Глава 1
Кървавата следа започва с трима мъртви в изоставен склад в Елизабеттаун, Кентъки.
Седем мъртви в бар, собственост на вампири, в Мемфис, Тенеси, дванадесет обезглавени и подредени в пентаграм в Ел Пасо, Тексас.
Петима, разкъсани под игралните автомати в казино в Рино, Невада.
И последното преди тази нощ – четирима вампири, разпръснати по магистралата край Има, Аризона, с изписани по лицата им изражения на ужас.
Сега миризмата на вампирска кръв надделя над свежия въздух на Тихия океан. Тя подейства като фар, отвеждайки Огъстин до една задна уличка, скрита зад популярна лента с барове.
Беше получил сигнала преди час, а когато пристигна в Лонг Бийч, намери тялото: току-що превърнат вампир, натикан в жив плет край главния път с прерязано гърло и открити вътрешности. Точно като всички останали.
Цял месец намираше такива тела, все членове на неговото кралство. Месец на непрестанни брътвежи на Малкълм за това как Огъстин е бил предвиденият наследник в обединеното пророчество, заедно със своята половинка. Следващият човек, който споменеше за проклетото пророчество, вероятно щеше да бъде с разкъсано гърло като нещастния вампир, натикан в храстите.
Не можеше да отрече, че това е ефикасен начин за убиване, макар и по-объркан от това да откъснеш главата чисто. От друга страна, целта на вампира-канибал беше да изяде жертвата си, което той правеше без угризения. Качество на вещица, ако изобщо е имало такова.
Въпреки че заветът се кълнеше, че не някой от тях е извършил убийствата, вещиците бяха известни с лъжите и полуистините… нещо, което той беше научил по трудния начин. Челюстта му се сви, когато отново си спомни за предателството на Емери. Тя го беше излъгала, направи всичко възможно да скрие истинската си същност. И сега? Сега тя беше на вятъра, изгубена за него, макар че желанието за тялото ѝ оставаше.
Вещиците винаги бяха проблем. Всяко от телата, които бяха намерили, носеше едни и същи остатъци от магия по назъбените краища на раните. Нямаше друга фракция, която да е отговорна за смъртните случаи, а и с неотдавнашната измама на Емери, която все още тлееше в стомаха му, той се чувстваше склонен да каже на всяка срещната вещица да си ходи.
Всъщност Огъстин се канеше да се бие. Беше останал дипломатичен толкова дълго, защото Малкълм го беше убедил да даде на хората си време да се подготвят. Малкълм твърдеше, че през последния век на относителен мир те са омекнали. Лично Огъстин не се съмняваше, че ще се справят, но Малкълм бе успял да го задържи. Той неохотно се съгласи да останат мирни. Поне засега. С удоволствие би убил всички вещици до последната без грам угризение, но не можеше да го направи за сметка на народа си.
Но тъй като вампирите продължаваха да бъдат изтребвани, войната с вещиците изглеждаше все по-неизбежна.
Не че щеше да има оплаквания от негова страна.
Ето защо Огъстин беше скрил Малкълм в хотелска стая със счупен врат. Той щеше да се ядоса, когато се събуди, но това щеше да даде на Огъстин предимство. Противно на това, което мислеше брат му, търпението щеше да им струва всичко. Не можеха да си позволят предпазливост, не и когато най-сетне набираха скорост в лова си.
Огъстин впрегна сетивата си, за да се увери, че двамата с убиеца са сами, преди да се слее със сенките и да запълзи покрай стената на тухлената алея.
Клепачите му се удължиха, а тялото му затрептя от вълнение, но не заради прясната кръв, която облъчваше нощния въздух. За разлика от човешката кръв, вампирската не го караше да изпада в треска. Това беше тръпката от лова, която изтласка на повърхността естествените му инстинкти и задвижи адреналина във вените му.
Стомахът му се стегна, а на устните му се появи лукава усмивка. Вампирката, която ловуваше, беше прегърбена над вампира, забила кътници дълбоко в шията му, а безжизнените му очи се взираха в лунното небе.
Жената вероятно изобщо не го бе видяла да идва. Въпреки предупрежденията да останат на щрек, твърде непокорните му поданици отказваха да го слушат. Това напомняше колко самодоволен е станал народът му.
Докато убийцата осъзнае присъствието му, Огъстин вече беше върху нея.
