Глава 10
Изглежда желанието ми се сбъдна, поне отчасти. Вечерта преди почивния ден, когато вече очаквах с нетърпение пътуването до вкъщи, бях настигната на стълбите от задъхана студентка с кокетна панделка на главата.
– Адърли, спри! Вземи! – Гледах учудено ключа, който пъхна в ръката ми.
– Какво е това?
– Не виждаш ли? Аш поръча да почистиш за завръщането му. Всичко трябва да блести до понеделник! Смени спалното бельо, избърши подовете и също праха. Общо взето ти си знаеш, ти си слугинята!
– Ааа… къде е той? – Попитах глупаво.
– Той си отиде… – тя блесна с очи със задоволство, явно радостна от моето невежество. – При баща си. Нещо важно и семейно. Нали разбираш, Ван-Дер-Фийлд! – Натърти тя на всяка сричка. Аз кимнах замислено, сдържайки усмивката си. Студентката с такова излъчване произнесе това фамилно име, сякаш ставаше дума най-малкото за свети Фердион или за царя! – Нали разбра… всичко да блести?! – Каза тя и отлетя. А аз замислено стиснах тежкия ключ в дланта си и тръгнах към квартирата му.
Приближих се предпазливо към вратата с номер седем, струваше ми се, че вътре ме чака засада. Сърцето ми биеше в ребрата, когато си спомнях последното си посещение в тези стаи. Усмихнатите лица на момчетата, замръзналият Аш, и тихото мълвене на Рийвс, “горещо“. Преглътнах и ядосано завъртях ключа в ключалката, забранявайки си да се страхувам.
Но за мое успокоение вътре беше тихо и празно. Вечерна светлина се лееше през прозорците с вдигнати завеси, осветявайки разхвърляното и измачкано легло, купчина разпилени неща наоколо, небрежно захвърлени на масата учебници и тетрадки. Изглежда Аш беше бързал. Почти можех да го видя как се движи по този килим. – Бос, обут само с панталоните си. Разрошващ русата си коса, вадейки и захвърляйки небрежно вещи из стаята. Нехаещ дали скъпият плат ще се измачка, а още по-малко от бъркотията, която оставя след себе си. Той не се интересува какво ще си помислят слугите, събирайки ризи, панталони и дори бельо по пода. Не му пука, защото явно аз за него съм същата мебел като този фотьойл или онзи скрин. А, може би дори не. Фотьойлът и скринът може би и да са по-скъпи за него от хората като мен!
От тези мисли ми идеше да изритам силно синия пуловер под краката ми, дори си вдигнах крака, но не можах. От детството си бях свикнала да ценя нещата, да пазя и малкото, което имах. И този навик бе влязъл под кожата ми толкова много, че погромът, който бе извършил Вандерфилд в квартирата си, предизвика възмущение в мен. – Как може да е толкова небрежен с дрехите си? Освен това нещата не са виновни, че собственикът им е гадняр… държах пуловера му в ръцете си. – Толкова е топъл, мек, и материята изобщо не бодеше, уау…
Стъпвайки внимателно, обиколих стаите, докосвайки се до мебелите и възхищавайки се от лукса струящ от всяко кътче в квартирата. Без изнервящото присъствие на собственика успях да оценя красотата на апартамента. Мебели, дамаски, килими, в един от ъглите дори имаше малък хладилен шкаф, пълен със скъпи продукти. Но аз не ги разгледах, затръшнах вратата и дори се отдалечих. – В къщи ще се наям…
Запретнах ръкави и вдигнах подгъва си, по навик взех кофата с вода. Наложи се да взема нов парцал, по някаква причина старият не беше на мястото му. Изглежда Вандерфилд просто го бе изхвърлил! Изумена от ужасното прахосничество на богатите, се заех с чистене. След моментно обмисляне, прибрах вещите на Вандерфилд в килера, спретнато окачени и подредени на закачалки. Усетих как от ефирният плат на една от ризите му, сякаш струеше тъмнина и вледеняващ хлад. И от това главата ми направо се замая, а ръцете ми се разтрепериха. Затова опитвайки се да сдържа дъха си, сложих няколко от дрехите му в празен кош за пране и се зачудих дали прането е част от работата ми. – Въпреки че Аш не ми бе казвал нищо за това… та ние никога не сме водили нормален разговор дори. А и някой трябва да пере, нали? – Но разглеждайки огромния му килер и уверявайки се, че наследникът на династията има повече от достатъчно дрехи, реших, че ще оцелее без пране за момента.
