Глава 2
През прозореца на кабинета на Огъстин нахлуваше светлина, която подчертаваше картата на Ню Орлиънс. Устните му се свиха в усмивка зад свитите му пръсти, а плановете му бяха почти готови.
– Ако бомбите ударят едновременно главния вход на комплекса и входа на южната стена – Огъстин протегна ръка и премести пешките си на позиция – мисля, че ще има най-голям ефект.
– Добре свършена работа, сине. – кралят кимна в знак на съгласие – Вярвам, че всичко е готово?
– Да, вече получих потвърждение, че принудените ни шпиони са на път за Ню Орлиънс, и до следобеда ще подготвя хората си.
– Гордея се с теб, сине. Съмнявах се, че си способен да доведеш всичко докрай. Мислех, че ще позволиш на тази вещица да ти влезе под кожата, но ти доказа, че не съм бил прав.
– Благодаря ти. – Огъстин грееше под похвалата на баща си, докато се бореше да задържи Огъст обратно на мястото му. Дразнещо упоритата му втора половина беше станала по-гласовита, откакто напусна Лос Анджелис. Той не се противопоставяше с цялото си сърце на бомбардировката, интересуваше го единствено Емери да оцелее. Чувство, което Огъстин подозираше, че се дължеше на непрекъснатата партньорска връзка между тях. На няколко пъти проклетото нещо едва не заби ноктите си в Огъстин. Той не обичаше да се замисля за по-слабите моменти, когато по необясним начин се оказваше застанал пред празната стая на Емери посред нощ, а в гърдите му се беше вкоренила дълбока скръб.
Това бяха нощите, в които посещаваше хранилките и завършваше с декантера уиски.
За негов късмет Огъст нямаше сили да се бори с него дори в тези моменти на слабост. Огъстин подозираше, че това е така, защото Огъст не беше готов да прости на Емери. Което не го притесняваше, макар че нарастването на силата му го караше да се замисли. Огъст или беше близо до това да прости, или беше близо до това да забрави малката вещица, а Огъстин не беше сигурен, че и двете предвещават нещо добро за него.
В идеалния случай нямаше да му се налага да се тревожи още дълго. Беше взел всички предпазни мерки, за да се увери, че планът му не само ще проработи, но и ще удари вещиците – и Емери – там, където най-много ги боли.
Там, където те вярваха, че не могат да бъдат докоснати.
Нито Огъст, нито пазителите на Ню Орлиънс щяха да го спрат да отмъсти – не само за хората си, но и за семейството си.
– Бил ли си вече при Теа? – баща му наклони чашата си и допи последната част от малиновата течност.
Зъбите на Огъстин се притиснаха към венците му и той преглътна трудно, за да ги задържи на мястото им.
– Не. Сега отивам там. – а после щеше да намери хранилка. Този път жаждата за кръв беше по-силна. Винаги бе имал склонност към вената, но не и по този начин. Не до такава степен, че постоянно да се чувства сякаш му липсва част от него, ако не се напълни догоре с топлата животоподдържаща течност.
По челото му се образува пот и Огъстин се мъчеше да се съсредоточи върху каквото и да било друго, освен върху това, че си е взел доза. Колко време беше минало? Десет часа? Дванадесет? Беше се нахранил при кратката им спирка на местопрестъплението във Вашингтон, преди да отлетят обратно към замъка. Когато пристигнаха, той беше в лошо настроение. Беше му писнало от лекциите на Малкълм и Огъст за действията му в Лос Анджелис, както и от налудничавите теории на първия за неговата половинка. Те само подхранваха нуждата му от кръв, която той се опитваше да пренебрегне и да се насочи към осигуряване на безопасността на семейството си.
…Което доведе до цяла нощ работа и план за взривяване на комплекса на завета.
Не би трябвало да има нужда да се храни, все още не, но след като разсейването му беше достатъчно, той все пак искаше да го направи.
– Добре, изпрати доклад, след като я видиш. И дръж под око брат си. Не вярвам Малкълм да не се намеси в плановете ни. Макар да не е толкова откровен като братовчед ти, той има слабост към вещицата.
– Да, татко.
С кимване кралят се отправи към вратата.
Огъстин се ухили за себе си, като обмисляше каква тактика ще опита брат му този път. Почти сигурно Малкълм щеше да продължи кръстоносния си поход, за да привлече Огъст отново на преден план. Но не го разбираше, всеки опит да направи половинката му по-привлекателна се проваляше и само затвърждаваше решимостта му, че тя не е по-добра от останалите от завета.
