдадох на бурния натиск на прегръдката му и в същото време… в същото време знаех, че не съм в опасност. Целувката му ме възбуждаше, блъскаше ме, подтикваше ме и ми задаваше въпроси, за които не исках да мисля.
Страшният Посейдон лесно можеше да ме смаже, да ме удави в своите люлякови дълбини, но той ме лелееше на своите вълни, държеше ме на повърхността и ми позволяваше да плувам сама. Страстните му целувки постепенно се промениха. Станаха нежни, привързани, молещи се. Заедно отплавахме към безопасно убежище. Богът на моретата внимателно ме пренесе до пясъчния бряг и ми помогна да се изправя на треперещите си крака.
Тръпки, леки като пяна, се стичаха по ръцете и краката ми, изпълвайки цялото ми тяло с пръскаща наслада, сякаш пенестите вълни гъделичкаха босите пръсти на краката ми. Накрая вълните утихнаха и усетих, че моят Посейдон ме наблюдава отстрани. Гледахме се дълго време, знаейки, че случилото се е променило и двама ни завинаги. Сега и двамата знаехме, че винаги ще принадлежа на океана и не мога да бъда себе си отделно от него.
Рен нежно, едва докосвайки, погали бузата ми с върха на пръстите си. Част от мен крещеше, че му принадлежа, че имам нужда от него повече от всичко, че не мога да се боря с това повече. Но друга част от мен се чувстваше виновна, тя ми напомни за друг мъж, който също ме обича, цени и ще страда. Все пак дадох думата си. Побързах да се отдръпна, да се освободя от всепоглъщащата близост на Рен, да се отърся от манията. Разбира се, нищо не се получи, но прехапах устни и реших да стигна докрай.
– Хм. – Рен прокара пръсти от слепоочието ми надолу по бузата към устата ми, докосвайки долната ми устна. – Интересно.
Въздъхнах неспокойно.
– Кое е интересното?
– Противно на това, което казваш, виждам, че тези устни определено искат… мен.
Изкрещях раздразнено, ядосана повече на себе си, отколкото на Рен, бутнах го настрана и избърсах устните си с опакото на ръката си.
– Келси.
– Да не си посмял! – Вдигнах ръка. – Просто… просто недей, Рен. Не мога да го направя. Аз не съм такава. Не мога да бъда повече с теб.
– Келси, моля те…
– Не! – Изкрещях и избягах от кабината му.
Точно в този момент яхтата ни потръпна цялата. Рен изскочи, хвана ме за ръката и ме завлече в рулевата рубка. Нахлухме през вратата едновременно и се заклещихме. Разбира се, Рен реши, че това е идеалната възможност да ме прегърне силно, докато аз му крещях. Когато най-накрая се освободих и се втурнах към Кишан, той беше по-черен от облак, а Рен блестеше по-ярко от слънцето. Тогава корабът отново се наклони и аз ударих главата си в стълба на вратата.
– Не можеш ли поне да я предпазиш от нараняване?! – Сопна се Рен.
– Кишан се грижи много за мен! – Изкрещях му
Кишан ме прегърна, духна върху подутината на главата ми.
– Не му позволявай да те ядоса, Келс. Той те дразни нарочно.
– Може би вие тримата ще продължите тази най-интересна дискусия, след като корабът е извън обсега? – каза г-н Кадам. – Нилима, застани на кормилото!
Рен грабна тризъбеца си и се втурна към стълбата, водеща към покрива на кабината. Кишан с чакрама се втурна към носа. Отидох на кърмата.
Скоро чух силния вик на Рен:
– Виждам! Това е някаква гигантска риба!
Надвесена над парапета, погледнах водата и ахнах, когато видях дълга опашка.
– Тя плува към теб, Кишан!
Огромно тяло се удари в борда на яхтата с такава сила, че се накланя опасно. Когато корабът отново се изправи, аз се втурнах към Кишан. Неговата чакрама не можеше да мине през водата и стрелях със светкавица по чудовището, то се завъртя на място, като ужилено и изчезна. За няколко ужасни минути всичко беше тихо, а след това гигантска планина се издигна от водата точно зад Рен.
