Глава 11
Този път успях да се пъхна в дрънчащия вагон едва от третия опит. И както се оказа, обърках композицията, трябваше да се прекачвам и след това да тичам до академията, за да не закъснея. Тъкмо бях оставила чантата си в стаята в синьото крило, когато звънецът звънна, известявайки началото на часовете. Докато видя програмата си, докато открия точната студентска стая, студентите вече бяха заели местата си. За щастие успях, а за нещастие този път класът се оказа смесен, в него участваха и първокусници, и студенти от по горни класове. И аз почти изстенах, когато видях арогантните лица на Лиса, нейната тъмноока приятелка, както и на Рийвс и Еди. Последният, като ме видя, каза нещо на ухото на приятеля си и двамата се ухилиха широко, продължавайки да ме гледат. Спънах се. – И Вандерфилд ли е тук? – Огледах се плахо, но не видях руса коса и зелени очи, колкото и да въртях глава. Рийвс ме погледна, без да мига, както правеше в стаята. Много исках да се обърна и да си тръгна, но къде можех да отида зад тези стените на ВCA? През изминалата седмица имах късмета да избягвам неприятните студенти, но точно сега нямаше къде да бягам. – Да, а и се уморих да бягам!
– Сбъркала си вратата… – провлачи Магма с насмешка.
– Имам тази ученическа стая в графика си… – намръщих се, смачквайки хартията в ръката си.
– Ученическа? Чухте ли? – Брюнетката повдигна презрително вежди. – Това е аудитория, момиче. Опитай се да запомниш тази дума. Въпреки че разбирам, че ти е доста трудно. – Студентите се засмяха в един глас, а аз се изчервих. Не за първи път ми натякват в лицето за произхода ми.
В Котловината наричахме стаите ученически и не виждам нищо срамно и чудно в това.
– По-добре затвори вратата от другата страна и отиди да потърсиш своята… ъъъ, ученическа… – сопна се Магма. – Няма място за теб тук.
– Ето, тук е свободно… – тръгнах аз към едно момиче, седнало на края. Но тя се премести бързо заемайки двете места и се усмихна на тъмнокосото влечуго. Аз се намръщих, пристъпих на другата страна, но седящият там ученик бързо хвърли чантата си върху празния стол.
– Заето е… – изсмя се той.
Огледах се объркано. От всички страни ме гледаха ухилени, презрителни или равнодушни лица. Томас не беше тук, в ъгъла забелязах объркани Шели и Брин, но до тях нямаше места. А самите момичета явно не знаеха как да се държат. Шели беше прехапала устни, а Брин се бе намръщила и говореше нещо на сестра си. Грейс и Ерик, които познавах от часът на г-жа Тензия, се преструваха, че ме виждат за първи път. Без творческото влияние на г-жа Лебуест те също ми обърнаха гръб. Обществото без душа не искаше да приеме момичето от Котловината. Тъпчех на пътеката, без да знам какво да направя. Щом направех крачка към някой празен стол, те веднага го заемаха с красива скъпа чантичка или нечий крак се отпускаше върху му и не ми позволяваха да седна.
– Няма празни места… – повтори Магма със злобна усмивка. – Не търси тук, а някъде по-близо до оградата отвъд реката. От друга страна! – Стаята отново избухна в смях. Лиса изглеждаше отегчена по обичайния си начин, върху безупречното ѝ лице бе изписана ситост и арогантност. Еди се усмихна, а Рийвс погледна спокойно и някак внимателно. А аз се опитах да не поглеждам, в посоката на тези студенти.
Стиснах евтината платнена чанта до себе си. – Какво да правя? Да си направя място със сила? Така само ще се опозоря още повече… какво друго да се очаква от момиче от Котловината? Да напусна? Но същото ще се случи и на следващия урок. Сега ще покажа слабост, ще се оставя да ме прогонят и това ще е краят. Така че ще тровят, докато не се откажа!