В миналото Огъст бе позволявал на Огъстин да поеме инициативата, когато трябваше да се отпусне и да позволи на жаждата си за кръв да го погълне – да забрави за известно време морала си и да се превърне в чудовището в сърцето на всеки кралски вампир. Малкълм винаги е успявал да примами Огъст обратно. По-големият му брат го владееше до съвършенство. Да го хване в капан и да го принуди да се примири с жаждата за кръв. В същността си Огъст не искаше да бъде чудовище. Което винаги правеше светлината по-привлекателна.
Преди месец Огъст се оттегли, за да защити сърцето си. Връзката с партньора се бе запечатала толкова дълбоко в него, че поглъщаше съзнанието му. Огъст се ръководеше от сърцето си и никога нямаше да може да се отдръпне от Емери, не напълно. Затова, когато светлината вече не обещаваше покой, Огъст се отпусна.
За негов късмет Огъстин процъфтяваше в мрака.
Почукване го изтръгна от мислите му и Джеси се промъкна през леко открехнатата врата.
Тя доближи тялото си до неговото и прокара лакирана ръка по предмишницата му, а светлината се отрази от блестящия пръстен на третия ѝ пръст.
– Лакеят ти каза, че си се върнал. Толкова съм щастлива да те видя. Имаме толкова много неща за обсъждане.
Огъстин успя да не се отдръпне под докосването ѝ. Щеше да се наложи да напомни на Кловис, че макар и да е негова годеница, Джеси не е в краткия списък на хората, които трябва да знаят за местонахождението му.
Той издърпа ръката ѝ от своята, без да обръща внимание на мигновеното надуване на устните ѝ.
– Посещението е за кратко.
– О. – гласът ѝ за миг спадна, преди да се възстанови – Това ни дава достатъчно време да обсъдим сватбата. Мислех, че можем да я направим след лова. Всички вече ще са тук.
В него се надигна гняв, както този на Огъст, така и неговият собствен. Той изръмжа и избута Джеси назад, като я притисна в каменната стена зад нея.
– Сестра ми е в безсъзнание, а хората ми са убити от вещиците. Мислиш ли, че ми пука за приказната ти сватба?
В очите ѝ проблесна страх, преди да се усмихне съблазнително и да загребе с ръце по гърдите му.
– Ще хванеш вещиците, любов моя, и ще ги унищожиш. Само пожелах да участваш в планирането. Но ако искаш аз да направя всичко това, не казвай повече. – тя се наведе и постави целувка върху стегнатата му челюст, като изпъчи полузакритите си гърди – Сигурно си много притеснен за Теа. Аз съм до нея, откакто това се случи. Просто е ужасно.
Юмруците му се свиха, докато се опитваше да запази самообладание. Джеси беше шибана змия. Той не искаше да се ожени за нея – тя беше средство за постигане на целта. Отстъпка, за да получи подкрепата на баща си в лова на вещиците и да го държи в течение на разследването.
Отвращението му само подхранваше жаждата за кръв, която се разразяваше в тялото му. Той вдиша рязко, когато тя се притисна към него. Кътниците му се удължиха, готови да се впият в бързия ѝ пулс. Беше избрала неподходящия момент, за да го разгневи.
– Слушай много внимателно, Джеси, защото ще го кажа само веднъж. Никога няма да ми бъдеш равна. Няма да бъдеш нищо повече от съпруга. Майка на децата ми и това е всичко.
Частта с „майка“ можеше да е разтеглива в момента, като се има предвид, че не можеше да го вдигне, освен ако не беше някой от нощните сънища на Огъст, в които преживяваше как Емери подскача върху члена му, но Джеси нямаше нужда да знае това.
– Но…
– Предпочиташ ли да те изпратя вкъщи? Защото те уверявам, че никой мъж не те иска за своя собствена. – или нямаше да го направят, след като той приключи с нея. Дори и да нямаше намерение да я чука. – Ще бъдеш моя съпруга само по име, това означава, че ще почукаш, преди да влезеш, и няма да ме докосваш, ако не ти кажа.
Очите ѝ се присвиха и по лицето ѝ се разтече лукава усмивка.
– Не можеш да ме изпратиш вкъщи. Докато те нямаше, баща ти ми каза колко важна съм за плановете му. Имаш нужда от мен сега, когато Емери се оказа предателската кучка, за която винаги съм знаела, че е. – очите ѝ се спуснаха към устните му, преди отново да се срещнат с неговите – Аз съм тази, която баща ти избра.