Неволно отворих уста. Това не беше просто огромна риба, а чудовищно огромна и страшна риба. Долната ѝ челюст стърчеше няколко стъпки под горната. Устата се отвори към небето. Гигантски вампирски зъби стърчаха от дебелите сиви устни, а зло жълто око гледаше Рен с омраза. Две дълги перки пърхаха във въздуха като колибри, а широки черни ивици се простираха по тялото от главата до опашката. Изведнъж челюстите му щракнаха и се затвориха като менгеме.
– Рен! Зад теб!
Той се обърна и заби тризъбеца няколко пъти в корема на рибата. От дупките бликна черна кръв. Рибата потрепна и падна в морето, удряйки кабината по пътя. Рен прелетя отстрани като перце, претърколи се с глава над хлъзгавата страна на рибата и потъна в кипящата вода.
– Рен! Кишан, помогни му!
Кишан без колебание скочи зад борда след Рен.
Втурнах се надолу, викайки, докато бягах:
– Как ще помогне това?!
Разярената риба кръжеше пред яхтата, опитвайки се да погълне братята, които се носеха до кораба. Рен размаха тризъбеца си, но от тази позиция му беше трудно да уцели целта. За щастие изпъкналата долна челюст пречеше на рибата да грабне дребен дивеч и след няколко неуспешни опита тя започна да блъска кораба бясно. Грабнах Шала и изтичах по-близо. Оказа се, че позицията на братята е по-опасна, отколкото предполагах – сега рибата се опитваше да ги сплеска отстрани на яхтата.
– Искаш да направиш палачинки от индийските принцове? – Измърморих под носа си. – Не, скъпа, няма да ти позволя!
Изстрелях в рибата най-силните мълнии, които можех да събера, и с удоволствие видях димящите дупки в тялото й. Рибата се стрелна диво през водата, опитвайки се да избегне изстрелите ми. Все още стреляйки, помолих Шала да спусне въжена стълба от парапета, за да могат братята да се качат на борда. След това, всичко което трябваше да направя, беше да държа рибата на почтително разстояние, докато Рен и Кишан не са в безопасност.
Когато и двамата, мокри и изтощени, се качиха на палубата, извиках на Нилима:
– Измъкни ни оттук!
Продължих да изстрелвам изстрел след изстрел в рибата, докато тя се умори да ни гони и се оттеглихме на прилично разстояние. Убедена, че опасността е отминала, измерих двамата братя с ядосан поглед и с гневни крачки се насочих към мостика.
Влетях вътре и обявих високо:
– И така, теорията за препятствията беше блестящо потвърдена. Което може да се очаква. Така че трябва да се намареми път между препятствията. Кажете и на двамата братя, че са пълни идиоти, за което ги поздравявам и им кажете да ме оставят на мира за известно време!
Нилима и г-н Кадам не ми казаха нито дума. Кипяща от възмущение, напуснах мостика и се запътих към моята каюта. Заключих вратата и напълних джакузито, решена да се накисна добре. Докато се накисвах, бях съкрушена от вина за тази проклета целувка. „Оказва се, че ако искам да остана вярна на Кишан, ще трябва да положа много повече усилия. И най-вече не трябва да оставам насаме с Рен. Изглежда нямам волята да му се противопоставя… Той е твърде… твърде… убедителен.“ Не знам как стана така, че въпреки самобичуването си мислех за Рен, докато водата не изстина. От това състояние ме извади ревът на двигателя. Отново бяхме на път, което означаваше, че наближаваме леговището на зеления дракон. Въздъхнах, отворих очи и излязох от ваната.
След като се облякох се върнах на мостика. Там беше тихо. Слънцето залязваше и Рен и Кишан не се виждаха никъде. Нилима стоеше сама на кормилото, следвайки точно инструкциите на г-н Кадам. Взех одеяло и се свих на стол до нея. От време на време Нилима ме поглеждаше, но аз бях потънала в мислите си.
– Чудиш се какво да правиш сега, нали?
Аз въздъхнах.
– Е да. Не знам как да накарам Рен да разбере, че е излишен сега.
– Така ли? – Нилима ме погледна странно. – Сигурна ли си, че в това е въпросът? Мислех, че сигурно се питаш кой от тях ще те направи щастлива.
– Не! Изобщо не се питам за това!
– Разбирам. Значи си решена да останеш с Кишан?
– Дадох му думата си.
– Не даде ли същата дума на Рен?
