Глава 27
БЕЗУМИЕ
Гласове. Шепот. Толкова съм жадна. Слънцето изгаря кожата ми. Болка. Пулсираща болка. Хладна ръка се опира на челото ми и мислено моля този, който прави това, да ми даде вода. Чувам възмутен глас: „Не си единственият, който я обича!“ Но не разбирам кой го казва. Студена, пареща студена течност капе в устата ми. Толкова е вкусно, толкова вкусно, разнася прохлада по цялото ми тяло. Не е достатъчно. Нуждая се от повече.
Чашата отново е поднесена до устните ми. Този път ми дадоха по-малко, не повече от чаена лъжичка. Облизах последните капки от устните си, отпуснах глава върху нечии топли гърди. И заспах.
Събудих се отново жадна, но треската беше преминала, а хладният ветрец приятно разхлаждаше горящата ми кожа. Отворих уста да поискам вода, но от устните ми се отрони само ридание.
– Будна е. Келси!
Чух гласа на Кишан, но не можех да отворя очи или да помръдна.
– Келси! Всичко ще бъде наред. Възстановяваш се.
„Възстановявам се? Възможно ли е?“ Акулата ухапа прасеца ми. Цялата долна част на крака висеше на парче кожа и няколко сухожилия. Не, не исках да си гледам краката, след като бях изтеглена в лодката, но не можах да се сдържа.
– Дай й още вода – каза Рен.
Рен! Той е жив! Той е спасен!
– Нямаш ли нужда и ти?
– Дай първо на нея. Ще оцелея.
„Той ще оцелее! Оцелее? Какво е станало?“
Исках да попитам за това, но вместо думи, отново излезе стон.
Някой докосна врата ми, тогава се чу гласът на Кишан:
– Огърлице, моля те, дай ни вода за пиене.
Кишан внимателно ме повдигна, опирайки главата ми на гърдите си. Премигнах няколко пъти, но не успях да фокусирам очите си. Тогава пред мен се появи чаша. Кишан я притисна към устните ми и аз преглътнах с удоволствие.
– Добре, че имаме огърлицата – каза Кишан. – Златният плод не може да направи обикновена вода.
Когато чашата беше празна, аз изграках:
– Още.
Кишан трябваше да напълни чашата още четири пъти, преди да кимна, че не искам повече. След като се напих, почувствах такъв прилив на сила, че дори можех да вдигна глава. Видях, че Кишан напълни отново чашата и я предложи на Рен. Беше вечер, плавахме по океана, залят от лунна светлина. Насилих се да държа очите си отворени и да огледам Рен. Докато се напи, бях овладяла зрението си дотолкова, че вече виждах един Рен вместо шест.
– Ти си… ранен – казах аз.
Гримасата на лицето на Рен се превърна в усмивка, но все още виждах колко много го боли.
– При мен всичко е наред.
Преместих поглед към гърдите му. И видях ужасен белег, като дъга, спускаща се от раменете до корема. Задавих се.
– Тя ли?! Виждам… прободни рани! – Започнах трескаво да си поемам въздух, след което се изкашлях дрезгаво.
Кишан ме вдигна и ме задържа, докато кашлицата утихна. Рен изчака търпеливо.
– Да. Тя почти ме прехапа наполовина. Счупи всички ребра отляво, смаза лявата ми ръка, гръбначния стълб и, изглежда, увреди сърцето и бъбреците.
– Но как… как се върна на лодката от този ад на акулите?
– Когато гигантската акула умря, благодарение на теб и тризъбеца, останалите същества се нахвърлиха върху нея. Няколко акули ме преследваха и ме хапеха по краката, но, честно казано, нямаха сериозни намерения. Няколко удара с тризъбец бяха достатъчни, за да охладят плама им. В това време Кишан ме забеляза и помоли Шала да направи въже, с което ме издърпа до лодката, преди акулите да ме изядат.
Треперейки, докоснах ръката му. Рен стисна пръстите ми и аз се облегнах на гърдите на Кишан, слаба като маргаритка след гръмотевична буря.
– Казахте, че се оправям… Но как? Трябваше да умра.
Рен погледна Кишан и кимна.
Кишан прочисти гърлото си.
– Дадохме ти нектара на безсмъртието, който взех в камандалу от фонтана на русалката. Ти умираше. Ти изкърви във водата, така че турникетът от шала вече не можеше да помогне. Сърцето ти биеше по-бавно, загуби съзнание. Животът те напускаше и не можех да направя нищо по въпроса. Тогава се сетих за русалката. Тя каза, че нейният нектар трябва да се използва само в краен случай. Не можех да те оставя да умреш, така че… затова взех камандалу… Отначало изглеждаше, че е твърде късно. В тялото ти нямаше достатъчно кръв, за да поддържа сърцето ти. Чух, че едва бие. Но тогава сърдечният ритъм се ускори. Започна да се лекуваш. Кракът ти оздравя пред очите ми. Бузите ти порозовяха и ти заспа дълбоко. Тогава разбрах, че си спасена.
– И аз ли съм безсмъртна?
Кишан размени погледи с Рен.
– Не знаем.
– Защо кожата ми гори?
– Може би е страничен ефект – предположи Кийшан.
– Или слънчево изгаряне – възрази Рен.
Стиснах ръката си със стон. Областта на кожата стана бяла, след това стана розова.
– Изглежда, че гори. Къде се намираме?
– Нямаме представа – засмя се Рен и затвори очи.
– Имаме ли храна? Бих хапнала супа.
Кишан с помощта на Златния плод ни приготви доматена супа, която е питателна и не тежка за отслабналия ни организъм. След това каза на мен и Рен да спим, докато той наблюдаваше океана. Кишан ме сложи на коленете си, прегърна ме и аз заспах.
Когато се събудих, вече се разсъмваше. Легнах на една страна, с глава на бедрото на Кишан. Едната ми ръка докосна студеното гладко дъно на лодката и си помислих. „Чудя се какъв е този материал? Фибростъкло? Откъде Колието разбра за фибростъкло?“ Прокарах ръка по хлъзгавата повърхност на дъното и се зарових в стръмно извитата страна. Тогава с голямо внимание раздвижих крака си и усетих само лека болка.
– Как се чувстваш? – Тихо попита Рен.
– Ами… днес едва ли ще пробягам маратонска дистанция, но ще живея. Защо не спиш?
– Поех длъжността от Кишан преди час.
От любопитство провесих ръка над борда на нашия кораб и се натъкнах на изпъкналите первази. Що за лодка е това? Сега видях, че цветът на нашия съд беше някак странен – ярко розов в центъра, постепенно избледняващ до мек корал и алабастър към страните. Кишан, закрил очите си с ръка, спеше в една от петте вертикални ниши на кораба.
– Това е гигантска черупка – каза Рен, забелязвайки недоумението ми.
– Красива е!
Той се усмихна.
– Само ти можеш да намериш нещо красиво в нашата ситуация.
– Не е вярно! Един поет винаги ще намери перфектната тема за стихотворение.
– Поетите пишат не само за красотата. Понякога пишат за скръбта, за злото, което се случва в света.
– Да, но и лошите неща могат да се опишат дори с красиви думи!
Рен въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Може би това не е така. – Той седна решително. – Нека прегледам крака ти, Келси.
Поклатих глава несигурно.
– Може би трябва да изчакаме, докато се върнем?
– Не знаем кога ще се върнем, но трябва да предотвратим инфекцията сега.
Веднага започнах да се задъхвам.
– Аз… не мога.
Лицето му омекна.
– Не е нужно да гледаш. Нека ти разкажа една история, докато махам превръзките.
– Аз… забрави всички истории, Рен. Ами ако кракът ми го няма? И само един пън е останал?
– Можеш ли да движиш пръстите си?
– Да. Тоест, струва ми се, че мога, но какво, ако това са фантомни усещания? Не искам да съм без крак!
