Глава 22
Прибрахме се във ВСА доста късно през нощта. Когато охранителите на Колелото разбраха кой точно за малко не бе умрял в онази кабинка, започна паниката. Дотича един пълничък заклинател, последван от още трима лечители. И всички те смятаха за свой дълг да прегледат Аш, а на мен не ми обърнаха почти никакво внимание, което ми позволи да седя тихо в ъгъла на малката стая, където ни отведоха. За щастие ни дадоха горещ чай и ни увиха в одеяла. Аш стоеше в средата на стаята и говореше с такъв леден тон, че дори на мен ми се искаше да се скрия. Главното му изискване към служителите беше, никаква огласа на случая.
– Разбирате ли какво ви заплашва, ако името ми се появи във вестниците? Моето или на моята… спътница? – Току що дошлия собственик на Колелото на безстрашието и целия увеселителен парк явно разбираше какво го очаква. Защото се бе изчервил и пребледнял едновременно и уверяваше, и се кълнеше във всичко за него мило.
Отпих от чая си и погледнах Аш, беше същинско зрелище за мен. Арогантността му във всеки един негов жест, поглед, обръщане на главата, дума и реплика. И трябва да призная, всичко това действаше убийствено на околните. Аш успя да постави тълпата от суетящи се хора и служители на мястото им, само с един единствен поглед. Определено такава способност не може да се научи за пет минути, човек трябва да се роди с нея и да я усвои още от детството си. Чувството му за неоспоримо превъзходство, беше направо хипнотично за останалите.
Цялата тази сцена продължи, докато Вандерфилд излая наставнически срещу всички останали, казвайки им да го оставят на мира. Подписа някакъв лист с рязък почерк, след това ме хвана за ръката и ме завлече до мобила си. Аз все още бях с одеялото което ми дадоха, Аш носеше само изцапаната си със сажди риза. В кабинката бе останало също и скъпото му палто от овча кожа. В следващия миг железният звяр излетя като бесен, ръмжейки и издавайки гнева на собственика си. Аз мълчах и гледах през прозореца, а Аш се беше намръщил. И едва когато мобила спря, ръмжейки, на паркинга на академията, аз му се престраших и му казах.
– Въпреки всичко беше невероятно. Колелото и… никога не бях виждала такова нещо. Също… благодаря, че ме извади от там, Аш.
Вандерфилд си пое дъх и рязко извърна глава. Изгарящия му поглед спря върху ми и дори ми се стори, че няма да ме пусне да изляза. Аз дръпнах дръжката и изскочих, избягвайки от него и от себе си може би. Стрелнах в сянката на сградата и се втурнах по пътеката, стискайки чантата си отстрани. И все ми се струваше, че ще ме догони. Но не го направи, сама влязох в академията, изтичвайки едва в последния момент през вратата, която се затваряше за през нощта.
* * *
Три часа през нощта. Тишина. Дневник със закопчалка във формата на озъбен вълк. Перо. Чаронометър. Чаша със силно кафе. Затворих очи за няколко минути за да изчистя съзнанието си и да се съсредоточа.
– Да започваме.
Придърпах дневникът с наблюденията към себе си и направих нов запис, в раздела “Резултати от измервания и анализи.“
“Дата – час“.
Отпих от кафето, оставих бавно чашата и поставих измервателя на ръката си.
Почти седемдесет… това означава ли, че моята теория е потвърдена?
Обърнах предходния листа с написан подробен предходен доклад, и се замислих. “Една на пръв поглед безумна идея ми бе хрумнала, след като слугинята изпълзя от банята ми напълно мокра и трепереща. Пляскайки с ужасните си обувки и размазваща стичащата се мръсотия по лицето си. И, изглежда, вече по навик заключих вратата и притиснах чаронометъра към кожата си. Числото на сребърния диск ме накара да изкрещя и да строша устройството. По-малко от петдесет! Зелен сектор, мамицата му! У Вандерфилд! Пуснах крана и залях главата си със студена вода, опитвайки се да се овладея. – Това, което ти се случва, е наказание за твоя гаден характер!“
Гласът на слугинята прозвуча толкова ясно в главата ми, сякаш тя стоеше точно зад мен. В този миг аз изтръпнах и се пробудих. Но всичко започна от онази нощ. Проклета да е нощта, когато я извадих от реката!
„Гледайки водата във ваната, застинах. Без да обръщам внимание на разтревожените гласове на приятелите ми в стаята или на водата, която се изливаше върху краката ми“. – Анализ… Сравнение… Изводи. Трябва да съм с хладен ум… – заставих се да си спомням и да мисля трезво. Отново в продължение на няколко минути, се опитах да прочистя ума си от паразитиращите мисли и чувства.