Трепнах.
– Да. Но беше много отдавна.
– Очевидно не толкова отдавна за него – каза Нилима, гледайки в тъмнината зад стъклото.
– Очевидно. – Въздъхнах, докато се взирах в скръстените си ръце в скута. – И какво мислиш, че трябва да направя сега?
Нилима се протегна очарователно, след което отново зае същата позиция.
– Водиш си дневник, нали?
– Да
– Тогава бих те посъветвала да пишеш и за двамата. Изброй техните силни и слаби страни. Напиши какво особено харесваш в тях. Какво искаш да промениш. Това ще ти помогне да подредиш чувствата и мислите си.
През следващите няколко дни искрено се опитвах да запиша всичките си мисли и за двамата братя, но по някаква причина винаги се оказваше, че мога да пиша за Рен безкрайно, както множество добри, така и лоши неща, и макар че списъкът ми за Кишан да съдържаше само добри неща, беше много кратък. Решавайки, че не се старая достатъчно да го опозная, започнах да прекарвам повече време с него. Задавах му хиляди различни въпроси, а след това прилежно записвах отговорите му в дневника.
Освен това го целунах няколко пъти (с изследователска цел), опитвайки се да преценя обективно реакцията си. Според мен Кишан прие интереса ми, да не говорим за целувките, за чиста монета. С други думи, целувахме се често, но нито веднъж нито една от тези целувки не ми причини нещо подобно на това, което преживях с Рен. Въпреки всичките ми усилия, скоро се убедих, че дори не мога да повторя усещането от първата ни целувка, която се случи онази нощ, когато спомените на Рен се върнаха. В резултат на това в мен започнаха да се прокрадват подозрения, че колкото и да е странно Кишан няма нищо общо с тези усещания.
Една вечер, докато Кишан и аз се разхождахме по палубата, ми хрумна идеята да направя още един тест.
– Кишан, искам да проверя нещо. Ще ми помогнеш ли?
– Със сигурност! И така, какво трябва да направя?
– Стой тук. Не, зад мен! Това е, страхотно. Сега стой така.
Натрупах приличен заряд и го изпратих във водата. Бяла светкавица изскочи от дланта ми и изсъска в океана. Издигна се облак пара.
– Така, чудесно, сега застани близо до мен и ме притисни към гърдите си.
– Така ли?
– Да. Много добре. Сега облегни глава на рамото ми, хвани ръцете ми. Сложи твоите върху моите.
Кишан послушно прокара длани нагоре по ръцете ми и замръзна. Концентрирах се и излях цялата си енергия в мълнията, но вторият разряд не се различаваше от първия. Нямаше златно сияние, нямаше нажежена експлозия с безпрецедентна сила. И всепоглъщащото чувство за единение също не възникна. За да бъдем точни, изобщо нищо не се случи. Бялата светкавица изсъска и угасна. Гледах безизразно във водата.
– Какво има? – Попита Кишан. – Нещо не е наред ли?
Обърнах се към него с фалшива усмивка. След като го целунах леко по устните казах:
– Не! Няма абсолютно нищо! Беше глупава идея, забрави.
Тогава някъде отгоре чух подигравателно изсумтяване и видях Рен да се обляга на парапета. Той ме погледна и се усмихна с нахална, разбираща усмивка. Хвърлих му гневен поглед и нарочно целунах страстно Кишан. Той прегърна кръста ми и нетърпеливо отвърна на целувката. Когато вдигнах поглед отново, Рен беше намръщен.
Вечерта на същия ден Кишан отиде при кормчията и аз лежах в шезлонг на палубата на крайбрежната алея, любувайки се на звездите. Изведнъж усетих топло и познато придърпване в сърцето си и знаех, че той е там.
Дълбок, омагьосващ глас попита:
– Може ли да седна?
– Не.
– Искам да говоря с теб.
– Говори колкото си искаш, защото аз си тръгвам. Мисля, че стоях твърде дълго на слънце.
– Слънцето е залязло, Келси. Седни и ме изслушай.
Той придърпа друг шезлонг и легна до мен, с ръце зад главата.
– Колко дълго ще позволиш да продължава това, Келси?
– Нямам представа какво имаш предвид.
– Наистина ли? Видях как тестваше Кишан днес. Не изпитваш към него това, което изпитваш към мен. И ти самата не чувстваш към него това, което към мен.
