Глава 7
Съдба
Кишан потърка бузата си и очите му блестяха яростно.
– Ако някога отново те видя да се държиш така с Келси, кълна се, че ще те набия, по дяволите! – избухна Рен – Сега силно те съветвам да се извиниш. Достатъчно ясен ли съм, малки братко?
Кишан затвори очи, после кимна кротко.
– Да. Чакаме те отвън. – сопна се Рен и излезе, следван от господин Кадам.
– Той е прав. Съжалявам. Просто не знам какво си мислех. Съжалявам, Келс. – Кишан ме прегърна импулсивно – Все още си моето момиче, нали?
Кимнах, зарових се в гърдите му, а той хвана ръката ми и ме изведе от храма.
– Можеш да ми се сърдиш, ако искаш, заслужавам го! Дори можеш да полудееш от ревност и да ме набиеш.
Колкото и да е странно… изобщо не ревнувах. Не беше гняв, а любопитство. Правейки си умствена забележка да обсъдя това с г-н Кадам, се втурнах надолу по пътеката и с учудване видях, че ледът и снегът около храма са се стопили без следа.
Слизането по планинската пътека беше много по-лесно, отколкото изкачването, но братята все още ме държаха за ръцете, в случай че се подхлъзна. Когато минахме покрай Катра, едва мърдах краката си от умора и се съмнявах, че мога да измина последната миля.
Но г-н Кадам, обикновено толкова сговорчив, този път настоя да продължим по пътя си и дори поиска един от братята да ме носи. Разбира се, аз отказах и с горчива въздишка се запътих напред, но скоро Кишан ме вдигна в ръцете си. Веднага заспах и се събудих едва когато наближихме лагера.
Докато топлех изморените си крака край огъня, отделих малко време да поговоря на четири очи с г-н Кадам.
– Г-н Кадам… Исках да попитам какво мислите за Дурга и Кишан. Вижте, не мога да разбера как се чувствам! И вие видяхте всичко, нали?
– Да. Аз… да, забелязах.
– Мислите ли, че трябва да се притеснявам? За Кишан, разбирате ли? – Неволно се свих под погледа на господин Кадам. – Митовете често разказват как боговете се влюбвали в простосмъртните… и дори имали деца. Може би Дурга е хвърлила око на Кишан? И какво трябва да чувствам в този случай?
Г-н Кадам погледна към звездното нощно небе, замълча, след което ми се усмихна.
– Какво чувствате?
– Чувствам се… сякаш трябва да съм ужасно разстроена, но не съм ни най-малко разстроена и това ме тревожи. Защото вярвам на Кишан. Вярвам, че той ме обича.
– Имате право да му се доверите. Докато Кишан те има, богинята не го заплашва. Той те обича.
– Знам, че ме обича, но Рен е толкова разстроен!
Господин Кадам въздъхна.
– Рен… Рен също те обича. Той се застъпва за тези, които обича. Винаги беше готов да се жертва, забравяйки за собствените си желания, само всичко да е наред с другите. По време на война той предпочиташе да се хвърли в първите редици и да се изложи на най-страшната опасност, отколкото да позволи смъртта на своите войници. Да. Това е Рен!
– Да, разбрах го веднага – кимнах аз – Той скъса с мен, когато не можеше да ме спаси и аз почти се удавих. Той жертваше себе си, за да може Кишан да ме отведе далеч от бандитите на Локеш. Той постоянно се отказваше от мен, за да спаси живота ми.
Г-н Кадам кимна разбиращо.
– Рен винаги ще се притече на помощ. Ето как той показва любовта си, госпожице Келси.
„Но имам ли нужда от този вид любов?“ – помислих си.
Г-н Кадам продължи:
– Кишан се държи различно в битка. За него победата е много по-важна от пътя, по който върви. Подобно на Рен, той ще защитава близките си и ще се бие в челните редици, но целта му е друга – да се докаже, да вдъхнови другите бойци и да ги води. И Рен, и Кишан са се променили много през годините. Те са узрели, станали са по-добри от преди. Кишан е станал по-малко егоистичен и по-отворен към външния свят. Той вече не се опитва да спечели на всяка цена, осъзнал е, че победата на твоята страна е и твоя победа, дори и да не си извадила меча в битката..