– Няма място, глуха ли си? – Излая някакъв грозник с белязано лице, явно опитвайки се да угоди на брюнетката агресор. Магма му се усмихна одобрително, а грозника цъфна. А той веднага сбърчи рошавите си вежди, опитвайки се да изглежда по-смел и заплашителен. Огледах студентите още веднъж. Никой не бързаше да се застъпва за новата, но и аз не мислех да се откажа толкова лесно!
– Никъде няма да ходя. И тъй като няма места, ще седна тук… – казах високо, оставяйки чантата си на пътеката и седнах отгоре ѝ. – Момичетата от Котловината не са горделиви.
– Луда ли си? – Ахна като момиче грозникът. – Ставай веднага! Откачалке!
– Аз съм такава! Дойдох тук да уча и ще го направя, дори ако трябва да седя на главата си, разбрахте ли ме?! – Магма отвори уста, но не издаде звук, очите ѝ се разшириха. Тя гледаше някъде зад мен, както и всички останали студенти.
– Похвално усърдие за учене… – тихо каза нечий мъжки глас зад мен. – За мнозина от тук присъстващите, би било добре да възприемат такава жажда за знания. – В този момент аз скочих и изчервена се обърнах. На вратата стоеше мъж.
Първата мисъл, която ми дойде на ум, когато погледнах лицето му, бе колко е грозно! Втората, колко впечатляващ бе той. Чертите на мъжкото му лице бяха удивително неправилни. Твърде дълъг и голям нос, близко разположени тъмни очи, виснала брадичка. Висока и привидно несъразмерна фигура. Дълга тъмна коса, прибрана назад в странен кок на върха на главата му. Той бе облечен в сиви панталони и кафява строга риза, която само подчертава бледото му лице, синкави тесни устни и неравна линия на раменете. Освен това имаше дълги черни нокти и някакви мръсни връзки на китките си, от които висяха купчини малки камъчета. Изглеждаше направо ужасяващо. Човекът беше грозен и странен. Беше невъзможно да се определи възрастта му. Но щом учителят направи крачка, бях поразена от удивителната грациозност на движенията му. И също така от зашеметяваща увереност, и ореолът около необикновената му фигура.
– Добро утро, господа… – кимна той.
– Добро утро, г-н Аодхен! – Гръмна аудиторията. Мъжът огледа студентите и кимна към мен посочвайки с възлестия си пръст, едно празно място на петия ред.
– Чантата ви определено изглежда много удобна, но все пак се надявам, че нямате нищо против да се настаните тук, госпожице Адърли. – Зачервена и недоумяваща откъде учителят знае фамилията ми, аз се стрелнах към посоченото място, извадих тетрадка с перо на масата и замръзнах. Г-н Аодхен бавно отиде до подиума за преподаване и застана със сключени ръце зад гърба. Студентите замръзнаха, в стаята настъпи плътна, напрегната тишина. Изглеждаше, че студентите наоколо се страхуваха дори да дишат. Все още не разбирах причината за такова поведение и изпитвах благодарност към непохватния учител. Той не изглеждаше никак жесток, дори ме бе защитил, така че не разбирах въобще, защо студентите замръзнаха като уплашени мишки?
– Кажи ми, Лестър… – обърна се учителят към белязания почитател на Магма. – Коя е основната задача, която трябва да изпълняват всички заклинатели, независимо от тяхното ниво?
– Ъъъ… създаваме нови, подобрени неща?
