Глава 26
ИЗПЛУВАНЕ НА ПОВЪРХНОСТТА
– Еха! Чакайте малко! Какво става? – Ахна Кишан.
Веднага щом статуите изчезнаха, над нас се спусна блестящ облак. Когато се разсея, се оказа, че дрехите ни са напълно променени. Когато погледнах Рен, челюстта ми увисна. Той беше като съживен хиндуистки бог.
Единственото му облекло беше снежнобяло дхоти с дължина до коляното, вързано на кръста. Тежка шапка от чисто злато блестеше над челото му, златни гривни висяха на ръцете и глезените му. Скъпоценна златна огърлица висеше на врата му, бронзовите му мускули блестяха като полирани.
– Ти… – преглътнах шумно – да не си намазан с мазнина?
Не можех да откъсна очи от широките му мускулести гърди.
Рен не отговори. Той ме погледна със странно изражение на лицето.
– Какво? Какво има? – Казах нервно.
– Ти… Ти си най-красивото нещо, което съм виждал в живота си.
Сведох очи към костюма си, докоснах широкия златен колан около кръста си.
– О, чакай малко! – Втурнах се към прозореца, зад който стоеше черният океан, за да погледна отражението си. – Еха!
Честно казано, изглеждах като богиня до безобразие. Плътна, бродирана бяла пола падаше на красиви гънки до пода. Косата ми беше сложно сплетена и усукана на кок в задната част на главата ми, няколко разхлабени кичура гъделичкаха голата ми кожа. Шал дупата, се увиваше около плътно обшитото ми с маниста горнище и се спускаше на гънки до колана. Златният колан пристягаше здраво талията ми и краищата му висяха над хълбоците ми, като подчетаваше извивките ми.
И, разбира сеаз също носих златни накити – златна диадема на главата ми, гирлянди от златни верижки, тежки обеци, гривни и пръстени. Въпреки факта, че белият шал дупата се спускаше надолу по гърба ми и ме покриваше и отпред, горнището под него беше миниатюрно. При всяко движение шала гъделичкаше голата кожа на гърба и кръста ми. Скръстих ръце неволно, опитвайки се да се прикрия.
Когато се обърнах, Рен продължи да ме поглъща с очи. И тогава, за мое невероятно изумление, той падна на едно коляно, хвана ръката ми и я доближи до челото си.
– Ъ-ъ… Рен? – Измърморих нервно. – Какво правиш?
– Коленича пред богиня.
– Аз не съм богиня!
– Ти си богиня, принцеса, кралица. Като воин ти се заклевам във вярност. Като принц съм готов да изпълня всяка твоя молба. Като мъж, моля за разрешение да падна в краката ти и да ти се поклоня. Помоли ме за всичко и аз ще изпълня молбата ти.
Той вдигна очи и взе двете ми ръце в своите.
– Сундари радкумари, сърцето започва да бие учестено, когато те виждам облечена като девойка от моето време. Ако те бях видял по това време, ако беше посетила нашия дворец, щях да коленича пред теб, умолявайки те никога да не ме напускаш.
Изчервих се и прошепнах:
– Мисля, че или преувеличаваш, или се заблуждаваш!
Рен се усмихна с ослепителната си усмивка, събаряща всички момичета в радиус от десет километра и добави:
– Твоята скромност те прави още по-неустоима. Ти наистина си най-красивата жена, Келси.
Тогава спрях срамежливо да прибирам глава в раменете си и внимателно погледнах Рен. Той беше сериозен. „Кой би си помислил, че мога да накарам мъж да коленичи пред мен?“ Неспособна да устоя, се усмихнах на Чаровния принц, който ме гледаше с обожание, и пригладих косата му. Той обърна глава, целуна дланта ми и доближи ръката ми до устните си.
Тогава Кишан се приближи и обърна към Рен мрачен поглед, като буреносен облак:
– Обикновено съм склонен да те оправдавам поради смекчаващи обстоятелства, понеже знам че си загуби паметта и така нататък, но ако обичаш би ли се отдръпнал от приятелката ми и незабавно да ми обясниш какво става? Кой ни даде дрехите и защо?
Рен се отдръпна, за да може Кишан да се приближи до мен – но Кишан спря като закован.
– Прекрасна си! – Възкликна той.
– Да я наречеш прекрасна, е банална дума за нейната красота! – Рен проговори тихо. – Тя е… божествена, неземна, ослепителна…
Вдигнах ръка.
– Ясно. Ако може тогава да спрете да зяпате Келси, преди да е изгоряла от срам?
Рен поклати глава невярващо.
– Смущаваш ли се? Но, защо, за бога?
– Защото се чувствам полугола! Нека да говорим за нещо друго! – Помолих с глас, който не беше никак божествен и изглежда това помогна на почитателите ми да се върнат от небето на земята.