Но Рен, напротив, се оттегли в себе си. Някога той командваше армии, воюваше за народа си и търсеше мир за страната си, но сега му трябва само близка душа. Той иска да създаде собствено семейство и да обича. – господин Кадам сключи пръсти, замълча, заслушан в пращенето на огъня. – И двамата те обичат, всеки по свой начин, толкова силно, колкото могат. Да, сигурен съм, че Дурга е привлечена от Кишан, защото го разпозна като сродна душа. Тя много прилича на Кишан, такъв какъвто беше. Дурга е воин до мозъка на костите си. Видяхте ли как тя предизвика Кишан, като опря меч в гърлото му? Старият Кишан веднага би се втурнал в битка, но ръката ти моментално го спря. Наистина, госпожице Келси, не виждам причина да се съмнявам, че Кишан те обича.
– Благодаря! – усмихнах се аз.
Г-н Кадам стисна ръката ми, когато видя братята да се връщат.
Кишан седна до огъня и ме привлече към себе си.
– Време е за приказка за лека нощ. Е, за кой гръцки бог ще чуем този път?
Потупах го по ръката и се ухилих отмъстително.
– Може би днес ще ви разкажа за многобройните афери на Зевс със земните жени и как Хера наказа своя божествен съпруг за лекомислието му!
Рен се засмя, Кишан направи гримаса. Той обаче явно реши да получи моята прошка на всяка цена, затова се сдържа и кротко отвърна:
– О, ще оценя всяка дума, която излиза от устата ти, моя богиньо.
Побутнах го с лакът, но той само се изкиска.
– Точно така и запомни думите си, приятелю – казах.
Кишан понижи глас и прошепна:
– Непременно ще го направя, любов моя. – и целуна пръстите ми.
Рен спря да се смее и измърмори:
– Разкажи своята история.
Започнах разказа, без да спестявам преувеличения и авторски допълнения, а г-н Кадам извади своя самурайски меч от кадифена кутия и започна да го лъска замислено на светлината на огъня. Докато моята приказка приключи, цепениците се бяха превърнали в пръснати блестящи въглени. Г-н Кадам се взираше мълчаливо в огъня, опрял меча в скута си.
– Ето какво се случва, когато съпругът изневери на жена си – тържествено завърших.
В отговор от тъмнината прозвуча познат, изпълнен с омраза глас:
– Трябва да кажа, че изборът ви на сюжет за вечерта се оказва пророчески. Ти си всестранно надарена жена, моя радост.
Сърцето ми подскочи и заседна в гърлото ми. Стиснах конвулсивно ръката на Кишан. Благодарение на Рен и Кишан се научих как да запазя спокойствие, когато срещам различни чудовища и дори тайно се гордеех със способността си да отвърна на удара, без да ми мигне окото. Единственото изключение беше чудовището, което пристъпи в кръга светлина на нашия огън и ме погледна алчно.
Локеш.
Той ни е проследил.
Рен и Кишан скочиха едновременно и грабнаха оръжията си. Г-н Кадам бързо докосна всеки един от нас на свой ред – и всичко замръзна. Усетих как неподвижното ми тяло се накланя. Някаква неземна сила ме дръпна в себе си. Всички клетки на тялото ми сякаш се слепиха в твърда буца. Сякаш ме засмукваха отвътре. Усетих чудовищна сила, която ме притискаше, а след това бях изтеглена в невидим поток с такава сила, че дори нямах време да кажа дума. В следващата секунда вече се въртях в черната бездна. Тогава в тъмнината се появи слаба светлина.
С неприлично пукане паднах от празнотата до Кишан. Стояхме зад един гъст храст, на около десет крачки от нашия лагер. Господин Кадам сложи ръка на рамото ми с усмивка.
– Какво… какво беше това? Как стигнахме до тук? – попитах онемяло.