– Неща? – Веждите на Аодхен се повдигнаха. – Така ли мислиш? Неща за вашия комфорт и по-лесен живот, може би? Не, аз не мисля така. – Лестър пребледня, сякаш го бяха осъдили на смърт. А аз все още не разбирах какво се случва, но гледах с интерес. – Както знаете, всички заклинатели могат условно да бъдат разделени на две групи. Първата група създава и без съмнение ти, Лестър, смяташ тяхната работа за важна и необходима. Втората група, разрушава. И единственото, което има значение за мен, е вашата способността да разрушавате. Дори бих казал, че за мен това общо взето е единственото, което има значение! – Тогава учителя вдигна ръка и щракна с пръсти, хвърляйки малко камъче. Синя искра изскочи от китката на учителя към ноктите му, а след това мълния изскочи от ръцете му и се вряза в гърдите на грозният нещастник. Младежът се строполи на масата като подкосен, белязаното му от петна лице се сгърчи от болка, по челото му изби пот, а устните му побеляха. Аз направо зяпнах с уста от изненада. Г-н Аодхен изглеждаше невъзмутим, дори безразличен. Студентите мълчаха и никой не реагира по никакъв начин на тази сцена! Никой не се притече на помощ на горкия почитател на Магма.
– Какво направих току що, госпожице Винс?
– Изкуствено подобие на небесната паяжина, г-н Аодхен! – Каза Магма плахо и несигурно. Мъжът се поклати от пета на пета, сякаш мислеше. Аз видях как брюнетката пребледня за секунда. Очевидно, очаквайки да получи същият електрически разряд по свой адрес.
– Точно така… – каза най-накрая Аодхен, а Магма издиша с облекчение. Учителят се обърна рязко, приближи се до черната дъска и начерта една линия с тебешир.
– Небесната паяжина в околната среда. Причини и поява. Заклинание за разрушаване. – Всички студенти набързо отвориха тетрадките си и се наведоха над тях. Перата им започнаха да скърцат. Дори Лестър, все още с бяло-синьо лице, следваше инструкциите. Аз внимателно извадих листа с програмата си и внимателно прочетох. „Г-н Аодхен. Разрушаване и неутрализиране на магически явления и техните последствия.“ И втори предмет със същото име „Опасни зверове. Разпознаване и унищожение.“ Първият предмет бе в задължителните, а вторият не.
Прибрах програмата внимателно и безшумно, отворих тетрадката си и също започнах да пиша, а по гърба ми все още пробягваха тръпки. Първоначалното ми отношението към учителя се промени драстично, от благодарност до объркване и страх. – Това което се случва тук… нормално ли е, или? Значи Аодхен може да изпрати гръм… или дори нещо по-лошо срещу всеки ученик? По всяко време? Тогава не се изненадвам, че всички се страхува да гъкнат в часа му. Как обаче е допуснал ректорът това? Все пак ВСА е място за привилегировани, наистина ли богатите родители позволяват такова отношение към собствените си деца?
Внимателно вдигнах глава от тетрадката си. И тогава се натъкнах на тъмния поглед на учителя. И в краткия миг, когато очите ни се срещнаха, по кожата ми пробяга смразяваща тръпка. – Няма нищо добро в очите на Аодхен. И едва ли се застъпи за мен от желание да помогне. Защото видът на този човека е толкова мрачен? Не разбирам причината за това… – прехапах устни и отново се втренчих в бележките си, но продължих да усещам погледа с цялото си същество.
В потискащо мълчание записахме всичко за паяжината. Този феномен бе известен отдавна, отровни бледи нишки пропълзяваха от хребетите през пролетта, в редки случаи през късната есен. При контакт с живо същество те се нагряват и експлодират, причинявайки му голяма болка и дори смърт. Чичо ми бе разказвал, че в неговото детство е имало много повече паяжини, много хора са умирали от тях в Котловината и извън столицата. Специални отряди от заклинатели ежедневно яздеха виверни в небесата, за да неутрализират отровните заряди и да установят защита на населението. Вярно е, че в продължение на няколко десетилетия небето вече бе ясно и дори хората бяха започнали да забравят за паяжините, но според учителя трябвало да сме на щрек. Записахме и формулата на заклинанието, която ми се стори невероятно сложна. – Но явно не и за Аодхен. Между другото, нямаше да е зле да поясни името си, което ми се струва доста странно. Никога не съм го чувала преди…
След като продиктува теорията за разрушението, мъжът се обърна рязко и отново замръзна на ръба на подиума, а тъмните му очите му се плъзнаха по лицата на студентите. Всички студенти замръзнаха. Устните на Аодхен бавно се извиха в лека иронична усмивка, която по-скоро изглеждаше като злобна закана.
