Глава 3
Брак по принуда
Преглътнах трудно. Честно казано, планирах само да се „отдам“ доброволно на някого, когото обичам с цялото си сърце и който ще ме обича. Съвсем наскоро имах страхотен избор между Рен и Кишан. Да, избрах Кишан, но сега това нямаше никакво значение. Защото сега изобщо нямам избор. Ако откажа да участвам в плановете на Локеш, всички ще умрем.
Като разбрах, че няма какво да се направи, аз се усмихнах и отговорих:
– Да, реших да приема предложението ти. Зрелите мъже имат определени предимства. Да не говорим, че силата ви е доста… спираща дъха. – паникьосана, но опитвайки се да го скрия, плахо добавих: – Само… с едно условие.
Очите на Локеш блеснаха нетърпеливо.
– Какво е условието?
Поколебах се, трескаво мислейки как да го разубедя да се ожени за мен и отговорът дойде сам.
– Родителите ми починаха, когато бях малка и оттогава живея сама. – казах жално. – Не бих искала синът ми да има същата съдба.
– Това няма да се случи. – Локеш отново вдигна ръката ми към устните си и грубо я целуна. – Възнамерявам лично да посветя сина си във всички тънкости на магьосническата сила, а ти на свой ред да споделиш своите сили с него. Давам ти дума, ще бъда много добър баща!
– Изобщо не се съмнявам – уверих го. – Притеснявам се за нещо съвсем друго… Искам синът ни да носи твоето име. Не желая да бъде незаконнороден. В миналото, ти си страдал достатъчно от подобна ситуация и не мога да позволя на нашия син да търпи същите унижения. Затова искам… ти… – преглътнах отново, без да вярвам, че ще изрека тези думи – да се омъжиш за мен.
Локеш се отдръпна от мен с широко отворени очи.
– Искаш да станеш моя жена?
– Надявам се, че не очакваш да се задоволя с ролята на наложница? Ти си сключил законен брак с майката на Йесубай. Аз искам същото. Искам нашият съюз да бъде не само стратегически, но и традиционен. С други думи, легален. Можеш да направиш това под всяко име, което пожелаеш, но аз искам да стана твоя жена, преди ние с теб… да се заемем да заченем дете. Сведох очи, хванах ръката на Локеш и я стиснах леко.
Той обмисли думите ми няколко секунди, след което обяви:
– Ти прояваваш завидна мъдрост, предлагайки това условие. Сега разбирам какво наистина мислиш за нашия син и какво място ще заеме той в този свят. Е, ще изпълня желанието ти. Ще те взема за моя жена и като сватбен подарък дори няма да посегна на целомъдрието ти преди брака. Доволни ли си?
– О да! Благодаря ти… съпруже.
Локеш ми се усмихна като котка, която е притиснала мишка в ъгъла.
– В такъв случай ще те оставя да се погрижиш за избора на сватбените дрехи, а аз ще се погрижа за церемонията и банкета. Слугата ми ще те повика и ще те заведе на сватбеното пиршество. Разбира се, бих искал да го направя сам, но имам твърде много работа и не вярвам достатъчно на очарователната си булка, за да ти дам свобода на действие. Надявам се, че ме разбираш?
– Разбира се! – отвърнах аз доволна, че съм се спазарила за още двадесет и четири часа, за да обмисля спасителния план.
Целувайки ме за довиждане, Локеш ме натискаше, дърпаше, хапеше и мачкаше, сякаш бях парче глина, от която можеше да направи каквото си поиска. Когато най-накрая той се отдръпна от мен, аз се насилих да се усмихна засрамено през болката.
Локеш грубо ме потупа по рамото и каза:
– Е, до утре, когато ще станеш моя жена. Спи добре, любов моя. Ще ти трябват сили.
– Лека нощ. – отвърнах машинално и се върнах към свободата на моята празна тъмница.