– Ако това се случи, ще измислим нещо. Основното е, че си жива.
– Но никога няма да мога да ходя правилно. Няма да имам нормален живот. Ще бъда осакатена до края на живота си.
– Няма значение.
– Как няма значение? Как можеш да кажеш такова нещо? Защото тогава няма да мога да ти помогна да завършиш търсенето си! И не няма да мога… – спрях и замълчах.
Рен ме погледна.
– Какво няма да можеш да направиш?
Изчервих се
– Да се омъжа и да имам деца! Няма да мога да гледам децата си… Съпругът ми ще се срамува от мен. И това е само ако успея да убедя някого да се омъжи за мен.
Рен ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път.
– Това ли е всичко? Нямаш ли вече други страхове?
– Изглежда не.
– Значи се страхуваш, че няма да си привлекателна и няма да можеш да изпълняваш пълноценно задълженията си?
Аз кимнах.
– Може би не мога да се нарека нормален в пълния смисъл на думата, но през десетилетията на моя живот в цирка разбрах, че прословутата нормалност е илюзия. Какво значение има стандартът за нормалност, ако по-голямата част от човечеството не може и никога няма да може да достигне? Що се отнася до втория ти страх, съпруг, който се срамува от жена си, не е достоен за нея. И аз лично ще направя всичко, за да гарантирам, че такъв човек няма да се доближи до теб. Сега за страха ти от загуба на привлекателност за мъжете. Давам ти дума, че дори да загубиш двата си крака, за мен ще си останеш най-красивата и желана жена на света. – Той се усмихна и аз се свих. – Ами, както знаеш, и двамата родители са отговорни за децата. Ти и твоят съпруг ще можете да разпределите отговорностите така, че и на двамата да ви е удобно.
– Но аз ще му бъда в тежест!
– Няма. Ще облекчиш бремето му, защото ще го обичаш.
– Ще трябва да ме бута в инвалидна количка, като стара баба!
– Ще те отнася в леглото на ръце всяка вечер.
– Виждам, че си решен да ми попречиш да се самосъжалявам!
– Да. Мога ли сега да погледна крака ти?
– Добре!
Той се усмихна.
– Страхотно. Сега не мърдай.
Рен нареди на Шала внимателно да свали напоената с кръв превръзка от крака ми и да подготви чисти меки тъкани. Той поиска от Колието купа с топла вода. Първото нещо, което изскочи изпод бинтовете, бяха пръстите на краката ми и с удоволствие видях, че изглеждат розови и здрави. Но когато всички превръзки бяха махнати, затворих очи и се обърнах. Рен не каза нито дума, натопи салфетка във водата и започна да бърше крака ми. Съдейки по усещанията, кракът беше на мястото си, но все още не смеех да го погледна.
– Рен, говори с мен – помолих с усилие. – Разсей ме, моля.
Той запретна красивата ми някога, но сега спечена от сол пола подгъва на моята някога красива, но сега изсъхнала от сол пола и започна внимателно да разтрива коляното ми.
– Добре. Наскоро написах стихотворение. Ще стане ли?
Кимнах мълчаливо и изскимтях, когато той докосна болното място.
– Нарича се Затворено в клетка сълце.
Рен започна да казва стихотворението и топлият му глас ме обгърна, успокоявайки ме, както само той можеше.
Загива ли сърцето в клетка?
Не! Тупти дори по-силно.
Бие то
Пренено не от ключалка и железни решетки,
А от собствената му ръка..
Той смазва своето сърце, тъй натежало.
Възпира ог
Оформя го, вида обикновен да му възвърне
Използва своята огромна воля да го удържи.
И все пак то се бори, та от хватката да се изтръгне.
Буйно и неукротимо,
Покой то може да намери
Само в джунглата.
Място, където е свободно
Място, където е добре дошло.
Там то покой намира,
Когато го прегърнат ръцете и – листата.
Ала изгубена е пътеката към джунглата.
И затова
Той обикаля в кръг из тясната си клетка
Бди
В очакване на онзи миг,
Когато сърцето му жадувано
Ще бъде пуснато на свобода.
Рен исвърши и изстиска салфетката.
– Сега можеш да погледнеш, ако искаш. Кракът ти ще се оправи.
Отворих съвсем леко очи и погледнах на долу. Тънък розов белег минаваше от коляното до глезена. Рен го докосна леко, прокарвайки пръсти по цялата дължина. Потръпнах.
– Явно той погрешно е изтълкувал реакцията ми:
– Боли ли? Изобщо не изглежда зле.
– Не, не боли. Просто щипе леко.
Рен кимна и покри с длан задната част на прасеца ми като стисна леко.
– Така всъщност е приятно! Може би един масаж ще помогне, след като раната заздравее още малко.
– Когато пожелаеш.
Докоснах ръката му.
– Благодаря ти. Аз… твоето стихотворение… прекрасно е!
– Пак заповядай – усмихна се Рен. – И благодаря за милите думи, di ke dadkan.
Натъжена, аз се приближих до него, сложих ръка на сърцето му.
– Това не е поема за Локеш, не е за цирка, не е за загуба на памет, нали?
– Не, не става въпрос за това – тихо отвърна Рен. Той покри ръката ми със своята, държейки я здраво.
Една сълза се търкулна по бузата ми.
– Рен, аз…
Тук Кишан изсумтя, когато слънцето се издигна високо над хоризонта и светеше право в очите му. Седнал, той потърка сънените си очи и се приближи. След това с доволно ръмжене той обви ръце около кръста ми и ме притисна към гърдите си.
– Бъди внимателен! – Каза му Рен.
– О, съжалявам – уплаши се Кишан. – Нараних ли те?
– Не. Рен изми крака ми. Виж! Изглежда много по-добре.
Кишан внимателно прегледа раната ми.
– Изглежда, че сте се справили. – Той потърка носа си във врата ми, без да обръща внимание на заплашителното ръмжене, идващо от другата страна на нашата плаваща черупка. – Добро утро, билаута. Какво пропуснах?
– Нищо. Само стихотворение.
– Тогава се радвам, че пропуснах тази част – засмя се Кишан.
Побутнах го с лакът.
– Дръж се вежливо!
– Да скъпа моя.
– Така е по-добре. Може ли да закусим?
Рен и Кишан се съгласиха, че опасността е отминала и закусихме обилно. След като приключих с храненето, се настаних удобно в естествено оформената седалка в мидената черупка.
– Е, сега какво ще правим? – Попитах.
– Може би трябва да повикаме някой дракон за помощ? – Предложи Кишан.
– Не мисля, че вече могат да ни помогнат – каза Рен. – Освен това не искаме лудият Лузлонг да се появи и да ни подложи на друго предизвикателство.
– Не! – Възкликнах, потръпвайки само при спомена как Луцелун едва не уби моите тигри. – Добре, не знам какво ще правим, но знам едно нещо със сигурност – днес е по-добре да стоя далеч от слънцето.
Завъртях замислено пръст в малката дупчица в седефената стена на мидата и изведнъж в главата ми дойде гениална мисъл.
– Рен! Можеш ли да използваш тризъбеца, за да направиш още три такива дупки? Така че да има две от всяка страна и на еднакво разстояние една от друга?
Той седна до нея и пъхна пръста си в дупката.
– Със същият размер?
– Да. Трябва да са достатъчно големи, за да можем да прекараме въже през тях.
Рен кимна и извади тризъбеца.
Кишан се приближи до мен.
– Какво си намислила?
– Защо да не опитаме да използваме силата на вятъра, за да стигнем по-бързо до кораба?
– Добра идея! Всичко е по-добро от това да се мотаеш над града на акулите!
– Град на акулите? Кажи, че се шегуваш!
– Аз? – Кишан повдигна вежди, когато видя изкривеното ми лице. – Разбира се, че се шегувам!
– Не, не се шегуваш. Те са навсякъде, нали?
Той трепна.
