Глава 8
Огъст и Малкълм излязоха на свежия нощен въздух. Лятото се опитваше всячески да изтласка прохладния пролетен вятър, който се носеше от езерото Мичиган, но той все още не се беше наложил. Огъст вдиша, за да улови миризмата на нещо не на място. Нищо не му изскочи на пътя.
– Мислех, че си направил проверка на периметъра, преди да пристигнем? – Не успя да скрие разочарованието в гласа си Малкълм.
– Проверих, но не две минути преди да пристигнете. Не бих я оставил открита за евентуална атака. Този, когото чух, не беше там, когато проверих.
– Значи са се появили от нищото? – Подигра се Малкълм.
Огъст сведе очи, без да го поправи с реплика. След всички разбити сърца миналата седмица му беше жал за брат му, но не беше подходящият момент да прави дисекция на Малкълм в главата. Трябваше да разберат кой е бил навън, когато е трябвало да бъде заспал. След това трябваше да се заеме с нуждата от хранене, която го държеше на тънката бръснарска граница, след като си тръгна от Емери. Можеше просто да се върне в коридора пред вратата ѝ, твърдейки, че стои на стража, за да пази жените си.
За какво, по дяволите, си е мислил? Не можеше да седи пред вратата ѝ по всяко време на денонощието. Познаваше жената от един ден, а вече се беше превърнала в негова слабост. Тази, която можеше да успокои душата му само с присъствието си. Но това беше нещо повече от това. Тя се бе промъкнала в живота му и той не искаше да знае какъв щеше да бъде той без нея. Искаше да знае какъв е всеки сезон от живота му с нея. И това го плашеше до смърт.
Вятърът се носеше из замъка и донасяше до сетивата му аромат на лимон и лавандула. Той се придържаше към сенките и поведе пътя към необичайната комбинация.
Когато стигна до мястото, откъдето бе дошло шумоленето, той приклекна зад розовия храст и откри доказателствата, които бе търсил. Огъст докосна отпечатъка от крак, оставен в меката пръст. Вдлъбнатината беше малка и тясна, очевидно женска по форма и пета.
– Всичките ми жени бяха инструктирани да останат вътре, нали?
– Да – изпъшка Малкълм. – Преди да си тръгна, се уверих, че Йесения ги е инструктирала.
– Така че тези отпечатъци принадлежат или на жена нарушителка, или на член на персонала.
– Персоналът не би се опълчил на пряка заповед от короната.- Малкълм погледна през рамо към отпечатъците. – Освен това не знаеш, че са женски. Биха могли да принадлежат на мъж, носещ изискан чифт обувки с токчета. Знаеш какво казват за предположенията, братко. – Усмивка дръпна устните на Малкълм.
– Наистина, но ти си единственият задник тук, Малкълм. – Огъст се изправи, а погледът му проследи следите до линията на дърветата в гората, която заобикаляше по-голямата част от замъка.
Малкълм се ухили и проследи следите със собствените си очи, преди да погледне към Огъст.
– Изглежда, че отиваме на лунна разходка из гората.
На когото и да принадлежаха отпечатъците, беше избягал и за съжаление отдавна беше изчезнал. Трябваше да тръгне след човека, когато ги чу първоначално. Трябваше да накара Малкълм да придружи Емери до стаята ѝ. Но след като стана свидетел на интимната им размяна в колата, ревността взе връх над него. Той почти напсува брат си за това, че я е докоснал.
След тази проява всички първични инстинкти в него се втурнаха да я поискат за своя. Макар че тя все още не беше негова, със сигурност не принадлежеше и на Малкълм. Заслепен от нейното присъствие, той бе поставил безопасността на всички жени от родовете на Съревнованието на второ място след Емери.
Огъст прехапа устни и поклати глава. Трябваше да си извади главата от задника и да се съсредоточи върху задачата, която му предстоеше.
В мълчание братята се насочиха към дърветата, следвайки следите. Въздухът беше свеж, а гората – тиха. Макар че лятото започваше скоро, рядко можеха да срещнат животни на своята територия. Те спазваха естествена дистанция от хищниците, които живееха в стените на замъка.
На двеста метра навътре в гъстата гора Малкълм наруши тишината помежду им.
– Разказах ѝ за миналото си със Слоун.
Огъст стисна юмруци, като се мъчеше да позволи на здравия си разум да надникне през нуждата да обезкърви брат си.