– Грешиш! Нашата любов е красива като небето!
– „Любовта към небето прави човек небесно създание”.
– Точно така, ние имаме небесна любов!
– Изобщо нямах това предвид.
– Аз така го тълкувам!
– Чудесно. В такъв случай няма да имаш проблем да разтълкуваш следните думи: О, как напомня утрото любовно на априлски ден, променлив полет! Едва проблесне сълнцето гальовно и тъмен облак се издига на небето.
– Нашата любов беше отнесена не от облак, а от теб. Предупредих те за последствията, а ти каза… Чакай, да цитирам: „Няма да ми трябва друг шанс. Никога повече няма да те потърся.“ Това не са ли твоите думи?
Той направи гримаса.
– Бяха мои. Но…
– Не. Няма „но“! Няма връщане назад, Рен.
– Келси, направих го за теб. Не защото имах нужда, а за да те спася.
– Разбирам това, но стореното е сторено. Няма да нараня Кишан само защото ти, разбираш ли, си размислил! Не, Рен, ще трябва да живееш с последствията от решенията си, така както и аз!
Той се изправи и клекна до шезлонга ми. Хвана ръката ми и преплете пръстите си с моите.
– Забравяш нещо, yadala. Любовта не е следствие. И не е избор. Любовта е жажда, душата има нужда от нея, както тялото има нужда от вода. Любовта е ценна влага, която не само омекотява пресъхналото гърло, но и съживява един мъж. Тя го прави смел и великан, тя вдъхва в сърцето му смелостта да се бие с дракони в името на жената, която го моли за това. Отнеми влагата на любовта от мен и ще се разпадна на прах. Да го вземеш от някой, който умира от жажда, и да го дадеш на друг означава да проявиш жестокост, на която не съм и предполагал, че си способна.
Аз изсумтях възмутено, а той въздъхна.
– „За мен ти си сладко мъчение“ – Келси.
– Кой е казал това?
– Кое по-точно? Първата част – аз, втората – Емерсън.
– Ясно. Продължавай. Изглежда, че говориш за това как различните части на тялото ти се съживяват?
Той присви очи.
– Подиграваш ми се?
– Ами не мислиш ли, че прекаляваш с мелодрамата? – Свих пръстите си така, че все едно искам да щипна нещо. – Мъничко?
– Може би. Може би защото съм страхливец. Шекспир не напразно е написал, че „Страхливецът мре преживе сто пъти, но смелият човек вкусва смъртта само веднъж“.
– И как това те прави страхливец?
– Това че съм умирал много пъти, заради теб, и все още съм жив. Да те обичам е като да се опитвам да спася човек от царството на Хадес. Само глупакът ще търси отново и отново жена, която се бори с него на всяка крачка.
– О, так ли? Значи си глупак, а не страхливец.
Той се намръщи.
– Може би съм и двете. – Той се взира дълго в лицето ми, след което тихо попита: -Наистина ли поисках невъзможното, когато поисках да ме чакаш? Да вярваш в мен? Защото ти ми обеща, Келси. Не знаеш ли колко много те обичам?
Извърнах очи.
Рен продължи:
– Умирам всеки ден, докато сме разделени.
Побързах да прогоня чувството си за вина и призовах гордостта на помощ:
– Късметлия си, котките имат девет живота. За съжаление аз имам само един живот и едно сърце и то е дърпано и размятано толкова много, че се чудя как още бие!
– Може би трябва да спреш да предлагаш сърцето си на всеки, когото срещнеш? – Сухо посъветва Рен.
– Не се влюбвам във всеки срещнат мъж, независимо какво си мислиш, г-н Преувеличение! – Смушках го с пръст в гърдите. – Поне не развявам на показ оскъдно облечение ухажьорки с изкуствени гърди! Между другото ти ме отблъсна, а не аз теб! Вината е твоя, така че преодолей го!
– Нека просто кажем, че не очаквах веднага да се хванеш с някой друг. Струваше ми се, че на такъв малък кораб няма да може да постигнеш това. Но не, оставете Келси сама за пет минути и веднага ще се извие опашка от гаджета след нея. Всички мъже на борда участват в състезанието, нали?
Погледнах го с омраза.