– Е да. Цяла нощ ги чувах да плискат около лодката.
Изкрещях неволно и затворих очи, молейки се планът ми да не ни преобърне в гъмжащия от акули океан. Събирайки сили, помолих Шала да направи за нас нещо сато парашут под формата на хвърчило и след като съберем благоприятни ветрове, да ни закара възможно най-плавно в посоката на Дешен.
Когато вятърът се усили, Рен и Кишан пуснаха парашута в небето. Здравият плат се изви като платно и започна да ни тегли напред. Известно време подскачахме силно по вълните, но Рен бързо се премести на друго място и лодката ни се изравни. Въпреки всичко пътуването се оказа доста приятно. Рен, с помощта на Шала, изгради прекрасен слънчев навес и предложи леки закуски с помощна на Златният плод.
Хрускахме солени бисквити пекорино и си бъбрихме, без да откъсваме очи от океана за нашата яхта. Когато бяхме на няколко мили от мястото на ужасния пир с акули, станах толкова смела, че провесих ръка отстрани и изплакнах пръстите си във водата. Уморена, задрямах и спах през по-голямата част от пътя.
Утрото мина, денят премина във вечер, но „Дешен“ все още не се виждаше. И тогава облаците се втурнаха и скоро се озовахме в гъста мъгла.
– Може би сме били отведени на острова на синия дракон? – Предложих.
Решихме, че ще изпращам светлинен сигнал приблизително на всеки петнадесет минути и след четвъртата светкавица Кишан най-накрая чу нещо. Братята хванаха въжето, за да завият малко надясно, а на мен ми казаха да пусна още една светкавица. Този път видях с очите си слабо отражение в мъглата. Тогава вятърът утихна и нашият парашут легна във водата.
Рен го дръпна в лодката. Друга светкавица озари небето точно над главите ни. Когато червената светлина изгасна, нашият лодка се удари в гладката страна на яхтата. Кишан ни акостира и аз едва не се разплаках от щастие.
– Хей! – Чу се познат глас от мъглата.
– Господин Кадам! О, г-н Кадам! Тук сме!
Любезното лице на г-н Кадъм изплува от сивата мъгла.
Сияещ от радост, той помогна на Кишан да дръпне лодката настрани.
– Ба, къде намерихте такъв странен съд? – Учуди се г-н Кадам, гледайки нашата лодка.
– Това е мида! – Извиках. – Колието я направи за нас!
– Еха! Тогава да я вземем на борда. Дайте ми ръката си, г-це Келси.
– Държа я. – Рен ме вдигна и като по чудо успя да се изкачи по стълбата до мокрия гараж, докато Кишан и г-н Кадам издърпаха нашата лодка нагоре по стълбата и затвориха люка.
– О, госпожице Келси, пак ли сте наранена?
– Да! – Аз кимнах. – Този път щях да умра, но Кишан ме върна към живота. Имаме толкова много да ви разказваме!
– Мога да си представя. Но първо ще помоля Нилима да ти помогне да си легнеш. Рен, може ли да ходи?
– Още не е пробвала.
– Свали ме долу, Рен. Изглежда, че мога да стоя.
Той внимателно ме изправи на крака и протегна ръката си, за да мога да се подпра на нея, ако искам да направя крачка. Оказа се, че само малко накуцвам. Освен това чувствах скованост в мускулите си.
– Мисля, че всичко ще бъде наред, особено след добър масаж.
– Мога да го направя – казаха братята в един глас.
Разсмях се.
– Какъв късмет, че имам два крака! – Наведох се, прокарах ръка по червения белег, след което сравних двата си крака. Въздъхнах, уверявайки се, че сега имам белег на всеки – единият от зъбите на акула, другият от пипалата на кракена.
– Мисля, че с Нилима можем да се справим с всичко, така че гледайте си работата. И трябва да говоря с г-н Кадам.
– Ще остана с теб – предложи Рен.
– Не, аз ще остана с нея – възмути се Кишан.
– Ще се оправя, не се притеснявайте. До скоро.
Пуснаха ме неохотно, подпряна на ръката на господин Кадам. След няколко крачки той прегърна кръста ми и въздъхна:
– Виждам, че не си им казала нищо.
Не трябваше да питам какво има предвид. Само поклатих глава.
– Виждате ли, вече беше пълно с опасности. Не исках да ги натоварвам с това. Ако знаеха, как ви видях вас и Локеш в Погодата, щяха да искат да се изправят срещу него веднага.
Господин Кадам кимна замислено.
– Но те трябва да знаят за това… И колкото по-рано, толкова по-добре.
– Нека поне да поспим малко тази вечер. Новото ми мото е: „Битка след битка и така до победа“.
– Вие също изглеждате уморена, мис Келси. Вие също трябва да почивате.
Господин Кадам настоя да отложим всички разговори за вечерта, придружи ме до вратата на каютата и си тръгна. Пуснах душа и свалих бижутата. Нилима ми помогна да откопчая огърлицата. Вземайки я в ръце, тя не можа да не възкликне с възхищение:
– О, каква красота!
– Наистина! Може да създава вода и командва всички обитатели на океана. Трябва да разберем възможно най-скоро какво друго може да прави.
– Мога ли да пробвам?
– Да.
– Скъпо Колие, моля те, напълни гореща вана за Келси!
Ваната моментално се напълни и Нилима се зарадва.
– Много хубаво – усмихнах се аз – въпреки че първо щях да си взема душ, за да измия цялата сол.
– Да, разбира се. И след това ще бъде възможно да се гмурнете в топла вода.
Изтръпнах. От самата мисъл за гмуркане ми се гадеше. Освен това бях почти сигурна, че никога повече няма да се гмуркам през живота си. Пред очите ми отново израсна огромна акула с отворена хищническа паст.
– Може би ще се гмурна във ваната някой друг път. Днес душът ми е достатъчен.
Нилима кимна и ми помогна да сваля роклята си. Тя поклати унило глава, гледайки безнадеждно съсипания плат, прокара ръка по бродерията.
– Представям си колко е било красиво!
– Ами да – потвърдих – само че ми беше ужасно неудобно в него!
– Защо?
– Горнището е твърде късо.
– Имаш предвид чоли? – Попита Нилима. – О, имаме много разновидности на тези дрехи в Индия, от древните до най-модерните. Но тези се носят толкова късо не за да показват тялото ти, а за да не ти е толкова горещо!
Повдигнах изразително вежди, Нилима се засмя.
– Добре, отказвам се. Готова съм да призная, че понякога се носят именно с цел да привлекат вниманието на мъжете.
– Много ефективно – съгласих се аз. – Даже твърде много.
Нилима разплете косата ми, извади всички бижута от косата ми, възхищавайки се на всеки предмет. От душа се лееше пара. Нилима разкопча чолито на гърба ми и си тръгна, а аз стоях дълго, дълго време под гореща вода, измих косата си и се търках до изскърцване. Когато излязох, увивайки се в широк халат, Нилима ми донесе дрехи. Тя среса дългата ми мокра коса, а аз намазах с лосион изгорелите си ръце и крака.
– Нилима, подстрижи ме, моля. Моля те! – Виждайки, че тя клати глава, аз припряно казах: – Честно казано, много е дълга! Омръзна ми да се занимавам с косата си. Не е необходимо да е много късо, достатъчно е поне до средата на гърба.
– Рен ще се ядосва.
– Сега няма значение.
– Защо?
Аз въздъхнах.
– Разделихме се. Казах му, че съм избрал Кишан.
Нилима замръзна за момент с вдигнат гребен в ръката си, след което бавно изрече:
– Ясно.
– Кишан не се интересува колко дълга е косата ми и дали може да се сплете, така че защо трябва да се боря с оформянето и всеки ден?
– Много добре, мис Келси. Но ако Рен попита, ще кажа, че си го направила сама.
– Съгласна.