– Това обяснява извинението ѝ. – И още повече обясняваше момента, на който беше станал свидетел между двамата в колата.
– Огъст, почакай. Трябва да ти кажа нещо. – Малкълм направи пауза и когато Огъст се обърна да го погледне, очите му бяха навсякъде, но не и в неговите.
– Всичко наред ли е?
– Да. Не. Не съм наред и трябва да знаеш, че не съм направил това, което ще ти кажа, за да те нараня. – Очите на Малкълм най-сетне срещнаха тези на Огъст и тъга замъгли чертите му. – Тя не е като Слоун. Аз егоистично исках да бъде такава. Мислех, че ще е по-лесно да приема всичко това, ако беше такава. Но тя не е.
– Не. Не е. – Благодаря на боговете за малките чудеса.
– Сега вече знам това. Но трябваше да съм сигурен. Когато я взех от хотела, я целунах.
Преди да успее да овладее гнева си, юмрукът на Огъст срещна плътта. Малкълм полетя назад към едно дърво, разцепвайки кората от удара. Кътниците му се удължиха и той скръцна със зъби, жаждата за кръв не му помогна да се пребори с желанието да разкъса гърлото на брат си за това, че е докоснал онова, което беше негово.
Малкълм се протегна и избърса кръвта от ъгълчето на устните си.
– Съжалявам, Огъст. Тя толкова много прилича на Слоун. Паднах в този момент.
– О, ти просто се спъна и падна на устните ѝ? Тя е нова в нашия свят, Малкълм, няма нужда да я объркваш. Имаше ли поне достойнството да я принудиш да забрави?
– Не.
Огъст се обърна към брат си, а разтърсващата целувка, която беше откраднал от Емери, все още беше прясна в съзнанието му. Беше нарушил собственото си правило, принуждавайки една от жените си, за да попречи на Емери да разбере колко много я желае.
Той стисна юмруци отстрани. Нямаше да се откаже от това. Ако Малкълм беше някой друг, щеше да го разчлени крайник по крайник, а после да запали тялото му, за да не се върне. Но той не беше някой друг. Беше негов брат, а имаше други, по-неотложни неща, с които да се справи, отколкото да мисли за разкъсването на брат си заради целувката с Емери. Най-добре беше да си тръгне и да остави хладните гори да надделеят. Ако не го направи, Малкълм нямаше да успее да се измъкне от тези гори, докато Огъст не се почувства по-добре. А за да се почувства по-добре, щеше да е необходим повече от един удар.
Той се обърна към брат си с присвити очи.
– Не я докосвай повече.
– Няма да го направя. – Огъст не пропусна да забележи потиснатия тон в гласа на брат си. – Тя не е Слоун. Вече знам това с непоколебима сигурност.
Майната му. За пореден път Огъст беше задникът. Емери можеше да изостри емоциите му до неестествено ниво, но Малкълм беше негов брат и той би трябвало да може да види, че една жена не е за него. „Би трябвало“ е ключовата дума. Не можеше да изхвърли от съзнанието си образа на Малкълм и Емери и това не беше нещо, което скоро щеше да забрави.
Пресече разстоянието и сложи ръка на рамото му.
– Съжалявам, че я няма. Знам, че си я обичал.
Ако беше по-злобен човек, щеше да каже на Малкълм какво наистина мисли за тази малка змия, която наричаше любовница. Прекъсването на връзката им точно преди плана им да разкажат на всички я постави точно на първо място в списъка с гадовете на Огъст. И тя също щеше да си остане там. Ако не беше умряла, разбира се.
Жестока игра на съдбата беше това, че Огъст се влюбваше в жена със същото лице като покойната любовница на брат му.
Той потупа Малкълм по гърба и се отдалечи. Денят беше гаден, а седмицата – още по-гадна. И двамата имаха нужда от момент, в който да се откъснат и да се отърсят от всичко, което се случи в замъка, преди да се наложи да се гмурнат отново.
– Искаш ли да потичаме?
На лицето на брат му се появи крива усмивка.
– Първият, който стигне до края на тези пътеки, е победител.
– Какво ще получа, когато спечеля?
– Нищо, по дяволите. Защото няма никакъв шанс да спечелиш. – Той подскочи нагоре-надолу като бегач преди състезание по лека атлетика, сякаш имаше нужда от това.
