Глава 19
– Колко е разочароващо! – Обяви гръмко жената. – Очаквах да се срещна с Призрака сама.
Подметките на кожените ѝ ботуши с височина до коленете щракнаха, докато тя се приближаваше към нас. Вътре в ботушите бяха прибрани чифт кафяви панталони, заострени в долната част и издути в пухкава талия. Панталонът беше отделен от бялата блуза с дебел колан на тигрови ивици. Дълго до земята палто от изкуствена кожа в електриково синьо висеше на раменете ѝ, а яркооранжева прическа тип „боб“ завършваше визията. Тя носеше горещо розов куфар на колелца, а триото червени тонове допълваше ансамбъла: розови бузи, алени устни и очила с малинови рамки на котешки рамки.
Тя. Беше. Страхотна.
Приличаше на попзвезда пират от друга планета, която се снима във високобюджетен научнофантастичен филм от деветдесетте години.
– Сами! – Каза тя с цъкане на езика към Зак. – Казах ти, че ще се срещнем сами.
Друидът скръсти ръце.
– Знам какво си казала.
– Обичам да не се показвам – оплака се пиратката на попзвездата, след което изви глава назад в гръмогласен смях. – Ха! С кого се шегувам? Но срещите с непознати нови мъже посред нощ в изоставена сграда не са тръпка, която ме интересува.
Изглежда, че Зак я беше повикал тук, което означаваше, че е в мой интерес да я уверя, че не съм заплаха. С изключение на един малък проблем. Все още подготвях фалшив комплект за друида и тъй като не бях разбрал, че тази жена ще се присъедини към нас, тя не беше част от този комплект. Тя можеше да види истинската ми същност.
С мислено свиване на рамене оставих фалшивия комплект да изчезне. Зак леко се стресна, главата му се завъртя към истинската ми особа, после се върна там, където беше изчезнала фалшивата версия.
– Няма да създавам проблеми – казах бързо и предложих ръката си на жената. – Името ми е…
– Наричай го Шекспир – прекъсна ме Зак. – Можеш да я наричаш Деми.
Аз се изправих.
– Като Деми Мур?
– Не – отвърна тя с кикот. – Като Деми.
Не можех да се спра.
– Като в „Човек на разрушението“? С участието на Силвестър Сталоун, Уесли Снайпс и любимката на Америка, Сандра Бълок?
– Не, като в истинско разрушаване. Знаеш ли изобщо защо съм тук?
Намръщих се.
– Не съвсем, но също така не мисля, че „Деми“ е основната дума на…
– Толкова депресиращо място. – Тя се завъртя, за да разгледа недовършеното фоайе. – Не можа ли да избереш място с по-добро настроение?
Зак направи жест към мен.
– Дай ѝ куфарчето.
Колебаех се, докато през мозъка ми минаваха безбройните начини, по които тази ситуация можеше да се обърне. Не познавах този човек от дупката в земята, а ако беше сътрудник на Зак, тогава нямаше значение колко чудесно беше облеклото ѝ – повече от вероятно беше да е опасна.
Тя се пресегна към мен с широка усмивка.
– Какво куфарче, скъпи? И какво има в него?
Вдигнах го, за да ѝ го покажа, а руните, гравирани върху него, се открояваха на работната светлина.
– Не знам. Но трябва да разбера.
– Ооо! – Изръмжа тя с треперене. – От това ме побиват тръпки. Обожавам го! Предай го и ще разкъсам това бебе.
За това бях дошъл тук, нали? Тоест, не точно това. Не бях очаквал да се възползвам от услугите на космически буканиер, но ако тя можеше да отвори куфарчето, нямаше причина да не се съглася.
Предложих ѝ куфарчето, което тя радостно изтръгна от хватката ми и вдигна към лицето си.
– Ху-ху! Това ще бъде забавно. Не мога да си спомня кога за последен път съм виждала руни, които не съм разпознавала.
– Но ти можеш да го отвориш, нали? – Попитах.
– Битката е най-забавната част. Не победата. – Тя пусна куфарчето на масата, после вдигна куфара си до него. Завъртя се и погледна Зак над горната част на очилата си. – Обичайното ми възнаграждение?
Друидът кимна.
– Вече се свързах с тях. Ще я получиш веднага щом успееш да отвориш куфара.
Свърза се с кого? Получаване на какво?
Дамата с коженото палто разтвори ципа на куфара си. Свали очилата си и ги замени с чифт предпазни очила, после грабна още два чифта и ги подхвърли на мен и Зак.
– Пазете си очите, момчета.
Зак закрепи своите около лицето си и все още успяваше да изглежда адски секси, докато аз гледах моя чифт, объркан.
– Ти не си ли крадец? – Попитах.
– Защо? – Деми стреля в отговор, докато ровеше в куфара. – А ти полицай ли си?