Да въведа в ред всичко тук се оказа бързо, в тази тишина и спокойствие. В рамките на два часа подовете и всички повърхности бяха без прах, банята блестеше, а учебниците бяха подредени в спретнати редици по рафтовете. Оправих и леглото, смених бельото и го покрих с одеяло и се опитвах да не мисля за това, което се случва на този матрак през нощите. И за това, който дели възглавниците с русото влечуго. – Може би е същата онази красавица с панелката? Затова ли имаше ключ
– Това определено изобщо не ме интересува… – промърморих, натискайки ъгъла на одеялото с ръка.
Тогава нещо белеещо се под крака на леглото привлече вниманието ми. Наведох се и издърпах някакъв плат, с изненада познах същата риза, която бях съсипала. Изглежда, че Аш просто я бе ритнал онзи ден и тя се бе озовала под леглото! Погалих тънката коприна, беше нежна, прохладна и ласкава, дори залепваше за пръстите. А тъмната следа от ютията бе съвсем малка, на един от ръбовете. – Пъхни го в панталоните… и няма да се вижда въобще… носиш си я и не ти пука! Но не… това виждаш ли, не е за сноб като Вандерфилд.
Поколебах се за миг, след това сгънах спретнато ризата и я пъхнах в чантата си. – Ще питам леля как да махна това гадно петно… тя е майстор в тези работи. А после аз… ще я върна на Вандерфилд… дано се задави, дано!
С чувство за добре изпълнена работа, върнах кофата на мястото ѝ, измих си ръцете и излязох от апартамента. Стиснах ключа, чудейки се какво да правя с него сега. – Може би трябва да го върна на момичето с панделката? Но аз не ѝ знам името… и не искам да я търся точно в момента. Май е по добре да го дам на собственика му, в понеделник.
– А сега е време да вървя… у дома! – Усмихнах се неволно и тръгнах.
* * *
Имах късмет и успях да хвана последното вагонче, което пътуваше от академията към ажурната ограда. Първите учебни дни в BCA ми се сториха като цяла вечност. И подавайки се на прага на тракащия вагон, облечена в якето и със старата ми шапка на главата, вдишах вкусния леден въздух. И с изненада осъзнах, че зад стените все още е късна есен.
Железницата ме отведе до опустелият площад, зад който тъмнееха клекналите бедняшки къщи. Полетях по добре познатата от детството ми улица и нахлух във вратата, която бях отваряла хиляди пъти.
– Лельо… чичо! Вкъщи съм! – Извиках аз от прага.
– Тина… господи! – Ахна леля, появявайки се от кухнята. – Моето момиче… пристигна! Изтощена! Пребледня! Съвсем си се стопила! Уморили са момичето ми със знания!
– Маргарет, стига да хленчила! – Каза чичо ми с гърмящ глас, изтъркулвайки се в коридора на стола си. И тогава протегна ръце, отваряйки обятията си. Втурнах се към него, усещайки как всички проблеми и скърби си отиват. Винаги е било така тук, зад защитата на тези стени и тези ръце, всички неприятности са ми се е стрували незначителни и лесно решими. След чичо прегърнах леля си и изтрих сълзите от пухкавите й бузи.
– Еее, защо плачеш лельо, та нали съм вкъщи вече! А съм и ужасно гладна! – Усмихнах се аз.