– Преведох ни през космоса – отговори г-н Кадам. – Но сега няма време за обяснения. – Той стисна рамото на Рен, сложи другата си ръка върху рамото на Кишан. – Мои принцове, мои синове, вие ми се доверихте от детството си и сега ви моля да ми се доверите отново. Ще трябва да направите едно нещо за мен и да обещаете да следвате стриктно всичките ми инструкции. Ще успеете ли?
Рен и Кишан кимнаха едновремено. Тогава г-н Кадам каза следното:
– При никакви обстоятелства, повтарям при никакви обстоятелства, не напускайте това място, докато Локеш не си отиде. Каквото и да видите, каквото и да чуете, не трябва да се намесвате! Дайте ми клетвата си, че ще направите това!
Господин Кадам плесна с ръце и по негов знак и тримата изрекоха думи, които не бях чувала досега:
– Твой в живота, твой в смъртта! Ние се заклеваме да уважаваме мъдростта на нашите лидери, да упорстваме в дълга си, смело да посрещнем смъртта и да се отнасяме към другите със същото състрадание, което проявяваме към тези, които обичаме.
След това те се редуваха, първо Кишан, после Рен, докосвайки челото на г-н Кадам с челата си.
Когато всичко свърши, г-н Кадам каза делово:
– Поверявам ви мис Келси. Локеш никога не трябва да я намери! Пазете я с всички сили и на всяка цена. Мислете само за нея, забравете за всичко останало. Това е единственият начин да смажете Локеш. Каквото и да се случи, деца мои, трябва да го направите, ако ме обичате и уважавате.
С тези думи г-н Кадам изчезна във въздуха.
– Какво беше това? – прошепнах.
В същия момент вятърът донесе гласове до нас от другата страна на храста. Рен се приближи, за да чуе по-добре, и всички надникнахме през гъстата зеленина към лагера. Огънят, който току-що беше замръзнал, отново оживя и изпука. А пред пламъците стояха двама – Локеш и господин Кадам.
Скочих, но преди да успея да направя крачка, Рен и Кишан ме повалиха на земята.
– Какво правите? – възмутих се. – Трябва да отидем, за да му помогнем! Имаме всички оръжия с нас!
– Положихме клетва. – каза Рен шепнешком.
– И какво?
– И това, че не можем да я нарушим. Това е военно право и Кадам никога не ни е молил за такова нещо. Клетвата се използва само в случаите, когато трябва безпрекословно да следвате плана. Ако някой се обърка и не изпълни дълга си, всичко ще бъде загубено.
– Стига и ти! Г-н Кадам нямаше това предвид! Той просто е малко не на себе си!- извиках, но напразно.
Иззад храста Локеш се виждаше ясно. Погледнах нагоре и ахнах. Половината от лицето му беше ужасно обгорено, разкъсан клепач висеше надолу, покривайки едното око. Косата от едната страна на главата му също бе изгорена. На шията се открояваха пурпурните белези от примката. Освен това Локеш леко накуцваше.
– Къде ги скри, приятелю? Ти си стар магьосник, все още държиш скрити аса в ръкава си? – попита Локеш с дрезгав, съкрушителен глас.
– Преместих ги там, където ще бъдат в безопасност. – отговори г-н Кадам.
Той вдигна самурайския си меч, духна върху острието и изпробва остротата на острието с пръст.
– Знам, че имаш нужда от амулет. Аз – за разлика от синовете ми – нямам друго оръжие освен този стар меч. Но както и да е, аз съм готов да дам живота си, за да ги защитя.
– Всяко нещо с времето си. – Единственото здраво око на Локеш се взря гладно в амулета на господин Кадам. – Не искаш ли да ми разкажеш за силите на твоя амулет в последните мигове от живота си?
Господин Кадам сви рамене.
– Моят амулет има лечебна сила. Доколкото чух, ти е трябвало да умреш. – Той посочи обезобразеното лице на Локеш. – Виждам, че твоят амулет не може да те излекува, за разлика от моя.
Локеш се изплю яростно в краката си.
– Ще го проверим скоро! Как успя да преместиш това трио от тук?
– Може би искаш да вземеш моя фрагмент от амулета в честна битка?- предизвика го господин Кадам. – Без амулети, магьосничество и черна магия? В обикновен бой – ръкопашен, стомана срещу стомана, като в доброто старо време?