Чудовището изпусна жертвата си с отвратителен трясък и се завъртя, като по този начин Огъстин за първи път видя добре социопатката, за която беше претърсил цялата страна. Изглеждаше на не повече от двайсет години, но натоварените и с магия, светещи сребърни очи преливаха от яростта на човек, който е живял адски дълго и е видял твърде много.
Кръвта се стичаше от устата ѝ и капеше на паважа, докато тя съскаше и се хвърляше към Огъстин. Поне се опита да го направи. Преди вампирката да успее да сложи един окървавен пръст върху ревера на Огъстин, гърбът ѝ се стовари върху стената, като счупи хоросана и прати парчета тухла на земята.
Гърлено ръмжене изпълни свежия въздух и разтърси гърдите на Огъстин, докато той притискаше предмишницата си към гърлото на чудовището.
– Това свършва тук. С това, че ще проявя толкова сдържаност, колкото ти прояви към жертвите си.
Жената се задави от смях.
– Господарката винаги ще бъде една крачка пред теб, Огъст.
Стомахът на Огъстин се сви, но той успя да сдържи изненадата от лицето си. Жената знаеше кой е той. Както и този човек, когото наричаше Господарка. Никога не беше чувал този термин да се използва за описание на вещица. Крони, кагари и жрици бяха често срещани, но господарка беше нещо ново дори за него. Беше странно – мистерия върху мистерия.
Името беше първата солидна следа, която получиха от месец насам.
Той спря, за да се увери още веднъж, че няма никой друг, който да го причака в засада.
– И моля те, кажи коя е тази твоя господарка? Бих искал да ѝ благодаря за ваканцията ми в цялата страна.
По лицето на прокълнатата вампирка се появи подигравателна усмивка.
– Тя изпраща поздрави и послание.
Огъстин наклони глава и повдигна вежди.
– Какво е то?
– Това е само началото.
– Началото на какво? – той промълви думите. Ако си мислеше, че ще продължи да убива вампирите от неговото кралство, тази господарка жестоко се лъжеше. Това беше едно от малкото неща, за които Огъстин и Огъст бяха съгласни: убийствата ще спрат, по един или друг начин. Неговата непълноценна втора половина се спотайваше дълбоко в него, твърде склонна да се откаже от контрола над общото им тяло, освен когато ставаше въпрос за скъпоценната му малка вещица, като отказваше да позволи на Огъстин да я убие.
– Твоят край.
Преди Огъстин да успее да реагира, жената наклони глава към небето и прошепна на даелически.
Очите на убийцата се извърнаха назад и тя се разтрепери, докато от устата ѝ бликна кръв. Тя се задави с нея и се усмихна като човек, на когото убийството му се е разминало.
Което по същество беше така.
Огъстин отстъпи назад, като едва избегна кръвта, която бликна от устата на жената, докато тя падаше на купчина на паважа. От очите, устата и носа ѝ се разливаше мастилено сребърна магия, която съвпадаше с веществото, изливащо се от раните на жертвите ѝ.
– Майната му.
Той все още беше на две крачки зад злодея, който дърпаше конците, без никакви доказателства, сочещи следващия ѝ ход.
Огъстин си напомни да погледне от добрата страна, поне този убиец беше мъртъв. Все пак оставаше въпросът какво ще последва.
Този въпрос беше твърде голям, за да се обмисля без питие в ръка. Венците го боляха за кръв, а умът му жадуваше за облекчение, каквото само уискито можеше да донесе. Всъщност би приел и едното, и другото, стига то да притъпяваше жилото на провала и да подхранваше яростта, която го поглъщаше.
Обърна се, за да последва една нищо неподозираща двойка, с намерението да задоволи жаждата си за кръв, когато от най-близкия бар се разнесе равномерното тракане на бас. Блусарските ноти, придружени от топло тяло, щяха да задоволят нуждите му. Погледна нагоре, за да види името на заведението и челюстта му се стегна.
МОНТГОМЪРИ БЛУС
Темпераментът на Огъстин се разпали, а сърцето на Огъст се сви дълбоко в общите им гърди.
Само когато Емери беше замесена, Огъст заявяваше присъствието си. Нарастващата му мекота към малката вещица накара Огъстин да присвие очи. Тя прецака Огъст и го напусна, буквално, след като го излъга за това коя и каква е. Това беше непростимо за Огъстин, но въпреки това Огъст беше там и копнееше за нея през болката си.
Огъстин запрати кървящото сърце на Огъст обратно и се съсредоточи върху последиците от това, върху което се намираше. Нямаше време да изследва тънкостите на партньорската връзка. Не и когато хората им умираха заради нея и нейния народ.