– Първият спад на потенциала ми, се случи на 5 октомври. – Но не го фиксирах навреме, защото отдавна бях спрял да си меря нивото. За какво? То не се е променяло от години. Но когато поставих щит пред аспида, усетих, че ми липсва… мощ. Същото все едно си в някоя скапана таратайка, натискаш педала за газта, но без резултат, нито мощ, нито скорост… щитът се оказа слаб и затова създанието от Хребетите ме захапа.
Когато излязох от лазарета, тогава открих намаляването на потенциала ми. Но числото не беше постоянно. Стрелката се носи около циферблата като луда, нивото ми или се покачва, или отново пада.
Някога хората не са знаели нищо за магиите и са вярвали в боговете. Днес звучи смешно дори, но в Тритория и също в други кралства има все още оцелели древни изоставени храмове почитащи боговете. Вярата в нещо митично само ме кара да се смея презрително, но… но какво, ако греша? Великият Фердион е почитан в нашия свят като Светият Създател, но всеки разбира, че той е само човек. Ненадминат, но човек все пак. А боговете… дали? Брадат дядо, седнал на облак и хвърлящ мълнии надолу? – Махнах с ръка от досада. – Глупости…
Както и това, което се случва с мен… древните вярвали, че всеки от нас се възнаграждава според делата си. И това също е глупост, а може би… може би! Може би ме е сполетяло някакво неизвестно досега проклятие. Не магическо… ааа… така да се каже, наказанието от съдбата. В Откровението на Фердион има раздел, който не разбирам, описващ странен феномен. Малко разбрах, но говори за някакво съдбовно възмездие. Ако дори самият Патрик Фердион е споменал такива неща, тогава може би трябва да повярвам? И ако всичко бе започнало с тази слугиня, тогава възможно ли е моят потенциал да зависи от отношението ми към нея?
– В тази теория зеят огромни дупки и изглежда много странна. Но, но… за сега нямам друга. – Присвих очи, замислено.
Когато слугинята постави чаронометъра на ръката си онази вечер, видях само осем единици. Но пък когато Аодхен изпрати срещу нея небесните паяжини, тя успя да ги отблъсне! Значи тогава нивото ѝ беше по-високо! Променя ли се и потенциалът на момичето също?
– Това всичкото заради мен ли се случва? Или пък заради нас! Необходима е проверка. И то веднага!
“В онази вечер… затворих крана на водата, избърсах ръцете си и хвърлих кърпата в кошницата. Върнах се в стаята при приятелите ми. – Купонът свърши… – обявих на обърканите си приятели. Лиса стисна устни, преструвайки се на възмутена, но аз отдавна не реагирах на това. Грабнах якето си и излязох, мисълта, която се бе загнездила в главата ми, направо пробиваше разума ми. И спешно трябваше да я проверя!“
“Наложи се да хвана слугинята близо до гарата. Това лудо момиче стоеше на студа с мокра глава и то облечена в някакви оскъдни дрехи. Закарах я вкъщи, опитвайки се да не мисля как изглежда това отстрани.“
– Пука ми всъщност как е изглеждало отстрани… за да си възвърна потенциала, съм готов да угодя на слугинята така, както тя не е мечтала никога до сега.
“По някаква причина тези мисли и действия не предизвикаха отхвърляне или гняв. Напротив… веднага щом влезе в мобила ми, вече познатият ми неин аромат, леко докосна обонянието ми. Изтънчена миризма, която бе присъща само за нея… един такъв… неузнаваем като… нейния вкус.“
– Вкус… – гърлото ми пресъхна.
“Сам не знам защо отидох на онзи моста, защо говорих с нея… оставих я на вратата в нейния просешки квартал и се втурнах обратно, чувствайки се опиянен, въпреки че не бях пил нито глътка… можех да се прибера вкъщи, но веднага отхвърлих тази идея. Отправих се към центъра, в частния клуб. И докато карах по алеята, си спомних как момичето гледаше през прозореца, как очите ѝ горяха… а на сутринта се върнах в академията. Чаронометъра показа увеличение на потенциала ми с цели девет единици.“
“Днес я заведох да се повозим на Колелото на безстрашието. Реших… нека го види и да му се възхищава. Ще я нахраня с лакомства, ще пием отбрано вино, ще ѝ покажа града. Какво друго му трябва на един просяк от Котловината?“
“Всичко се обърка още от самото начало. Отново нейният аромат и онази шапка… която толкова ме вбесява. И рокля ѝ… като на малка ученичка, с редичка малки бели копченца…“ – Ааа… “ Дори забравих защо заведох проклетата слугиня на Колелото и че трябва да ѝ се усмихвам. Гледах тези копчета и единственото, което виждах бе как ги разкъсвах, едно по едно. Как хвърлям момичето върху дивана, докато повдигам роклята и докосвам кожата ѝ. Какво има на краката си… господи? Това страховит вълнен чорапогащник ли е? И обувки със разбити и остъргани върхове? Исках да сваля всичко от нея… да я притисна, гола и трепереща, към прозрачна стена. С гръб… а след това на обратно. Исках да усетя езика ѝ в устата си и кожата ѝ, мокра от удоволствие, с пръстите на лявата си ръка.“
“И… колкото и дълго да се върти това колело! Определено нямаше да ми стигне. И не ми пукаше, дали ще се въртим втори кръг… или трети… или…“
“Представях си всичко, което ще направя с нея толкова ясно и реално, че не забелязах веднага дима. Непростима грешка за почти сертифициран заклинател! Какво стана с Колелото всъщност? Защо кабината се запали?“
Поклатих глава разочаровано, едва изтръгвайки се от спомена.