Постарах се да запазя гласа си равен, докато отговарях:
– Не. Искам да кажа, не си ли ключар или нещо подобно? За какво ни трябват предпазни очила?
Тя издърпа чифт гумени ръкавици и ги сложи на мястото им.
– Не искаш да имаш шрапнели в тези красиви очи.
– Уау, задръж детонаторите си за гореща секунда. Доколко си отдадена на този демилиционерски прякор?
Тя ми се усмихна безпардонно. Зак сви рамене.
– Няма да го взривиш, нали? – Направих трескава крачка към масата. – Трябва ми всичко, което е вътре, да е непокътнато.
– Не се притеснявай, скъпи – успокои ме тя, докато избираше плосък диск от куфара си. Приличаше на магнит за хладилник, но подозирах, че всъщност е таен артефакт. – Първо искам да разбера от какво е направена тази красота.
Тя постави диска върху горната част на куфарчето, като го подкара на място с облечените си в ръкавици пръсти, докато не се озова приблизително в центъра на най-голямата руна.
– „Ori dissolvo!“ – Възкликна тя с драматично размахване на пръст.
Дискът изсвистя, разяждайки външната част на куфарчето по подобен начин на отварата на Зак. През плюещата пара руната под артефакта започна да ерозира – тогава артефактът спря да сипе, сякаш някой беше натиснал пауза на дистанционното управление. Гъст червен блясък от нещо, което можеше да бъде светлина или течност, изтече изпод диска и покри куфарчето. То светеше няколко секунди, след което избледня.
– О, Боже. Това е много по-странно, отколкото можех да се надявам. – Деми вдигна диска и го погледна. – Това защитно заклинание обезсили моето и едновременно с това възстанови оригиналния печат. Никога не съм виждала подобно нещо, но си мисля, че е форма на отричане. Какво мислиш ти, Призрако?
– Предположението ти е по-добро от моето.
– Абджюрацията не е в моя стил – замисли се тя. – Предпочитам да забия бомба в него и после да събирам парчетата.
Изкашлях се леко.
– Смяташ ли, че можем да опитаме по-деликатен подход, преди да започнем да хвърляме динамит в него?
Деми отново бръкна с лакти в куфара си.
– Динамитът е слаб. Ако прибягвам до човешка техника, използвам пластика.
Пластични експлозиви? Боже мой, тя наистина беше Човекът-разрушител. Или Ракета Енот. Или Дани Макбрайд в Tropic Thunder.
– Какво друго имаш? – Попита Зак.
– О, скъпи – отвърна тя със снизходително нацупени устни. – Толкова много неща.
Докато тя пресяваше чантата си с експлозивни трикове, аз седнах до бетонна стена на безопасно разстояние. Това щеше да отнеме известно време.
Зак наблюдаваше още малко – Деми беше взела бутилка с пулверизатор и покриваше куфарчето с фина бяла мъгла, след което се присъедини към мен. Той смъкна дългото си яке, разкривайки черна тениска без ръкави, колекция от кристални артефакти, окачени на врата му, и тежък алхимичен боен колан.
Захвърляйки палтото си настрани, той потъна до мен, докато аз се взирах в него. Добре, да, бях леко разсеян от шарката от черни пера, татуирана по голите му ръце – сериозно, дали татуировките биха накарали бицепсите ми да изглеждат толкова добре? Защото ръцете ни бяха също толкова мускулести, а аз нямах нищо против малко мастило с вкус.
Но като оставим настрана божествената му фигура, повече ме заинтригува окървавената превръзка, увита около дясната му предмишница от китката до лакътя. Той започна да размотава марлята и намръщената ми физиономия се задълбочи при смесицата от прясна червена кръв и по-тъмни, засъхнали петна.
Той отлепи последната част от превръзката. Остатъците от още татуировки украсяваха долната част на предмишницата му, но бяха съсипани до неузнаваемост от дълбоки драскотини, които изпъстряха кожата му, сякаш беше грабната с ноктите на пантера. Разхвърляни шевове затваряха раните.
– Свята работа – промълвих аз.
Сваляйки предпазните си очила, Зак разгледа прясната кръв, която се стичаше по китката му. Аз, като страхливец, който не искаше парчета от взривената маса да попаднат в очните му ябълки, оставих очилата си.
– Разкъсани шевове – отбеляза той, след което посегна зад гърба си със здравата си ръка и бръкна в нещо. Секунда по-късно свали от колана си черна кожена чанта, разкопча я и извади чифт малки, извити медицински ножици. Без да му мигне окото, той ги пъхна в първата драскотина и започна да реже шевовете.
Преглъщайки стомаха си, вдигнах чантата му и надникнах вътре, като открих асортимент от материали за първа помощ.
– Какво стана? – Попитах, като извадих малък, немаркиран флакон с лилава течност. – Това ли ти направи луминамагът?