– Тогава можеш да отидеш да му яздиш пениса. – Огъстин се отдръпна от стената и оправи маншетите си – Не искам да те виждам до края на престоя си. Планирай какъвто и да е съюз по дяволите, който ще успокои баща ми. Никога нищо няма да се промени между нас, Джеси. Предлагам ти да си го прокараш през главата, ако искаш да я запазиш прикрепена към тялото си.
Очите на Джеси се разшириха, но той не си направи труда да изчака още един от отвратително сладките ѝ отговори, преди да нахлуе от кабинета към апартамента на Теа. Джеси беше необходимото зло по пътя към заемането на трона му – зло, от което щеше да се радва да се отърве, след като си осигури наследник.
Замъкът беше минно поле от въоръжени стражи, разположени да помагат за защитата на кралското семейство. След проникването на Емери те бяха увеличили присъствието си по периметъра, а след нападението над Теа военното присъствие беше по-голямо, отколкото той някога беше виждал.
Свидетелство за това, че баща му нямаше да бъде заблуден отново от вещиците.
Той изкочи пред един от младите стражи, който се беше отпуснал и отвори уста, за да заговори – и по вида на присвитите му очи, това нямаше да е нещо подходящо за престолонаследника.
Очите на младия страж се разшириха и той се спъна една крачка назад, преди да се оправи.
– Съжалявам, Ваше Височество. Не исках да ви преча.
– Аз застанах пред вас, реднико…
– Джоузеф.
– Джоузеф?
– Имам предвид Дауд. Редник Дауд.
– Е, редник Дауд, предлагам ви да следите по-добре обстановката около себе си. Можеше да съм вещица.
– Да, сър.
– Знаете ли къде са генерал Рекс и останалите от моята част?
– Смятам, че току-що долетяха от мисия. Би трябвало да са в казармата. – Интересно. Огъстин не знаеше, че екипът му е получил задача в негово отсъствие. Трябваше да бъдат приземени, докато се върне. Въпреки че бяха най-добрите, те бяха негов екип и баща му знаеше това.
– Благодаря ви. Продължавайте.
Джоузеф поднесе три пръста към челото си в знак на поздрав и си тръгна малко по-изправен, отколкото беше преди.
Огъстин си спомни какво беше да си млад страж. Разбира се, тогава беше друго време. Време на постоянна война. Тези млади момчета нямаха представа какво ги очаква и той се надяваше, че ще имат необходимото, за да се изправят срещу чудовищата, създадени от вещиците.
Мисълта го преследваше през целия път до апартамента на Теа. Прибра я като нещо, за което щеше да говори с Рекс, когато го намери.
Огъстин влезе вътре и се облегна на стената, като слушаше как майка му пее на по-малката му сестра. Песента му беше позната, тя я пееше на всичките си деца и му беше любима. Приспивна песен, която разказваше за едно голямо приключение, което едва започва и което щеше да се пренесе в сънищата по време на сън.
Очите му се спряха на малката фигура на Теа. Всичките ѝ плюшени животни бяха махнати, а самият размер на леглото оставяше Теа да изглежда толкова малка. Толкова крехка. Не помагаше и фактът, че завесите бяха спуснати, създавайки тъмна и мрачна атмосфера.
Отражение на ситуацията.
Кралицата довърши приспивната песен и празният ѝ поглед се плъзна към него.
– Ела при мен, Огъст.
Той не си направи труда да я поправи. Тя знаеше, че той е Огъстин. Някак си винаги знаеше кога мекият ѝ художник е отстъпил място на хитрото чудовище. Въпреки това го обичаше по същия начин, може би дори повече, когато беше най-трудно да го обича.
Той зае стола срещу майка си. Дишането на Теа беше едва ли не шепот, макар че можеше да бъде и рев с начина, по който всяко плитко издишване изпълваше ушите на Огъстин. Той нежно държеше ръката ѝ, като искаше да отвори очи и да му подари една от красивите си усмивки.
Лицето на кралицата беше вдлъбнато и той се обзаложи, че не е мръднала от стаята на Теа след нападението. За толкова кратко време тя се беше превърнала в черупка на жената, която беше оставил. Теа беше последното хубаво нещо, за което можеше да се хване в един свят, в който тя не беше нищо повече от красиво лице.
– Как е тя? – това беше по-скоро въпрос, за да накара майка му да говори, отколкото нужда да знае. Само един поглед към бледата кожа и втренчените очи на Теа и всеки можеше да види, че нещата не изглеждат добре.
– Лекарите казаха, че не могат да направят нищо, че не е физическо заболяване, което ѝ пречи да се събуди.
Шибани вещици.
Той щеше да убие всяка една от тях.