И въпреки това потенциалът ми се увеличи отново. И сега съм в червения сектор… дяволска безумната теория… за възмездието, но продължава да работи! – Отпих още една глътка от студеното си кафе и приближих отново дневника си.
“Заключение.“
“Да правя постъпки, които карат слугинята да се усмихва или да изпитва положителни емоции, вероятно възвръщат моя потенциал. Дори вземайки предвид смъртната опасност и страха на Адърли, нивото ми все пак се повиши. Това означава ли, че емоциите, които не са насочени към мен, не влияят на нивото ми? Благодарността за спасението на живота ѝ, може да се отнесе към положителните емоции, което означава, че е полезно за мен.
“План за по-нататъшни действия…“ – облегнах на стола си и се замислих.
И така, какво може да зарадва тази просякиня и според моята теория да ми върне черния сектор?
“1. Подаръци.“ – Като започна от яке.
“2. Вкусна храна и напитки.“
“3. Танци.“
“4. Разходки и други такива глупости.“
“5.“ – Влюбване?
Наистина, какво друго може да предизвика максимално възможна емоционална отдаденост? Любов… за едно момиче тя винаги е на първо място, дори ако момичето никога не го признава.
Усмихнах се на мислите си. Часовника показваше четири сутринта. Слугинята вече спи сладко в леглото си и още не знае какво я чака.
Завъртях писалката в пръстите си. След като бях ранен от звяра, ми се наложи да започна да пиша с лявата си ръка, добре, че още от детство ме бяха научили да използвам и двете си ръце. И въпреки това ми беше доста трудно. Последен въпрос за днес.
“Въпрос.“
“Ако теорията ми се потвърди и добрите дела по отношение на слугинята върнат потенциала ми, тогава какво трябва да направя, когато получа всичките си сили?“
“Отговор.“
“Недопустимо е да се допуска повторно понижение на нивото. Това е недопустимо при никакви обстоятелства…“
Затворих омагьосания дневник и го прибрах в чекмеджето на масата. Безспорното предимство на такива тетрадки е, че освен собственика, никой друг не може да ги чете. – Протегнах, изпъвайки схванатите си мускули. Въпреки късния час и умората не исках да спя, а да действам. – Неизвестността и бездействието са най-лошото нещо за моята природа, гневът се натрупва вътре и иска да излезе. И сега, когато най-накрая намерих направление, в което да се движа, горя от желание да продължа да работя.
Може би да посетя слугинята в нейната стая? Днес е сама, съквартирантките ѝ са заминали за уикенда… все пак ласките могат да се отнесат към… положителните емоции, нали? Ще ѝ хареса… усещам реакцията ѝ, когато я докосна… – от тази мисъл изпитах сладка болка в слабините, а гърлото ме стегна. Струва ми се, че дори ще се насладя на процеса на възвръщането на магическия ми потенциал.
– О да… – затворих очи, опитвайки се да си поеме дъх и да потисна тези мисли, но нищо не се получи. Искрата на желанието пламна отново, принуждавайки разпаленият ми ум да заработи. Прожектирайки в съзнанието ми картини, коя от коя по-развратна от другата. И във всяка една от тях беше тя. Момичето от Котловината… днес едва се насилих да я пусна. Сега трудно мога да устоя на желанието да я намеря отново…
Вероятно необяснимата и дива жажда за нея също е резултат от това странно проклятие! Може би това е желанието, което ме подлудява и ме кара да шепна името ѝ дори в леглото с Алисия? Надявам се Лиса да не е чула това…
– Да, това определено е проклятие… – но определено няма да взема да пиша за това, което искам да направя с тази парцаливка.
– А аз просто ще изпълня своите желанията…
Назад към част 21 Напред към част 23