– Не. – Още кръв се стичаше по ръката му, докато той срязваше шевовете. – Това беше прощалният подарък на Варвара. Тя носеше пръстени с нокти. Отровни, разбира се.
– Имаш ли нужда от лечител? – Попитах несигурно.
– Имам нужда от пинсета.
– А? О. – Набързо замених отварата в чантата му и му подадох чифт лъскави метални пинцети. – Ако си отровен обаче, не трябва ли да…
– Аз съм алхимик. – Той изтръгна отрязаните парченца шевен конец от плътта си и аз потръпнах от гледката. – Знам каква отрова е използвала. Ако тя щеше да ме убие, вече щях да съм мъртъв.
– Но тези рани изглеждат зле.
– Ето защо ги обработвам отново – каза той с тон на „дюдюкане“. – Подай ми тъмнооранжевата отвара.
Докато играех на медицинска сестра за Зак, Деми продължаваше да се занимава с куфарчето, набирайки все повече енергия от вълнение с всяка нова, разрушителна играчка, с която можеше да си играе. Когато подадох на Зак флаконче с гъба с цвят на люта соса, серия от резки експлозии ме стресна толкова силно, че я изпуснах в скута му.
– Какво, по дяволите, беше това? – Попитах.
Той дори не погледна към Деми и отвори капачката на флакона.
Отпуснах се назад към стената.
– Това беше ужасна идея. Ако просто бях направил това, което ми беше казано, все още щях да имам работа и щяхме да имаме еднакво добри шансове да отворим проклетото куфарче.
– Не еднакво – поправи ме друидът, докато разнасяше отварата по раните си. – Полицията не се слави с новаторско мислене.
Гледах как Деми нанася слой лепило върху чифт триъгълни подложки и ги поставя от двете страни на куфарчето.
– Какво означава това?
От всяка триъгълна подложка се простираха дълги бели жици, които Деми включи към ръчно устройство с огромен циферблат. Щеше ли да дефибрилира куфарчето?
– Изчистено! – Изкрещя тя и натисна един бутон на устройството.
Куфарчето отскочи на няколко сантиметра от масата и червеният щит избухна около него.
Да. Да, тя беше.
Зак избърса отварата от ръката си.
– Ще откриеш повече талантливи митици с уникални умения, които се крият от М+ПД, отколкото се присъединяват към нея. Дай ми конците за зашиване и иглата.
Подадох му и двете.
– След това ще ми държиш реч за Дарт Вейдър ли? Отдай се на силата на тъмната страна. Присъедини се към мен и ще можем да управляваме галактиката.
Да, смесвах и съчетавах цитати, но бях прекалено уморен и разстроен, за да ми пука. А той така или иначе просто го пренебрегна.
– Как те вербуваха? – Попита той. – Изнудване или сделка?
Челюстта ми се сви. Капитан Блайт, който ми даваше възможност да избирам между доживотен затвор или седем години живот в Магиполицията, вероятно се броеше и за двете.
– Това често срещана техника за вербуване ли е?
– За могъщи митици, които искат да контролират? – Той сви рамене и наниза извитата игла за шев.
Деми извика още едно предупреждение и натисна бутона. Куфарчето подскочи още по-високо във въздуха, но резултатът беше същият.
– Това не съм аз – казах му аз. – Аз не съм могъщ. Магията ми е основно халюцинации. Не мога да взривявам неща, да правя заклинания, да правя щитове или…
– Идиот ли си, или просто глупак?
Намръщих му се, но той се беше съсредоточил върху ръката си. Без да помръдне, той заби иглата в ранената си плът.
Издърпа конеца през кожата му.
– Защо играеш играта на полицията? Изнудване, споразумение, каквото и да са ти направили, нищо не ти пречи да се откъснеш сега.
– Аз… – Устните ми се размърдаха по начин, много подходящ за златна рибка. – Не мога – казах неубедително.
– Откраднал си доказателства и си се срещнал с издирван мошеник, без полицията да има представа къде си отишъл. Изглежда, че можеш да правиш каквото си поискаш.
Зъбите ми се притиснаха един в друг. Дарт Вейдър не трябваше да бъде толкова убедителен.
– Не е толкова просто.
Зак ме погледна с остър поглед.
– Надявам се, че заради теб, а не се задържаш тук заради партньора си.
– Разбира се, че не!
Той възобнови зашиването на ръката си.
– За нея ти винаги ще бъдеш бивш затворник.
Настроението ми се разпали.
– Откъде знаеш?
– Хора като нея не знаят и пукната пара за това какво е необходимо, за да оцелеят хора като нас.
Като нас. Дали имах повече общо с убийствен мошеник като Зак, отколкото с колегите ми от полицията? Затова ли всичките ми решения сякаш разстройваха Лиена, дори когато ми се струваха толкова логични?
