Глава 19
Очите на Рафаел проследиха хода на Онър.
– Бъди внимателен, Дмитрий. Тя има повече дух, отколкото всичките ти други жени, взети заедно.
Дмитрий гледаше как това силно, стройно тяло изчезва в дърветата, а силата ѝ беше още по-завладяваща заради това, че се беше преродила от пепелта на жестокостта.
– Смятате ли, че съм в опасност, сир?
– Не. Но тогава и аз не мислех, че съм в опасност. – Остави крилете си да се разпилеят по килима от паднали листа и се върна към въпроса, който го беше довел тук. – Този път съобщението не беше скрито.
Дмитрий се беше досетил за това.
– Кажи ми.
– Мъжът беше белязан с глиф. Слънцето скриваше сърповидната луна.
– Ето сега, любовник. Никога няма да ме забравиш.
Мускулите на гърдите му се стегнаха.
– Не успяхме да потвърдим самоличността на предишната жертва – каза той, задушавайки спомена. – Тази наша ли е?
– Не. – „Дмитрий.“
„Мога да се справя да видя тялото.“ – Споменът беше злокобен, но не го осакати. – Клоните?
– Почти полупрозрачни.
– Рано тази сутрин от лабораторията постъпи доклад – каза той и се обърна към потока. – Имало е проблем с кръвта на първия вампир. – Онър трябва да чуе това.
Рафаел влезе в крачка с него, когато се насочиха към нея.
– Разкажи ми за твоя ловец.
– Имам чувството, че вече знаеш.
Слаба усмивка.
– Ти я защитаваш.
Дмитрий се замисли за последния път, когато се бе чувствал защитен към жена. Беше преди цял век. Толкова отдавна, че не беше разпознал чувството, докато Рафаел не го изтъкна.
– Изглежда така. – Подобна закрила не беше емоция, която той приветстваше, тъй като говореше за връзки отвъд суровата физика на секса.
Да потъва в горещата, влажна обвивка на жената, да си играе със съседката си в леглото, докато тя не захленчи и не се проси, това беше забавление. Удоволствие и болка, секс или кръв, нищо от това не докосваше тихата, скрита сърцевина на сърцето му, където той продължаваше да спазва обетите си към съпругата си.
– Мога да се погрижа за това, Дмитрий.
– Не. – Може и да бяха убили Изида заедно, но ангелът беше кошмарът на Дмитрий. – Съобщението е адресирано до мен. Ще намеря автора му.
Подир изявлението му от дърветата се появи фигурата на Онър. Тя стоеше с тяло, леко наклонено към тях, сякаш бе усетила приближаването им, а изражението ѝ бе хладнокръвно.
– Кръвта на първия вампир – каза и той, заинтригуван от осъзнаването, че тя изчислява отмъщението, насочено към него – не е била това, което е трябвало да бъде.
– Вампирската кръв е отличителна. – Линиите, които очертаваха челото ѝ се набраздиха. – Какво не е наред с неговата?
Дмитрий не можеше да ѝ каже за токсина, който се натрупваше в телата на ангелите, който се използваше, за да превръща хората във вампири. Това беше толкова дълбока тайна, че Илиум беше лишен от перата си за това, че я е изрекъл пред смъртен, жена, която отдавна се беше превърнала в прах. Но той можеше да даде на Онър резултата.
– Процесът на превръщане е незавършен.
Скритите дотогава махагонови нишки в косата ѝ доловиха светлината, когато Онър наклони глава.
– Аматьорски опит, който се е объркал?
Той щеше да свие тази коса в ръцете си, когато потънеше в нея.
– Да. – С участието на един ангел, който не знаеше, че токсинът в кръвта му все още не е достигнал прага за успешна направа.
– Мога да поговоря с другите ловци, да видя дали са чували за нещо подобно. – Сгъвайки ръце, тя погледна надолу към камъчетата, обратно нагоре. – Въпросът е, че хвърлянето на тялото на Таймс Скуеър, касапницата, не е нещо, което бихте направили за първи път. Трябва да има доказателства за предишни тренировъчни усилия.
– Говорим за безсмъртни – отбеляза Рафаел. – Практиката му може да е продължила векове.