Рен и Кишан примигнаха, после Рен неохотно се обърна към брат си и започна да му разказва за всичко, което се беше случило тук. Не можаха да скрият от мен, че и двамата хвърляха крадешком възхитени погледи на откритите части на тялото ми. Това обикновено беше последвано от недоволно ръмжене на единия от братята към другия и двамата се връщаха към прекъснатия разговор.
Кишан също носеше нещо като превръзка на кръста, няколко нива мъниста около врата си и златни гривни над лакътя. Половината от косата му беше събрана на темето в кок, обсипан със скъпоценни камъни, останалите кичури падаха свободно върху широките рамене. Кръста му покриваше тънък колан под формата на шнур, от който висеше черупка. Златните обеци в ушите му звънтяха при всяко движение на главата му, а на челото му беше изрисувано трето око.
И тогава ми просветна:
– Чакайте!
Братята млъкнаха по средата на изречението, а аз се втурнах към тях и започнах да разглеждам дрехите им:
– Не случайно сме облечени така! Ние сме те! Аз съм Парвати!
Братята ме зяпнаха, Кишан сви рамене.
Но Рен ме изгледа втренчено и кимна.
– Да, права си. Ти носиш мантията на Парвати.
– Значи и това е твое – каза Кишан с усмивка, подавайки ми огърлицата.
Щом го погледнах, мислено се поправих. Това не беше огърлица, а огърлицата от черни перли на Дурга. Докато стоях омагьосана, Кишан се приближи зад мен, за да я закопчае. Колието не беше изтъкано от брънки като верига, а от сребърни дъги, обсипани с диаманти, които се застъпваха една върху друга. Там, където се застъпваха, висеше лъскава черна перла с размерите на палеца ми. В средата имаше висулка с цвете лотос от бели и черни перли. Огърлицата беше толкова тежка, че тежеше на врата ми. Плахо докоснах с пръст перления лотос.
Кишан докосна с устни меката кожа зад ухото ми и прошепна:
– И ти отива!
Едновременно с щракането на закопчалката, се чу вика на Рен:
– Чакайте!
В същия момент мощен въздушен поток ме улови и се озовах в тунел. Амулетът се нагорещи, изгаряйки врата ми. Без да разбирам нищо, гледах вихъра от образи, които се мяркаха пред очите ми.
Озовах се обратно на яхтата, където видях господин Кадам и Нилима да се навеждат над картите. Те не ме чуха, въпреки че прегракнах да ги викам. Тогава тази картина се разпадна на парчета и аз се озовах на палубата на друг кораб, до фигура, която приличаше на призрака на г-н Кадам. Водата се разпени зад борда, от вълните се показаха триъгълни перки и веднага изчезнаха. Преди да имам време да се изплаша както трябва, огромно шестметрово чудовище вдигна хищната си глава на повърхността и щракна със зъби. А отгоре, над всички тези същества, стоеше Локеш с амулет в ръка.
Втурнах се напред и ахнах, когато разпознах капитан Диксън. Дясното му око беше подуто, а гърдите и ръцете му бяха покрити с кървави рани. Чух Локеш да го пита нещо, но благородният моряк мълчеше и отказа да издаде местоположението ни, дори когато беше хвърлен през парапета над гъмжащото от акули море.
– Може би не съм бил достатъчно убедителен досега? – Попита учтиво Локеш.
Злият магьосник махна с ръка и един от помощниците му, подхванат от невидима сила, прелетя зад борда, право към алчните създания. Виковете му бяха бързо спряха, но други звуци бяха наистина ужасни – пляскане, хрущене на чупещи се кости, плясък на стегнати тела с форма на торпедо, разкъсващи кървави парчета едно от друго, удари на опашки и работа на мощни челюсти, разкъсващи месото на парчета, които могат да поглъщат цели.
Локеш слушаше тези звуци с усмивка.
– Давам ти последен шанс, капитане. Изобщо ли не цениш живота си?
– Играя си във водата от малък – отговори капитанът. – И винаги съм знаел, че тялото ми ще почива далеч от родните си брегове. Че костите ми ще лежат на дъното на океана. Морето … През целия си живот обичах само него, нямах друга жена. Морето е жена ми, а акулите – е, те, оказва се, са моите деца. И съм готов да посрещна смъртта в ръцете на жена си. Не, не съжалявам за нищо.
Магьосникът се намръщи и щракна с пръсти.
– Е, така да бъде.
Локеш отново махна с ръка и старият капитан прекрачи борда. Той летеше тихо, без нито един звук, обръщайки се във въздуха. Тялото му докосна тъмната вода и тогава, все още безшумно, вълните го покриха като черно одеяло.
Без да разпръска водата, тялото на капитан Диксън потъна в дълбините и акулите се нахвърлиха върху него. Закрих устата си от ужас, без да мога да издам нито звук. Но след това триъгълните перки изчезнаха и повърхността на водата отново стана черна и безжизнена, като душата на човека, стоящ до парапета.
Видях дяволското лице на Локеш да придобива изражение на наслада, след това той се обърна и внезапно замръзна.