Той вдиша успокояващо въздух през стиснати зъби, като се мъчеше да запази спокойно присъствие заради майка си. Огъстин се наслаждаваше на касапницата, която щеше да докара на прага на вещиците, и нямаше да се спре пред нищо, докато не им се отплати десетократно.
Вратата на спалнята се отвори и Малкълм влезе, притиснал торбичка към гърдите си.
Майка им вдигна поглед, устата ѝ се отвори, а в очите ѝ пламна искра.
– Успя ли да намериш билките?
– Мисля, че да. Не съм сигурен, че ще подействат, но Лили изглежда смята, че ще забавят каквато и да е магия, която я разболява. Освен ако не е проклятие, а ако е така, няма да можем да направим нищо без кръвната линия на вещицата, която го е произвела.
Устата на Малкълм образува мрачна линия. Нямаше нужда да казва, че това ще е невъзможно, като се има предвид, че вещицата, която е направила това на Теа, е мъртва. Ако това беше проклятие, те нямаха късмет.
Очите на Огъстин се разшириха, когато Малкълм посегна към одеялото, покриващо гърдите на Теа. Той хвана ръката на брат си и сведе поглед.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Малкълм издърпа ръката си обратно и изръмжа на Огъстин, показвайки повече зъби, отколкото беше имал от години.
– Опитвам се да спася сестра ни. Което е повече от това, което можеш да кажеш ти, заключвайки се цяла нощ в кабинета си.
– Правех каквото мога, за да планирам нашето отмъщение.
– Докато аз се опитвах да намеря начин да я спася.
– И двамата, спрете. – майка им се изправи, а по лицето ѝ се стичаха сълзи – Ако не можете да се преструвате, че се разбирате в рамките на тези четири стени, тогава напуснете, докато не го направите. – тя премести фокуса си върху Огъстин – Малкълм прави това, което поисках, за да спаси Теа. Или поне да ѝ даде повече време. Не може да ми пука по-малко за тази глупава война с вещиците, докато малкото ми момиченце лежи в това легло. Ако можех да доведа Лиляна тук, щях да го направя. Всичко, за да спася Теа.
– Лиляна? Тя е една от тях! – изплю се Огъстин, без да може да проумее как могат да се доверят на някоя вещица – Откъде знаеш, че тя не ѝ дава нещо, което ще я влоши? Лиляна избяга заедно с Калъм, който настрои вълците срещу нас в името на своята кауза, каквато и да е тя, по дяволите. Той защитава Емери. На никого от тях не може да се вярва.
Откакто беше пристигнал в замъка, Калъм не беше нищо друго освен болка в задника му. Може и да беше семейство, но беше потаен и коварен, а що се отнася до Огъстин, можеше да умре с останалите вещици, когато дойдеше времето.
Майка му стисна устни и сведе неодобрителния си поглед.
– Смяташ, че на никой от тях не може да се вярва, защото си твърде ранен, за да виждаш ясно. Това момиче няма нищо общо с всичко това.
Огъстин се подигра, но майка му само продължи да го ругае. – Не казвам, да не убиваме всяка вещица, която е навредила на народа ни, казвам само, че не позволявай на предразсъдъците ти да замъглят преценката ти.
Устата му се сви и той се обърна към вратата. Това мислене щеше да доведе до убийството на Малкълм и майка му. Разбира се, той никога нямаше да допусне това да се случи. Щеше да ги защити, дори ако през цялото време ритаха и крещяха. Щеше да направи каквото е необходимо, за да спаси Теа. Тя щеше да оцелее, дори ако трябваше да намери вещица и да я накара да отмени заклинанието с предсмъртния си дъх. Той щеше да защити народа си и да се превърне в краля, от когото те се нуждаеха. Не можеше да си позволи да бъде мекушав като останалите членове на семейството си.
– Отново бягаш от проблемите си? – подигра се Малкълм – Не мислех, че си от тези, които сляпо следват баща ни.
Споделена ярост премина през Огъстин и той се завъртя на пети, като се взираше с очи като кинжали в брат си.
– Всичко, което съм направил, съм го направил, за да защитя семейството ни. Ако това ме прави като него, така да бъде. А сега, ако ме извиниш, трябва да бомбардирам един комплекс, пълен с вещици.
Огъстин едва бе довършил словото си, когато се блъсна в една каменна стена. Малкълм изръмжа с издължени кътници и предмишница, притисната към гърлото на Огъстин.
– Не можеш да бомбардираш комплекса.
От обърнатите му устни се изтръгна маниакален смях.
– Ебаси, че не мога. Може да не си в състояние да направиш това, което трябва да се направи, но аз нямам никакви угризения да поправя грешките срещу нас.
