Глава 4
Събиране
Карахме няколко часа без да спираме. Леденият декемврийски вятър разроши косата ми и аз се вкопчих в Рен и по някакво чудо той успя да свали коженото си яке в движение и да ми го подаде. Облякох радостно якето и прегърнах Рен силно в знак на благодарност.
Все още нямах представа къде се намираме, но съдейки по пътните знаци явно не е Индия. Принцовете спряха едва в края на нощта, само няколко часа преди зазоряване. Уморено слезнах от мотора. Рен и Кишан ги скриха в храстите и най-накрая успяхме да отпразнуваме събирането си подобаващо.
– Страхувах се, че никога няма да те видя отново – каза нежно Кишан, притискайки ме към гърдите си и галейки гърба ми. – Как си? Локеш нарани ли те?
Поклатих глава.
– Малко. Направи ми няколко синини и ме целуна няколко пъти, но през повечето време не се интересуваше от мен. Дори не успях да видя стаята му за мъчения.
Колко хубаво беше в прегръдките на Кишан! Безопасно. Спокойно. За първи път от много време се отпуснах напълно. Отново бях с моите тигри. Върнах се вкъщи.
– Това е добре – промърмори Кишан, придърпвайки ме близо до себе си, сякаш никога повече нямаше да ме пусне.
Когато най-после отпусна ръцете си, Рен се приближи до мен. Лицето му беше непроницаемо. Той не каза нищо, но можех да се закълна, че беше прочел мислите ми. Той плахо докосна бузата ми и очите ми веднага се напълниха със сълзи. Преди да успея да кажа и дума, Рен ме дръпна в ръцете си. Едва когато се озовах в това сигурно пристанище, отново усещайки топлината на силното тяло на Рен и нашата връзка, която не се нуждаеше от думи, успях наистина да се отпусна и ужасяващото емоционално напрежение от последните дни се отприщи в бурен поток от сълзи.
Кишан извърна поглед и започна да поставя палатка, а аз стоях и ридаех в ръцете на Рен. Цялото ми тяло се разтресе конвулсивно. Смачках ризата на гърба на Рен в юмруците си, а той тихо прошепна нещо и ме погали по главата. В един момент почувствах, че вече не мога да стоя права. Тогава Рен ме взе на ръце и ме отнесе до палатката.
Той седна и ме притисна до гърдите си, докато Кишан ми правеше чай. Поклатих глава, нямах време за чай, но Рен ме накара да пия. Когато свърших да пия, той прошепна нещо на Кишан и той моментално се превърна в черен тигър и се изтегна върху възглавниците. Легнах до него и погалих черната козина на моя принц, който все още трябваше да носи тигрова кожа по шест часа на ден.
– Опитай се да заспиш, priyatama – каза Рен, покривайки нежно бузата ми с ръка. След това се превърна в бял тигър и легна от другата ми страна.
Известно време в палатката се чуваше само моето конвулсивно хлипане и успокояващото мъркане на Рен. Накрая наистина заспах, вкопчена в меката козина около врата на Рен.
Спах много дълго, въпреки че през съня си чух, че братята са се събудили и се опитват да не ме събудят. Те говореха тихо на хинди и красивите, музикални звуци на техния език ме приспиваха отново.
Когато най-накрая се събудих, слънцето беше вече високо. Нощта беше студена, но сега въздухът се затопли до около петдесет градуса по Фаренхайт, примерно като началото на лятото в моя роден Орегон. Седнах, направих гримаса и отметнах косата от лицето си.
Усмихнатото лице на Кишан се появи в палатката.
– Да, мислех, че си се събудила!
– Имаме ли време да се измия?- попитах.
– Ако тази процедура включва и мое участие, тогава ще отделя време за теб!
Въздъхнах, протегнах се и се усмихнах иронично в отговор.
– Липсваха ми шегите ти. Между другото, къде сме?
– В Узбекистан.
– За мен не е…
– Това е в Централна Азия. На около хиляда мили от дома.
– Еха! Твърде далече за мотоциклетно състезание… – Замълчах, след което попитах: – Кишан, как мислиш… умря ли?
– Не знам. Локеш е жилав.
– Надявам се този път не толкова!
Кишан ме погледна замислено.
– И аз се надявам, Келс.
Хванах ръката му. Въпреки че сърцето ми все още копнееше за Рен, направих своя избор. Избрах Кишан. Възглавницата си е възглавница, била тя кръгла или квадратна, казах си, спомняйки си с нежност Фет.
– Кишан. Благодаря, че ме спаси.
Златните му очи блеснаха.
– Винаги съм на твое разположение, красавице!
Когато той си тръгна, за да ми даде възможност да се изкъпя, помолих Шала да изтъче завеса за душ и след това, използвайки перлената огърлица, си направих добър душ на един плосък камък недалеч от палатката. След като опитах водата с ръка, дори се изненадах: беше мека и топла, като тропически дъжд. Дълго отмивах грима и парфюма си, като си представях, че с тях изстъргвам дебел слой изкуствена кожа, а с него и онази нещастна Келси, която наскоро беше булката на Локеш.