– Особено – добави Дмитрий, – ако е бил ученик на Изида. – Ученик, на когото Дмитрий не би позволил да живее. Кучката никога нямаше да оживее, дори и като запомнена богиня.
– Да, но – възрази Онър, проявявайки тиха сила, която бе започнала да очарова Дмитрий – фактът, че не е овладял процеса на Създаване, говори, че е нов в този аспект на нещата, дори и да не е нов в насилието.
– Да. – Дмитрий се намръщи, припомняйки си нещо, което друг член на Седемте му беше казал. – „Сир, в състояние ли сте да се свържете с Джейсън?“
„Не, той е извън обсега ми.“
Изваждайки мобилния си телефон, Дмитрий погледна към Онър, използвайки погледа си, за да погали устните, които искаше да разврати и разврати.
– Опитай се да не те убият, докато се обаждам.
Очите ѝ блеснаха с огън, раздвижвайки части от него, за които вярваше, че са погребани в онова поле от диви цветя, което беше паметник на неговата Ингрид и децата им.
Онър видя сянката, която премина през лицето на Дмитрий, преди да се оттегли, за да се обади, искаше да протегне ръка и да я изтрие, нуждата я болеше отвътре. Обаче не само че нямаше това право, но и я преглеждаше мъж, чието лице беше толкова безупречно, че почти я болеше да го гледа.
– Видях Елена тази сутрин – каза тя и се зачуди как така се е озовала в разговор с архангел.
– Съпругата ми умее да намира проблеми. – Косата на Рафаел, черна като нощта, блестеше на горската светлина. – Дмитрий ти помага да търсиш отмъщение.
– Мисля, че е по-скоро заради факта, че тези вампири нарушават правилата. – Да се заблуждава за мотивите на Дмитрий само щеше да направи евентуалното падане по-трудно.
– Може би. – Той се присъедини към нея на ръба на водата, крилата му бяха на сантиметри от нея, а златните им нишки блестяха под слънчевата светлина. – Гилдията е важна за равновесието на света. Нейните ловци не трябва да се превръщат в плячка.
– Ако това беше друг смъртен – попита тя, макар че може би щеше да е по-безопасно да запази мислите си за себе си – някой, който не е свързан с Гилдията?
– Смъртните също имат своята роля в света.
Тя не знаеше как да разчете думите му, това безсмъртоно същество, което беше способно да счупи всяка кост на човек и да го покаже като мрачна кукла. Тогава тя съзря Дмитрий да се връща. Тъмнокож и опасно интелигентен, с тяло, изгладено до бляскава чистота в битка, и морален компас, който безспорно беше изкривен, той беше не по-малко нечовешки от човека, когото наричаше Сир.
Може би беше дори по-лош.
Там, където Рафаел беше отдалечен, откъснат от човешката същност, насилието, което беше толкова голяма част от Дмитрий, бръмчеше точно под повърхността на изтънчената му кожа. Кръвта и болката, помисли си тя, бяха това, което движеше Дмитрий. Защо това караше сърцето ѝ да се свива от неумолима скръб, беше въпрос, на който тя нямаше отговор.
Тялото лежеше на бетонния под на склада, ръцете и краката на младия мъж бяха разперени по начин, който нямаше нищо общо с естественото. Дънките покриваха краката му, но горната половина на тялото не беше облечена, за да се вижда по-добре марката, запечатана в гърдите, на които се виждаха линии на все още незавършено развитие на мускулите.
Дмитрий бе отхвърлил същата марка с насилие, напоено с кръв, използвайки ножа, който бе взел от дома на Изида. Беше съвсем подходящо, помисли си той, докато събличаше грубата си риза и притискаше гърба си към една от гредите, оцелели след пожара, който му бе отнел всичко.
Острието на ножа беше толкова остро, че предизвика появата на кървава капка в мига, в който го допря до кожата си.
Стиснал зъби, той започна да реже, забивайки достатъчно дълбоко, за да изреже белезите. Вече беше вампир. Кожата щеше да заздравее цяла и без белези.
Но вампирите все още изпитваха болка.