Тази нощ почти не спах. Лежах със затворени очи, молех се Рен или Кишан, г-н Кадам или дори самата Дурга да ми се притекат на помощ. Времето ми изтичаше бързо.
В тези кратки моменти, когато заспивах, сънувах, че седя в леглото, държайки прекрасно бебе в ръцете си. Това беше същото видение, което Кишан имаше в Горичката на сънищата. Бебето спеше, а аз все се чудех какви очи има – с цвета на синьо смеещо се море или на златна пустиня, искряща под слънцето.
Пригладих тъмната коса на бебето, целунах нежното чело. Малки пръстчета ме хванаха за ръката, детето се размърда. Накрая се прозя и отвори очи, а аз се отдръпнах ужасена. Очите на сина ми бяха черни като катран. Чертите на ведрото му детско лице започнаха бавно да се променят, устните му се извиха в жестока гримаса и безсърдечен детски глас каза: – Здравей, мамо.
Събудих се с писъци. Бързо се съвзех, претъркулих се на другата страна и измъкнах възглавницата под бузата си. Ако не мога да се надявам на спасение, тогава целта ми ще бъде смъртта – моята или на Локеш. Няма да му позволя да ме докосне, камо ли да зачена дете от него! Локеш беше смъртоносен хищник и ако хищникът реши да ви изяде, тогава нямате голям избор: бягайте, скрийте се или първо го убийте. Нямах друг избор, освен да се боря за живота си.
Но как мога да убия моя похитител? Единствените оръжия, които ми останаха, са шалът и перлената огърлица. Следователно човек може да се опита да удуши Локеш или да го удави във вана. Честно казано, и двата плана бяха такива. Но нямаше начин да взема лъка и стрелите си, нито да използвам огнената сила.
Мятах се насам-натам, преминавайки през различни варианти, докато изведнъж чух някакъв шум на прозореца. В ранния утринен здрач се приближих до прозореца, огледах пустия заснежен пейзаж и изведнъж чух шумоленето на плат на перваза на прозореца. Моя шал започна да бродира сам:
– Келси? Тук ли си? Кишан съм.
Кишан! Той е тук! Все пак може да се наложи да убия Локеш, но поне сега няма да се налага да го правя сама! Чудя се дали Рен и г-н Кадам също са тук?
Ако не беше всевиждащият поглед на Локеш, със сигурност щях да танцувам от радост. Но вместо това помолих Шала да избродира отговора и притиснах плата към стъклото.
– При мен всичко е наред. Локеш ще се жени за мен утре вечер. Навсякъде има камери за наблюдение и охрана.
Сподавих хлипа, когато тъканта се раздвижи отново, следвайки командата на Кишан. Обърнах набързо шала и прочетох:
– Удължи играта възможно най-дълго време. Имаме план. Ще те спасим.
Притиснах длани към стъклото и кимнах. Цяла вечност се взирах в стъклото на прозореца в очакване нещо бяло или черно да проблесна там.
На следващата сутрин скочих от леглото като ужилена и се втурнах към душа. Бях изтощена до краен предел. Досега държах чувствата си на желязна каишка, но мисълта, че затворът е към края си, ме плени до такава степен, че вече не можех да се справя с емоциите. Притеснявах се за Рен и Кишан, които щяха да се бият с Локеш. Чудех се как мога да бъда заключена, докато те се бият и може би умират.
Мислех си какво ще стане, ако се провалят и трябва да се омъжа за чудовище.
Докато пищях под парещия душ, тайничко се надявах парата, която замъгляваше огледалото, да заслепи и скритите камери. Напълно изтощена, постепенно се спуснах надолу, докато не седнах на дъното на душ кабината. Гореща вода се плисна по изтръпналото ми тяло. – Днес може и да умра.
С тази мрачна мисъл започнах да се подготвям за сватбата.