Сякаш всички изпаднахме от времето и се оказахме призраци в един бял неземен свят.
Видях, че и Локеш, и г-н Кадъм гледат някъде зад мен и също се обърнах. Рен мълчаливо държеше неподвижното ми тяло в ръцете си, а Кишан шепнеше нещо, галейки косата ми.
И тогава Локеш ми проговори за първи път:
– Интересно. Вярвам, че чу последните ми думи, както и аз чух твоите. Той погледна злобно виденията зад мен. – Виждам, че си успяла да спечелиш сърцата и на двамата братя, също като моята красиав Джесубай. Поздравления, изключително, моя прекрасна Келси.
– Да не си посмял да говориш с нея! – Възкликна господин Кадъм.
– А! – Локеш се засмя лукаво. – Значи това момиче е разпалило отровен пламък на ревност дори в старото ти сърце, приятелю?
Локеш ме погледна отново, очите му горяха от похот, каквато не бях виждала досега.
– Е, трябва да призная, тя успя да привлече и моето внимание. – Той се засмя небрежно, но хищната му усмивка не приличаше на такава.
– Тя е моя ученичка и е под закрилата на Дома на Раджарам – каза твърдо господин Кадам. – Дори не смей да я погледнеш с мръсните си очи. Забранявам ти това. Тя е невинна и не е предназначена за някой като теб.
– Не е предназначена за мен? – Значи Локеш иска… иска мен? Стана ми гадно, исках веднага да се измия от погледа на Локеш с пемза и луга, да се изчистя напълно от него.
– Убиец! – Извиках. – Ти уби капитан Диксън!
– Добре, добре, скъпа. Не обвинявай мен, а скъпоценните си тигри. Точно те си въобразиха, че съм толкова стар и слабоумен, че не мога да намеря кораба, който кръстиха на майка си! Глупаци. Слабаци. Точно като баща им. Раджарам избра да избяга като страхливец, вместо да се бие с мен честно. Той скри семейството си в джунглата и остави хората на произвола на съдбата. И твоите тигри ще направят същото с теб.
– Те никога няма да ме изоставят! – Стиснах юмруци, за да не избухна в плач, горещи сълзи се стичаха по бузите ми.
Локеш ме погледна злобно.
– По-добре помисли какво ти и аз можем да постигнем заедно, моя млада красавице. Събирайки амулетите, аз ще придобия власт над целия свят, а ти ще бъдеш моята кралица. Ще те обсипя със съкровища, ще те обградя с нечуван лукс. Ще бъде достатъчно да пожелаеш нещо и всяко твое желание ще бъде изпълнено. Аз съм красив, млад мъж! – Въздухът около него се размърда, замъгли се. – Достатъчно млад, че жена като теб би ме намерила за… привлекателен
Погледнах лицето му невярващо. Локеш беше прав! Той наистина беше млад и красив. Защо преди ми се струваше по-стар? Може би това е поредната измама? Локеш изглеждаше по-висок, по-слаб, черната му коса беше пригладена назад. Грациозните пръсти, а не предишните дебели пънове, бяха осеяни с пръстени и цялото тяло на Локеш стана силно и мускулесто.
– Това е илюзия, Келси – умоляваше г-н Кадам. – Не му вярвай!
– Ще ти осигуря добър живот – продължи Локеш.
– Какво искаш от мен? Защо имаш нужда от мен? – Попитах. – Можеш да имаш която жена поискаш!
– О, не, която и да е жена не е добра за мен. Що се отнася до желанията ми… – Тук Локеш с мазна усмивка бавно огледа тялото ми, докато се спря на амулета. – Виждаш ли, има едно нещо, което дори и най-могъщият човек не може да направи сам. Познай кое?
Осъзнавайки за какво намеква, поех дълбоко въздух.
– Дете! Трябва ти бебе!
– Да. Искам син. Избрах те за майка, защото си силна и смела. Имаше само една жена на земята, която ме караше да се чувствам така, но тя си отиде.
– Дешен! – Ахна г-н Кадам. – Ти копнееше да притежаваш Дешен!
– О да. Беше красива, силна, имаше огън в себе си. Дешен щеше да ми даде отличен син, истински наследник. Той щеше да бъде безупречен – красив и смел като Дирен, силен като Кишан, но на всичко отгоре ще наследи моята мъдрост, хитрост и жажда за власт. Истинска кръв от моята кръв! Но ти – обърна се към мен магьосникът – си най-доброто, което имам днес. Ти си не само смела, в теб има страст, има сила. Може би, разбира се, това е само ефектът на амулета, но не мисля така. Има нещо специално в теб, нещо… изключително. Затова, искаш или не, ще бъдеш моя.
– Не! – Прошепнах трескаво. – Не! – Извиках по-силно, клатейки глава.
Локеш наклони глава настрани и ме погледна замислено.