Чернота го обгърна, когато беше изминал по-малко от една четвърт от пътя около марката. Вдигна падналото острие с хлъзгави от кръвта ръце в мига, в който се събуди, и започна отново. И отново. И отново. Докато по тялото му нямаше повече следи от Изида и сърцето му не отслабна толкова, че усети как смъртта шепне сладко, тъмно приветствие.
Сянка от крила, проблясък на изгарящо синьо.
– „Дмитрий. Какво си направил?“
– „Остави ме.“ – Това беше единственото нещо, което имаше сили да каже.
– „Не.“ – Китката се изпъва пред него, главата му бе изтласкана напред от непоклатима ръка. – „Пий.“
Дмитрий се съпротивляваше.
Проклинайки, Рафаел използва същото острие, за да разсече вената си, като без предупреждение избута кървящата плът към устните на Дмитрий. Един-единствен вкус и новопробудилият се хищник в него взе превес.
Той се нахрани.
Не се бе излекувал нито през този ден, нито през следващите дни. Беше твърде млад, по същата причина, поради която Рафаел бе успял да го надвие. Но той се излекува. Поне отвън.
– Толкова млад – каза Онър, приседнала до мъртвия мъжкар, а в гласа ѝ се долавяше тъга.
Принуден от звука, той видя как тя постави облечена в ръкавица ръка върху челюстта на протовампира, отвори устата му.
– Вече знаем за зъбите.
– Не, аз търся нещо друго. – Навеждайки се, като с едната си ръка продължаваше да държи челюстите на жертвата отворени, тя посегна назад, за да свали от колана си тънка тръбичка. – Би ли държал фенерчето, за да мога да видя в устата му?
Той се спусна на петите си до нея, като вниманието му беше насочено към нея, а не към мъжа на бетона. Линиите на лицето ѝ бяха елегантни, очите ѝ не бяха горчиви или твърди въпреки това, което беше преживяла. Беше оцеляла с непокътната душа, все още имаше способността да изпитва състрадание към загубата на живот.
Дмитрий не можеше да каже същото. Разкъсаните остатъци от душата му бяха изгорели в погребалната клада на сина му. Такива златни пламъци около момчето му, такъв див пламък за толкова малко дете. Това му подхождаше, мислеше си Дмитрий, докато се разбиваше последното парче от сърцето му, подхождаше на неговия Миша с дълбокия смях и жаждата да изследва.
– Дмитрий.
Поглеждайки нагоре, той видя твърде много знание в загадъчните зелени очи, които го гледаха, твърде много нежност.
– Нима не знаеш, че трябва да спазваш дистанция, Онър? – Той беше хищник, щеше да удари по слабостите ѝ, да се възползва от всяко предимство.
Леко поклати глава, къдриците се измъкнаха от грубата плитка, която си беше направила по време на полета.
– Мисля, че вече е твърде късно за това. – Прекъсвайки зрителния контакт с това тихо изявление, тя каза: – Виждаш ли?
Дмитрий проследи погледа ѝ.
– Той няма мъдреците си. – Макар че подобна липса не беше абсолютен показател за възрастта, в съчетание с бебешкия му вид това беше още един признак, че тези вампири са Създадени извън всякаква приета структура – Кадърът отдавна беше постановил, че никой смъртен, който не е живял четвърт век, не може да бъде Създаден.
– Бил е уязвим – каза Онър, като протегна ръка, за да отметне косата на жертвата от очите му с тиха грижа. – Цел, която може да бъде контролирана, щом веднъж се подсети за идеята за безсмъртие.
Дмитрий отново се вгледа в лицето на жертвата. Не беше напълно безсърдечен – скърбеше за младите, но този човек-дете беше достатъчно възрастен, за да взема собствени решения. На тази възраст Дмитрий бе работил на полето и ухажвал жена със слънчева усмивка и очи, които му казваха, че е красив, без тя да каже и дума.
– Остави го – каза той, като се изправи на крака. – Нищо не можеш да направиш, за да откриеш самоличността му. – Техниците на самата кула щяха да вземат пръстови отпечатъци и да обработят тялото по друг начин.
Онър обаче не се изправи.
– Някой да е погледнал гърба му?