Половин ден си суших и сресвах косата. Дългите часове на слънце, безкрайните преходи в джунглата и плуването в океана се отразиха на моята кестенява коса, която избледня до златист оттенък. Мама щеше да го хареса, помислих си. Какво би казала майка ми за предстоящата ми сватба? Очевидно това не беше церемонията, за която човек може да мечтае!
Помолих Шала да ми направи сватбена рокля като на древна китайска принцеса. До последния момент се опитвах да не мисля за него, но накрая трябваше да отворя вратата на килера. Забравяйки се, неволно ахнах при вида на алена копринена рокля, приличаща като две капки вода на булчинската рокля на булката, на чиято сватба бяхме заедно с Лий.
Роклята се оказа много сложна, което ми даде чудесна възможност да прекарам допълнителни двадесет минути в обличане. Плътната копринена тъкан беше изцяло бродирана с мъниста и златна нишка, голямо цвете лотос украсяваше златна блуза с буйни волани. Ръцете ми бяха покрити от луксозни широки ръкави с копринени връзки, които висяха под върховете на пръстите ми, а върху тънката пелерина върху блузата, Шалът бродираше възхитителен златен феникс.
Дълъг златен шал се уви около гърба ми и падаше на пода. Обух алени копринени чехли, бродирани със златни цветя и закопчах на главата си pièce de resistance, невероятен шиньон, украсен със златни цветя, листа, сложни плитки, мъниста и бижута, вплетени на нишки.
Обърнах се към огледалото. С тази рокля изглеждах като екзотична птица, като феникс от приказка. Като тази красива птица бях красива и изпълнена с живот, но в същото време носех печата на смъртта, защото много скоро щях да бъда изгорена.
Пъхнах шала под един от дългите ръкави, скривайки го за известно време. Поръсвайки флорален парфюм зад ушите и китките си, седнах и зачаках годеника си.
Слугата, изпратен от Локеш, пристигна много по-рано, отколкото бих искала. Когато видя облеклото ми, лицето му се изкриви от изумление. Бързо извърна глава към раменете си и се опита да се отдръпне от мен.
Той страхува ли се от мен? Иска ми се Локеш да се чувства по същия начин!
Слугата ме заведе в стая, която приличаше на малка библиотека, и преди да си тръгне, ми подаде писмо и дървена кутия. Тогава ключалката щракна и настъпи тишина.
Поех шумно дъх, надявайки се с цялото си сърце Рен и Кишан да приложат плана си в действие преди началото на церемонията. Затваряйки очи, пожелах всички да оцелеем. След това седнах и разгънах бележката, която ме информира, че с Локеш ще вечеряме заедно преди сватбената церемония. Развързвайки бялата панделка, отворих кутията с подарък от бъдещия ми съпруг.
Пръстенът съдържаше най-големия диамант, който някога съм виждала. Кръгъл, многостранен, розов. Към него от всяка страна бяха прикрепени два малки розови брилянта. Може и да съм превъзбудена, но петте шипа, които държаха диаманта, ми приличаха на отвратително дебели пръсти. Представих си пръстите на Локеш – хищни, силни, от които няма спасение. Преди да имам време да сложа пръстена, вратата се отвори.
– Аха, ти вече си тук, скъпа моя! Е, как харесва ли ти моят подарък?
– Прекрасен е. – успях да се усмихна насила.
Нещо проблесна в дълбините на черните му очи. Той направи рязка крачка към мен. Стоях гордо изправена, но вътрешностите ми се стегнаха. Локеш ме хвана за брадичката и тихо прошепна със змийската си усмивка:
– О, с какво удоволствие ще разкъсам прекрасната ти рокля на парчета тази вечер! Надявам се, че имаш смелостта, Келси, да направиш тази вечер забавна. Няма да търпя разочарование.
Отметнах брадичката си назад и го погледнах в очите.
– Повярвай ми, тази нощ всичките ми сили ще бъдат посветени само на теб, съпруже.
