Глава 9
– Какво правиш тук? – Тя изтръгна въпроса между зъбите си, борейки се с горещата сексуална нужда, предизвикана от коварния аромат на Дмитрий – нужда, която беше принуда, маскирана като съблазън. Чудеше се колко ли родени ловци са станали жертва на тази примка. И какво е направил Дмитрий с тях.
– Имах работа с друг жител. – Вампирът се приближи, пъхнал ръце в джобовете на панталоните на сивия си костюм. Беше захвърлил сакото и отворената яка на бялата му риза разкриваше триъгълник кожа с оттенък на слънчев златен мед.
Богатите му тъмни очи срещнаха нейните… точно в момента, когато поредната вълна от аромати – сладострастни и първични в еротичното си обещание – заля сетивата ѝ. Коленете ѝ заплашваха да се подкосят.
– Значи – успя да се измъкне тя през гърлото си, което се задъхваше от глада – примирието приключи?
– Не бих искал да си мислиш, че сме приятели. – Беше свикнала да чува това от Дмитрий, но днес под думите се долавяше гняв, същият, който бе усетила, докато стояха и гледаха оскверненото тяло на Бетси.
Тя не го прие лично. Беше стояла над твърде много разбити и осакатени жертви, знаеше какво е да искаш да удариш, да накараш някого да си плати. Желанието беше тиха, нестихваща ярост, която можеше да унищожи. Ако приятелите ѝ от гилдията не я бяха отдръпвали, когато се приближаваше твърде много, не я бяха научили на бруталната необходимост от емоционална дистанция, отдавна щеше да е паднала в бездната. Така че да, тя разбираше – но това не означаваше, че ще позволи на Дмитрий да я използва като момиче за биене.
Сега той беше толкова близо, че топлината му галеше тялото ѝ с дълги, лениви движения, а ароматът му се увиваше около нея като хиляди копринени нишки. Дишайки през устата си, тя сложи едната си ръка на силно мускулестото му рамо, наведе се близо, сякаш възнамеряваше да му прошепне на ухото… и захапа ушната му мида.
СИЛНО.
– Майната му! – Той се отдръпна с необикновена скорост.
– Играта свърши? – Попита тя с отровна сладост, докато се мъчеше да си поеме дъх. – Или искаш да се сдобиеш с подходящ комплект?
– Кучка. – Бавна, чувствена усмивка, която вече не съдържаше суровия ръб на яростта. -Винаги съм харесвал това в теб.
Плъзгайки обратно кинжала, който беше извадила в същия миг, в който го ухапа, тя каза:
– Не мога да направя това с теб тук. – Дори и приглушен, както беше сега, ароматът му я заслепяваше за всичко друго в околността. Този аромат беше наркотик, пристрастяващ и токсичен. – Излез или ще те убия.
Нейното категорично изказване го накара да примигне и да се люлее на петите си.
– Звучиш така, сякаш наистина искаш да кажеш това.
В този миг тя наистина го направи. Позволи на знанието да проникне в изражението ѝ и срещна тези очи, изпълнени с уверена, силна сексуалност. Слейтър я бе докоснал с аромата си, почти бе пречупил съзнанието на детето, което беше – дете, което не разбираше защо тялото му харесва това, което чудовището правеше с него. Ужасът ѝ от принудата беше дълбок, достатъчно дълбок, за да я подтикне към най-примитивна дивотия в стремежа ѝ да оцелее.
Дмитрий наклони глава, оттегляйки всичко, с изключение на последната дразнеща струя аромат.
– Мисля, че може би искаш това. – От пръста му висеше тънък метален ключ.
Тя се отдръпна.
За нейна изненада той се приближи и вкара ключа в ключалката, без да дръпне веригата ѝ. Очите ѝ бяха привлечени от капките кръв по рамото му.
– Ти разкриваш най-лошото в мен.
Той отвори вратата и се обърна с лека усмивка на лицето си, предназначена за копринени спални и напоени с кръв бойни полета.
– Благодаря.