– Няма голямо значение. – Но той се наведе, за да издърпа раменете на жертвата от пода заради нея.
– Нищо – каза тя с нескрито разочарование. – Надявах се на друга татуировка. Можеше да ни даде повече улики.
Изправен, Дмитрий я изчака да се присъедини към него. Двамата не проговориха повече, докато не излязоха от блестящия метал на склада, а късното следобедно слънце бе нежна топлина в сравнение със сенките вътре. – Нямаше нужда от подобно маркиране, Онър. Марката е достатъчно послание.
Чувайки бруталния студ в тона на Дмитрий, камшик, който говореше за жестока болка, която можеше да се стовари върху всеки наблизо, Онър все пак каза:
– Ще ми разкажеш ли за това? – Защото беше твърде късно да стои настрана, да бъде рационална.
– Не. – Една-единствена плоска дума, внезапно напомняне, че суровата интимност на онези мигове край тихата музика на потока е била отклонение. – Мисля, че е време да се прибереш у дома.
Трябваше да го остави да отмине, но отговорът ѝ беше инстинктивен, извиращ от същата дива, тъмна сърцевина като емоциите ѝ към него.
– Наистина ли мислиш, че можеш просто да ме оставиш настрана, когато стана неудобна?
– Ти си на договор с Кулата и това беше заповед. – С това той се обърна на пети и се върна вътре.
Ядосана от осъзнаването, че е затворена за втори път този ден, тя се извърна с намерението да се изправи срещу него… когато си спомни за картата с памет в джоба си. Не се съмняваше, че Кулата разполага с най-добрите компютърни специалисти – но Гилдията имаше най-добрите от най-добрите, а за разлика от персонала на Кулата, вниманието на Вивек и Онър нямаше да бъде разделено от други доказателства.
Когато тя пристигна, Вивек беше в лошо настроение. Той ѝ се развика да вмъкне картата и след това не каза нищо в продължение на почти двадесет минути. След това:
– Разбих криптирането. Данните се появяват на екрана вляво от теб.
Завъртя стола си с лице към него и започна да прелиства информацията. Повечето от тях изглежда бяха свързани с бизнеса, така че Томи всъщност беше свършил някаква работа на фона на всичките си развратни игри. Но не много. Това не беше задължително да се отбележи. Много от по-възрастните вампири имаха толкова много натрупано богатство, че прекарваха по-голямата част от времето си в разточителни излишества. Идеята за това накара Онър да настръхне. Какъв беше смисълът от почти безсмъртието, ако нямаше да направиш нещо с него?
– Вежливо е – промълви Вивек – да благодариш на някого, след като е свършил някаква работа за теб.
Тя примигна и видя, че той се взира в нещо, което приличаше на зърнест запис от видеонаблюдение.
– Какво? О. Мислех, че ще мога да ти приготвя вечеря, когато всичко това приключи. – Когато можеше да остави кошмара да си почине, да заспи, знаейки, че мъчителите ѝ никога повече няма да наранят нея или някой друг.
Вивек премести инвалидната си количка, за да я погледне.
– Виждам, че съжаляваш за инвалида.
– Престани, Ви. – Самата тя не беше в никак добро настроение, но отвърна на погледа му. – Ако сравняваме правото да се отдадеш на самосъжаление, мисля, че те бия. Бях изоставена от семейството си.
– Ти поне си имала семейство за известно време. Аз бях изоставен почти в мига, в който съм напуснал утробата. Не мога да ходя.
– Бях измъчвана в продължение на два месеца и не мога да понасям мъж да ме докосва по сексуален начин, дори мъж, който намирам за изключително привлекателен. – Докато еротичният, декадентски негов вкус не се появи във всеки неин дъх. – Въпреки по-добрата ми преценка.
– Това е Дмитрий, нали? – Вивек доближи инвалидната си количка.
Връщайки вниманието си към данните, тя остави мълчанието си да говори само за себе си.
– Първо Елена, а после ти. – Издишан дъх. – Искам да ти покажа нещо. Без да чака отговор, той отиде до друг компютър и нагласи видеоклип на големия екран на стената пред конзолите. – Гледай.
Назад към част 20 Напред към част 22