– Мислехме, че ще пристигнеш чак на сутринта… – започна да се суети тя. – Ще ядеш ли супа, скъпа?
– Да! – Извиках въодушевена аз. Тръпнех да пробвам люто, солено, пиперливо и всичко, което не е кифлички и качамак!
Леля ми плесна с ръце и ме повлече към масата, суетейки се и ридаейки. Жълт огън танцуваше под тенджерата и след няколко минути пред мен се появи огромна купа с димяща супа, а до нея лежеше парче ръжен хляб, натрит със сол. Леля ми и чичо ми знаеха, че от детството си обичам да гризам крайшника на хляба и винаги оставяха този деликатес за мен. За миг си спомних хладилника на Вандерфилд, претъпкан с безброй опаковки скъпи сирена и шунки, южни плодове, на които дори не знаех името, и други деликатеси. Поклатих глава и пъхнах пълната лъжица в устата си с удоволствие.
– Ммм, вкусно! – Изстенах с наслада.
– Детето ми… умряло от глад, отслабнало! – Проплака отново леля ми.
– Просто се бях затъжила, за яхнията ти… – успокоих я аз. Определено не мислих да се оплаквам на близките си.
– Научи ли магии вече? – Шепнешком провлачи Леля с горящи очи.
– Остави момичето да се наяде… – намеси се чичо ми, но видях в очите му, че също бе заинтригуван как са минали дните ми в академията. И така, след като изядох една купа супа и вече мързеливо хапнах втората, започнах да разказвам. Разправих им за прекрасните указателни табели, за слънчевата Тензия и моите съквартирантки Шели и Брин. А също и за цветето, създадено от Томас, и забавното занятие „потапяне в празнотата“. Като цяло разказах им за всичко, което можех да им кажа, без да се страхувам да ги разстроя.
– А старшият ученик, на когото беше назначена като асистент? – Спомни си леля. – Разбирате ли се? Той, да не те тормози?
– Какви ги говориш лельо… всичко е наред! – Отвърнах аз весело. – Та ние, почти не се виждаме, а работата е там за пет минути, не се притеснявай! Да избърша праха с влажна кърпа и това е!
Леля отново се завайка нещо, а аз зарових лице в купата си, опитвайки да го скрия. А когато вдигнах глава, се натъкна на внимателния поглед на чичо си. Тревожна бръчка лежеше между сивите му вежди, а преуморените му ръце с възли от вени, бяха вкопчени здраво в облегалките на стола. През последните няколко години чичо ми трудно можеше да ходи, затова си направи такава седалка на колела. Изпратих му усмивка, надявайки се, че мога да преодолея безпокойството му. Но за разлика от своята добродушна и наивна съпруга, Руфъс Адърли познаваше добре този свят и не мислеше ласкаво за онези, които живееха зад ажурната ограда. И изглежда, не повярва на моето доволно лице и весели приказки. Но той не каза нищо, само наведе глава и силно стисна грубите облегалки на стола с мазолестите си ръце.
– Между другото! – Възкликна леля. – Едно момче идва за теб, Тина! Търсеше те, питаше за теб! Красавец! – Усмихна се тя.
– Какво момче? – Възкликнах изненадана аз.
– Чакай… как се казваше… – сбърчи чело лелята. – Паметта ми съвсем изфиряса… но той каза, че те е чакал много дни при статуята на Свети Фердион. И тогава решил да издири адреса от момичетата, които се пързаляли на пързалката. Само че те не те разпознали, но той реши да не се предава и ето! Йен… господи! Името му беше Иън!
– Иън? – Изненадата ми се превърна в изумление. Напълно бях забравила за момчето, с което бързах да отида на среща в онази злополучна вечер! Няколко пъти проблесна съжаление, но не повече. След плуване в ледената река нямах време за романтични мисли.
– Търсил ме е значи?