Тя отряза косата ми до лопатките и я сплете на плитка. Облякох тениска и стари дънки и отидох боса да намеря останалите.
Нилима остана в рулевата рубка, докато господин Кадам ни събра в салона на слънчевата палуба. Докато се хранихме, се редувахме да му разказваме всичко, което ни се е случило. Господин Кадам, както винаги, си водеше бележки и от време на време ни молеше да повторим инструкциите на дракона, след това на русалката, като ни умоляваше да ги възпроизведем възможно най-точно. Показах му огърлицата, която той дълго разглеждаше в ръцете си, след което я скицира в бележника си с най-голяма точност. Заедно с рисунката г-н Кадам записа всички пъти, когато сме използвали огърлицата, добавяйки, че очаква с нетърпение да проучи по-подробно възможностите на новия подарък.
– Намерих за любопитно, че вие, госпожице Келси, не сте се излекували след ухапване от акула, въпреки че сте били в магическото царство. Спомнете си колко бързо се оправихте в Шангри-ла, където ви нападна мечка, измърмори замислено господин Кадам.
– Да, но в Кишкинд, аз не се излекувах – напомних му.
– Въпреки това вие се възстановихте сама от ухапване от кракен, въпреки че отне време. Мисля, че може да има няколко обяснения за това. Първо, възможно е в Шангри-ла да няма нито смърт, нито болест. Вероятно има нещо общо със самата природа на тази страна и нейния закон да не се наранява нищо живо. Второ, можем да предположим, че само основните пазители на съкровищата са способни да причинят смъртоносни щети. Трето, може би само несмъртни рани се лекуват сами в магическите светове. Както и да е, вие, госпожице Келси, трябва да внимавате! Дори в магически светове можете да умрете. Всички бяхме късметлии, че Кишан е имал със себе си камандалу с нектара на безсмъртието. Последният случай веднага разсея две наши погрешни схващания. Отсега нататък знаем, че амулетът не предпазва госпожица Келси от възможността да бъде сериозно наранена, а престоят в магически светове изобщо не гарантира изцеление. – Г-н Кадам ме потупа по коляното. – Не можем да си позволим да те загубим, скъпа.
Той огледа всички ни.
– Отсега нататък всички трябва да сме на стража ден и нощ, за да предпазим мис Келси от опасност.
Братята кимнаха.
Когато свърши да пише, г-н Кадам остави бележника си, скръсти длани и притисна пръсти към устните си. Той потупа замислено устните си и каза:
– Може би това е всичко. Остава само да ви кажем, че всичките пет бродирани дракона са изчезнали от кимоното на лейди Копринена буба. Веднага щом стъпвахте в царството на следващия дракон, изображението се променяше, според този знак Нилима и аз научавахме за вашия напредък. А преди два дни и петте дракона ги нямаше.
– Точно когато влязохме в Седмата пагода! – Аз ахнах.
– Все още имаме секстанта и диска, но мисля, че ще изчезнат след време – продължи г-н Кадам, като ми кимна. – Нилима и аз предполагаме, че за нас ще се отвори проход в океана, подобен на Портата на Духа или на прохода, който някога открихме под статуята на Угра Нарасимха. Чрез този проход „Дешен“ ще се върне назад в нашето време.
Утре ще стигнем до мястото, където за първи път срещнахме червения дракон, да се надяваме, че оттам ще стигнем някак до Бреговия храм. Но днес искам да хвърля котва в открития океан и да се наспя добре. Едно предчувствие ми подсказва, че много скоро ни очаква нова битка и искам всички да сме готови за нея. Мис Келси! Мисля, че е време да споделите какво се случи във вашето видение.
Преглътнах нервно и погледнах братята.
– Когато имах видение… когато ме попитахте в храма какво каза Локеш, пропуснах нещо. Аз… излъгах.
Рен се наведе към мен.
– Какво имаш предвид?
– Първо, капитан Диксън е мъртъв.
Г-н Кадам изчака братята да приемат тази новина и продължи вместо мен:
– Локеш уби моя приятел. Г-ца Келси и аз видяхме това и горчиво скърбя за загубата. Първият ми импулс беше да потърся всички останали членове на екипажа и да осигуря тяхната безопасност, но не можем да рискуваме да се върнем в Махабалипурам, знаейки, че Локеш може още да е там. Може вече да се е разправил с другите. Надявам се поне един от тях да е оцелял, но в дълбините на душата си не вярвам. Въпреки това, веднага щом сме в безопасност, ще изпратя хората си да ги потърсят.
– Какво друго? – Тихо попита Рен.
– Ъ-ъ-ъ… Очевидно Локеш сега е обсебен от амулетите – казах и се задавих.
Господин Кадъм се усмихна съчувствено.
– Той прояви интерес към мис Келси. Той… той иска да я има.
Рен скочи рязко, Кишан стисна юмруци.
– Ще го убия! – Изруга Рен. – Няма да я докосне!
– Не мисля, че е воден от желанието да я притежава, поне не само това – добави г-н Кадъм предпазливо. – Локеш иска да улови силата, която чувства, че има в мис Келси. Той иска… иска тя да му роди син.
И двамата братя реагираха на това изявление по различни начини. Рен стисна юмруци с такава сила, че кокалчетата му побеляха, а пръстите му се извиха като тигрови нокти, готов незабавно да разкъса някого на парчета.
Но Кишан притисна глава в раменете си и млъкна. Лицето му посивя.
– Вината е моя – тихо каза той.
– За какво говориш?! – Протестирах, докосвайки ръката му.
– Когато се бихме в лагера на Байга, аз го дразнех… Тогава взех твоя образ, а той ме видя как размахвам чакрама.
– Уверявам те, няма нищо общо със случая! – Каза твърдо господин Кадъм. – Мисля, че Локеш отдавна е завиждал на силата на семейство Раджарам и е мечтал да вземе тази власт за себе си. В крайна сметка той не успя да разбие семейството ви. Бягали сте много пъти от мрежите, които той поставяше, а той не обича да губи. Що се отнася до сина, той мечтаеше за него от много време, от много векове. По времето, когато ти беше млад, той имаше същата алчна страст към друга жена.
– Към майка ни – глухо каза Рен.
– Да. Той мечтаеше да я залови, но тя избяга от тази съдба. Сега той иска мис Келси. В нашето видение той беше на палубата на някакъв кораб, сигурен съм, че чака нашето завръщане.
– Той няма да я докосне – изръмжа Кишан.
– Трябва да я скрием – добави Рен.
– Хей, почакай! – Аз се намесих. – Първо, имате нужда от мен. Имам силата на светкавицата, така че можем сами да атакуваме бандитите на Локеш!
Господин Кадъм забарабани с пръсти по устната си.
– Може би този път съм съгласен с мис Келси. Сигурен съм, че можем да спечелим тази битка, ако ударим бързо и с цялата си сила. Не мисля, че ще се опитат да ни убият. Най-вероятно ще използват отново оръжия за зашеметяване. В такъв случай можем да използваме корпуса на кораба като щит, мис Келси ще се опита да удари нападателите от разстояние. Бих искал да избегнем ръкопашния бой, ако е възможно, нашето предимство е че имаме, да кажем, оръжия с голям обсег… Починете си възможно най-добре, а аз засега ще работя по плана. Да се надяваме, че ще успеем да избегнем срещата, но трябва да се подготвим за най-лошото. Така че утре всички трябва да са в пълна бойна готовност.
Рен се обърна към тъмния прозорец и попита:
– Защо не ни каза нищо, Келси?
Нервно изтрих потните си длани в дънките си.
– Не исках да ви разсейвам… Ако не успеехме да изплуваме, така или иначе нямаше да има значение. Реших, че все пак ще имаме време да поговорим за всичко.
Той се обърна рязко към мен.
– Не прави това повече. Бъди честна. Лично аз се справям много по-добре с лошите новини, когато се съобщават незабавно и открито. Моля те, бъди честна с мен.
