Глава 10
Вечерните сенки лежаха тежко на хоризонта, когато Елена излезе през моравата зад дома на Рафаел и се насочи към ръба на скалата отвъд дърветата. След като излезе от Кулата по-рано следобед, интимността на онези мигове на балкона я сгряваше в гърдите, тя се обади на възхитения Сам, използвайки уеб връзката в библиотеката.
– Ели! – Усмивката му се бе разтегнала от ухо до ухо. – Не си ме забравила!
– Разбира се, че не. – Смеейки се, докато той подскачаше на седалката си, а крилата, които изглеждаха твърде големи за тялото му, се издигаха и спускаха от вълнение, докато свободните черни къдрици се спускаха над челото му, тя го попита как е минал денят му.
– Баща ми отново ме заведе да летя!
Откакто на Сам му беше забранено да използва крилата си за още един месец, баща му беше започнал да го носи в небето на ръце, а любовта му към Сам беше пламенна и никой не можеше да я пропусне, въпреки факта, че беше човек с малко думи.
– Беше ли забавно?
Ентусиазирано кимване.
– Той може да се движи толкова бързо.
Разговорът им бе продължил половин час, като Елена размени няколко думи и с майката на Сам. Малкият ангел със същата лъскава синьо-черна коса и крила от прашно кафяво, прошарени с бяло, все още докосваше бебето си със защитна грижа, но се усмихваше също толкова често – и за първи път Елена наистина повярва, че малкото семейство ще се оправи.
Останалото време тя бе прекарала в тренировки по летене, всички насочени към укрепване на мускулите ѝ, със странно притихналия Илиум. След като го беше обсъдил с Кир, Рафаел ѝ беше казал, че няма да може да постигне истинско вертикално излитане без сила на крилата, каквато тя просто нямаше. Това беше физическа невъзможност.
– Безсмъртието ти – беше промълвил той, докато стояха на балкона – все още не е навлязло достатъчно дълбоко в клетките ти. Но – беше добавил той – като се има предвид силата на твоя ловец, може би ще успееш да се научиш да правиш бастардизирана версия, която разчита не на силата на крилете ти, а на чистите мускули.
Пътят щеше да е много по-труден и всяко излитане щеше да боли като кучка, дори след като го овладееше, но Елена нямаше намерение да бъде седяща патица, не и ако можеше да направи нещо по въпроса. Може би беше безсмъртен новоизлюпен, помисли си тя сега, опитвайки се да види през разпръснатите облаци, но нямаше да бъде лесна плячка.
Там.
Когато Рафаел се спусна да се присъедини към нея на върха на скалата, се появиха великолепните крила на Рафаел, чиито върхове пламтяха, докато долавяха последните остатъци от слънцето, което най-накрая се появи в късния следобед.
– Отиваш на гости на директора на гилдията и семейството ѝ?
Отмятайки изплъзналите се от плитката ѝ кичури коса, тя каза:
– Ела с мен.
Бавно примигване.
– Те са най-близките ти приятели, Елена. Искат да те оставят само за себе си тази нощ.
– Ставам част от твоя свят – ела и стани част от моя. – Тя видя изненадата на лицето му, видя също, че той съвсем не е очаквал поканата.
Тялото му беше твърда стена от мускули срещу нея, докато я придърпваше към себе си, докато гърдите ѝ се притиснаха към гърдите му.
– Какво ще кажат Сара и Дийкън на това?
Тя прокара ръце по крилата, които той разпери за нея, наслаждавайки се на възможността да го докосва, както пожелае.
– Не се страхуваш от няколко ловци, нали, Архангеле?
Погледа му се надигна, а миглите му пламнаха в абсолютно синьо.
„Те може да решат да прекъснат приятелството си с теб, вместо да ме приемат в дома си. Не можеш да забравиш действията, които предприех в Тишината.“
– Не. – Но тя знаеше и нещо друго извън всяка сянка на съмнение. – Ти имаш своите Седем. Аз имам своите приятели – те биха си отрязали десните ръце, преди да ме изтикат на студа.
Такава лоялност, помисли си Рафаел. Не би повярвал, че смъртните са способни на това, освен ако не беше познавал Дмитрий, когато беше човек… и беше познавал Елена.
– Поканата е добре дошла – каза той. – Ще я приема друг ден. Тази вечер трябва да остана тук.
Бледосивите му очи заискриха с интелигентност.
– Какво се случва?
– Имам среща с Аодхан.
– Тук? В Ню Йорк?
– Аз също съм изненадан. – Аодхан предпочиташе уединението на Убежището. – Срещаме се в Кулата.
Отмятайки поредния хвърчащ кичур коса, съпругът ѝ я погледна изцяло в лицето.