– Влезе ли вътре, преди да дойда?
– Не. – Той се облегна на вратата, докато тя минаваше през нея и влизаше във всекидневната. – Чух, че твоят Блубел е тук. – Последвано от пауза.
Вратът ѝ настръхна предупредително и тя се премести, за да го държи в полезрението си.
– Какво?
– Бъди внимателна с Илиум, Елена. – Меко предупреждение. – Той е уязвим за човечността, която носиш в себе си. – В следващия миг той изчезна.
Замръзнала от въздействието на неочакваните думи, тя се стресна, когато чу шепота на ангелски криле.
– Остани там. – Докато говореше, тя държеше гърба си към Илиум. – Първо искам да направя оглед.
– Твоето желание, е заповед за мен.
Непринуденото му съгласие преряза напрегнатото въже на напрежението по гръбнака ѝ. Поглеждайки към него, тя видя, че той играе с издълбан сребърен нож в пръстите си и около тях, като всяко движение е ослепително бързо. Нейният приятел, помисли си тя. Той беше неин приятел, също като Ранзъм, също като Сара, и тя не би навредила на това приятелство с фалшиви притеснения.
Той е очарован от смъртните.
Рафаел ѝ беше казал това, преди да се събуди с крилете с цвят на полунощ и зората.
– Защо се взираш в мен, Ели? – Попита Илиум, без да откъсва поглед от танцуващото около пръстите му острие.
Думите бяха инстинктивни, нещо, което тя можеше също толкова лесно да каже на реброто на Ранзъм.
– Толкова си красив, че е трудно да ти се устои.
Мигновена усмивка, намек за онзи аристократичен английски акцент в отговора му.
– Трудно е да бъда аз, това е вярно.
Подсмърчайки, но с възстановено самообладание, тя започна да оглежда апартамента. Беше точно такъв, какъвто очакваше. Игнаций беше достатъчно спретнат, но не и вманиачен в това отношение. Видя чаша в мивката, пуловер, захвърлен върху дивана, а леглото, макар и постлано, беше направено по начин, който подсказваше, че той се тревожи повече за удобството, отколкото за всичко останало. На нощното шкафче имаше дори цвете във ваза – малко екзотично за нейния вкус, но вампирите обикновено залагаха на тъмното и пищното.
Връщайки се в дневната зона, тя кимна на Илиум вътре.
– Тук няма нищо странно. Никакви миризми, които не би трябвало да му принадлежат, никакви признаци, че е загубил разсъдъка си. – Вампирите в жажда за кръв често разрушаваха домовете си по време на първия прилив. – Подкрепя това, което видяхме на мястото на инцидента – че той е контролирал способностите си, когато…
– Елена. – Гласът на Илиум беше смъртоносен като меча, който носеше по гръбнака си.
Вдигна гарда, отиде до мястото, където той стоеше на вратата на спалнята, проследи погледа му до лъскавото черно на парниковата орхидея, която стоеше на нощното шкафче.
– Кажи ми какво означава това.
Той не отговори, а погледът му беше съсредоточен навътре.
Миг по-късно вятърът и дъждът, свежи и чисти, изпълниха съзнанието ѝ.
„Илиум ми каза, че това е бледо, безароматно факсимиле на оригинала, но въпреки това е нейният символ.“ – Гласът на Рафаел беше толкова силен, че тя знаеше, че той трябва да е в Кулата. – „Майка ми се събужда.“
Затаила дъх, тя се вгледа в пищното черно на венчелистчетата, цвят толкова дълбок и богат, че никога досега не беше виждала подобен на него.
„Тя е контролирала Игнаций?“
„Може би. По-вероятно е просто да се е възползвала от поривите, които той иначе би сдържал.“
Елена си пое дъх, прехапвайки долната си устна.
„Това е малко покъртително, не мислиш ли, Архангеле?“
Пауза.
„Изчакай там. Ще се присъединя към теб.“
Обръщайки се към Илиум, Елена повдигна вежда.