– Запомни ли добре формулата за разрушение, Лестър? – Горкият грозник пак пребледня и потръпна от ужас. – Не те чувам…
– Да, г-н Аодхен.
– Чудесно… – в същият момент учителя ловко вдигна ръка и изстреля нова мълния към гърдите на младежа. Лестър вдигна ръце неумело, сякаш за да се прикрие и извика думите, които току-що бе записал. Паяжината изсъска, но все пак го удари, събаряйки го на пода.
– Направи нова грешка момче… първата дума, Лестър. – Поправи го Аодхен доволно и обърна поглед, за да потърси нова жертва. – Така… да видим кой друг не слушал добре? Дамян… – мигновено синкавият разряд прелетя към другата страна на аудиторията, но младежът с мъка успя да го изгаси в последния момент. Тогава учителят извика. – Алисия… – белокосата красавица явно вече беше подготвена, скръсти уверено длани и ясно и отчетливо произнесе формулата. Разрядът изгасна още преди да стигне до средата на аулата. – Не е зле… – пестеливо я похвали учителят, въпреки че според мен Лиса се справи отлично. Не исках да го призная, но това бе истината. – Идира… – извика учителя. Съскащи като змии разрядите кръжаха над главите ни из цялата стая. Някои от студентите падаха на земята, неспособни да ги отблъснат, неколцина успяха да ги отбият или да изгасят паяжините. За мое неудоволствие, Магма също унищожи безпроблемно вредната паяжина и се усмихна щастливо на равнодушното кимване на Аодхен. – Тина Адърли… – не разбрах веднага, че името ми бе изречено. Въздухът сякаш се сгъсти и времето се разтегна, дори спря. В следващият миг тънката синкава нишка проблесна точно пред лицето ми. Сякаш като на забавен каданс просто видях как дланите ми се притиснаха една в друга, а устните ми изкрещяха думите, сякаш независимо от собствената ми воля. И вече подготвяйки се за неизбежната болка, с учудване видях как синкавата паяжината угасва. Учителят безмълвно обърна поглед и се обърна към всички.
– За следващата ни среща подгответе доклад за северните и южните разновидности на небесната паяжина. Днешният урок свърши… – безразлично каза Аодхен. Аз отворих очи и се втренчих в него. Очите му блестяха, но лицето му оставаше безразлично. След миг мълчание студентите скочиха от местата си, бързайки да напуснат аулата. Някои изглеждаха щастливи и усмихнати, други все още бяха с разкривени лица от болка. А аз стоях там и не можех да повярвам на случилото се.
Направих ли го? Магия ли направих? Първото заклинание в живота ми… наистина ли успях
– Получи се… – прошепнах невярващо. Исках да крещя или дори да пея. Обърнах се към Шели и Брин, искайки да споделя радостта си, но видя само рижите им опашки да се скриват зад вратите. Близначките си бяха тръгнали, без да ме дочакат. Аз обаче бях толкова щастлива в момента, че не се разстроих. Най-вероятно сестрите просто бързаха за следващия урок и ще поговорим по-късно!
Но колкото и да е странно, в следващите класове момичетата упорито ме игнорираха. Опитах се да уловя очите им, но нито Шели, нито Брин сякаш искаха да говорят с мен. Не знаейки какво да мисля, хванах сестрите в коридора.
– Ако сте решили да не общуваш повече с момичето от Котловината, можете просто да ми го кажете! – Излаях, хващайки ръката на Шели, тя направи обидена гримаса, а Брин сложи ръце на бедрата си.
– Не става въпрос за това от къде си, Тина. Ти ни излъга…
– Какво съм? – Обърках се аз.
– Имам само три единици потенциал! – Измърмори Брин с престорен гаден глас. – Казвай веднага!
– Но какво да кажа… то си е точно така. – Казах аз, продължавайки да не разбирам нищо.