– Може би, ако дойдеш при мен по собствено желание, ще пощадя живота на тигрите ти и ще ги оставя да се заселят на някой малък остров, където дори те не могат да създават проблеми. Уверявам те, скъпа моя, ако взема решение, нищо не може да ме спре.
– Достатъчно! Тя е под моя закрила и няма да я докоснеш, докато кръвта тече във вените ми! – извика г-н Кадъм.
Локеш се ухили.
– В такъв случай ще се погрижа тази кръв да спре да тече в старите ти вени възможно най-скоро, приятелю. С радост приемам предизвикателството. Пригответе се, много скоро ще дойда за вас и …
– Ще чакам – прекъсна го господин Кадам.
Телата ни започнаха да се топят, да се разтварят във въздуха.
Погледнах г-н Кадъм уплашено, но той само ми се усмихна с обичайната си мила усмивка.
– О, да, почти забравих! – Локеш се ухили. – Сигурен съм, че ако капитан Диксън имаше възможност, щеше да ви поднесе най-искрените си съболезнования за факта, че форсмажорни обстоятелства са го лишили от щастието да ви служи. Отсега нататък, страхувам се, той служи… на вечността.
Локеш погледна сълзите в очите ми и се засмя като луд. Ужасните звуци на неговия смях продължиха да кънтят в ушите ми дори след като видението изчезна.
Събудих се в сълзи. Кишан се втурна към мен, Рен неохотно отпусна ръцете си.
– Какво има, скъпа? Кажи ми какво стана?
Избърсвайки сълзите си, зарових лице в гърдите на Кишан и разказах на братята за моето видение. Но когато започнаха да ме питат какво е казал Локеш, излъгах, че не съм чула нищо необичайно. Защо да ги натоварвам с тази грижа? Знаех, че ще полудеят, затова реших да се съсредоточа върху непосредствените ни проблеми засега. Мога да им разкажа за плановете на Локеш и смъртта на капитан Диксън, след като излезем оттук.
Признавам си, че за няколко секунди се замислих сериозно върху предложението на Локеш. Тайно, в ъгъла на сърцето ми. Разсъждавах така: „Ами ако се провалим и мога да спася тигрите, само ако се съглася? Ако нямам друг избор, освен да се жертвам за тях, ще го направя.
Тигрите нямаха търпение да тръгнат по пътя си. Когато краката ми спряха да се огъват, се отдръпнах от Кишан, оправих дупатата си, пригладих косата си. Вдигайки глава, улових втренчения поглед на Рен и се изчервих, когато си спомних как коленичи пред мен. Ала сега лицето му беше изкривено от горчивина.
– Какво? – Развълнувах се. – Какво става?
– Кишан. Той е… той е Шива. Той носи мантията на Шива, има трето око и той е този, който ти донесе огърлицата – каза Рен колебливо.
– Значи това означава, че ти…
– Индра – едва чуто каза Рен.
– Ами да, така е. И какво значи? Какво следва от това? – Попитах.
Лицето на Рен се вдърви.
– От това следва, че трябва да изпълним ролите си. Индра ще убие чудовището, а Шива – той бързо ме погледна в лицето – Шива ще вземе булката си.
В този момент Кишан се приближи до нас и ме хвана за раменете. Усетих как двамата братя се напрегнаха. Кишан първи се отпусна, стисна ръката ми и се усмихна. Рен се приближи до прозореца и се взря в тъмнината. Потупах Кишан по ръката, усмихнах му се и се приближих до Рен. Той не се обърна и тогава прехапах устни и бях благодарна, че не съм казала на братята за намеренията на Локеш. Едва ли бяха готови да отстъпят един на друг, не трябваше достатъчно да намесим най-големия ни враг тук!
– Ти не си Индра, въпреки че си облечен като него. И дори в мантията на Парвати никога няма да бъда богиня. Аз съм Келси, ти си Рен, а той е Кишан. И ако пред нас има чудовище, няма Индра да го убие. Рен, Кишан и Келси ще го направят. Заедно. Можем да бъдем отведени в приказка, но можем да я разкажем по свой начин. Съгласен ли си?
Той кимна, прегърна ме силно за кратко и ме пусна. Не знам дали ми повярва или не, но поне опита.
– Ще опаковам нещата – каза той тихо.
Проследих го с поглед и се върнах при Кишан, който веднага ме прегърна.
– Той се разстрои – каза Кишан.
– Да. Но не само заради Индра. Говорихме с него в ледения дворец. Казах му, че не мога да остана с него и избирам теб.
Кишан замръзна.
– Така ли каза? – Попита той недоверчиво. – И той?
– Той каза, че винаги ще бъде мой приятел и защитник.
– Наистина ли? Само толкова?
– Да. Нещо друго ли очакваше?
– Честно казано? Да. Очаквах да скъсаш с мен.
– Както виждаш, не го направих.
– Разбирам. – Той потърка брадичката си, после направи гримаса.
– Ти какво? Не ме ли искаш повече?