Освежена, отново се почувствах като себе си, което означава, че е време да се върна у дома.
Когато Кишан ми предложи да се кача на неговия мотор, погледнах Рен, но той извърна поглед настрани. Прехапах устни, преметнах крака си на мотоциклета на Кишан.
В опит да се измъкнем от Локеш възможно най-бързо, ние се втурнахме с максимална скорост. Подозирам, че братята спряха само заради мен и за да напълнят резервоарите.
На една бензиностанция, докато Рен и Кишан наливаха гориво в резервоарите, аз се отдръпнах встрани и извадих гребен и тубичка слънцезащитен крем. Когато започнах да разресвам заплетените кичури, Рен доброволно ми намаза ръцете, бузите и носа с крем.
– Как си? – попита тихо той.
– Жива.
– Не се съмнявам в това. – след като приключи с едната ми ръка, той хвана другата. – Локеш ли те принуди да се омъжиш за него?
– Всъщност това беше моя идея. Исках… да разтегна времето възможно най-дълго.
Рен замръзна, пръстите му стиснаха ръката ми за момент. После ме погледна в очите и попита предпазливо:
– Той… направи ли ти нещо?
Покрих ръката му с моята ръка.
– Не. Поне не това, за което си мислиш.
Рен кимна и хвана лицето ми в ръцете си.
– Ако искаш да говорим, винаги съм насреща.
– Знам. И още нещо… Рен, съжалявам за тази целувка. Не исках да те нараня.
– Разбирам защо го направи. Колкото до болката, за мен беше много по-болезнено да знам, че ти си в плен и не мога да те спася.
– Благодаря ти, че ме спаси.
– Където и да си, винаги ще ти се притека на помощ, йадала – отвърна той с въздишка. – Няма нужда да ми благодариш.
– Както и да е, благодаря ти.
Той ме целуна по челото.
– Казвал ли съм ти, че си ужасно упорита?
– Изглежда, че беше много отдавна – отвърнах през смях, възхитена от познатата ни шега и усетих как топли вълни плъзнаха по цялото ми тяло. – Да се прибираме! Нямам търпение скоро да видя г-н Кадам. Имам толкова много неща да му разкажа!
Рен ме хвана за ръката, дръпна ме към себе си и изведнъж стана сериозен.
– Келси… не го намерихме. Когато пиратите на Локеш ни нападнаха, г-н Кадам защити Нилима със себе си, по която беше хвърлен харпун. След това и двамата изчезнаха. Не можахме да ги намерим с помощта на чиповете. Няма никъкав сигнал. Видяхме твоя сигнал почти веднага, но този на Кадам и Нилима изчезна.
– Какво? Не може да бъде! Да тръгваме! Трябва да ги намерим! – oтново ме обхвана тревога, този път за г-н Кадам и Нилима. – Докато не сме отново всички заедно, няма да мога да се успокоя!
Рен ми подаде ръка.
– Ще пътуваш ли с мен?
Въпросът увисна във въздуха. Хвърлих поглед към Кишан, който вече беше свършил с помпането на гумите и ми помаха весело.
– Кишан ми е гадже. Трябва да бъда с него.
– Моля те – тихо каза Рен. – Имам нужда да почувствам, че си близо.
Сведох очи и хванах ръката му. Решителността ми се разколеба.
– Добре. – Седнах зад Рен и обвих ръце около кръста му.
Рен се приближи до Кишан и каза:
– С Клеси ще пътуваме заедно.
– Ако нямаш нищо против, Кишан – добавих бързо.
Кишан сви рамене добродушно и предупреди:
– Добре, имай предвид, че Рен кара като старец!
Рен измърмори нещо на хинди под носа си, но Кишан само се засмя.
Вечерта, на същия ден, Кишан отиде да потърси място за лагер и се върна много доволен. Заедно с него се изкачихме по скалистия склон до пръстена от камъни, който ограждаше утъпканата глинена площадка.
– Виждаш ли? Напълни го с вода и ще имаш своя собствена гореща вана!
Прокарах ръка по огърлицата на Дурга със смях. Когато ваната се напълни с бълбукаща минерална вода, Кишан я нагорещи с огнената си сила.
– Наслаждавай се, Келс! Ако водата изситне, просто свирни!
След като бях напълно подгизнала, дойде ред на Рен и Кишан. Кишан бързо разкъса ризата си.
– Който пръв скочи във водата, ще бъде на мотора с Келс цял ден утре!
Рен излетя като светкавица, Кишан го подгони с викове.
След още един ден пътуване, бавно започнахме да се връщаме към нормалния си начин на живот – до степен, в която настоящият ни живот най-общо би могъл да се нарече нормален. Братята полагаха специални грижи за мен и като цяло ме третираха като китайска порцеланова чаша.
Малко по-късно, в една лунна нощ, Кишан се наведе да ме целуне с усмивка. Целувката беше топла, но кратка. Видях как нещо проблесна в очите му, когато се отдръпна.
Хванах ръката му.
– Какво става?