Ухилен алчно, Локеш ме хвана за ръката и ме поведе към балната зала, искряща от светлината на стотици свещи и изпълнена с аромата на десетки букети бели цветя. Предполагам, че ако не беше собствената ми сватба, щях да мога да оценя по-добре декорацията.
Седнахме на малка уютна маса. Усмихнах се насилствено, но ръцете ми бяха здраво стиснати в юмруци под дългите ми ръкави.
Локеш плесна с ръце и по негов знак започна традиционно китайско брачно пиршество с десет ястия, подобно на това, организирано в чест на сватбата на братовчеда на Лий. Сервираха ни супа от перки на акула, пълнен пъпеш, два цели омара с чеснов сос, телешко с пет подправки, гълъби с юфка, розово сукалче с пържен ориз, бързо пържени скариди с бейби грах, патица по пекински, риба с джинджифил и зелен лук , както и китайски розови хлебчета с лотосова паста.
Протаках вечерята, колкото можах, бърборейки като славей за символичното значение на всяко ястие, но Локеш запази мълчание. Той сякаш беше загубил интерес към всичко освен към мен. Черните му очи следяха всяко мое движение и се чувствах като заек под погледа на ястреб.
По някое време леден студ докосна глезена ми, скрит под полите. Бавно, лениво, този изгарящ студ пълзеше по голия ми крак, галейки бедрото ми. Беше трудно да кажа какво е използвал Локеш този път – силата на водата, въздуха или комбинацията от двата елемента, но аз успях да запазя мълчание и продължих да опитвам насила лакомствата.
Рен и Кишан явно не бързаха да ме спасяват. Ако не побързат, ще бъда г-жа Локеш Шу или каквото и да било? Бях толкова самотна! Мрачната безнадеждност се натрупваше все повече и скоро ме заля напълно. Чувствах се като тежък камък, хвърлен в мръсна застояла вода. Не, не така си представях бъдещето си!
Вместо да отида до олтара, за да застана до мъж, който ще ме гледа с любов и нежност, ще отида направо в лапите на негодник, който предпочита да извие ръката ми, отколкото да я поеме внимателно в своята. Вместо г-н Кадам , който гордо ще ме води през залата, нежно ще ме успокоява и ще ме предаде на човека, когото смята за свой син, само моята самота ще бъде с мен. Вместо нежни любовни клетви ще чуя подигравателни лъжи, подправени с черна злоба. И когато свърши, ще бъда цялата в кал, от глава до пети.
Съдовете вече бяха отнесени, беше невъзможно вечерята да се проточи повече време. Локеш хвана ръката ми.
– Готова ли си, скъпа? – попита той и без да дочака отговор, повика мировия съдия.
Исках да се освободя и да избягам, но се облегнах здраво на ръката на Локеш и се усмихнах.
– Разбира се.
– Може ли да започна? – попита мек, кадифен глас.
Ахнах и се обърнах. Сините очи на магистрата блестяха от гняв. Робите му се развяха като платно, когато застана в средата на стаята. Рен! В този момент си помислих, че никога не съм виждала нещо по-красиво през живота си.
Оръжието се вдигна. Чакра се завъртя със свистене, от тризъбеца излетяха копия и полетяха към гърдите на Локеш, но той лесно ги отблъсна настрани.
Хващайки ръката ми, магьосникът се засмя злобно.
– Здравей Дирен! Виждам, че си получил поканата ми.
– Ще се ожениш за нея само през мъртвото ми тяло! – закани се Рен.
– Както кажеш – сви рамене Локеш.
Той щракна с пръсти и Рен се вкамени.
Локеш нервно огледа осветената от свещи зала за черния тигър.
Къде е Кишан? Трябва незабавно да размразя Рен! Мисли, Келси, мисли!
Реших, че няма друг изход, разчитах на чудо, прегърнах Локеш през кръста и попитах:
– Уби ли Рен?
– Не любима. Той е още жив.