– Да не те искам? – Кишан беше изненадан. – Нищо на света не искам толкова, колкото да бъда с теб! Да остана с теб. Но трябва да призная, че съм изненадан. Защо не искаш да се върнеш при него?
Няколко секунди се замислих какво да кажа, но тогава просто прегърнах Кишан през кръста и притиснах бузата си към гърдите му.
– Оставам с теб, защото… те обичам и ти ме правиш щастлива.
– И аз те обичам, билаута. – Той подпря брадичката си на темето ми и ме погали по гърба.
Чух чантите да тракат тежко на пода и разбрах, че Рен се е върнал. Като попарена отскочих от Кишан и дръпнах полата си.
– Да се махаме оттук – чух гласа на Рен. – Освен ако, разбира се, нямаш нищо против, Келси.
– Перлена огърлице – помолих аз – моля, нека се издигнем на повърхността и се уверш, че можем да дишаме и да не бъдем смазани от налягането!
Колието започна да искри и блести толкова ярко, че затворихме очи. След няколко секунди светлината угасна, но нищо друго не се случи.
– Нещо грешно ли правим? – Попитах.
– Не знам – отвърна Рен.
– Хей, нещо идва! – Възкликна Кишан, като посочи тъмния прозорец. – Виждате ли, че свети?
Да, сега видях, че някаква светлина се приближава към нас. Скоро три топки пулсираща бяла светлина се залюляха пред стъклото.
– Това са медузи! – Извика Кишан. – Само колко са огромни!
О, да, те не бяха просто огромни, те бяха гигантски. Всяка от тях беше по-голяма от балона, на който се возят туристите. В следващата секунда осъзнах какво означава всичко това.
– Това са нашите превозни средства!
– Вероятно не – поклати глава Кишан. – Как ще дишаме?
– И по-странни неща са ни се случвали.
В отговор той само изсумтя, а ние тримата притиснахме носове към стъклото, гледайки приближаващите топки. Беше хипнотизираща гледка. Огромни медузи бавно, но сигурно плуваха към нас, пулсиращите им куполи се издуваха, изхвърляйки вода, а самите те танцуваха плавно на място, като живи кукли. Дълги висящи пипала висяха изпод куполите, правейки медузите да изглеждат като гигантски играчки пинята с ресни.
Когато доплуваха по-близо, стана ясно, че прозрачните куполи на нашите медузи имат формата на камбани и светят. И от самата среда на камбаните висяха пухкави пипала, донякъде ми напомняха за глициния, с единствената разлика, че тези буйни издънки не бяха бели или бледо лилави, а ярко оранжеви. Те се люлееха във водата и блестяха през прозрачните куполи, така че изглеждаше, че вътре в медузите гори огън.
Медузите доплуваха до храма, полюляха се малко и после протегнаха пипалата си към прозореца. Пипалата плъзнаха по стъклото, опипвайки го с онази внимателна нежност, с която слепец докосва светилище. Тогава, след като намериха някакво място, тънки прозрачни пръсти преминаха през стъклото и се втурнаха към нас! Неволно се отдръпнахме шокирани. Пипалата се простряха още малко. Звучи невероятно, но те преминаха през стъклото, без да го счупят.
И океанът не се втурна към нас. Нито една капка вода не се процеди през прозореца. Сега едно пипало се протегна към Кишан и се уви около ръката му. Можеше да избяга, но медузата действаше толкова предпазливо, че би било неучтиво да й се съпротивлява. Следващите и останалите пипала се оплитаха около Кишан и го завличаха към прозореца. Медузата го държеше с грижата на баба, която държи в ръцете си внука си.
Медузата измъкна Кишан навън. Отначало ръката му изчезна в черното стъкло и веднага се появи от другата страна. Кишан на пресекулки пое въздух, но медузата вече го беше измъкнала през прозореца, прихвана го по-удобно и се беше обвила плътно около него. Изтъкавайки подобие на клетка за птици от пипала, тя я постави така, че главата на Кишан да е точно под нейния купол. Кишан се усмихна от ухо до ухо и ни вдигна два палеца.
Медузата му затанцува бавно от прозореца и друга зае нейно място. Когато пипалата й влязоха през прозореца, Рен стегна презрамките на раницата си.
Докоснах ръката му.
– Сега аз.
Рен кимна и отстъпи назад, за да могат пипалата да ме хванат. Без да каже нито дума, той гледаше как медузата ме прегръща. Беше много тъжен и изглеждаше така, сякаш ме вижда за последен път.
Докато медузата нежно ме дърпаше към прозореца, Рен хвана ръката ми, наведе се до ухото ми и прошепна:
– „Подобно на вълни към стръмен бряг минутите едва зад другите тичат“. – Той ме целуна нежно по слепоочието. – Помни, че те обичам, priyatama.