– Емери е в комплекса. – изявлението на Малкълм прозвуча по-скоро като отчаяна молба да преосмисли решението си.
За съжаление, докато той беше на преден план, а връзката оставаше предимно привързана към сърцето на Огъст, Огъстин нямаше какво да даде.
Той сграбчи китката на Малкълм и с тласък завъртя брат си така, че да го държи до стената, с ръка, извита зад гърба му. Огъстин се наведе и прошепна.
– Особено нямам никакви угризения по отношение на тази вещица.
– Моля те, недей. Тя е наша половинка. – изсъска Огъст от дълбините на съзнанието си, но Огъстин затвори още повече вратата пред по-слабата му половина. Една половинка не криеше каква е. Една половинка не заставаше на страната на врага си. Той мразеше аргумента, че Емери е негова половинка, толкова, колкото мразеше и самата Емери.
Огъстин може би знаеше, че половинките са истински – колкото и да не искаше да вярва на Калъм, той усещаше връзката, която го свързваше с Емери. Но разликата между него и Огъст, брат му и братовчед му беше, че Огъстин можеше да живее без всепоглъщащата любов, с която се опитваше да го обгърне.
Любовта беше мимолетна. Логиката беше много по-надеждна.
Но тогава Малкълм каза нещо, което той не можеше да очаква. Нещо, което накара стомаха му да се свие.
– Тя е бременна, Огъст.
Огъстин се вгледа в него, без да може да обработи думите.
Малкълм се отпусна срещу него, сякаш се предаваше.
– Огъст, не можеш да я убиеш, защото тя носи твоя наследник.
Огъстин пусна ръката на брат си и се отдръпна. Това не можеше да е вярно. Той поклати глава, претоварен. Огъст крещеше вътре в него, блъскаше по вратата, молеше да бъде освободен, но Огъстин не беше готов да се предаде толкова лесно. Това не можеше да бъде… тази кучка, това отвратително същество, което го беше излъгало, предало… не можеше да носи неговия наследник.
Напрежението в стомаха на Огъстин спадна, когато реши, че разкритието на Малкълм трябва да е поредният трик.
– Ти сигурно се шегуваш с мен? – изръмжа той – Ти наистина ли очакваш да повярвам в това? Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? Очаквах нещо по-добро от теб, Малкълм. Тя може и да е бременна, но не с моя наследник.
– Това е истината, Огъст. Обади се на Калъм. Той ще го потвърди. Ще разбереш дали лъже. Самият той я е подушил, преди да напусне замъка.
Погледът му се насочи към майка му, но начинът, по който устата ѝ увисна и в очите ѝ се появиха сълзи, му даде да разбере, че тя не е знаела за бременността преди този момент.
Връзката между партньорите се затегна и Огъст избухна в него. Гърдите му се раздухаха, изтласквайки Огъстин до такава степен, че той изгуби хватката си върху метафоричната врата, зад която държеше здраво Огъст.
Огъст се вкопчи във връзката, която го свързваше с Емери, и с всички сили си проби път напред. Очите му се разшириха, а в гласа му се долавяше отчаяние.
– Обади му се. Сега.
Малкълм не се поколеба. Той извади телефона си и набра номера, като го постави на високоговорител.
– Как е Теа? – гласът на Калъм, изпълнен с надежда, изпълни стаята – Билките подействаха ли?
Огъст грабна телефона в ръката на брат си.
– Калъм, кълна се в боговете, че ако не ми кажеш истината точно сега, ще ти изтръгна сърцето от гърдите следващия път, когато те видя.
– Да, тя е бременна с твоето дете.
Без лъжа.
Устата му се отвори и всякаква последователна мисъл го напусна.
Емери беше бременна.
Той щеше да стане баща.
Мина миг, но той не беше достатъчно дълъг, за да обмисли нещо повече, преди да бъде изтръгнат обратно в борбата срещу Огъстин, като силата му беше нищожна в сравнение с бруталния задник. Огъст все още не беше готов да се изправи срещу света, но не можеше да допусне нищо да се случи на Емери. С детето му.
– Сега, ако можеш да си извадиш главата от задника, ще ти бъда много благодарен. – Лаконичната заповед на Калъм беше достатъчна, за да го разсее и да го накара да загуби и малкото контрол, който имаше.
Огъст едва успя да измъкне молбата, преди Огъстин да сграбчи гръбнака му и да го бутне обратно, а думите му да се превърнат в задушен шепот.
– Изведете я от комплекса.
Назад към част 2 Напред към част 4