– Хубаво. – промърморих. Решена да изиграя ролята си добре, аз се обърнах към Рен, погледнах го презрително и казах: –
Много съм нещастна, че успя да влезеш тук. Но тъй като се случи, бъди гост на сватбата ми!
Локеш се усмихна и нареди на слугите да доведат истинския съдия. Сините очи на Рен се впиха в лицето ми.
-О, мили мой, колко съм неучтива! Съвсем забравих, че гостът трябва да целуне младоженците! Изчуруликах подигравателно и вместо да целуна принца, дошъл да ме спаси, ухапах устната му до кръв. – Ах, съжалявам, съжалявам! – Искаше ми се Рен да можеше да чете мислите ми… и тогава го плеснах по красивото му лице.
Зениците на Рен се разшириха от изненада и осъзнах, че сърцето го боли много повече от бузата. Измъкнах шала от ръкава си, потупах с него окървавената устна на Рен и, цъкайки презрително с език, под веселия смях на Локеш, небрежно пъхнах смачкания плат в яката му.
Задържах се пред Рен точно толкова дълго, колкото да видя очите му да светят отново. След това се обърнах отново към Локеш и казах замислено:
– Мислиш ли, че може да вижда добре оттук? Мисля, че е по-добре да го преместите малко, имаш ли нещо против? Искам да види добре мъжа, когото избрах!
Локеш закачливо ме ощипа по бузата, извивайки болезнено кожата.
– Ти си просто една очарователна малка негодница! – възкликна той с възхищение, наблюдавайки с удоволствие как използвах Шала, за да прикрепя ръцете на Рен към гърдите му.
След като потвърди, че Рен е здраво завързан, Локеш го размрази. Видях как мускулите на Рен се напрегнаха под възлите на Шала. Поклащайки леко глава, крадешком завъртях пръсти около полата си. Рен разбра знаците ми, спря да се бори, отпусна се и послушно се приближи до импровизирания олтар.
Когато Локеш вдигна ръце, готвейки се да го замрази отново, аз го спрях.
– А, това не е необходимо, любов моя.
Щракнах с пръсти и Шалът бързо се уви около краката на Рен, докато го превърна в повита мумия.
– Свърши страхотна работа, коте мое. – каза Локеш – но мисля, че все пак ще замразя езика му, поне за известно време. Не искам той да развали сватбената ни церемония.
– Мъдро решение! И така, кога започваме? Намери ли мирови съдия?
Локеш плесна с ръце, но този път нито съдията, нито слугите се появиха по негова заповед. После изкрещя, после пак, после в ярост удари звънеца. Единственият отговор бяха огромни пламъци, изригващи от всяка свещ в стаята.
Тогава Локеш вдигна ръце във въздуха, опитвайки се да издуха огъня с вятъра, но това само разпали още повече пламъците. Изръмжавайки гневно, той отново махна с ръка и напълни свещите с вода, а Рен го изгледа и се усмихна.
Чувствайки, че тук нещата не са както трябва, магьосникът ме хвана за ръката и извика – Следвай ме! – и ме завлачи по коридора, за да излезе през кухнята.
Мълчаливо наредих на Шарф да освободи Рен и да избродира съобщението ми за него.
Междувременно Локеш се опита безуспешно да отвори вратата на кухнята. Той стреля с мълния по нея, но сините пламъци само обгориха дървото. Тогава Локеш в ярост изби вратата от пантите.
Отстъпих няколко крачки встрани, докато Локеш се взираше невярващо в гигантската шоколадова торта, която заемаше цялата стая от пода до тавана. Усмихнах се самодоволно и обясних:
– Булката не може ли да яде шоколад на собствената си сватба?
След това прошепнах само една дума. В следващата секунда тортата избухна и Локеш беше ударен от цунами от врящ шоколад. Магьосникът извика и се обърна към мен, но тогава Кишан изскочи от страничната врата. Мъртвият пазач се свлече в краката му.