– Откъде знаеш за орхидеята? Ти си роден едва стотици години след изчезването на Калиане.
– Четох някои от учебниците си по история в училище. – Недоволен поглед. – Джесъми ме заплашваше да ме върже за бюрото, ако не си напиша домашното.
Тя просто го виждаше – синеок, със златни очи и усмивка, изпълнена с пакост. Но колкото и да беше изкушаващо да последва тази мисъл, тя се съсредоточи върху смъртта, която сякаш преследваше най-близките ѝ хора. Макар да не беше убедена, че Калиане има нещо общо с това, в едно нещо изобщо не се съмняваше.
– Рафаел е крайната цел.
Всички останали бяха странични жертви.
Ръцете ѝ се свиха срещу хладнокръвната злоба на тази истина точно когато Рафаел влезе в стаята. Като прокара крилото си по нейното, той мина покрай нея, за да вземе орхидеята.
– Илиум – каза той – остави ни.
– Господарю.
Едва след като Илиум си тръгна, Елена се приближи и сложи ръка на ръката на Рафаел, а погледът ѝ се спря на цветето, което преди минути изглеждаше като невинна украса.
– Дори майка ти да се събужда – каза тя, след като имаше време да обмисли нещата – вълненията по света говорят, че това събуждане едва ли е спокойно и подредено. Но да преследва полусестрите ми? Това до голяма степен беше пресметнат акт – съзнателен акт.
Рафаел пусна орхидеята върху прозрачното стъкло на нощното шкафче.
– Забравяш яростта ми.
– Не, не забравям. Това дойде от нищото, както ледените бури и другите бедствия. Кой може да каже, че останалата част от Кръга не изпитва същото въздействие?
Рафаел остана неподвижен.
– Права си, Елена. Ще поговоря с моите хора, ще разбера дали някой от другите архангели не е действал не както себе си напоследък. – Вдигна ръка и погали с пръсти чувствителната дъга на крилото ѝ.
Тя потрепери.
– Ако ме питаш – някой използва смущенията, причинени от събуждането на Древния, в своя полза. Всеки знае възможностите, знае, че събудилият се може да е майка ти. – И че дори един архангел може да бъде заслепен от черната смазка на спомена. – Опитват се да те отстранят.
– Те вредят на това, което е мое – промърмори Рафаел – като вредят на тези, които обичаш. – Ръката му се сви в косата ѝ. – Това е игра на страхливци.
Чувайки студеното осъждане в това изказване, тя знаеше, че архитектът или архитектите на тази порочна игра скоро ще се окажат под прицела на Архангела на Ню Йорк.
Няколко минути по-късно щяха да потеглят, когато Елена спомена, че отива да види дали Сара се е върнала в офиса.
– Илиум ще тръгне с теб.
Елена си пое дъх, готова за битка.
– Рафаел.
– Нямам време за това, ловецо.
Тя понечи да отвърне на искането му да намери време, но само един поглед към изражението му и раздразнението бе пометено от по-дълбока, далеч по-силна емоция.
– Рафаел, ти изглеждаш… – Жестоко. Безсърдечен. – Какво ще направиш?
Отговорът му беше строг.
– Един вампир реши да ме предаде. Сега трябва да го накажа.
По гръбнака ѝ се прокара лед. Затвори малкото разстояние между тях и сложи ръка на върха на крилото му, придържайки го към себе си. Отговарящият му поглед беше на безсмъртния, какъвто беше – някой, за когото милостта беше слабост.
– Ще ме спреш ли, Елена? – Въпрос, зададен без интонация, докато тя се движеше с лице към него.
Разперила собствените си криле, за да запази равновесие на ръба на покрива, тя присви очи.
– Аз не съм невинна. Добре знаеш това.
Среднощните кичури коса танцуваха по лицето му, докато вятърът ги галеше, обсебвайки го като любовник.
– И все пак ти стоиш на пътя ми.