Стиснах устни.
– Не си приличаме чак толкова много, защото, ако не се лъжа, предпочитам да спасявам деца, а не да ги отвличам. А ти все още не си обяснил какво се е случило с тийнейджърите, за които казваш, че не си ги отвличал.
Той наклони поглед към мен, след което отново убоде ръката си с иглата.
– Бил съм във фермата ти, Зак. Видях къщата, голямата кухня, двуетажните легла. Ти си имал тийнейджъри там, нали? – Когато той не отговори, се наведох към него. – Аз бях приемно дете. Можех да бъда един от онези тийнейджъри, които си накарал да изчезнат. Трябва да знам.
С раздразнена въздишка той прокара конеца през ръката си.
– Всички са добре. По-добре, отколкото бяха, когато дойдоха при мен за помощ, така че не си прави труда да ги търси. Те не искат да бъдат намерени.
– Ти им помогна? – Примижах към него. – Не знаех, че безмилостният Призрак е таен мекушавец.
Той изхърка.
– Убивам от седемнайсетгодишен. Не съм мек и не съм ничий спасител.
– Освен за група бездомни тийнейджъри, които си спасил.
– По егоистични причини.
– Какви егоистични причини?
– Не е твоя работа.
Добре, някой беше приключил със споделянето. Все пак не можех да не попитам:
– Кого уби, когато беше на седемнайсет?
– Учителя ми, друида, който ме обучаваше. Повече от година го планирах и единственото, за което съжалявам, е, че не го убих по-рано.
– Беше ли епичен гадняр?
– Слабо казано.
– Тогава разбирам. Имах приемен баща в тази категория. – Поколебах се. – Но защо продължи да убиваш след това?
Зелените му очи се обърнаха към моите, а в тях имаше крехко примирение.
– След като той беше мъртъв, всички мишени на гърба му се преместиха върху моя. Всички негови врагове искаха да ме разкъсат на парчета, а всички негови бивши съдружници искаха да ме унищожат. Аз продължавах да убивам, за да оцелея.
Оставих това да потъне в мен, усещайки тежестта му. Можех ли да преживея нещо подобно? Съмнявах се в това.
– Значи си прав – добави той, връщайки вниманието си към кървавото си шиене. – Ние не си приличаме толкова много.
Повдигнах рамене.
– Не можеш да бъдеш сигурен в това. Нали знаеш, че мога да зашия и собствената си ръка, докато водя непринуден разговор.
Зак изпусна кратък смях.
– Дезинфектантът беше и обезболяващо средство. Не усещам нищо.
Примигнах.
– Наистина не си толкова студен гад, колкото се държиш, нали?
– Всичко е въпрос на външност, Шекспир. Да плашиш хората е един вид щит. Да се държиш като безобиден, малоумен шегаджия е друг.
Забавлението ми избледня и очите ни се срещнаха във взаимно разбиране. Нито един от нас не беше съвсем такъв, за какъвто се представяше.
Той възобнови шиенето и аз го наблюдавах няколко минути, преди да попитам:
– Не каза ли, че имаш информация за мен относно жертвите?
– Не за жертвите. За похитителя. – Зак наклони ръката си към светлината, проверявайки работата си. – Това, че знаех, че този човек се е занимавал със самостоятелна работа, ми даде по-добра представа къде, кого и как да попитам за него.
– И?
– Източниците ми твърдят, че името му е Радомир Козлов. Ръководил е всички операции на Варвара в Букурещ, преди да дойде с нея в Северна Америка преди петнайсет години. Предполагам, че не са могли да понесат да се разделят.
– Колко мило.
– Тук той действаше като нейна дясна ръка, ръководеше нещата, когато нея я нямаше, и се занимаваше с всички възникнали проблеми. Някой предположи, че се стреми да влезе в нейната роля и може би затова е приемал странични работи, за да натрупа парични резерви за неизбежното поглъщане.
– Поглъщане? Тоест не е смяна на ръководството от рода на „мирно пенсиониране“?
– Не и в бизнес като нейния.
Размишлявайки върху тази информация, гледах как Зак зашива останалата част от ръката му, след което му помогна да я превърже с чиста марля. Точно когато я завързвах около китката му, Деми се приближи до нас с ръце на хълбоците.
– Момчета, прахът ми свършва – обяви тя. – Не се шегувах за тези пластмаси, но те ще съборят и сградата, така че може би сме СОЛ.
Няма как. Не можеше да сме насрани от късмет или каквато и да е друга форма на неекскрементна безпомощност, защото бях рискувал всичко, за да докарам случая тук. Бях предал доверието на Лиена, бях предизвикал гнева на Блайт, бях изложил на риск работата си и бях заложил цялото си бъдеще, за да отворя този случай.
Това не можеше да свърши тук. Нямаше да го допусна.
Назад към част 19 Напред към част 21