Локеш хвърли преценяващ поглед на противника си, след което заговори тихо, с насмешка в гласа.
– Значи искаш да умреш в битка, както подобава на един воин? Бил съм воин достатъчно дълго, за да разбера това желание и дори да му съчувствам. Но искам да те попитам, приятелю, какво ще кажеш за лечебната сила на амулета? Ти го имаш, аз не, може ли битката ни да е честна?
– Изцелението не идва веднага. Ако ми нанесеш съкрушителен удар, нищо няма да ти попречи да махнеш амулета от мен. Освен ако, разбира се, не се страхуваш да се биеш със старец.
– Действията ми рядко са продиктувани от страх – отговори Локеш замислено, взирайки се в мрака недалеч от мястото, където се скрихме.
Затаих дъх, когато Рен тихо пусна един клон на храста, за да ни скрие.
– Срам ме е да го призная, приятелю, но съм много по-малко заинтересован да говоря с теб, отколкото бих искал. – продължи Локеш – Омагьосан съм и няма да се успокоя, докато младата госпожица Хейс и аз не изгладим различията си. Така че може би е по-добре да отида да потърся моята непокорна булка, за да й дам добър урок. Тя е близо, приятелю, много близо. Усещам я. Но бъди сигурен, че веднага щом този въпрос бъде решен, ще се върна и ще се погрижа за теб.
Той направи крачка към джунглата, но тогава господин Кадам вдигна меча си и извика:
– Няма да можеш да я намериш!
Локеш бързо се обърна.
– Не забравяй, че те намерих в тази пустош. Моите хора следят всички храмове на Дурга от дълго време. Чувствам, че мис Хейс е близо и този път нищо няма да ме спре.
Задъхах се толкова силно, че г-н Кадам и Локеш внезапно спряха и се загледаха към гората.
Г-н Кадам размаха меча си заплашително. Това разсея Локеш и той се обърна с любопитство към стареца.
– Имаш ръката на майстор, приятелю.
Господин Кадам спря и вдигна меча си, за да може Локеш да го оцени.
– Той е страхотен, не мислиш ли?
– Определено. Добре, тъй като си толкова нетърпелив да умреш, ще се бия с теб. Освен това ще бъде толкова хубаво да видя лицето на булката си, когато и съобщя за твоята смърт.
Г-н Кадам насочи острието към Локеш.
– Тя никога няма да бъде твоя младоженка. За сина ми е. Подъл демон, никога повече няма да я докоснеш!
– Демон? – Локеш се ухили злобно – Харесвам тази дума.
Г-н Кадам направи бърз удар с меча си и разряза бузата на Локеш. Той се отдръпна изненадано, вдигна ръка и докосна топлата кръв, която се стичаше по лицето му. Но след секунда учудването на Локеш беше заменено от дива ярост. Той щракна с пръсти и изпрати светкавица в гърдите на господин Кадам. Тялото на г-н Кадам се замъгли съвсем малко, оставяйки шока да премине през него безобидно.
Раздразнен, Локеш предизвика земетресение, но г-н Кадам дори не помръдна. Тогава Локеш вдигна ръце във въздуха и измърмори някакво древно заклинание. Земята пред него се разтърси от рев и от нея излетя огромен черен меч.
– Изглежда все пак си молил за благородна смърт. – ухили се Локеш.
Господин Кадам се усмихна, вдигна меча си и нападна. Острието на г-н Кадам беше по-дълго и по-леко от това на Локеш, но той имаше големи затруднения да отклони ударите на дебелия и тежък меч на опонента си. Звънът на стомана отекна оглушително в мразовития нощен въздух. Противниците издишаха бели облаци пара.
Господин Кадам се движеше по-грациозно в битката, обсипвайки ръцете и торса на Локеш с поредица от бързи удари, но коварният магьосник непрекъснато отприщваше магическите си сили. В един момент той замахна и нанесе страшен удар в рамото на господин Кадам. Ръката на стареца увисна безпомощно, но той прехвърли меча в другата си ръка.
Заплаках. Кишан прегърна раменете ми и притисна бузата си към моята.