Нямаше как да е съвпадение, че последната жертва е намерена пред бара, собственост на чичото на Емери – Майлс. Огъстин би заложил на това, че господарката е избрала точно това място и мразеше мистериозната кучка за това.
Убийствата нямаха никаква логика или причина. Беше си блъскал главата в опити да открие модела, опитвайки се да предвиди следващия ход на господарката. До тази нощ нямаше никакви следи, което само доказваше, че мястото е умишлено.
Емери.
Малката вещица, която се правеше на невинна, но сякаш имаше пръст във всичките му проблеми през последните три месеца. От момента, в който се появи в живота му, Емери беше…
По дяволите, по дяволите.
Елизабеттаун. Мемфис. Ел Пасо. Рино. Има.
Градовете изписваха шибаното ѝ име.
Всяко нападение беше методично планирано като визитна картичка, назоваваща виновника. Емери беше господарката. Разбира се, че беше. Огъстин сви ръце в юмруци, докато се взираше в бара.
Нямаше значение, че по-слабата му половина я обичаше или че връзката с партньора му налагаше връзка, която изгаряше самата му душа. Огъстин нямаше да се заблуди от пищните ѝ цици и меката ѝ усмивка. Всъщност щеше да се наслади да изтрие тази усмивка от лицето ѝ, когато откъснеше главата ѝ от сладкото ѝ малко тяло и чукаше мъртвата ѝ уста.
Тя заслужаваше всяко наказание, което той щеше да ѝ наложи.
Той щеше да изчака с времето си. Може и да не можеше да въздаде справедливост в този момент, не и когато Емери пребиваваше зад отделенията на Ню Орлиънс, но това не означаваше, че не може да ѝ изпрати съобщение.
„Недей.“
Едносричната молба на Огъст само подхрани нуждата на Огъстин от отмъщение.
При влизането в „Монтгомъри блус“ един възрастен господин зад бара вдигна поглед от избърсването на плота.
– Последната поръчка е след няколко минути, но ако сте бърз, можете да свалите едно-две преди затварянето.
Огъстин се разходи по дансинга. Беше значително по-малък от клуба му в Чикаго и излъчваше домашен уют, антитеза на индустриалния гръндж на неговия собствен. Той се плъзна на един бар стол и кимна към бармана.
– Перфектно. Търся само една чаша за лека нощ.
Барманът вдигна вежди, преценявайки Огъстин.
– Каква е отровата ти?
– Жена. Проклятието на моето съществуване.
– Ах, всички имаме по една такава. – той посегна към горната част на огледалните рафтове и извади малка, заоблена бутилка – Никога не съм срещал проблем, който уискито да не може да реши.
– Човек по моето студено, мъртво сърце. Едно двойно, моля.
Барманът наведе глава в знак на въпрос, но продължи да налива чашата, докато Огъстин запаметяваше разположението на заведението.
Десетина малки сепарета заобикаляха дансинга, а няколко от тях бяха запълнени с посетители, които се веселяха. Основната атракция беше сцена с малка, издигната естрада и пиано.
Дори той виждаше защо Емери го обича. Ако не беше предателска кучка, щеше да е добър комплимент за меката природа и любовта към музиката на Огъст.
Жалко, че беше решила да се изгаври с него. Щеше да умре, бавно и мъчително, заедно с останалите от завета.
Може би щеше да разгледа възможността да купи бара след злополучната кончина на собственика му. Малък сувенир за Огъст.
Той изчака поредната от половинчатите молби на Огъст, но тя така и не дойде. Огъст не беше нищо друго, ако не беше последователен в чувствата си към вещицата. Мразеше я, презираше я за лъжите и измамите ѝ… докато не се стигна до разговора за въздуха, останал в дробовете ѝ. Тогава той стана мек.
Барманът постави питието му пред него, а една снимка на стената привлече вниманието на Огъстин. Барманът и някаква розовокоса вещица.
Бинго.
Лукава усмивка дръпна устните му, когато Огъстин отпи глътка от уискито от най-високия рафт и се наслади на богатството на езика си.
– Познаваш Емери?
Барманът спря да избърсва плота и докато устните му се издигаха нагоре, очите му се успокоиха в далечен поглед.
– Тя е моя племенница. Познавате ли я?
– Срещали сме се, но малко се бяхме скарали. Разговаряли ли сте с нея напоследък? Опитвам се да възстановя връзката ни. – играта на любезности не беше в негов стил, но разпитът в пълна преса можеше да изплаши Майлс.