– Добре – отвърнах, отклонявайки очи.
Когато срещата приключи, Кишан и аз отидохме в моята каюта, а Рен ни последва, спазвайки дистанция.
– Сега имаме огърлицата, което означава, че и двамата можете да бъдете хора осемнадесет часа на ден! – Възкликнах аз. – Остава ни само една задача за изпълнение.
Кишан кимна разсеяно и ме целуна по челото.
– Осемнадесет часа, казваш? Звучи като цяла вечност. – Той се усмихна и ме побутна към вратата. – Рен и аз трябва да поговорим. Ще се видим сутринта, става ли?
Леко изненадана, кимнах и си легнах.
Кишан не се върна в стаята ми тази нощ, което беше за добро, тъй като няколко пъти се събуждах от кошмари. Накрая трябваше да запаля нощната лампа, за да не изглежда, че отново се лутам в черните дълбини. На сутринта погледнах в съседната стая и видях, че Кишан спи дълбоко, легнал по корем.
Тихо затворих вратата и отидох да закуся. Г-н Кадам и Нилима вече седяха на масата и когато се настаних, Рен влезе, току-що измит и ухаещ. Той си взе чиния, пълна с палачинки, намаза ги с фъстъчено масло, нарязани банани и ги поля с кленов сироп.
Побързах да скрия усмивката си в чаша мляко. Рен седна до мен.
– Добре ли спа?
– Да. А ти?
– Преди спях по-добре – отвърна той и се усмихна, сякаш си спомни нещо смешно. – Но не беше зле. Къде е Кишан?
– Спи. Не съм го будила.
Рен се намръщи.
– Той трябва да бъде по-чувствителен, когато става въпрос за теб. Трябва да отваря очи всеки път, когато ти се раздвижеш.
– Да, сякаш и преди не съм била в опасност – вдигнах рамене. – Освен това не мисля, че спи толкова дълбоко. Или може би просто не ме е чул.
– Как не те е чул?
– Той спа в стаята си.
Рен се усмихна широко.
– Скарахте се, а?
– Не. И като цяло не те засяга къде спи.
– Моя е, ако не се грижи добре за теб.
Въздъхнах и взех чинията си.
– Г-н Кадам, стигнахме ли вече?
– Ако нищо не пречи, ще сме там след няколко часа. Така че засега няма повод за притеснение. Ще ви предупредя предварително.
Рен глътна последната палачинка и попита:
– Искаш ли да играем на Парчизи, докато чакате…? – Той направи пауза и се поправи: – Докато чакаме?
– С удоволствие. Само не и Парчизи. Да играем на железници. Г-н Кадам, има тази игра, нали?
– Разбира се, както всички други настолни игри, които сте поръчали, госпожице Келси.
Хванах ръката на Рен.
– Да тръгваме. Давам ти разрешение да играеш със синьото поле.
След около час Рен внимателно огледа полето, постави джокера и постави последния си влак.
– Печеля.
– Не толкова бързо! – Намръщих се. – Трябва да преброим точките.
– Предполагам, че ситуацията е очевидна и без изчисления.
– Не е задължително! – Възкликнах възмутено. – Имам най-дългите състави и големи секции. Или се страхуваш да използваш математическите си умения?
– Искаш да кажеш, че не мога да смятам?
– Не. Намеквам, че са минали толкова години, откакто си завършил основно училище. Не се срамувай.
– Определено трябва да ти бъде даден урок по добри обноски!
– Мислил ли си да издадееш специален закон за забрана на подигравките с Върховния княз и Великия покровител на Муджулейското царство?
– Моята титла е велик принц и върховен защитник на империята Муджулай, но да, може да обмисля издаването на указ.
– И какво ще ми направят, ако го престъпя? Ще ми отрежеш главата?
Рен се ухили дяволито.
– В момента обмислям няколко начина да ти затворя устата, единственото, което ме спира е, че наказанието може да ти хареса твърде много. – Той сбърчи вежди с престорена сериозност. – Може би просто ще те хвърля в басейна.
Усмивката изчезна от лицето му, когато ме видя да побелявам.
– Какво има, Келси? – Рен помете игралното поле от масата, сграбчи ръката ми. Колите и влаковете се пръснаха в различни посоки, играта беше забравена. – Какво става? – Попита тихо той, галейки бузата ми.
– Не мисля, че някога ще мога да вляза отново във водата. Снощи дори не можах да се накарам да вляза във ваната. Веднага ми притъмня пред очите и навсякъде виждам устата на акулата. Цяла нощ сънувах кошмари.
– Съжалявам, anmol mochi. Мога ли да ти помогна?
– Не. Не можеш. – Въздъхнах. – Ще изчезне от само себе си с времето. Надявам се. Защото преди това обичах да се гмуркам.
Рен кимна, изправи се и ми предложи ръката си. Усмихвайки се лукаво, той каза:
– В такъв случай ти налагам следното наказание: под мое наблюдение махни всички чипове и карти от масата!
– Какво ужасно наказание, велики господарю! Може би това е най-ефективният инструмент срещу подигравките.
Започнах да слагам малките влакчета и вагончета в торби и, смеейки се, но след известно време го пуснах. Когато се наведох да вдигна капака на кутията от пода, късата ми плитка падна през рамото ми. Рен се приближи и я дръпна.
– Мислиш, че не съм забелязал?
– Знаех, че вероятно ще забележиш. Но се изненадах, че не каза нищо на закуска.
– Забелязах, просто… Съжалявам, Келси. Не трябваше да се държа така. – Рен замислено завъртя панделката в пръстите си. – Когато подряза косата си, след като се разделихме, имах чувството, че си прекъснала всички връзки с мен. Ето защо се уплаших, когато ти и Нилима отново се канехте да скъсиш косата. Беше ми трудно да се примиря с това. Знам, че това е само моята фантазия, но имам чувството, че ти ми принадлежиш с дълга коса, а на Кишан с къса коса. – Той въздъхна. – Но ти си красива с всякаква прическа, макар че аз най-много харесвам плитките.
Той пусна плитката ми, прокара пръсти около овала на лицето ми и пристъпи по-близо. Затаих дъх, възхищавайки се на красивия мъж, който се канеше да ме целуне.
– Келси! Келси, къде си? – Чу се силен вик и Кишан изтича по стълбата към нас на палубата.
– Тук съм! – Извиках в паника, отскачайки от Рен.
Кишан се приближи до мен и, сякаш не забелязвайки висящото напрежение, ме целуна силно по бузата.
– Почти стигнахме! Г-н Кадам ни вика в рулевата рубка.
Той ме хвана за ръката и ме завлече до стълбата. Рен го последва мълчаливо. Усетих очите му върху гърба си, от което ръцете ми настръхнаха, и се вслушах в звука на стъпките му.
Когато заобиколихме палубата и се приближихме до рулевата рубка, Рен изведнъж каза:
– Кишан, би ли спал тази вечер в стаята на Келси?
Обърнах се и погледнах Рен, който изглеждаше така, сякаш беше глътнал лъжица горчива отвара.
Кишан завъртя очи, после предизвикателно кръстоса ръце.
– Защо?
– Защото тя сънува кошмари – отговори Рен. – И спи по-добре с тигър до себе си.
Намръщих се.
– Рен, не е нужно да уреждаш…
– Нека помогна, Келси.
– Чудесно! Да моля! Можете да се споразумеете за всичко помежду си, аз не ви трябвам! – Измърморих и започнах да се катеря по стълбата, а тези двамата веднага започнаха да си шушукат зад гърба ми. Завъртях очи, влязох в кабината и се отпуснах на един стол.
– Е, какви са новините?
– Готови сме да навлезем във водите на Царството на червения дракон.