– Но, за да стане интересно, нека заложим на това.
– Какво имаш предвид?
– Какво ще кажеш, ако победителят получи правото да избере първата официална среща на Съревнованието? – За никого не беше тайна, че Малкълм обичаше да се подиграва с мизерията на Огъст, свързана с неговото Съревнование.
– Договорено. – Огъст вече знаеше на кого ще присъди тази чест, а мисълта за умната ѝ уста накара члена му да се втвърди.
– По-добре се приготви да похапнеш с любимата жена на баща ни.
Огъст погледна към беззвездното небе и изстена. Знаеше точно с кого ще го измъчва Малкълм.
Джеси.
Местната кучка на Съревнованието. Ако можеше да я изпрати у дома, щеше да го направи. Семейството ѝ обаче произхождаше от пари и влияние и така баща му гарантираше, че тя ще остане начело.
Огъст се съсредоточи върху следите пред себе си. Пътят към победата. Нямаше начин да загуби състезанието.
– Готов ли си?
Малкълм не отговори, преди да потегли.
– Майната му. – Огъст избухна напред. Дърветата се размиваха покрай него, докато той грациозно навигираше из гората. Обичаше да се движи толкова бързо, пробивайки вятъра като кътници в плътта. Хладният въздух изпълни полумъртвите му дробове, вдъхвайки им живот. С всяко помпане на краката си усещаше повече сила и свобода, отколкото от дни насам.
Настигна Малкълм с лекота. Бяха тренирали заедно в продължение на векове и бяха равностойни. Когато направи крачка, за да го изпревари, Огъст се хвана за клона на едно дърво и планира саботажа си. Изчака идеалния момент, докато не се озова на метър зад брат си. Влязъл в крачка с него, той прецизно заби клона между краката на Малкълм.
Малкълм се претърколи през мъхестата горска почва и се заби в гъстите храсти покрай пътеката, като проклинаше при всяко преобръщане. Огъст пое инициативата и продължи да следва следите по-навътре в гората, а на лицето му се появи посърнала усмивка. Не след дълго вече не чуваше Малкълм зад себе си.
Огъст забави ход, когато наближи реката, пресичаща пътя им, а мозъкът му вече планираше победната среща с Емери.
Вечеря. Може би разходка до езерото. Дали тя обичаше дългите разходки по плажа, тъй като беше от Калифорния? Дали това не беше прекалено клиширано?
Проследи следите около един малък завой на пътеката, за да открие Малкълм, седнал на голям камък, със същата гадна усмивка, каквато имаше Огъст преди малко. Чертата, която обявяваше безспорно роднинството им.
– По дяволите, по дяволите. – Огъст вдигна ръце в знак на неудовлетвореност. – Как стигна дотук преди мен?
Усмивката на Малкълм не избледняваше, а само още повече вбесяваше Огъст.
– Сега не мога да те оставя да знаеш всичките ми трикове, братче.
По дяволите.
Ето какво му се полага за това, че брои яйцата си, преди да са се излюпили. Кармата беше кучка, а на него му предстоеше първа среща с Джеси. Нещо, което беше успял да отложи с години, не заради липсата на въпроси от нейна страна всеки път, когато го видеше.
– Трябва ли да е Джеси?
– О, знаеш, че трябва. Но това не е най-големият ни проблем в момента. – Малкълм посочи към брега на реката. – Следите свършват тук. Не се появяват на другия бряг. Човекът, който ги е направил, или е плувал надолу по течението, или – и това е най-болезнената ми хипотеза – е изчезнал напълно.
Огъст клекна и изучаваше следите, като обмисляше възможните стратегии за изход. Плуване или изчезване. Хората не изчезваха просто така. Това стесняваше възможностите до нещо свръхестествено, което не му се харесваше. Колкото и да му се искаше да се изправи на крака срещу вещиците, сега не беше моментът. Това също така потенциално подкрепяше теорията, че смъртта на Слоун е била атака, извършена от друга фракция.
Той залагаше на вещиците. Нямаше как да е от вълците. Те бяха свръхестествената версия на Швейцария.
Той вдигна поглед и видя, че Малкълм все още се е облегнал на скалата.
– Сериозно? – Очите му се присвиха към него. – Няма ли да ми помогнеш да разследвам?
