ЕПИЛОГ
ОТВЛЕЧЕНА
Двама мъже се състезаваха с мотоциклети из Индия, като спираха само от време на време, за да заредят гориво и да хапнат. Не бяха почивали, откакто смъртният враг ги беше изиграл. Те нямаха мира, не мислеха за нищо друго освен за спасяването на тази, която обичаха. Затова трябваше да продължат напред. Да побързат.
Без да кажат дума, те се отбиха от пътя и скриха мотоциклетите в храстите, далеч от очите на минувачите. Рен извади питка от раницата си, разкъса я наполовина и хвърли половината на брат си. Ядяха мълчаливо, след което едновременно извадиха телефоните си, гледайки точката, която отбелязваше Келси.
– Той я води някъде – каза Кишан. – Много бързо. Вероятно е в самолет.
Рен изсумтя.
– Не виждаш ли Кадам?
– Не. Все още нищо.
Рен прибра телефона обратно в раницата си с въздишка и хвърли коженото си яке. Брат му закачи каската на мотора, събу тежките ботуши. Когато последната спретнато сгъната дреха пъхна в кожената дисага на мотоциклета, Рен се трансформира.
Усещането за парене, възникнало в дъното на стомаха, бързо се разпространи в тялото му. По ръцете му премина тръпка. Центърът на тежестта се измести, горната част на тялото падна тежко на земята. Пръсти, прибрани в длани. Тялото се обгърна от козина, мустаци излизаха на лицето. Винаги беше гъделичкащо и той кихна. Най-голямата суматоха беше с ноктите. Режат като кинжали между кокалчетата – смъртоносно оръжие, част от самия него, засега скрити в мека ножница. Рен владееше оръжие почти от раждането си, но за разлика от Кишан, той никога не харесваше войната и не намираше радост в разгара на битката. Предпочиташе да се бори с думи, на масата за преговори. Харесваше стратегически игри и хитрите тактически ходове, сърцето му копнееше за мир. Копнееше за живота, който бяха водили родителите му, преди да се появи Локеш. Искаше да има семейство, да намери дом с жената, която обичаше.
Рен тичаше в кръгове по земята, разпаленият му ум се съсредоточи върху търсенето на изчезналата. Сега, когато той се превърна в бял тигър, всичко стана много по-лесно. Тя беше негова. Тя му принадлежеше и той нямаше да се успокои, докато не я намери и не елиминира този, който се осмели да му я отнеме. Когато е човек, беше по-трудно. Изчезналата жена призна, че го обича, но е предпочела да остане с друг. Не можеше да го разбере и това го убиваше.
Той се свлече на земята с въздишка и отпусна глава върху лапите си. Мислеше си за времето, когато живееха заедно в Орегон. Сега изглеждаше, че беше много отдавна, в друг живот. Тогава тя го обичаше без резерви, без съжаление. След това се случиха много неща. Рен затвори уморените си очи, но мислите му отново се насочиха към нея. Той продължаваше да я усеща дори от това разстояние. Връзката със сърцето й все още беше там, тя все още го викаше през милите и океаните, които ги разделяха.
Само ако можеше да преодолее пустинята, която се отвори между тях, и да я скрие в надеждния пръстен на ръцете си! И точно в мига, когато беше готов да потъне в неспокоен сън, ноздрите му изведнъж усетиха нежния й аромат, той усети докосването й, усети как целува носа му и слага глава върху белите му лапи. В шепота на вятъра той чу любим глас: „Mudje tumse pharhai, Ren.“ Белият тигър пое лек дъх от тези думи, вкопчи се в тях и заспа.