Половин час по-късно братята и аз гледахме зад борда, докато г-н Кадам и Нилима обикаляха територията на червения дракон. Нищо не видяхме и нищо интересно не се случи. Нищичко. Не намерихме никакъв проход, нямахме представа какво да правим по-нататък. Лонгджун също не се появи. До вечерта разбрах, че напълно ще полудея, ако продължа да гледам океана. Когато се обърнах от прозореца, нещо меко се появи под ръката ми. Кимоното на Копринената буба.
Разстилайки го на масата, проследих с пръст звездата, бродирана отпред, която вече беше напълно завършена. Обръщайки кимоното, се уверих, че петте дракона наистина са изчезнали, но знаците им остават на мястото си. Погалих облаците и светкавиците на зеления дракон с пръсти, обърнах отново тъканта и начертах линия до Храма на брега.
– Закарай ни у дома – помолих аз.
Копринените нишки бяха опънати, корабът се наклони настрани.
– Какво стана? – извика г-н Кадъм.
– Докоснах кимоното и поисках да ме заведат у дома.
Нилима и г-н Кадам се отдръпнаха от уредите, където всички светлини пулсираха лудо. Секстантът и небесният диск трепнаха и изчезнаха. Рен и Кишан се превърнаха в тигри и седнаха в краката ми, всеки от своята страна. Тъканта се раздвижи под пръстите ми и аз показах на г-н Кадам малка бродирана лодка, носеща се по новообразуваната верига от шевове към Крайбрежния храм.
– Изглежда, че започнахме да се движим в правилния момент – въздъхна г-н Кадам с облекчение. – Мисля, че Лейди Копринена буба ни води към дома.
Аз се отпуснах на стола и също въздъхнах.
– Значи имаме малко време, преди да се върнем?
– Предполагам. Последния път пътуването между световете ни отне почти двадесет часа.
– Значи ще пристигнем призори или рано сутринта. Според мен това е просто прекрасно, имайки предвид какво ни очаква при пристигането. Рен и Кишан трябва да бъдат шест часа в тигрови кожи. – Погалих главата на Рен и почесах Кишан зад ухото. – Честно казано, в човешка форма те далеч не са толкова славни бойци, колкото в котешка форма. – Дръпнах ухото на Рен с усмивка. – Е, не можеш ли да ми се подиграеш, тигре?
Рен изръмжа красноречиво, давайки да се разбере, че ще запомни добре това и ще ме накара да си платя изцяло. Аз се изкикотих.
Г-н Кадам се зарови в картите си и аз изгладих кимоното си на колене. Като го обърнах отново, видях, че и петте дракона са се върнали. Синият хъркаше тихо, белият кимаше и се усмихваше приветливо, червения се усмихваше, зеленият намигаше, а златният се блъскаше панически и криеше глава в купчина съкровища.
Засмях се и ги погалих всички.
– Колко се радвам да ви видя отново!
Вечерта вечерях с тигрите и много им се смях, когато и двамата започнаха нагло да настояват да ги храня с ръка. Страшно много ми липсваха тигрите и весело ги гълчах, наричайки ги огромни глезени котки, когато ми облизваха омазаните от месото пръсти.
След вечеря им прочетох приказки на Братя Грим, облегната на страната на Рен. Кишан се изтегна до мен, подпрял глава на крака ми. След известно време се размърдах неспокойно и го помолих да махне главата си.
– Съжалявам, коте, но кракът все още ме боли.
Рен изръмжа раздразнено.
– Ти си трай! – Закачливо го тупнах по рамото. – Просто не знаеше, но сега вече ще знае.
Когато и двамата се успокоиха, прекарах още един час в четене на „Жабока цар“, „Палечка“ и „Лъвът и принцесата“, любимата ми версия на приказката за красавицата и звяра. И тогава се затътрих сънливо към каютата си, придружена от двата тигъра.
Кишан скочи на леглото ми, Рен легна на пода. Преоблякох се в банята и се качих на леглото. Кишан вече беше заспал, а Рен веднага вдигна глава, така че го почесах зад ушите.
– Лека нощ – прошепнах, потъвайки в дълбок, лечебен сън без сънища.
Призори яхтата се наклони толкова рязко, че се изтъркулих от леглото право върху Рен. Той веднага се превърна в човек и ме дръпна настрани секунда преди тежката библиотека да се срути на мястото, където преди малко лежах.
Кишан скочи от леглото, също се превърна в човек и се втурна към вратата.
– Чакам ви в рулевата рубка! – Извика той от коридора.
Отидох да се преоблека, а Рен събра оръжията ни. Излязох от банята, разтривайки подутината на челото си, удряйки се в стената, когато корабът отново беше наклонен.
– Странно – отбелязах, когато корабът отново се изравни. – Стори ми се, че вълните се удрят подозрително ритмично. Не прилича на буря.
– Правилно. И аз го забелязах. – Рен сложи Фаниндра на ръката ми, закопча огърлицата Дурга около врата ми, опаса ме с Шал и сложи Златния плод в колчана ми. Самият той държеше гадата в ръката си, на колана му висеше тризъбеца.
– Взе ли всичко необходимо? – Попитах, докато вървях към вратата.
Той се усмихна и докосна бузата ми.
– Да. Всичко, от което се нуждая, е тук.
Покрих ръката му с моята, той вдигна ръката ми към устните си. Нова вълна ме хвърли в обятията му.
– Трябва да тръгваме – прошепнах.
– Да – отвърна Рен, без да помръдне.
Целунах го по бузата.
– Да вървим, тигре. Нека поговорим по-късно.
Той се усмихна и ме измъкна от стаята. Втурнахме се напред по стъпалата.
– Нападнати ли сме? – Извиках, докато бягах. – Пак морско чудовище?
Преди Рен да успее да отговори, бяхме на палубата и замръзнах на място, когато видях Бреговия храм пред себе си.
– Пристигнахме!
Пред нас лежеше град Махабалипурам. За секунди нашата яхта подмина града и се втурна покрай брега. Не акостирахме, а продължихме да се движим и то с висока скорост.
– Келси! Тук!
Едва имах време да хвана протегнатата ръка на Рен, когато нова вълна удари борда на яхтата, като я наклони настрани. Неспособна да се съпротивлявам, излетях настрани, но Рен ме хвана, притисна ме към гърдите си с една ръка, а с другата се хвана за парапета.
– Благодаря – прошепнах, когато отново усетих твърдия под под краката си.
– Удоволствието е мое. – Той се усмихна и обви ръце около кръста ми.
Когато нахлухме в рулевата рубка, развълнуваният г-н Кадам ни обясни ситуацията:
– Нападат ни. Нямах представа, че има такава сила!
Гигантски вълни ни блъскаха първо от едната, после от другата страна, заплашвайки да ни обърнат. Черни облаци бързо покриваха синьото индийско небе. Вятърът се усили така, че прозорците издрънчаха.
– Локеш? – Извиках, опитвайки се да надвикам шума.
Г-н Кадам кимна.
– Сбърках в изчисленията си! Пристигнахме призори, по-рано от очакваното. За всеки случай реших да отида на голямо разстояние от града, но Локеш вече ни чакаше в храма и веднага премина в настъпление. Трябва да се опитаме да извадим кораба му от строя, преди да ни унищожи.
Той ни е намерил.
Рен и аз, без да кажем нито дума, се втурнахме към мостика. Кишан се втурна след нас. Първо, здраво ни завързах всички за релсата с помощта на Шал. Тогава дадох на Рен шала, на Кишан златния плод, а самата аз се подготвих да започна да стрелям със светкавица по кораба на Локеш и да измисля нещо друго с помощта на огърлицата.
Черният кораб бързо ни настигаше. Той все още не беше достатъчно близо, за да го достигна със светкавица, и помолих Огърлицата да излее дъжд върху кораба на Локеш и да го завърти във водовъртеж. Но това ми се стори недостатъчно. Призовах на помощ всички обитатели на океана, подчинявайки се на силата на Огърлицата. Междувременно Рен, с помощта на Шала, хвърли гигантски брезент върху вражеския кораб, а Кишан наводни всичките му палуби с растително масло и напълни всички открити пространства с тонове меко крема сирене.