– Да, естествено! Аодхен, разбира се, е напълно луд, всеки знае това. – Брин понижи гласа си и крадешком се огледа, сякаш се страхуваше, да не би зад нея внезапно ще се появи странният учител. – Но той никога няма да удари ученик, който няма достатъчно защитен потенциал! Ти как мислиш, защо всички студенти не получиха от разряда днес?
– Ами, не знам… аз си мислех, че е просто случаен избор…
– Той хвърляше мълниите само на тези с ниво на потенциала над петнадесет… – тихо каза Шели. – Заклинател с по-малък потенциал просто не е в състояние да създаде защита срещу това, Тина. Това означава, че ти нямаш само три единици, а си доста далеч от тези три, за които твърдиш.
– Какво? – Отворих уста в мълчаливо удивление. – Но това е невъзможно, няма как да е вярно! Г-н Аодхен просто е направил грешка…
– Аодхен никога не греши… – тихо прошепна Шели.
– Но… – погледнах ръцете си объркано, сякаш търсейки някаква следа и обяснение. –Слушай, всичко това са глупости, не разбирам нищо. Ще ти докажа, че греши! Къде може да се измери потенциалът?
– В лекарската стая… къде… – каза Брин след моментно колебание. Аз хвана сестрите за ръцете и ги повлякох към стълбите. Стиснах здраво зъби, бях твърдо решена да докажа на момичетата, че не съм ги излъгала!
Стаята със табела “зелена детелина“ се намираше на първия етаж. Изглежда леко уплаших възрастната лекарка, когато нахлух в стаята и от прага поисках спешно да измеря потенциала си. Но тя само сви рамене, нареди ми да запретнат ръкава си и сложи сребърен кръг на свивката на лакътя ми. Със затаен дъх гледах как тънка стрела трепти и пълзи през разделите. Едно, две, три… Пет… гърлото ми започна да пресъхва, главата ми забуча. Десет, дванадесет… И продължи…
– Много добре, скъпа. – Възкликна лечителят, когато стрелката замръзна на двадесет и второто деление. Аз премигнах няколко пъти, не вярвайки на очите си, потърках ги и си поех дълбоко дъх. Стрелката не мърдаше.
– Това е някаква грешка! Не може да бъде! Вашият уред е повреден! – Докторката изсумтя и със същото непроницаемо спокойствие извади от шкафа втори чаронометър и го долепи до кожата ми.
– Двадесет и две… както виждаш. Това ли е всичко?
– Да. Благодаря ви… – лечителката се оттегли към своите колби и стъкленици, оставяйки ме изумена. След миг се осъзнах и излязох в коридора, облегнах на стената за да не падна, пред учудените погледи на съквартирантките ми. – Двадесет и две единици… двадесет и две! За жител на котловината дори три или четири се смятат за невероятен късмет. Но нали магическите сили са в кръвта… и се предават от родител на дете! А и в покрайнините винаги са живели онези, които не са получавали магическо наследство. И никой в семейството ми е нямал потенциал… никога. По дяволите как така е станало… как съм могла да получа двадесет и две единици?! – Вместо радост изведнъж изпитах неописуем страх. – Какво става с мен… откъде идва моята дарба и защо потенциалът ми се увеличава? Магистрариусът май каза, че нивото ми е динамично, но мислех, че евентуалното колебание ще бъде в рамките на едно-две деления и след това ще спре. Но това? Какво да правя… с това? Двадесет и две е прекалено! Свети праведници, това е почти зелен сектор! Да, това е…
Не ми се побираше в главата и не исках да вярвам! Но интуицията ми подсказваше, че е безсмислено да ходя отново в лазарета и да искам трети чаронометър. Защото щеше да покаже същото. Обвих ръце около себе си, усещайки отново студът в себе си. Отново усетих онова познато чувство, беше като парче лед, заседнало в гърдите ми. От онази същата нощ и от гмуркането в ледената бездна, той си бе останал там.
Назад към част 10 Напред към част 12