– Кадам владее еднакво добре меча и с двете си ръце. – прошепна той.
Бях изкушена да използвам огнената си сила, за да помогна на г-н Кадам, но Кишан явно разбра намерението ми и здраво преплете пръстите си в моите. Локеш сякаш не усещаше малките рани, те само разпалваха още повече яростта му, както бикът се разпалва от убожданията на матадорите. Сега цялото смъртоносно внимание на магьосника беше насочено към господин Кадам. Но той не трепна и дори не помисли да отстъпи. Не, той грациозно избегна Локеш и продължи да сече и да блъска.
Изведнъж Рен и Кишан вдигнаха очи едновременно и подушиха въздуха.
– Какво става? – прошепнах.
– Котки. – отвърна Рен.
В следващата секунда край нас минаха два големи снежни леопарда. Близо до един храст спряха, наострили уши. След това със съскане продължиха пътя си и мълчаливо застанаха зад Локеш. От другата страна на поляната се появи глутница вълци. Една едра хималайска мечка се доклати до огъня, изправи се на задните си крака и изръмжа заплашително на господин Кадам. Вълците започнаха да го хващат за краката, а леопардите седнаха и изчакаха момента да скочат.
Локеш се засмя, докато поздравяваше приятелите си. Г-н Кадам се задъхваше, фигурата му започна да трепти, ту се появяваше, ту пак изчезваше. Леопардите скочиха на гърба му. Г-н Кадам ги отхвърли от себе си и голямата котка със съскане падна право сред глутницата вълци. Мечката се хвърли към господин Кадам, но мина през него като дим. Тази нова способност на г-н Кадам беше невероятна, но когато той се обърна, видях кървави следи от нокти по гърба му.
– Трябва да му помогнем! – казах твърдо.
– Не! – сопна се Кишан.
– Той ще умре!
Рен докосна лицето ми.
– Той иска да останем скрити. Кадам има план и трябва да му се доверим.
Вълкът захапа крака на господин Кадам. Той прониза звяра с меч, но започна да накуцва. Локеш обикаляше около него във възторг.
– Ще се откажеш ли, старче?
– Не. – каза г-н Кадам.
– Удивително!
Локеш бързо премина в атака и с поредица от бързи атаки на черния си меч принуди опонента си да се отдръпне – точно към мечката. С рев тя удари с ноктите си бедрото на господин Кадам, така че той падна на земята с вик. Изсъсках през стиснатите зъби и се хванах за ръката на Кишан, болката на г-н Кадам отекна в мен – не съм забравила как гладна мечка ме мъчи в същите тези планини!
Ридаейки, всмуках въздух, скочих и се опитах да отида при Кадам. Но не успях. Успях да избягам от Кишан, но не и от Рен. Той ме дръпна рязко на земята. Ритах и се борих с всички сили, но беше безполезно. Сълзи потекоха от очите ми, молех се, но братята не ме пуснаха.
Тогава избухнах в ридания, съкрушена от моя провал и предателството на мъжете, които обичах.
Не видях нищо друго. Чувах само ръмжене на вълци, жални писъци, рев на мечка и дрънчене на остриета. С разбито сърце Кишан ме погали по косата и избърса сълзите ми, но Рен дори не помръдна. Той ме държеше силно.
Тогава малки камъчета плиснаха по скалата, падна меч, чу се стон от болка. Рен, който ме държеше, потръпна целият и чухме звук, който не можеше да се сбърка с нищо: при такъв звук човек пада на земята. Очите на Рен се напълниха със сълзи. Той наведе глава и сълзите се търкаляха по бузите му.
Кишан беше вкаменен, лицето му беше замръзнало. Трепнах при звука на злобния смях на Локеш.
– Боли ме да видя до какво си се докарал, приятелю. Знаеш, че винаги печеля. Честна дума, съжалявам изключително много, че няма да можеш да ми предадеш ръката на моята сладка булка. Сигурен съм, че щеше да се зарадва.
В отговор дойде тих шепот, последван от кашлица.