Очите на Майлс се свиха и сърцето му заби, но той не издаде нищо.
– Не. Тя е на обиколка в Европа. Спестяваше от векове, за да обиколи света.
Лъжа.
Огъстин вдигна чашата си и отпи дълга глътка, за да скрие усмивката си. Майлс може би още не знаеше, че танцува с дявола, но Огъстин се наслаждаваше на всяка пресметната стъпка.
– О, това е жалко. Предполагам, че просто ще трябва сам да намеря начин да ѝ изпратя съобщение. Чух, че вече се е върнала в Ню Орлиънс.
Очите на Майлс се разшириха и той преглътна трудно.
– Затваряме, дами и господа! – изкрещя той, а очите му не слизаха от Огъстин – Грабвайте си нещата и се изнасяйте.
Някои от посетителите се намръщиха, но събраха вещите си и се насочиха към вратата.
Това обаче нямаше да има значение.
Огъстин погледна Майлс с чешитска усмивка, преди да се изстреля от мястото си и да прекърши всеки врат в бара за по-малко от времето, което беше необходимо на Майлс да мигне. По дяволите, беше му приятно да си изкара агресията, дори и въпросните хора да бяха влезли в грешния бар тази вечер. Бяха свидетели, а той не можеше да си позволи нито един от тях.
Огъстин изтръпна от дълбочина, както правеше всеки път, когато убиваше хладнокръвно. Пренебрегвайки съвестта си вдигна чашата, отпивайки глътка, докато Майлс се задъхваше в ужас от бара, придържайки се към плота зад него.
– Затваряш толкова скоро? – попита Огъстин – Струва ми се, че си спомням, че ми каза, че все още имам време за още едно питие.
– Не знам кой си и защо питаш за Емери, но такива като теб не са добре дошли тук. – гласът на Майлс не трепна, макар че учестеният му пулс издаваше страха му. Огъстин не го смяташе за човек, който се бори, но и преди беше грешал.
– Моите хора са убивани от вашите. – Огъстин удари с ръце по плота на бара и се наведе напред, улавяйки Майлс с поглед – Ще седнеш и ще ми разкажеш всичко, което знаеш за сегашните работи на Емери.
Майлс се опита да се обърне, но беше твърде бавен. Очите му се разшириха съвсем леко под напора на Огъстин. Майлс беше само отчасти вещица и нямаше имунитет срещу внушението на вампира. Той механично заобиколи бара и седна на най-близката свободностояща маса. Чичото на Емери се напрегна, като постави треперещите си ръце на масата. Мускулите в ръцете му пулсираха, докато се бореше с командата на Огъстин.
– Няма да ти кажа нищо. – той говореше със скърцащи зъби – Това момиче е последното чисто нещо в моя свят.
– Чисто? – Огъстин се разсмя, докато сваляше палтото си – Тя е най-далеч от чистотата. Аз лично се уверих в това.
Е, Огъст го направи, но те на практика бяха един и същи човек. Беше наблюдавал от дълбините, запомняйки всяка извивка на жената, която трябваше да бъде тяхната кралица.
Лицето на Майлс се набразди от отвращение.
– Ти си чудовището, от което тя бяга. Какво ще направиш, ще ме убиеш, както уби сестра ѝ? Както уби другата жена от „Съревнованието“ и посетителите в бара ми?
Ярост заля вените му. Разбира се, че това беше историята, която вещиците разказваха. За всичко, което знаеше, Емери беше убила сестра си, за да получи достъп до замъка. Тази малка загадка така и не беше разгадана. Разбира се, вещиците не бяха споделили частта, в която Емери е убила най-добрата си приятелка. Нито пък онази част, в която се привързва към Огъст за вечни времена и след това изтръгва шибаното му сърце.
В този момент той знаеше как ще си отмъсти. Сърце за сърце нямаше да задоволи напълно гнева му, но това беше начало.
Огъстин вдигна ръка, за да изтръгне биещия орган направо от гърдите на Майлс, когато вратата се отвори.
Малкълм стоеше на вратата, събуден след предизвиканата от Огъстин дрямка. Очите му се разшириха, а устата му се отвори от шок. След това се озова от другата страна на бара, а Майлс беше на сигурно място зад него, преди Огъстин да успее да реагира.
– Тя никога няма да ти прости, ако убиеш чичо ѝ! – каза Малкълм.