Отворих уста да отговоря, но медузата вече ме беше издърпала през прозореца в ледения океан. Усетих студ само за момент, защото щом пухкавите пипала ме обвиха, температурата се промени. Главата ми се озова под купола, върху мека желеобразна възглавница, която нежно светеше в тъмнината като мъждукаща светлина на свещ.
Медуза ме бутна малко по-високо, тогава чух премерен шум във въздуха, сякаш някъде наблизо работеха мехове. Засмях се, когато разбрах, че доброто същество произвежда кислород за мен. Главата ми беше под купол, а тялото ми висеше в като изтъкан от пипала хамак. Потоци топлина ме стопляха, имах чувството, че се къпя в топла сауна. Изглежда, че медузата усети мислите ми, защото преди да успея да се сетя за сауната, пипалата завибрираха. Въздъхвайки от удоволствие, се отпуснах, доверявайки се на сръчните „ръце” на масажиста от горните слоеве на бездната.
Когато отворих очи отново, Рен вече се беше присъединил към нас. През прозрачния купол на моята медуза го видях перфектно, висящ точно под мен. Кишан беше над всички. Скоро светлината избледня до едва забележимо сияние, усетих тласък, медузата ми започна да се издига. Седмата пагода изчезна в мрака.
Нашите превозни средства се движеха равномерно, макар и не много бързо, и изобщо не усетих натиск от океана. Но което е още по-приятно, не видях нито едно дълбоководно чудовище, въпреки че гледх с широко отворени очи, търсейки ги. Нашите медузи грациозно, като в океански балет, се поклащаха една до друга. Когато моята се издигна малко над останалите, се почувствах като танцьорка в дантелена долна пола и с дантелен чадър, която пърха и се върти из сцената, без да забелязва никого, освен мъжете, които нетърпеливо следят всяко нейно движение от седалките.
Усетих момента, в който напуснахме бездната и се озовахме в долните слоеве на батискафа, в царството на Инбайлун. Тук имаше риба. Отначало се натъквахме само на страшни създания с дълги зъби, но когато стана малко по-светло, видях кашалот. Тогава се появи първата акула. Изпаднах в паника, но се оказа, че това е риба чук, която не се интересува от нас. Цяло ято риба тон, играейки настрани, преплува покрай нас и аз издишах шумно, решавайки, че опасността е отминала. Нищо, можем да се справим! Трябваше да изкачим около триста метра. Все повече и повече морски обитатели плуваха, някои от тях ни придружаваха известно време, но скоро загубиха интерес към нас и изчезнаха.
Медузите продължаваха да се издигат. Вече се появиха първите растения, но когато махнах радостно с ръка на Кишан, водата изведнъж се разпени. Очите на Кийшан се разшириха и аз обърнах глава, опитвайки се да разбера какво го е развълнувало. Притискайки ръце към мекия купол, претъсхи океана с очи и трепетно се молех на всички богове това да не е това, от което се страхувах. Първоначално нищо не се виждаше, но след това медузата се обърна и видях зловещия силует на чудовището от Седмата пагода. Акулата бавно прорязваше водата, оглеждайки притежанията си.
Тя плуваше с отворена уста и дори отдалеч виждах редиците от острите й зъби. Други акули плахо се приближиха до нея, но бързо отплуваха. Дори стадо делфини бързо отплуваха, изпълвайки водата с пронизително свирене. Гледах ги как си отиват, съжалявайки, че не мога да направя същото. Но знаех, че тази акула не се интересува от обитателите на морето. Тя не яде. Тя не спи. Създадена е с единствената цел да попречи на огърлицата Дурга да достигне повърхността… и огърлицата Дурга беше върху мен. Добрата новина беше, че акулата още не ни беше видяла. Лошата новина е, че повърхността беше на поне стотина метра.
За известно време акулата плува успоредно, след което внезапно изчезна от погледа ми, но скоро се върна и започна да обикаля в широки кръгове. За съжаление точно в този момент слънцето се показа иззад облаците и водата от сива стана синя. Медузите ми се размърдаха, а от златния колан, който стягаше кръста ми, искрящи зайчета плиснаха по водата.
Акулата беше под нас, но се обърна леко и се втренчи с огромното си черно око. Тя тръгна и се издигна малко по-високо. Стори ми се, че видях искра на разпознаване да проблясва в студения й поглед, насочен право към мен. Тогава водата кипна и акулата изчезна. Надникнах във водата с ужас, докато не я видях да изплува от черните дълбини. Със зейнали челюсти и оголени зъби акулата се втурна – но не към мен, а към Рен. Изпищях от ужас, после сграбчих с ръка перлите, които висяха от гърлото ми, и прошепнах:
„Перлена огърлица, моля, вземи я!“
Потокът от вода подхвана медузата на Рен и акулата профуча покрай нея, отхапвайки няколко пипала. Тя се обърна, подготвяйки се за второ нападение, и аз отново грабнах перлите:
„Почти изплувахме. Трябва да се измъкнем!“
Огърлицата трепна и аз видях дъното на някакъв плаващ кораб отгоре. Но акулата вече беше близо. Чудовищната паст се отвори широко, готова да се затвори с трясък. Акулата бавно се приближи до Кишан и небрежно, като изискано гурме, заби зъбите си в люлеещия се купол на медузата. Този път закъснях с молбата.