– И те намерил! – Тържествено заяви леля ми. – Някой му бил казал, че ми помагаш в работилницата, така че се появи. Много упорит и красив младеж, Тина! Толкова усилия е положил, за да те намери!
– Малко вероятно е да се получи нещо между нас… – разперих ръце. – Аз трябва да уча сега.
– Можеш поне да говориш с момчето, Тина… – разстрои се романтично настроената ми леля. – Той дори остави писмо за теб! Ето, виж! – Посочи към лежащия на масата запечатан жълт плик. – Ахх… толкова красив и възпитан млад мъж! – Намръщих се, спомняйки си за други млади мъже, тези, които срещнах зад стените на ВСA.
– Не мисля, че си струва да давам надежда на момчето. Предстои ми една година обучение, кой би чакал толкова време? Нека си намери добро момиче от Котловината и да бъде щастлив. – Леля ми кимна разочаровано, признавайки, че съм права. Обърнах плика в ръцете си и го пъхнах в едно чекмедже, без да го отварям. – Пътищата ни се разделиха с красивият тъмноок младеж… и няма смисъл да чета съобщението му. Така е по-добре… Иън трябва да остане за мен, като несбъдната мечта с теменужки в ръка.
Седяхме до късно в кухнята и едва когато леля ми започна да кима, си легнахме. Сгуших се на родното си тясно легло, вдишвайки миризмата на суха лавандула, която леля ми заши във възглавница, и си мислех колко различен е моят свят от този зад ажурната ограда. – Тук всичко беше познато и разбираемо. Евтини мебели и храна, обикновени хора и техните обикновени проблеми. Ако не беше падането ми в реката, можех дори да се омъжа за Иън, да се установим в съседния блок и да слушаме за проклетите богаташи от Бездуш само с крайчеца на ухото си, като за нещо далечно и невероятно. И този живот даже щеше да ми харесва. Но съдбата реши друго, което означава, че съм длъжна да приема другия живот с благодарност… – с тези мисли и заспах.
* * *
Денят у дома мина като няколко минути. Стори ми се, че току-що бях пристигнала, а беше време отново да се връщам в академията.
Спомняйки си за изчезналите ми неща, се сетих че трябва да си взема другата рокля. Някога се смяташе за модерна в Котловината, но сега, гледайки издутите ръкави, тясната яка и дългата клиновидна пола, разбрах, че това облекло ще предизвика нова вълна от подигравки сред студентите от ВCA. Но също бе вярно, че нямах друг избор, не можех да ходя с една и съща рокля винаги. Бе абсолютно немислимо! Също така пъхнах в чантата работните си дрехи, една широка, стара пола и блуза без ръкави. – Да се появиш в този вид на публични места е срамота, но за бърсане и чистене стават!
Накрая извадих от тайника си загърнатите в парцал суни, от откупът на Вандерфилд в онзи съдбовен ден. – Тези пари могат да решат много от проблемите ми. С тях биха могли да се купят ученическите принадлежности, от които се нуждая, и дори ще ми стигнат за студентски обяд. Шели каза, че срещу допълнително заплащане мога да обядвам в столовата на BCA. Храната там е вкусна, задоволителна и евтина в сравнение със останалите столични ресторанти и дори малките гостилници. Но въпреки това, евтино бе за стандартите на богаташите, а не за бедняците, като мен. За мен цените на академията бяха твърде високи. Но колко време мога да издържа сам на закуска?
Не исках да мисля за това сега и за какво да използвам парите, получени за смъртта ми, също. – Трябва да върна парите на Вандерфилд… заедно с якето му. Да му ги захвърля в лицето. Ами ако… ако ми потрябват като доказателство? Ако русото копеле не ме остави на мира… без значение как трябва да изпълня заплахите си.