– Знам, че трябва да контролираш вампирите си. – Всеки ловец знаеше истината – че почти безсмъртните са хищници под кожата. Ако имаха свобода на действие, щяха да удавят Манхатън в багри, да го превърнат в скотобойна, лишена от живот. – Трябва да се справяш с прегрешенията твърдо и бързо, за да не се повтарят.
Рафаел продължи да я наблюдава с онова тихо, отдалечено търпение.
Разочарована, тя изръмжа дълбоко в гърлото си и като се хвана за бялото платно на ризата му, го дръпна надолу към себе си. Знаеше, че го е изненадала, но ръцете му се сключиха плътно около бедрата ѝ, за да я предпазят от преобръщане на перваза.
– Ти – каза тя срещу тези перфектно оформени устни, които можеха да се превърнат в жестоки без предупреждение. – Ти си моят приоритет. Накажи когото трябва, но не прави нищо толкова ужасно, че да те изтласка в Тишината. – Тя не го познаваше в това нечовешко, безчувствено състояние, страхуваше се да не го загуби в него дори сега. – Не и това. Никога повече, Рафаел.
През него премина тръпка, ръцете му се свиха на бедрата ѝ, докато я придърпваше към тялото си.
– Ти ме държиш на земята, Елена.
Усещайки разгорещената му сила върху корема си, тя захапа със зъби долната му устна, а облекчението беше шепот на дъжд срещу сетивата ѝ.
– Не го забравяй. – Премествайки ръката си надолу, за да си поиграе с кехлибара, който той носеше на безименния пръст на лявата си ръка, тя използва същите зъби върху челюстта му. – Ти ми принадлежиш, Архангеле. И аз се грижа за това, което е мое.
***
Час след като бе наблюдавал как крилете на Елена се размахват към Гилдията в игра на полунощ и зора, Рафаел насочи вниманието си към вампира, който се гърчеше на стола пред черния гранит на бюрото му – слабо, хленчещо същество, което се бе опитало да открадне от архангел. Като оставим настрана глупостта на постъпката, фактът, че изобщо си е помислил, че може да му се размине, говореше за по-голяма гнилост. Рафаел възнамеряваше да изкорени тази гнилоч преди края на този ден.
– Знаеш ли какво ще направя с теб? – Попита той тихо от мястото, където стоеше до огромния прозорец, който гледаше към Манхатън. Беше наказвал и екзекутирал много хора през вековете, в които бе управлявал, но не бе очаквал предателство в сърцето на своята територия и това бе усъвършенствало гнева му в блестящо острие.
– Господарю, аз не… – Думите се сливаха в неразбираемо бърборене.
Рафаел го остави да говори, докато не му свършиха думите.
– Кажи ми защо – каза той и се обърна, за да следи за своя ловец в небето, както имаше навика да прави.
Едно подсмърчане, едно вдишване на въздух.
– Тя каза, че никога няма да разбереш.
Рафаел се завъртя с лице към вампира.
– Кой?
Натрапчиво разтривайки ръцете си, той каза:
– Един от главните счетоводители.
– Искам име. – Колко дълбоко се простираше това предателство?
– Олеандър Грейвс.
Рафаел познаваше всичките си висши служители и това име не фигурираше в списъка.
– Тя каза, че никога няма да разбереш – отново измърмори вампирът, връщайки ума на Рафаел към неприятната задача. – Тя беше толкова красива.
Слаб, помисли си Рафаел с отвращение. Мъжът беше толкова слаб, че никога не трябваше да стига до Кулата, но дори безсмъртните понякога правеха грешки. Без повече думи Рафаел протегна ръка със силата си и смачка гръдния кош на вампира в гърдите му, пронизвайки вътрешните му органи.
Докато от устата на мъжа бликаше кръв, Рафаел знаеше, че за хората извън Кулата наказанието ще изглежда варварско. Те не знаеха нищо за жаждата за кръв, която се криеше близо до повърхността на толкова много вампирски умове, колко лесно би било за чудовищата да се разхождат свободно. А и тези поражения щяха да се излекуват най-много за ден. Истинското наказание тепърва предстоеше.