– Ако направя нещо, което те наранява или ти напомни за Локеш, ще ми кажеш, нали?
– Самият факт, че това те тревожи, показва, че няма нищо общо между теб и Локеш! Не се страхувай да ме докоснеш. Няма да се счупя, честно.
Кишан кимна, целуна пръстите ми и вдигна амулета, който висеше на гърдите му.
– Постъпи умно, като реши да ми дадеш това заедно с Фаниндра, но сега ги вземи обратно.
Той си играеше тромаво с веригата, закопчавайки амулета около врата ми. Погалих камъка с пръсти.
– И така, как се сдоби с тези огнени топки? С помощта на амулета ли ги създаде?
– Да. Този фрагмент от амулета е истинско оръжие.
– А аз си блъсках главата как си ги направил! Аз никога не съм успявала.
– Мисля, че и ти можеш да ги направиш, ако опиташ. Според мен този амулет може да създаде всякакъв вид огън.
Докато обмислях думите му, си спомних как Локеш използва фрагментите от амулета си пред мен. Скочих и хванах ръката на Кишан.
– Къде отиваме? – попита той.
– Искам да взривя нещо!
– Това е моето момиче! – Кишан се засмя. – Да тръгваме!
Когато намерихме подходящ камък, вложих такава енергия, че камъкът се разпадна на прах. Взрях се в собствената си ръка невярващо. Досега нямах представа колко много завися от силата си и осъзнаването, че амулетът е нейният източник, беше истинско облекчение. Така че все още имах пълен контрол над силите си, като ги включвах и изключвах по желание.
Кишан и аз тренирахме още половин час. Той ме научи как да изстрелвам топки от светлина, които могат да заслепят врага, като експлодират точно пред очите му. Той ми показа как се създава огън с щракане на пръсти, а след това, намирайки мърша на пътя, демонстрира изкуството да изгаря тяло със светлинен лъч. Честно казано, не бях привлечена от мисълта да приложа това знание на практика, но реших, че ако Локеш е оцелял и се опита да ме хване отново, или ако трябва да се изправя пред друго чудовище в търсене на четвъртото пророчество, тогава може би ще се опитам да използвам и този подход.
Връщайки се в палатката, намерихме Рен бесен. Той се развика на Кишан, че е тръгнал без предупреждение кой знае къде с мен.
– Не трябва да я изпускаш от очи нито за секунда! Може Локеш още да е жив! Не искам да я загубя отново!
Когато се отдалечи ядосан, Кишан въздъхна и хвана ръката ми.
– Той е прав. Във всичко, което те засяга, трябва да сме изключително бдителни.
Приближих се, отпускайки глава на рамото му.
– Всичко е наред! Достатъчно е един от вас да е до мен.
Той обви ръце около кръста ми.
– Не разбирам защо е ядосан! Все пак той спечели облога. Той ще бъде с теб цял ден утре.
– Къде отиде човекът, който смята, че всички средства са добри за постигане на победа? подразних се.
– Изглежда, че Рен е тръгнал по моя път – тъжно поклати глава Кишан. – Той ме бутна право върху един камък, така че си ударих лицето. Между другото, счупи ми носа.
– Какво? – аз ахнах. Кишан се засмя. – Не виждам нищо смешно!- излаях аз.
– Но аз виждам. Рен никога не е губил в живота си. Очевидно отчаяно иска да те спечели.
– Н-мм.
Тази нощ сънувах г-н Кадам. Той стоеше пред филмовия екран, изучавайки бойни сцени, които минаваха толкова бързо, че нямах време да видя нещо наистина. Докоснах г-н Кадам по рамото и той се обърна към мен с усмивка. Стори ми се, че в очите му има ново изражение. Изглеждаше по-стар и по-тъжен, отколкото го помнех.
– Какво има? – попитах. – Нещо лошо ли?
Г-н Кадам нежно ме потупа по ръката.
– Нищо, мис Келси. Просто съм малко уморен.
– Къде сте? Не можем да ви намерим.
– Много по-близо съм, отколкото си мислиш. Опитай се да се отпуснеш и да поспиш.
– Но аз още спя! Това е сън.
– Разбира се. – каза г-н Кадам след пауза. – Но ти все пак затвори очи и се опитай да дишаш равномерно и дълбоко. Съвсем скоро ще ти трябват всичките ти сили, а сега – почини си.
Гласът на г-н Кадам започна да се отдалечава, тъмнината нежно ме обгръщаше. Исках да кимна, но не можех. И когато фигурата на г-н Кадам изчезна, усетих леко докосване – знак за утеха и разбиране.
Рен и Кишан бяха възхитени, когато им разказах съня си на следващата сутрин. И двамата не се съмняваха, че съм имала видение и че амулетът по някакъв начин е успял да се свърже с г-н Кадам.
Когато най-накрая спряхме на чакълестата алея пред имението, от очите ми бликнаха сълзи. Влязохме в къщата, вдишах топлината й и усетих духа на семейство Раджарам.
Ръка за ръка с братята прекрачих прага и казах високо:
– Ето ни у дома!
Назад към част 5 Напред към част 7