– Кишан! – изкрещях, ужасно щастлива, че мога да крещя на глас.
Намигайки ми, Кишан вдигна ръка и изстреля поредица от светещи топки към Локеш, които започнаха да експлодират със силен пукот като фойерверки. Магьосникът изръмжа от болка. Покривайки очите си с ръце, Кишан го простреля в гърдите със светкавици от двете си ръце.
Преди да имам време да обгърна Кишан в най-силните тигрови прегръдки, Рен изтича в коридора, държейки лъка и стрелите ми и Златния плод в ръцете си. Без да спира, той стреля с копието си с тризъбец по Локеш, докато бягаше, превръщайки магьосника в нещо като бодливо прасе, обсипано с пера, и след това помоли Шала да го повие здраво от главата до петите.
Шалът оживя в ръцете на Рен и се разля в безкрайно знаме от здрав лен. Кълбо след кълбо започна да оплита здраво магьосника между стреличките. Локеш извика от болка и започна да крещи някакви ужасни ругатни на хинди и китайски. Шалът плътно усука краката му, уви се около врата му, след това се хвърли през перваза и вдигна повитото тяло на магьосника до тавана. Локеш се блъскаше и въртеше, а аз припряно се извърнах, за да не гледам.
Но Локеш по чудо успя да освободи ръцете си и тогава напълно усетих ужасната му сила върху себе си. Невидими нокти започнаха да ме драскат, да разкъсват кожата ми. Пъшкайки силно, обвих ръце около себе си и започнах да се свивам, задъхвайки се от болка. Рен се втурна към мен и ме вдигна в ръцете си, преди да падна.
– С теб съм, йадала – прошепна тихо той.
Кишан стреля още един път по Локеш и болката започна да отшумява.
Невероятно, но магьосникът все още беше жив, въпреки че се гърчеше в агония. Кишан подпали плата, с който беше покрит, чух нечовешки писък и усетих вонята на горяща плът. Тогава водата изсъска силно, докато Локеш потушаваше пламъците. Беше очевидно, че не можем да се справим с магьосника с обикновен огън.
Рен вдигна Златния плод и веднага напоените с вода платове на Локеш бяха покрити с масло. Кишан отново ги запали и тялото на Локеш започна да се гърчи бясно.
След като се съвзех малко, дръпнах ризата на Рен.
– Да тръгваме!
Не можех да понеса гледката нито секунда повече.
Избутвайки принцовете навън в коридора, затръшнах вратата и пъхнах ръжен под дръжката на вратата, надявайки се Локеш или да изгори до смърт, или да се удуши в примката, или и двете. Цялата къща вече се тресеше – изглежда черната магия на магьосника предизвика земетресение.
Беше време да освободя краката си. Помолих Шаля да ми направи по-практични дрехи под сватбената ми рокля, братята ме хванаха за ръцете и се втурнахме с пълна скорост през стълбите и лабиринтите на коридорите. Стените бяха покрити с черни следи от експлозии и счупени камери за наблюдение. По пътя трябваше да прескачаме десетки тела, проснати на пода. Докато бягах, махнах диамантения пръстен на Локеш от пръста си и късах парче по парче от сватбената си рокля.
Накрая изтичахме до отворен прозорец с добре изрязани решетки. Кишан изскочи и се приземи в храстите няколко фута по-надолу. Рен ме пренесе през перваза на прозореца и ме предаде на Кишан, след което и той се присъедини към нас. Разкъсвах се от желание да говоря непрестанно, да крещя или да подскачам от радост, но когато стигнахме до мотоциклетите, сърцето ми биеше в гърлото. Останах напълно без дъх.
Но бях свободна!
Без да губи нито секунда, Рен просто стисна бързо ръката ми. Той ме качи на мотоциклета си, двигателите изреваха и ние тримата се втурнахме през нощта като пламтящи комети, оставяйки след себе си парцалива алена коприна.
Назад към част 4 Напред към част 6