Ухилих се злобно, представяйки си каква бъркотия сме посяли в лагера на врага, но в следващата секунда силен порив на вятъра разкъса брезента и цяло ято триъгълни перки се втурна по вълните след нас. Рен стисна треперещата ми ръка.
– Какво става?
– Акули – прошепнах само с устните си.
Той стисна по-здраво пръстите ми.
– Не ги гледай.
Но не можех да спра да гледам. Не можех да откъсна очи от акулите, които кръжаха около нашата яхта. Като в мъгла чух Рен да казва нещо на Кишан, но не можах да разбера нито дума. Тогава, сякаш с едно щракване, слухът ми се върна.
– Хвърлих им десетки килограми отлични стекове, но те дори не ги погледнаха!
Стекове? Той подигравали се? Надяваше се да отвлече вниманието на тези същества с месо? Те не се нуждаят от храна. Те се нуждаят от нас.
Тежки дъждовни капки ни удряха, блъскаха по бузите ми. Вълните утихнаха, но отнякъде дойде чудовищен вятър. Излязох от вцепенението си и се опитах да насоча вятъра и дъжда към вражеския кораб.
Точно в този момент усетих силата на Локеш за първи път. Дъжд се сблъска с дъжд. Силата му се сблъска с моята и аз бях принудена да отстъпя. Имаше нещо… интимно в това състезание. Чувствах се осквернена.
Събирайки сили, увеличих натиска. Той отговори. Дъждът удари лицето ми, сякаш самият Локеш ме удари. Стори ми се, че мога да чуя звъна на смеха му в бученето на водата.
И така, той ме удари с такава сила, че извиках, но Рен ме прегърна с една ръка и силата ми се върна. Отблъснах Локеш, принудих го да отстъпи, но в същото време част от мен почувства, че той харесва моята упоритост и че ми позволява да спечеля. Дъждът спря, облаците се разсеяха. Слънцето грееше над главите ни и аз обърнах лице към него, за да набера сили за нова битка.
Междувременно корабът на Локеш излезе от водовъртежа и тръгна да ни преследва. Мислех трескаво какво да направя по-нататък. Първо се опитах да потопя врага, като наводних палубите им с вода, но Локеш нямаше проблеми да я изтласква обратно в океана заедно с няколко членове от екипажа си. Настигаше ни, приближаваше с някаква невъобразима скорост. Какво да правя? Как да го спрем?
Кишан, който беше отишъл за кратко в каютата, се върна мрачен като облак.
– Какво става? – Попитах.
– Горивото ни свършва. Изглежда, че не можем да продължим.
– За колко време имаме гориво?
– За половин час. В най-добрия случай за час.
Започнахме да се съвещаваме. Кишан предложи да акостира на брега и да се бие с врага на сушата. Рен искаше да се обърне и да удари кораба на Локеш. Честно казано, планът на Кишан ми хареса малко повече, защото поне не включваше акули. Дискусията ни беше прекъсната от силно пляскане. Гейзерите изхнаха от водата на няколко места едновременно.
– Китове!
Закривайки очите си от слънцето, гледах поне дузина сиви гърбове, които бързо се приближаваха към черния кораб. Те го заобиколиха от всички страни и започнаха да го блъскат, пречейки му да продължи напред.
– Нека използваме това! Реших. – Китовете ще забавят кораба на Локеш за известно време и ние ще вървим, докато горивото позволява, а след това ще избягаме в джунглата!
След като се съвещаваха, братята одобриха плана ми, Рен изтича да уведоми г-н Кадам, но тогава забелязах нещо ново.
– Акулите! Кишан, къде отидоха?
– Ето ги! Той посочи редиците от огромни перки, които се втурнаха към черния кораб. – Локеш им каза да атакуват китовете.
– Не! – Водата около черния съд беше изцапана с кръв. – Спри! Изкрещях, грабвайки огърлицата на Дурга. Преди да успея да изпратя добрите морски животни обратно в дълбините, акулите се върнаха и отново обградиха кораба ни. Когато Рен се появи, уморено му казах, че китовете няма да ни помогнат.
– Разбирам – кимна Рен, стискайки ръката ми. – Нищо, ще се бием. Мисля, че това се опитва да постигне.
– Има нужда от мен жива – кимнах.
– Той никога няма да те получи.
Спогледахме се и аз кимнах отново, отчаяно се надявайки решимостта му да ме спаси.
– Идват! – Извика Кишан. – Приготви се.
Корабът на Локеш се приближи толкова, че можехте да видите хората на борда. Корабът на магьосника беше по-малък от нашия, но също доста голям и много бърз. На горната палуба имаше огромно харпунно оръдие. Хората се втурнаха неспокойно по палубите, мнозина се криеха зад купчини кутии, страхувайки се от обстрел от наша страна. Само Локеш смело и директно застана на борда. Щом ме забеляза, фигурата му отново се надигна и подмлади. Нахален и горд мъж протегна ръка към мен с усмивка, канейки ме да се присъединя към него.
Застанах между Рен и Кишан и поклатих глава. Тогава Локеш се намръщи и даде някаква заповед. Братята бяха готови. Кишан хвърли чакрама, а Рен, с помощта на Шала, завърза всички членове на екипажа на Локеш и ги провеси зад борда, опасно близо до акулите, които щракаха със зъби. Но акулите се интересуваха само от нас, дори не погледнаха сочната стръв. Чакрама на Кишан отряза ръката на един от членовете на екипажа и разряза гърдите на друг.
А Локеш продължи да се усмихва. Поглеждайки към Рен, той го покани към себе си с галантен жест. Тогава изстрелях няколко стрели към него, заредени със силата на светкавица. Успях да обезвредя двама от хората му и предизвиках малка експлозия някъде в задната част на кораба, но Локеш остана невредим. Изглежда, че променяше траекторията на нашите оръжия с помощта на магьосническа сила.
Локеш махна с ръка и корабът му се втурна напред с нечувана скорост. Чу се оглушителен писък на смачкан метал, пръскаха трески и нашата яхта лежеше на борда. Стълбата се стовари върху нашата палуба и тълпа от въоръжени мъже с боен вик се втурна към нас.
Рен скочи от моста и се приземи на палубата. Кишан се поколеба само за секунда и сега към писъците на пиратите се присъедини нов вик – бойният вик на семейство Раджарам. Кишан се биеше с чакра и нокти, редувайки се като тигър и човек. О, черният тигър беше ужасен в битка! Някои от пиратите, виждайки ядосан хищник със прибрани уши и оголени зъби, неволно отстъпиха назад и се оттеглиха, решавайки да премерят силата си с Рен. Те още не знаеха каква грешка са направили.
Рен превърна тризъбеца си в сайски ножове и се втурна в битката като бик в стадо пилета. Ножовете му блестяха толкова бързо и убиваха толкова сръчно, че отвън Рен приличаше на електрическа месомелачка с човешки ръст. Скрих се зад някаква надстройка на палубата и започнах да отстранявам враговете един по един или със светкавица, или със стрели. Локеш не се виждаше никъде. Търсих го, но той се криеше някъде.
Извадихме от строя десетки нападатели, но все повече и повече пирати тичаха нагоре по стълбата към нашия кораб. Най-изненадващото е, че този път те нямаха огнестрелни оръжия. Разбира се, Локеш знаеше, че Рен и Кишан са безсмъртни. Но защо модерните му пирати бяха въоръжени само с ножове и саби, както в старите времена, защо дори не видях пистолет в нито един от тях? Това не беше битка, а истинско клане и отдавна щяхме да победим, ако на мястото на всеки убит пират не бяха идвали десет нови.
Г-н Кадам и Нилима се присъединиха към нас. Нилима държеше нож в ръката си, г-н Кадам стискаше дръжката на тесен самурайски меч.