Част от течността, изпълнила купола с форма на камбана, плисна във водата, замъглявайки я. Пипалата конвулсивно биеха по страните на акулата, освобождавайки Кишан. За щастие акулата не го забеляза. Кишан ме погледна и аз му посочих горе, където беше сянката. Той кимна и заплува. Огромната акула със силен шум се впи в нежното желатиново тяло на медузата и скоро от горкото същество остана само дълго пипало, което жално висеше от устата на хищника. Завъртяйки очи, акулата се огледа. После, със силен плясък на раздвоената си опашка, тя изчезна.
Рен се измъкна от пипалата и потупа медузата си по купола. Тя се размърда и отплува. Със страх надникнах в тъмната вода. Зад Рен се издигна зловеща сянка. Издавайки пронизителен писък, свих се на топка и махнах трескаво на Рен.
Той се обърна, извади тризъбеца си и изстреля стрелички към акулата. Едно късо копие я удари в устата, второто само леко одраска гладката кожа, а няколко се забиха отстрани. Но за такова чудовище това не беше нищо повече от сеанс на акупунктура – неприятно, но нищо ужасно. Акулата обаче избра да отплува далеч от Рен. Тя се гмурна отново и Рен бързо изплува, за да си поеме въздух. Той хвърли раница в лодката, която Огърлицата беше приготвила за нас и за известно време останах съвсем сама във водата.
Треперех, гърчех се и се въртях във всички посоки, обзета от паника. Никога през живота си не съм се чувствала по-уязвима. Горчиво проклинах всичко едновременно – беззащитността и прозрачността на моята медуза, непрогледния мрак на водата, блясъка на дрехите ми. Всичко това, заедно и поотделно, ме правише лесна плячка. Бях като мишена, лакомство с надпис: „Изяж ме!“
Акулата не се виждаше никъде. Знаех, че е слязла в дълбините, за да се подготви за нова атака. Знаех също, че колкото по-дълго се мотая в океана, на толкова по-голяма опасност съм изложена. Призовавайки отново Огърлицата, принудих медузата си да плува още по-бързо към повърхността. Изплувахме – но твърде бавно. Акулата беше някъде наблизо. Само се надявах, че стрелите на Рен ще я държат далеч от лодката, докато излизам.
Рен и Кишан заплуваха към мен. Акулата се появи от нищото, без предупреждение. Братята се хванаха за ръце и се отблъснаха със сила, оставяйки я да мине между тях. Когато акулата обърна гръб към тях, Кишан извади чакрама, Рен извади тризъбеца. Той прониза акулата от едната страна, а Кишан я наряза от другата. Акулата отплува в облак от кръв.
Потърках желеобразната капачка на моята медуза с длан, но водата стана толкова мътна от кръв, че нищо не се виждаше. Някакви сенки се завъртяха над моята медуза и аз с ужас осъзнах, че миризмата на кръв привлича към нас по-малките роднини на чудовището.
Обзета от паника, направих фатална грешка. Беше ме страх да напусна купола, но още повече ме беше страх да остана в него, така че минаха няколко съдбовни секунди, преди да взема решение и да помоля медузата да ме пусне. Надявах се, че в объркването ще успея тихо да се издигна на повърхността, но вместо да ме избута, както беше с Кишан, медузата по някаква причина дръпна тялото ми по-дълбоко под купола си и след това конвулсивно потрепна от едната страна на другата страна. В следващата секунда нещо остро прониза крака ми и ме дръпна надолу. Аз и Медузата бяхме повлечени в дълбините. Започнахме да потъваме.
Нажежените ножове пронизаха крака ми на няколко места едновременно. Сведох очи и изкрещях. Разбира се, опитах да ритна с другия крак и конвулсивно размахах ръце във всички посоки, но дълбоко в себе си вече знаех, че всичко е безполезно. Огромната акула се върна и левият ми крак беше в устата й. В някое кътче на съзнанието си отбелязах, че тя не е отхапала крака ми. Не, тя просто ме дърпаше със себе си като презрамка, повличайки ни с медузата в дълбините.
Когато се опитах да ритна акулата отстрани, тя се забави малко и след това започна да ни разклаща от едната страна на другата. Ако преди това болката в ухапания крак беше ужасна, сега тя достигна такава интензивност, че беше невъзможно да се издържи. Острите зъби на акулата се забиха дълбоко в месото на крака ми и методично го накъсаха на парчета. Тогава кракът ми беше стиснат като менгеме и пищялът ми изпука с отвратителен звук. Ярко ален облак цъфтеше около купола на медузата. Когато разбрах, че този път е моята кръв, едва не припаднах.