Огъстин разгледа ноктите си, като изстърга миниатюрна частица мръсотия изпод един от тях.
– Предполагаш, че искам нейната прошка, братко.
– Ти може и да не искаш, Огъстин, но по-добрата ти половинка ще иска. Ако вече не го е направил.
– Това е спорно.
– Защо не го оставиш да говори сам за себе си. Знам, че е там, вероятно потънал в собствената си вина и самосъжаление. – Малкълм повиши глас, а очите му се присвиха – Чуваш ли ме, Огъст? Ти се държиш като страхливец, позволявайки на този глупак да води битките ти и да съсипе единственото хубаво нещо, което някога си имал.
Огъстин сдържа драматичното завъртане на очите, което беше запазил специално за Малкълм през последните два месеца. Брат му не спираше да се стреми да върне Огъст на преден план в съзнанието им. Но Огъст не искаше да се върне. Не и когато истината го болеше, а жената, която обичаше, беше негов враг. Това беше твърде много за крехкия дипломат. Огъстин беше създаден от най-добрите части от тях, от по-силните части. И той нямаше да бъде заглушен отново.
– Ние сме един и същ човек, Малкълм. Аз просто съм на мястото на шофьора и няма да отида никъде. Ще изтръгна сърцето на тази малка вещица от тялото ѝ, а Огъст ще седи и ще гледа. Тя е причината да сме тук. Тя е тази, която стои зад убийствата.
Огъстин изчака Малкълм да отрече твърдението му, но пръв заговори Майлс.
– Тя не е един от слепите последователи на завета.
– Не е задължително да бъде, за да има някакъв план. Тя е избрала да тръгне с тях. Нападенията, всички градове, които сме управлявали… имената на градовете изписват шибаното ѝ име. Всички доказателства сочат, че тя играе по-голяма роля в това. Сега просто трябва да я измъкна. Огъстин направи крачка към Майлс, но Малкълм препречи пътя му.
– Имаше още две нападения тази нощ. Нито едно от тях няма връзка с нейното име.
Огъстин направи пауза. Малкълм говореше така, сякаш знаеше със сигурност, но как би могъл? Цяла нощ е бил в хотелска стая, на практика мъртъв. Но ако е имало нови атаки, това е било важно. Дори само защото това означаваше, че вече не следят само една вещица.
– Какво имаш предвид, две други атаки?
– Когато се върнах при живите, имах съобщение от баща ни. Имаше още едно убийство във Вашингтон и едно в Арканзас.
Червата на Огъстин се свиха.
– Това не е близо до тук.
Устните на Малкълм образуваха мрачна линия и той кимна. Не беше нужно да казва, че вещиците стават все по-смели. Никога не бяха нанасяли удари на две места едновременно, камо ли на три. Ако трябваше да гадае стратегически, първата поредица от атаки беше пробна. С течение на времето те щяха само да стават все по-чести и по-широко разпространени. Това обаче не означаваше, че Емери не е замесена. Огъстин реши да запази тази преценка за времето, когато щеше да има повече доказателства.
Телефонът на Огъстин иззвъня и той го измъкна от палтото си. Като видя името на майка си на екрана, той отговори.
– Сега не е най-подходящият момент, майко.
– Ти и брат ти трябва да се приберете у дома. – в гласа ѝ се долавяше паника, която изправи Огъстин нащрек.
– Какво става?
Малкълм се приближи към него и Огъстин пусна телефона на високоговорител.
– Става въпрос за Теа. – тя се задуши от ридание – Опитаха се да я отведат. Тя се съпротивляваше, наистина се съпротивляваше, но те се опитаха да я убият.
– Кой се опита?
– Вещиците.
Огъстин вдиша рязко и стисна юмруци, докато Огъст изкачваше нокти на повърхността. Теа може и да не е от тяхната кръв, но можеше и да е от тях. Тя беше единственото светло петно останало в замъка и двамата го знаеха.
– Ранена ли е? – притеснението изпълни гласа на Малкълм, отразявайки мислите на Огъстин. Да помагат боговете на вещиците, ако бяха убили сестра му. Той щеше да изгори всички до една на клада и да се увери, че няма да има достатъчно, за да идентифицират останките.
– Тя е жива, но е в безсъзнание. Чакаме лекарят да дойде да я прегледа.
Огъстин въздъхна с облекчение.
– А вещицата, която я е нападнала? – надяваше се, че ще има възможност сам да я разкъса.
– Мъртва.