– Кой управлява кораба? – Попитах шепнешком, като изстрелях поредната си стрела и се усмихнах кръвожадно при вида на гърчещия се от болка пират, готвещ се да намушка Кишан в гърба.
– Това вече не е необходимо -каза г-н Кадам. – Горивото свърши. Хвърлихме котва и решихме да ви помогнем да изчистите кораба от тези бандити.
– Но Нилима…
– Нилима брилянтно владее всички видове оръжия и умения в бойните изкуства. Не се притеснявай за нея. Колкото до стареца, той се умори да седи на могилата, докато младежта се забавлява! – Г-н Кадъм се засмя.
Влязохме заедно в битка. Господин Кадам беше прав, Нилима беше просто богиня на войната. Когато тя се качи на палубата, пиратите замръзнаха за момент, втренчени в красивата жена с глупави усмивки. И след няколко секунди всички бяха мъртви в краката й.
– Поне умряха с усмивка – засмях се.
Господин Кадам се биеше като майстор на мечове. Той грациозно танцуваше в средата на нападателите, избягвайки ударите. Не изгуби нито секунда. Убивайки един пират, той мигновено преминаваше към друг, а мечът му блестеше по-ярко от слънцето.
По някое време се озовах до Рен. Докато се биех, продължавах да се озадачавам от плана на Локеш. Очевидно беше, че пропускаме нещо много важно. Изглежда, че пиратите са получили стриктни инструкции да не ме нараняват, въпреки че няколко пъти се опитаха доста несръчно да ме измъкнат от бойното поле. Купчина тела растяха в краката ни и битката не свършваше. Защо не използват зашеметяващо оръжие?
Рен уби един огромен пират и прошепна:
– Не е нужно да си тук. Върни се там, където беше преди. Където не могат да те видят.
– Имаш ли нужда от мен!
– Винаги ще имам нужда от теб. Но искам да си в безопасност. Моля те махни се. – Обърна гръб на връхлитащия го пират и ме погледна умолително в очите. Въздъхнах, изстрелях стрела към щастливия разбойник и кимнах. Може би Рен е прав. Сега, когато Нилима и г-н Кадам бяха влезли в битката, определено нямаше какво да правя.
– Добре, но остави няколко за мен.
– Добре – ухили се Рен. – Келси!
– Да? – Попитах нетърпеливо, гледайки как той, без да гледа, удря лакътя си в лицето на скачащия пират.
– Обичам те.
Усмихнах се с треперещи устни.
– И аз те обичам.
Рен ми обърна гръб и се хвърли в битката. Аз, метнах лъка си през рамо, се върнах в скривалището си и започнах да изстрелвам стрела след стрела. Възползвайки се от позицията си, избирах щателно мишените си, стрелях по тези, които се приближаваха твърде много или заплашваха някой от приятелите ми. Така че, дори и да остана настрани, участвах в битката според силите си. Моите златни стрели стреляха без пропуск и светкавицата винаги беше готова.
Улових момента, присвих очи, плъзнах очи по черния кораб и изкрещях. Огромен харпун беше насочен право към Нилима.
За щастие г-н Кадъм също видя опасността. С вик „Нилима!“ той я притисна към себе си и към гърдите си.
– Бъди внимателен! – Извиках, докато излизах от скривалището.
Но… къде отидоха? Сканирах палубата. Купчини обезобразени тела лежаха върху дъските, но нито господин Кадам, нито Нилима се виждаха. Харпунът се блъсна в безлюдната палуба.
– Ето я! – Чу се вик зад мен.
Три стрелички една след друга се забиха в мен: една в рамото, една в бедрото и друга в ръката.
– Не!
Облегнах се на стената, подпрях се на нея с треперещи ръце. Тогава яростно започнах да вадя стреличките, но беше твърде късно. Груби ръце ме сграбчиха, прехвърлиха ме през широко рамо. Исках да извикам за помощ, но викът ми не беше по-силен от шепот в общия шум.
Трима пирати изтичаха и ме пренесоха в другия край на кораба. Големият едър мъж, който ме носеше на рамото си, тичаше нагоре по грубия проход, който бяха използвали, за да стигнат до нашия кораб. Опитах се да го ударя със светкавица, но силите ми вече бяха изчезнали. Тогава започнах да ритам, но той само се изсмя ядосано на жалките ми опити.
Локеш не се виждаше никъде, но предполагах, че ще го видя много скоро. Сега знаех защо се крие и защо тази битка, въпреки цялото й кръвопролитие, беше толкова лесна. Това не беше битка, а капан. Локеш не ценеше пушечното си месо и беше готов да го харчи без сметка. Тялото ми натежа, очите ми започнаха да се затварят.
След като ми хвърлиха три дози успокоително, похитителите се почувстваха толкова уверени, че не ме вързаха. В момента те бяха заети да се качат възможно най-скоро в лодката и да отведат акулите с гребла. Очевидно тези същества трябваше да бъдат моят почетен ескорт. Треперейки от усилие, бавно вдигнах ръка към гърлото си и откъснах амулета от врата си. За да приспя подозренията на похитителите, паднах на една страна с пъшкане, преструвайки се, че спя, докато крадешком прошепнах няколко думи на моята златна змия.
Много внимателно свалих Фаниндра от ръката си и увих веригата на амулета около врата й. Но силите ми се изчерпваха всяка секунда и не можех да изхвърля златната змия зад борда. Изтръпналата ми ръка изтрополи към дъното на лодката.
– Хей, ти! Какво правиш? – Пиратът се обърна към мен, сграбчи ме грубо за лакътя. Очите му блеснаха алчно, когато видя златото. Но щом той се наведе по-близо, Фаниндра се съживи и изсъска, издувайки качулката си.
– Змия! – Изрева пиратът, запълзявайки обратно към далечния край на лодката. Това беше последният ми шанс. Преглъщайки шумно, погледнах Фаниндра, опитвайки се да разсея мъглата, събираща се в главата ми. Тогава тя събра всичките си сили, бутна тежкото си златисто тяло зад борда и се усмихнах, когато чу силен плясък.
– Шефът няма да хареса това – измърмори втори глас.
– Как ще разбере, ако не му кажем? – Резонно възрази първият пират. – Или езикът те сърби? Лично аз не искам да храня акулите.
– Правилно. Да си държим устите затворени. – Пиратът се наведе към мен, обливайки ме със застоял дъх. – Без трикове, миси. Шефът ни предупреди, че си голяма работа.
И не можех да помръдна езика си, въпреки че наистина исках да му кажа няколко нежни думи. Лодката беше изхвърлена то вълната, моето парализирано тяло се удари в дъното със глух удар, но аз дори не го усетих. Не ми пукаше. Не можех да си представя какво се случи с г-н Кадам и Нилима и последните ми мисли бяха за Рен и Кишан.
Знаех, че няма да умрат в битка и може би дори да избягат. Поне им помогнах да си върнат осемнадесет часа човешки живот. Една сълза се търкулна изпод спуснатите мигли, плъзна се по бузата ми. Вторият падна от другата страна. Все още имах време да си помисля, че е правилно: по една сълза за всеки тигър, защото обичах и двата.
Фет каза, че ще трябва да избера. Дълги месеци мъчително обмислях избора, но сега се оказа, че не съм разбрала думите му. Не трябваше да избирам между тигрите. Трябваше да избирам между тях и себе си. Те ще бъдат живи, ако се предам на Локеш. Не, разбира се, все пак ще се опитам да се боря и може би дори да избягам, но ако нямам избор, ще направя последния подарък на моите тигри.
Дурга каза: „Съжалението е за тези, които не разбират смисъла на живота.“
„Сега знам какъв е смисълът на живота ми, така че не съжалявам за нищо. Ако оцелеят, тогава моята жертва не е напразна.“ Изтръпналите ми устни се разляха в усмивка и потънах в забрава.
Назад към част 28 Напред към част 30