– Сам каза, че Кишан и аз…
Той гневно разроши косата си.
– Знам какво казах! Тогава ми се стори, че е правилно. Но дори и тогава част от мен вярваше, че няма да го направиш. Не мислех, че мога да те убедя да обичаш някой друг. Направих грешка. Голяма грешка. Но сега сме квит, Келси. Ти ме изостави и аз те изоставих. Приключихме с това. Можем да обърнем страницата и да забравим.
– Не, не можем. Защото това вече не е само наш проблем. Сега е замесен и друг човек.
– Келси, винаги има някой друг замесен! Всичко, което правя, е да възстановя връзката ни, да ни спася от раздяла и, ще кажа без фалшива скромност, станах умел в изкуството да те измъквам от ръцете на други мъже. Колко бяха? Десет? Двадесет?
– Преувеличаваш.
Рен загуби търпение:
– Може би. Но знаеш ли какво? Достатъчно. Страхотно, просто страхотно. Просто давай, върви и продължавай да събираш фенклуб, защото аз винаги ще съм там, за да ги провалям и разпръсвам.
Една сълза се търкулна по бузата ми, замълчах няколко секунди, след това тихо проговорих:
– Рен, ти ме изостави. Ти сам ме тласна в ръцете на друг мъж. Наистина ли си мислеше, че можеш просто да щракнеш с пръсти и аз ще дотичам при теб като куче? Че мога да разбия сърцето на Кишан и да не съжалявам?
– Знам, че те нараних с действията си, накарах и двама ни да страдаме и знам много добре, че това ще нарани Кишан. Ако бях по-смел, щях да оставя всичко както е, но не мога. Ти ме попита защо се наричам страхливец. Аз съм страхливец, защото не искам да се откажа от теб. Дори не искам да мисля за това. Така че по-добре да свикнеш с това, защото няма да спра да се опитвам да те спечеля. Готов съм за нова битка за сърцето ти, iadala. Дори ако в тази битка, се изправя срещу теб
– Рен! Защо просто не приемеш решението ми?
– Не. Не мога. Защото ме обичаш толкова, колкото и аз теб, и ако трябва да го набия в упоритата ти глава, ще го направя.
– До тук беше с поезията, а?
Той въздъхна, хвана брадичката ми и ме обърна към него:
– Нямам нужда от поезия, prema. Всичко, от което имам нужда е да се приблежа достатъчно и да те докосна. – Той прокара върховете на пръстите си по врата ми към рамото ми.
Кръвта туптеше в слепоочията ми, устните ми трепереха, когато си поех шумно въздух.
– Сърцето ти знае. Душата ти помни. – Рен се наведе и целуна врата ми, едва докосвайки чувствителната кожа с устни. – Това е нещо, което не можеш да отречеш. Това е нещо, от което не можеш да се скриеш. Ти си предназначена за мен. Ти си моя – прошепна той тихо, без да отделя устни от врата ми. – „Че той роден е да те укроти така умело, че да станеш от Кет свирепа котка, на Кет сладка домашна котка …“.
Аз ахнах и го отблъснах с две ръце.
– Да не си посмял, Рен! Млъкни! Да не си посмял да продължиш с тези стихове!
– Келси…
– Не!
Скочих и побягнах, изпускайки книгата на палубата. Но все пак чух Рен да казва заплашително след мен:
– Бойните позиции са очертани и войските са готови за битка, priyatama. Колкото по-силен е противникът, толкова по-сладка е победата.
Не издържах, обърнах се през рамо и извиках:
– Вземи си победата и я натикай в муцуната си, тъп тигров нос! – След това позорно избягах от бойното поле, придружена от тихия му смях.
На следващата сутрин Кишан почука на вратата на каютата ми. В съня си бягах от бял тигър, който ме преследваше през джунглата. Когато Кишан отвори вратата, рязко седнах на леглото и извиках:
– Аз не съм твоята газела!
Той се засмя:
– Знам, че не си газела! Въпреки че краката ти са почти толкова дълги. Хм… Би било хубаво да те преследвам и да ги гледам…
Хвърлих възглавница по него.
– Защо ме събуди?
– Първо, часът е почти девет сутринта. И второ, пристигнахме на острова на зеления дракон. Така че ставай и се обличай бързо.
Назад към част 19 Напред към част 21