– Искам да поговоря с теб и за нещо друго.
– Какво искаш от мен, ловецо?
– Вече нямам нужда от бодигард – днешният трик на Илиум с хеликоптера, изглежда, е стигнал до знанието на медийните преследвачи.
„Ти си сърцето ми, Елена. Той не би допуснал нищо да ти се случи.“
Тя направи крачка назад.
– Няма вериги, Рафаел.
Той сключи ръка около тила ѝ, отказвайки да ѝ позволи да се отдалечи.
– Позволих ти много свобода, но по този въпрос няма да отстъпя.
В нея прехвърчаха искри.
– Не зависи от теб да ми позволяваш каквото и да било. Аз съм твоя съпруга. Отнасяй се с мен като с такава!
И все пак тя все още беше толкова смъртна – дори родените като ангели оставаха уязвими в продължение на повече от сто години, а Елена бе започнала като смъртна. Безсмъртието едва бе целунало кръвта ѝ, нямаше реален шанс да се преплете с клетките ѝ.
„Няма да спечелиш този спор, ловецо.“
– Добре, но ще продължим да го водим всеки ден, докато не започнеш да се държиш разумно.
До нея никой не го беше предизвиквал на това ниво. До нея никой не го беше обичал с цялата сила в душата на този ловец.
– Според Дмитрий най-разумната постъпка би била да те убия в момента, в който се запознахме.
Очите ѝ се свиха.
– Престани да се опитваш да ме разсейваш. – Разчупвайки прегръдката му с движение, което той не очакваше, тя вдигна малката чанта, която той бе забелязал в краката ѝ. – Рафаел?
Доловил внезапно мрачната нотка в гласа ѝ, той вдигна очи към променливите мъгли на очите ѝ.
– Ловецо.
– Не ми подрязвай крилата. Това ще унищожи и двама ни.
С тези тревожни думи тя се спусна надолу през Хъдсън. Докато я гледаше как изчезва към Манхатън, съзнавайки, че Илиум ще я проследи до дома на директора на гилдията – където друг от Седемте му бе стоял на пост с часове, за да не се стигне до нежелани изненади – той знаеше, че тя е права. Тя никога нямаше да бъде щастлива в клетка. Но след събитията, които едва не му я бяха откраднали не веднъж, а два пъти, не беше сигурен, че има способността да я освободи.
Елена изтласка аргумента – и причината за него – в задната част на съзнанието си, когато плавно се приземи пред кафявия камък, който беше на Сара и Дийкън. Най-добрата ѝ приятелка я вкара вътре миг по-късно… където Елена получи приятна изненада.
– Ти си купила съседната къща! – Бяха изнесли облицовъчните стени на двете къщи, след което бяха затворили малката празнина между двете сгради, като бяха разширили едната от тях.
Тъй като Елена не беше забелязала нищо отвън, те трябваше да рециклират материалите, отстранени по време на разрушаването на стените, за да изградят безпроблемна външна част на пристройката. Колкото и фантастично да беше това, то не можеше да се сравни с вътрешността – целият първи етаж представляваше огромно пространство с отворен план, което преминаваше в кухнята.
– Да. – Сара грейна, а богатата ѝ кожа с цвят на кафе почти сияеше. – С начина, по който върви бизнесът на Дийкън, можем да си го позволим, така че решихме защо не. – Пауза. – По-важното е, че исках най-добрата ми приятелка да се чувства добре дошла в моя дом.
Преглъщайки възела от емоции в гърлото си, Елена остави чантата си, за да се разходи по блестящите дървени подове, покрити с килими навахо, които съответстваха на топлата, земна цветова гама на къщата.
– Разкошна е, Сара.
– Дийкън сам направи по-голямата част от ремонта – ние със Зоуи само държахме дъски, от време на време му вадехме пирони и като цяло го наблюдавахме. – Широка усмивка.
– Знам, че ти си избрала цветовете. – Чувствайки се напълно спокойна, тя разпери криле. – Това е…
– О, Боже, Ели – каза Сара, притискайки облегалката на дивана. – Всеки път, когато правиш това, започвам да се чувствам отпаднала.
Елена се смееше на изражението на лицето на приятелката си, когато в стаята влезе голям, лош мъж с дълбоки зелени очи, златиста кожа и тъмна коса, а в свивката на ръката му се гушеше малко момиченце.
– Дийкън. – Усмихвайки се, Елена се приближи достатъчно, за да може той да я прегърне с една ръка.
Той я държеше няколко дълги секунди.
– Радвам се да те видя, Ели. – Тихи, силни думи.
Поглеждайки нагоре, тя срещна очите на детето, което срамежливо бе прибрало глава на врата на баща си.