– Не съм го планирал. – Малкълм вдигна една пръчка, забита между камъка и бързо течащата вода. – Нека бъдем честни, аз съм тук само за да се уверя, че принцът няма да изпусне позлатената си корона.
Огъст извъртя очи и го удари там, където знаеше, че ще нанесе най-голям удар.
– Това може да е свързано с нейната смърт.
Малкълм замълча, после хвърли пръчката в реката.
– Добре. – Огъст не пропусна да хвърли поглед в негова посока.
Двамата прекараха следващите десет минути в претърсване на района в търсене на каквато и да е следа, която да ги насочи към мистериозното лице. Тъкмо когато се канеше да се откаже и да се върне в замъка, един бял проблясък привлече периферното зрение на Огъст.
Той се движеше с пресметливо внимание, за да не разклати клоните, в които се беше закачило, и да не предизвика падане на хартията във водата. Той протегна ръка и я хвана между два пръста. Разгъна я и прочете елегантно изписаните върху нея думи.
Доведете ми вещицата в замъка.
– Майната му. – Огъст почти смачка хартията в юмрука си.
– Какво е това? Какво пише? – Малкълм се приближи и грабна хартията от ръката на Огъст. Той прочете думите и предишното му безгрижно изражение се изкриви от стягането на челюстта му. Погледна нагоре и срещна очите на Огъст. – Майната му на това.
Не е добре. Баща му и върховната жрица на вещиците бяха в конфликт от векове, с много кръв и от двете страни. Вещиците бяха рак, който трябваше да бъде спрян, заплаха за вампирите, различна от всички останали в света. Претенцията за мир между съперничещите си фракции в най-добрия случай беше тънка, а в най-лошия… Огъст не искаше да се замисля как би изглеждал най-лошият. Нямаше граница, която вещиците да не преминат. Ако вампирите не ги превъзхождаха по брой, щяха да бъдат сила, с която да се съобразяват.
За щастие, те ги превъзхождаха.
Имаше обаче една. Една вещица, която беше наоколо още преди раждането на Малкълм. Една вещица, която дори баща му можеше да преглътне.
– Може да искат Лиляна.
Малкълм се премести, внезапно скован в движенията си.
– Тя изобщо пребивава ли на територията? Не знаех, че е пропътувала пътя от Шотландия.
Огъст кимна. Да си наследник си имаше своите предимства. Баща му смяташе, че е уместно той да знае, че обитаващата ги вещица наистина е прекосила Атлантическия океан заедно с тях преди почти три века. Тя беше получила малък парцел земя точно извън периметъра на замъка, който беше изписан така, че само онези, които знаеха къде да го търсят, можеха да го намерят.
Това беше малката мръсна тайна на баща му и Огъст не можеше да го вини, че иска да я държи далеч от двора си. Вещиците бяха взели от него повече, отколкото всеки мъж би трябвало да преживее.
– Независимо дали Лиляна е замесена, ние официално имаме проблем с вещици. – Той изплю, а гърдите му се стегнаха.
Вещиците бяха отговорни за повече смъртни случаи, отколкото можеше да преброи, като най-важният от тях беше първото семейство на краля. Семейството, което той искаше. Смъртта впоследствие уби всяка надежда за щастие на всеки член на кралското семейство след това. Сега семейството му беше само заместител. Никога не е искал те да бъдат негови завинаги. Оцеляването му при нападението се дължеше единствено на Лиляна, затова тя беше единствената вещица, на която беше позволено да се намира на територията на замъка.
Ако в замъка имаше вещица, имаше вероятност тя да е замесена в смъртта на Слоун. А ако това беше вярно, договорът щеше да е невалиден.
Стомахът на Огъст се преобърна.
Той погледна към Малкълм, който продължаваше да мести тежестта си от една страна на друга. Какво му беше станало?
– Трябва да се върна в замъка. Кажи ми, ако намериш други загадъчни бележки. – Без да каже нито дума повече, Малкълм изчезна сред гъстите дървета.
Между странното поведение на Малкъм и възможността в замъка да има вещица къртица, как щеше да се съсредоточи върху всичко, което му беше необходимо, не можеше да разбере.
Баща му щеше да се върне от Канада след два дни. Имаше толкова време, за да разбере колкото може повече, за да информира краля и да изготви стратегия за това как би изглеждала войната с вещиците.
И как да опази всички, на които държеше, в безопасност.
Назад към част 8 Напред към част 10