Смачках ризата на Рен в юмрука си и се надигнах, за да видя какво става. Господин Кадам лежеше до огъня, прикован към земята с черен меч, стърчащ от гърдите му. Той ахна конвулсивно, опитвайки се да достигне меча си с една ръка.
Поех си дъх.
Уморен от всичко, Локеш жестоко изрита ранения крак на г-н Кадам.
– Това е, защото ме отвлече от основната ми цел!
Той се наведе над тялото на г-н Кадам и бавно завъртя меча в гърдите му. Безумна усмивка се разля по лицето му, докато умиращият крещеше от болка.
– И това… за съсипването на костюма ми!
Г-н Кадам изхриптя и прошептя между пристъпите си на кашлица:
– Тогава… вземи това… това, за което… си дошъл.
Той замълча и доближи трепереща ръка до врата си. С едно рязко движение господин Кадам откъсна амулета и го подаде на Локеш, който не можа да скрие радостта си.
– Той ще бъде твоята гибел! – предрече г-н Кадам.
Алчните пръсти на Локеш се затвориха върху скъпоценния фрагмент от амулета – и в същия момент магьосникът изчезна, а хищниците, които беше призовал, се втурнаха стремглаво към джунглата. Тримата изтичахме на поляната и паднахме на колене пред нашия баща и любим наставник.
– Кадам! Кадам! – възкликнаха отчаяно Рен и Кишан.
Струйка кръв потече от ъгълчето на устата на господин Кадам. Разкъсах една от безбройните си ризи и я увих около меча , опитвайки се да спра кръвта, бликаща от раната.
– Кишан! – извиках аз. – Къде е Камандалу?
Кишан посегна към черупката, която винаги висеше на врата му, и напипа празно пространство с ръце. Камандулу е изчезнал.
– Нищо не разбирам … Никога не го свалям!
Кишан се втурна в палатката и докато панически разтърсваше леглата ни в търсене на безценния дар на русалката, аз пожелах чаша вода, като внимателно повдигнах главата на г-н Кадам и поднесох чашата към устните му.
Когато исках да помоля Огърлицата да напълни чашата отново, Рен прегърна кръста ми и ме спря.
– Мечът е минал през белия му дроб, Келси, и той е загубил твърде много кръв. Без камандалу… не можем да го спасим.
Кишан се върна и падна на колене до мен.
– Изчезнал е! Не мога да го намеря – прошепна той отчаяно.
Чух дрезгава кашлица, после едва доловим шепот:
– Г-це Келси.
– Моля те, не ме оставяйте! – помолих аз. – Мога да ви помогна! Просто ми кажете какво да направя.
Г-н Кадам вдигна ръка, леко ме погали по бузата.
– Няма нищо… което да можеш да направиш… Не плачи. Бях… готов. Аз бях… този, който взе камандалу… Знаех, че това ще се случи… Това е необходимо….
– Какво? Как може да е необходимо да умреш? Можем да ти помогнем, бихме могли да се бием до теб! Защо, о, защо ни нареди да не се намесваме?
– Ако… вие… бяхте тук… резултатът щеше да е… различен… Това беше… единственият начин… да го унищожа.
Затворих очи, тежки сълзи се стичаха по плътно затворените ми клепачи. Когато издишах конвулсивно, господин Кадам прошепна отново, преодолявайки болката.
– Трябва… да ти кажа… Обичам те… Толкова много… Обичам те.
– И аз ви обичам – изхлипах аз.
– Толкова се гордея с теб. Със всички вас.- той изстена и обърна очи към Рен. – Трябва да побързаш… Завър… да завършиш това, което… започнахме. – той стисна слабо ръката на Рен. – Рен, ти… трябва да го намериш… – прошепна под носа си господин Кадам. – Търсете го… в миналото…
Рен кимна и избухна в сълзи. Сълзи се стичаха по лицето на Кишан.
Господин Кадам затвори очи. Ръката му падна на земята, той ми се усмихна нежно. Цялата превърната в слух, долавях влажното клокочене в дробовете му, в такт с дъха му – едно, две… и това е. Нашият приятел, съветник, ментор и баща почина. Даде живота си за нещо, което не разбираме.
Назад към част 8 Напред към част 10