– Здравей, Зоуи – прошепна тя, изумена от това колко голямо е станало бебето на Сара за година и половина, откакто Елена го беше видяла за последен път.
Тогава Сара се приближи, вдигна едната и мъничка ръчичка и натисна целувка върху дланта на Зоуи.
– Това е леля Ели, Зоуи.
В този момент зад ъгъла се появи огромно куче, което се насочи право към Елена.
– Убиец! – Смеейки се, докато той скачаше върху нея с намерението да я обича до смърт, тя вдигна очи и видя как Зоуи се кикоти.
Искаше ѝ се да издърпа момичето в прегръдките си и да обсипе скъпоценното му лице с целувки, но в момента за Зоуи беше чужда. Чужденец с подкупи.
– Имам подаръци за теб – каза тя, след като Дийкън издърпа Убиеца с една ръка.
Очите със същия тъмен цвят като тези на Сара се разшириха от интерес.
Давайки на Убиеца последно почесване, което накара опашката му да се размърда тройно по-бързо, Елена отиде до чантата си и извади ръчно изработената кукла, която беше купила от един от занаятчиите в Убежището. Зоуи я взе с внимателни ръце, като се отлепи от рамото на баща си, за да потупа гъстите къдрици на куклата.
– Какво ще кажеш, момиченце? – Подкани я Дийкън.
– Благодаря – но Зоуи беше плаха.
Елена каза:
– Няма за какво – и извади колекцията от ангелски пера, която беше събрала, откакто се събуди от кома. Стряскащо златно и бяло, синьо, обточено със сребро, полунощ и зора, блестящо сиво, сладко, красиво кафяво и невероятно кристално бяло, те накараха Зоуи да затаи дъх. Когато Елена вдигна ръката си, кръщелницата ѝ се загледа учудено… след това нежно сви единия си юмрук около перата.
– Татко. Долу.
Изпълнявайки заповедта, Дийкън се наведе, за да я сложи на пода. С пера в ръка Зоуи се запъти към масичката за кафе и постави съкровищата си върху стъклото, за да може да им се любува едно по едно, а куклата държеше близо до себе си. Убиецът, който беше изгонен да седи до камината, се приближи, за да застане до любимото си човешко същество.
Сара докосна ръката си до сърцето на Дийкън, когато той обви силно мускулеста ръка около раменете ѝ.
– Нямаш ли нещо за Ели?
– Нека отида да го взема. – Целувайки съпругата си по носа, бившето страшилище на гилдията се измъкна от стаята, след като разроши малките къдрици на Зоуи.
– Взех подаръци и за теб и Дийкън – каза Елена. – От Убежището. Намерих и прекрасен нашийник за чудовищното ти куче.
Сара взе ръцете ѝ и ги стисна.
– Най-хубавият подарък си ти, тук. Толкова много ми липсваше.
На Елена ѝ се наложи да погледне надолу за секунда, за да отблъсне прилива на емоции. Сара не беше нейна кръв, но беше нейна сестра във всяко друго отношение, което имаше значение.
– Сблъсках се с Джефри. – Това беше единствената тема, за която не беше успяла да говори, когато се бяха срещнали по-рано, раната беше твърде сурова. – Той е бесен, че момичетата са станали мишена заради мен, и не мога да го виня.
Челюстта на Сара се напрегна.
– Това е…
– Този път той е прав, Сара. – Вината се усукваше в нея като твърдо, абразивно въже. – Но поне това е нещо, което разбирам. Това, което не знам, е защо иска да се срещне с мен утре.
– Искаш ли да дойда с теб?
– Не, аз… – В този момент тя усети как една малка, бебешки мека ръка я потупва по перата с нескрито удивление. – Здравей, скъпа. – Поглеждайки надолу към това очарователно лице, тя реши да изхвърли от съзнанието си Джефри, убийствата, разочарованието си от закрилата на Рафаел и просто да се наслади на времето, прекарано със семейството на приятелката, която беше отворила сърцето си за Елена, когато тя беше само едно уплашено момиче без дом и надежда.
– Ще бдя над теб – обеща тя тихо на Зоуи, макар че мисълта, че ще оцелее по-дълго от най-добрата си приятелка, разяждаше сърцето ѝ. – Над теб и всички, които ще дойдат след теб. Кръвта на Сара.
***
След като получи съобщението за пристигането на Аодхан, Рафаел се спусна през искрящия нощен пейзаж на Манхатън, за да се приземи на широкия балкон на кулата пред офиса си – там, където ангелът стоеше в очакване. За разлика от Илиум, който дори със забележителните си криле и златни очи успяваше да се движи сред смъртните, Аодхан никога нямаше да се впише лесно в този свят. Беше издялан от искрящ лед, крилете му бяха толкова ярки, че почти нараняваха човешките очи, а лицето и кожата му сякаш бяха създадени от мрамор, покрит с бяло злато.