– Това е жалко. Радвам се, че си в безопасност, дръж ни в течение за Теа, ние сме на път към дома.
– Бързай, Огъст.
Той затвори слушалката и вдиша дълго, равномерно. Вещиците бяха отишли твърде далеч. Да преследват Теа беше прекалено. Теа беше невинна на всички фронтове. Не беше направила нищо, с което да заслужи гнева им.
Беше приключил с това да направи минимума. Беше приключил с дипломацията, за да успокои брат си и слабия вампир, който живееше в него и който някак си все още обичаше тази предателска вещица.
Да вървят по дяволите те и техните миротворчески предложения.
Вратата се отвори отново и още една от вампирките на господарката нахлу в клуба. Спирайки зад Майлс, тя хвана двете страни на главата му.
Светещите сребърни очи на вампирката срещнаха тези на Огъстин, а кървавочервените ѝ устни се наклониха в подигравателна усмивка.
– Тик-так, Ваше Височество. Господарката ви чака.
За пръв път, откакто бе поел лидерството, Огъстин замръзна, а времето спря. По слепоочието му се появиха капчици пот. Пряк резултат от това, че Огъст за пръв път водеше истинска битка. Той драскаше с нокти по гърдите на Огъстин, разкъсвайки дупки в непробиваемата стена, която той беше издигнал, за да запази контрол.
Тя никога няма да ни прости. Тя никога не би наранила Теа. Тя обича Теа. Моля те.
Огъстин продължи да моли за живота на Майлс, без да осъзнава, че това е всичко, което Огъстин може да направи, за да го отблъсне. Нямаше място да се бори с Огъст и да спаси Майлс. Не че Огъстин искаше да го направи. Не го интересуваше, че Емери няма да им прости за смъртта на единствения човек, който е донесъл някаква радост в гадното ѝ детство. Сърце за сърце. Дори ако човекът, чието сърце унищожи, искаше да ѝ спести собствената ѝ сърдечна болка.
За негово щастие Огъст не беше достатъчно силен. Той не притежаваше необходимото, за да укроти Огъстин. Да бъде едновременно дипломат и насилник.
Огъстин стоеше твърдо в борбата си срещу Огъст, давайки всичко от себе си, за да защити статута си на основен носител на техния разум. Те стояха отстрани в безмълвна битка на волята и наблюдаваха как вампирът на господарката изтръгва главата на Майлс от тялото му и бяга от клуба със същата скорост, с която беше влязъл.
– Не! – очите на Малкълм се стрелнаха между свлеченото тяло на Майлс и вратата – Защо не я спря?
– Защо не го направих? Бях в противоречие с по-слабата си половина. – той докосна с пръсти петната кръв по ръкава си, чудейки се коя ли жертва се е осмелила да изцапа любимото му палто. Истината беше, че жената вече държеше главата на Майлс в ръцете си, никой от двамата нямаше да успее да я достигне, преди тя да отнеме живота на възрастния мъж. Но той нямаше да изтъкне това. – Обсъждахме стойността на живота на Майлс, а той не предостави достатъчно убедителни доказателства, за да се намесим.
Нямаше значение, че Малкълм вероятно е усетил вкуса на лъжата му, гневът все още изпълваше погледа му за няколко несигурни мига, преди да избледнее. Той сведе глава и въздъхна.
– Не можеш да не бъдеш чудовището, което те искат да бъдеш.
– Аз съм чудовището, Малкълм. Винаги съм бил такъв. Разочарованието ти служи само за още по-голямо отдалечаване на и без това ожесточените ни отношения. Просто ме остави да си тръгна, братко.
– Не мога да го направя. – смехотворна решителност изпълни гласа на Малкълм – Ако не заради теб, то заради Ем.
– Тя не е една от нас, Малкълм. Тя никога няма да бъде.
Той пренебрегна начина, по който връзката на другаря се стегна около сърцето му при това изявление.
– Не. Тя е по-добра от нас. – Малкълм се обърна и тръгна към вратата – Почисти бъркотията, която си направил. Аз ще подготвя самолета.
Огъстин се разсмя, преглъщайки страха, който се загнезди в кътчетата на съзнанието му при нарастващата сила на Огъст. Щеше да се наложи да се пази, ако искаше да оцелее този път.
Той последва Малкълм към вратата и спря, оглеждайки касапницата. Нека вещиците намерят телата. Времето на фалшивия мир бе свършило, а обещанието за война никога не бе имало толкова сладък вкус.
Назад към част 1 Напред към част 3