– През следващото десетилетие трябва да отидеш на земята.
Паника в тези очи, молба, която Рафаел не можеше да чуе, не и ако възнамеряваше да предпази Хъдсън от потичане в тъмнорубиненочервено. Той беше архангел – дори всеки вампир в града да се предаде на кръвожадността, щеше да получи контрол най-много до няколко часа, но за целта щеше да се наложи да избие стотици от направени.
– Върви.
Докато вампирът си тръгваше, стискайки счупени ребра и борейки се да не разлее капки кръв по девственото бяло на килима, Рафаел се обърна обратно към прозореца. Присъдата беше справедлива, но вероятно щеше да сломи един толкова слаб ум като този, който току-що се беше измъкнал от кабинета му. Всяко друго наказание щеше да даде кураж на други, които биха се опитали да го предадат. Протягането на ръка, за да говори с Елена, не беше съзнателно решение.
„Рафаел?“
„Осъдих го да бъде погребан жив в кутия с размерите на ковчег“- каза той на своя ловец със сърце на смъртен. – „Ще бъде хранен достатъчно, за да се запази жив и здрав, но ще остане в тази кутия десет години.“
Шок, тревога, болка – той усети каскадата от емоциите ѝ като удари.
„Съжалявам, Рафаел. Съжалявам, че те е поставил в положение, в което трябва да направиш този избор.“
Въпреки предишните ѝ думи, той очакваше тя да се ужаси от това, което беше направил, защото това не беше нещо, което тя можеше да очаква. Това не беше човешко наказание. Но беше забравил, че тя е жена, която е преживяла чудовище, която разбира, че понякога няма лесен избор.
„Ела при мен след разговора си със Сара. Ще те прегърна.“
***
Петнайсет минути по-късно на хоризонта трепнаха полунощ и зора, когато неговата съпруга се спусна от облаците недалеч от Кулата; характерните криле на Илиум останаха в сянка. Синекрилият ангел изпитваше открита привързаност към ловеца на Рафаел и той я оставяше – щеше да продължи да я оставя… стига Илиум никога да не забрави, че Елена е половинка на архангел.
„Имам я.“
„Сиреч.“ Ангелът се отдалечи в друга посока.
„Почакай. По-рано днес получих съобщение за теб.“
Въпросително мълчание.
„Колибри желае да види сина си.“
Тишина, такава тишина.
„Ще отида при нея.“
„Не. Тя идва в Ню Йорк.“
Той усети шока на Илиум. Колибри рядко напускаше уединения си планински дом, а дори и тогава беше само за да отиде в убежището.
„Ние ще бдим над нея, Илиум. Не се страхувай от това.“
Колибри беше спасила Рафаел от мъчителна болка, когато го намери на онова забравено поле, където Калиане беше разбила тялото му като стъкло, и за това щеше да заслужи лоялността му. Но майката на Илиум бе отишла отвъд това – тя бе проявила невероятна доброта към едно разбито момче в момент, когато целият му свят се бе разпаднал. Малко неща Рафаел не би направил за Колибри.
„Господарю, аз трябва…“
„Върви“ – каза Рафаел, знаейки, че ангелът има нужда от време, за да се съвземе от новината. – „Тя пристига след седмица.“ – Докато говореше, той излизаше на личния си балкон и превключваше мисловната връзка. – „Ела, Елена.“
„Не мога да кацна там. Ще си изкарам мозъка.“
Почти се разсмя, а не мислеше, че може да го направи след изречението, което току-що бе произнесъл.
„Ще те хвана.“
Това, че тя не го попита след това, просто промени траекторията, така че да полети в ръцете му… го сломи. След това го реформира наново.
– Елена – прошепна той в косата ѝ, докато я притискаше до себе си.
Тя го обгърна с ръце, негова крехка съмишленичка с невероятната си воля и отказа си да се предаде.
– Кажи ми – прошепна тя.
И той, архангел, свикнал да пази хиляди тайни, ѝ каза.
Назад към част 9 Напред към част 11