Веднъж Михаела, тази поглъщачка на хора, беше казала за Аодхан:
– Красив, но много студен. И все пак бих искала да го пазя като скъпоценен камък. На света няма друг като Аодхан.
Но Михаела виждаше само повърхността.
Рафаел се приближи до ръба на пространството, което нямаше парапет, и проследи с очи града си.
– Какво откри?
Аодхан стегна криле, за да избегне какъвто и да е контакт, когато застана отляво на Рафаел.
– Не мога да разбера – каза той, вместо да отговори – как можеш да живееш, заобиколен от толкова много животи. – Във всяка негова дума прозираше любопитство.
– Много хора не могат да разберат предпочитанията ти към самотата. – Той наблюдаваше как няколко ангела се приземиха на по-ниските балкони, а крилата им се очертаха като силуети на фона на нощното небе. – Изненадваш ме с това посещение, Аодхан. – По някаква причина ангелът беше един от Седемте на Рафаел, но и той беше повреден.
– Трудно е… – Изражението на Аодхан беше натрапчиво по начин, който малцина биха разбрали. – Но твоят ловец… Тя е толкова слаба, но въпреки това се е борила с преродените с непоколебима смелост.
– На Елена ще ѝ се стори забавно, че тя е вдъхновение. – И все пак тя щеше да разбере и какво означаваше за Аодхан да предприеме тази стъпка, неговият ловец със смъртното си сърце.
Аодхан замълча за още един дълъг миг.
– Изток – каза той накрая. – И двамата с Наазир вярваме, че Древният спи в Далечния изток.
След като Гален беше начело на Убежището, Рафаел беше поставил на Аодхан и Наазир задачата да търсят улики за местонахождението на Спящата, която можеше да бъде и неговата майка. Той обаче не бе очаквал какъвто и да е отговор толкова скоро.
– Защо?
– Джесами ми каза, че когато един Древен се събуди, това не е процес от няколко дни или дори седмици. Той може да отнеме до една година. – Докато говореше, кристалните му очи, пречупени навън от зеницата, отразяваха хиляди отломки светлина. – И все пак никой от Кръга не е усетил това.
Рафаел разбра веднага.
– Защото регионът попада в сянката на Леуан. – Всякакви колебания в силата в този район се дължаха на еволюцията на Леуан. – Продължавайте да търсите. – Изкушението да се включи в лова беше силно, но след като толкова дълго отсъстваше от Кулата си, не можеше да я остави за това, което можеше да се окаже седмици – твърде много жадни очи бяха вперени в неговото владение.
Аодхан наведе глава.
– Господарю.
Когато ангелът започна да разперва криле в подготовка за полет, Рафаел го спря с едно докосване по рамото. Аодхан замръзна.
– Говори със Сам. – Познавайки демоните, които измъчваха ангела, Рафаел прекъсна контакта. – Елена му даде кинжал. Легендата гласи, че рубинът в кинжала бил дар от спящ дракон. Може да е нищо…
– Но може да означава знание за Древния. – Крилете на Аодхан блеснаха на заблудената лунна светлина, докато той се колебаеше. – Господарю, бих дошъл отново в този град.
– Сигурен ли си?
– Векове наред съм се държал като страхливец. Не повече.
Рафаел беше там, когато намериха Аодхан, носеше другия ангел на ръце през часовете, които бяха необходими, за да стигнат до Медика и Кир.
– Ти не си страхливец, Аодхан. Ти си един от моите Седем.
Аодхан погледна назад към кабинета, по посока на широките рафтове от наситено абаносово дърво, които бяха подредени на една от стените.
– Защо не показваш едно от моите пера? Крилете ми са също толкова необичайни, колкото и тези на Блубел.
Рафаел повдигна вежда.
– Илиум е изпълнител. – Докато Аодхан, подобно на Джейсън, предпочиташе сенките.
Докато го наблюдаваше, Аодхан извади едно съвършено, блестящо перо и влезе вътре, за да го постави до небесносиньото, което беше на Илиум. Рафаел наклони глава, когато ангелът се върна.
– След като свършиш тази задача, ще се преместиш тук. – Манхатън все още се събуждаше от завръщането на Елена – присъствието на Аодхан можеше просто да доведе до спиране на града. Но това беше проблем за друг ден. – Ако ти и Наазир успеете да стесните зоната на търсене до определена местност, обадете се и ме изчакайте. Не се приближавайте.
– Ако е тя… вярваш, че ще убие.
– Майка ми е призракът в мрака, Аодхан, кошмарът, който шепне в задния мозък. – А той беше нейният син… синът на двама луди архангели.
Назад към част 10 Напред към част 12