Въздъхнах отново и пъхнах парите обратно в скривалището. Колкото и да се опитвах да се държа на ниво, все пак разбирах, че не е за мен да се боря с Вандерфилд. – Дори и да повярват на разказа ми за инцидента на реката, къде е гаранцията, че няма само да влоша нещата за себе си? Аш има сила и мощ на своя страна, а какво имам аз? Само една честна дума е съмнително доказателство в Бездушното Кралство. – Намръщих се и станах. – Трябва да спра да се тревожа, време е да се връщам на училище!
Леля ми допълни чантата с чувалче сушени ябълки, няколко парчета домашно сирене и ръжени люспи, което ме ободри. – Сега щях да имам не само закуски, но и доста сносни вечери! А по натам ще измисля нещо, със сигурност!
Следобед помолих леля ми да помогне с петно върху ризата на работодателя. А тя заразмахва ръце като криле и проплака.
– Тинка, виж само този плат! И то каква кройка! Ох скъпа! Да, това е риза от „ЕкленаВирда“! Свети Фердион… да, бях виждала нещата му само на витрина, веднъж, когато с Руфъс се разхождахме в Бездуш! Там цените са такива, че след това сънувах дори кошмари! Олеле, майчице… слънчице, но как можа да ѝ направиш това петно?
– Ами така, успях… – разперих ръце аз. – Ютията задържах, иии…
– Скъпа, как е възможно това? – Леля затвори невинно очи. – Нещата на “ЕкленаВирда“ винаги са омагьосани! Та “Еклена“ е известена точно с това, че е просто невъзможно да се развалят дрехите му. За издръжливостта на тези дрехи се носят легенди. Та, те могат да бъдат хвърлени в огъня дори и въпреки това биха останали непокътнати. И ти… си ѝ направила петно…
Седнах на ръба на стария диван и се замислих. – Наистина… чувала съм за най-известния производител на дрехи за богаташи… но с всичките си проблеми направо забравих за легендарната им издръжливост. И ако си спомням добре, ютията на Вандерфилд също беше от известен производител, който ги произвеждаше с гаранция срещу увреждане на тъканите!
Тя развъртя ризата в ръцете си, сякаш не вярвайки на очите си. Но това петно, което просто не би могло да бъде там, си беше та! Леля започна да мърмори, за някаква смес от сода и силна тинктура, която можела да премахне тъмната следа от скъпата коприна, а аз седях, зашеметен и просто наблюдавах. Всичко това ми се струваше доста странно.
– Няма нужда да махаш нищо… – реших аз, прибирайки ризата обратно в чантата ми. – Нека си седи така…
Леля не дойде да ме изпрати до гарата, беше навъсила нос на вратата, оплаквайки се, че детето ѝ пак си тръгвало, а чичо ми я отпрати в стаята си да хленчи там. А той спря на вратата, гледайки ме изпод свъсените си вежди.
– Тина… – започна той. – Знаеш, че Маргарет и аз много те обичаме, нали? И ние ти желаем само щастие. Винаги съм те смятал за моя дъщеря, откакто… – той се намръщи още повече, думите му бяха объркани. Чичо ми не бе експерт в произнасянето на речи. – Този Вандерфилд… ако се държи зле с теб… Или някой друг… можеш да изпратиш тази академия при бездните демони! И се върни у дома! И всичко ще си бъде както преди! – Аз се наведох и целунах чичо си нежно по бузата.
– Не се притеснявай чичо, справям се страхотно. А и, кой ще ме нарани? В края на краищата ти самият винаги си казвал, че твоята малка Тина ще подпали всички натрапници! Помниш ли? Не се притеснявай, всичко ще бъде наред! – Стиснах зъби, докато забързах надолу по тесните, нащърбени стълби. Не, скъпи чичо. Няма да е като преди.
И вече на улицата, след като проверих чантата си по навик, намерих вътре жълтия плик от Иън. Леля ми не беше издържала и го бе пуснал в чантата ми. Е добре… но ще го прочета в академията, не искам да го правя в железницата, там е пълно с хора.
Назад към част 9 Напред към част 11