Като в сън видях блясъка на тризъбец. Тогава кракът ми изведнъж се освободи. Медузата се изду, за да ни изведе на повърхността възможно най-скоро, но тя също беше ранена. Тя се наведе на една страна, вътрешността на купола бързо се напълни с вода. По някое време поток от адреналин премина във вените ми, проясни съзнанието ми. Докосвайки мекия купол, благодарих на умиращата медуза и поех още въздух в дробовете си. Медузата ме избута навън, потръпна за последен път с цялото си тяло и безжизнено кръжейки започна бавно да потъва надолу.
Елегантни създания с форма на торпедо се втурнаха след нея и скоро изгубих от поглед нежното създание на дълбините. Плувах само с ръце, влачейки сакатия си крак след себе си. Дори не знаех дали все още имам крак, да не говорим колко осакатен беше. Но знаех, че кървя и едва ли ще имам време да изплувам на повърхността. Мрак покри очите ми, не виждах нищо, но се надявах, че плувам в правилната посока. Скоро започнах да се задушавам и тъй като нямаше какво друго да направя, се опитах да гребя със здравия си крак. Помогна, макар и не много. Тогава нещо ме докосна, потрепнах, но разбрах, че е човек. Кишан.
Той обви ръце около кръста ми и ме издърпа на повърхността. Водата бликна в зейналата ми уста. Не помня как ме дръпна в лодката, която беше направило Колието. Но помня как ме удари силно по гърба. И как повърнах зад борда. Чух Кишан да изтръсква неща от раницата си, и да казва нещо на Шала. Шумоленето на конци ме успокои, усетих смътно стегнат турникет, който прехваща крака ми. Тогава Рен се издърпа на борда, дишайки тежко, а от раната на ръката му течеше кръв.
– Как е тя? – Попита той.
– Тя… – отговори Кишан с едва доловим глас. – Зле.
– Трябва да се върна – до мен дойде гласът на Рен. – Трябва да я довърша. Иначе тя ще ни настигне.
Рен ме погледна и въпреки че загубата на кръв ме накара да виждам зле и да мисля още по-зле, стори ми се, че има разбито сърце. Той вдигна отпуснатата ми ръка. Искам да кажа, видях го да го прави. Аз самата не усетих нищо. Цялото ми тяло беше изтръпнало. Очите ми се затвориха сами, въпреки че се опитвах да ги държа отворени. Рен взе тризъбеца и прошепна:
– Грижи се за нея.
– Със сигурност. Знаеш, че я обичам – отговори Кишан.
– Да, знам – отговори Рен и се гмурна.
Тялото на Кишан потрепери толкова силно, че отворих очи. Той изтри сълзите си. След това положи главата ми на коленете си, отмествайки мократа коса от лицето ми. Чух плисъка на водата и разбрах, че акулата се е върнала. Огромна перка прорязваше повърхността на морето, обикаляше около нашата лодка.
Бях толкова уплашена, че успях за кратко да прогоня мрака, който вече беше започнал да замъглява съзнанието ми. Сива перка с размерите на платно за уиндсърф се нахвърли върху нас, за да ни довърши. Създанието се гмурна под нашата лодка и ни удари, първо излетяхме, а след това с оглушителен плясък паднахме в океана. Не знам по какво чудо лодката не се преобърна. После вълните се успокоиха, стана съвсем тихо. Затворих очи и се съсредоточих с последни сили, но дори плясъка на малки рибки не се чуваше.
Изведнъж на шест метра от нас изплува акулата, подобна на гигантска подводница. По-голямата част от тялото й остана във водата и аз се обърнах, за да я видя по-добре, и веднага изкрещях от болка, удряйки ранения си крак отстрани. Високо над вълните, зад главата на акулата, държейки се за тризъбеца, забит на врата й, висеше Рен. Потоци вода се стичаха по тялото му, приличаше на Посейдон, яхнал морско чудовище. Изскимтях леко от болка.
Умирах. Знаех, че не ми остава много време, но цялото ми същество крещеше, че мога да му помогна. Преди да умра, мога да спася Рен.
Вдигнах треперещата си ръка, хванах я с другата, за да не трепери, и се съсредоточих. Кишан разбра какво искам да направя и ме вдигна до гърдите си. Лъч бяла светлина излезе от дланта ми и удари акулата в корема точно когато тя се обърна на една страна. Дори умиращ човек не би могъл да пропусне такава огромна цел.
Плътта на чудовището почерня и започна да се топи като восък в огън. Ръбовете на раната се разтвориха широко, съдържанието на бездънния корем на акула се изля в океана. Затваряйки устата си, акулата се блъскаше яростно, опитвайки се да отхвърли човека и да се отърве от нетърпимата болка. Все пак успях да забележа как други, по-малки хищници профучаха покрай нашата лодка към мястото на агонията на морското чудовище. Когато Рен и акулата изчезнаха под водата, пред очите ми почерня и загубих съзнание.
Назад към част 27 Напред към част 29
