Глава 20
Изправих се на крака, като се превивах от сковаността в бедрото си, и свалих предпазните очила, изправяйки се пред Деми.
– Не можем да се откажем.
Все още седнал на пода и заобиколен от окървавени медицински инструменти, Зак протегна наскоро ремонтираната си ръка и бавно сви ръка в юмрук.
– Отказваш ли се, Деми? Мислех, че искаш да ти се плати.
Тя прокара пръсти през оранжевата си коса.
– Взех нещо ново, което може да подейства, но ще ти струва допълнително.
Грабвайки палтото си, Зак се изправи на крака.
– Вече уредих плащането ти.
Деми се върна при куфара си и извади от него странно черно кълбо.
– Това е нов и скъп артефакт, а пълнителите са адски скъпи. Ако искаш да го използвам, ще трябва да платиш за премиум пакета, скъпи.
Той навлече палтото си и го изпъна.
– Не искам нищо извън обичайния ти хонорар.
Не исках да знам за какво – или за кого – говореха. Каквато и „такса“ да беше уговорил Зак за услугите ѝ, вероятно беше нещо, което за мен като агент на МРД беше по-добре да не знам.
Деми шумно издуха въздуха през устните си.
– Тогава ще трябва да подсладиш банката с нещо различно. Какво друго имаш, Призраче?
– Нищо, което ще получиш, ако куфара все още е запечатан, когато си тръгнеш.
Очите ѝ се стесниха опасно зад предпазните очила.
– Предпочитам да намаля загубите си сега. Приключихме.
С това тя се обърна обратно към масата и започна да опакова принадлежностите си. Тревогата ме проряза и аз се запътих към Зак.
– Ти я оставяш да си тръгне? – Изсъсках. – Това куфарче е най-добрата ни следа!
– Познавам и други хора. Ще опитам с някой друг.
– Просто ѝ плати повече!
– Не си заслужава.
Отказах се от Зак и се втурнах към Деми.
– Знаеш ли защо трябва да влезем в това куфарче толкова спешно?
– Това не е нейна проклета работа – изръмжа Зак.
– Той е прав. – Деми пъхна дефибрилатора обратно в куфара си. – Хората не ми плащат, за да задавам въпроси. Всъщност ми плащат да не задавам.
В това имаше смисъл, но аз все пак продължих.
– Този куфар принадлежи на човек, който отвлича деца. Преди два дни той отвлече момче на име Даниел. Ако не го намерим скоро…
Тя махна с ръка, сякаш за да ме накара да замълча.
– Това е ужасно и всичко останало, но твърде много пъти са ми дърпали струните на сърцето, скъпи. Аз не се занимавам с благотворителност.
Обърна се към куфара си и взе бутилката с пръскачка. Отчаян и ядосан, хванах ръкава на коженото ѝ палто, за да я спра.
Тя се завъртя свирепо към мен и нещо преряза ръката ми.
Дръпнах се назад и изненадано се загледах в дългата, тънка линия кръв, която се стичаше по дланта ми – тогава видях защо. Мекото ѝ синьо яке се беше превърнало в брониран тренчкот, пълен с хиляди шипове на мястото на козината. Краищата им светеха като злокобни коледни лампички. Тя приличаше на хибрид между свиня и човек от петстотин години напред в бъдещето. Или таралежът Соник от зла паралелна вселена.
– Не смей да ме докосваш повече! – Избухна тя, а гласът ѝ спадна до дрезгав рев. Пристъпи заплашително към мен. – Ако си мислиш, че можеш да ме принудиш да направя това, което искаш, значи имаш по-малко мозъчни клетки между ушите си, отколкото косми по предпубертетните си топки.
Съобщението е получено.
Но също така и не е получено, защото трябваше да отворя куфарчето. Вдигнах ръцете си умиротворително.
– Не се опитвам да те принуждавам. Опитвам се да спася живота на едно дете и…
– И това е твоята сладка сълзлива история, която не мога да проверя и не бих си направила труда да проверя, ако можех – изръмжа тя. – Не ме интересува.
На нея не ѝ пукаше.
На никого не му пукаше. Нито на Блайт. Нито на Зак. Нито на Лиена. Те не се интересуваха от Даниел или другите деца – поне не достатъчно. Само аз се борех с всичко, което имах, за това момче.
И не се отказвах.
Пуснах дерормация върху съзнанието и на нея, и на Зак, след което се оттеглих зад друида. Ако не друго, той можеше да получи магическо дивашко перо в лицето за това, че е бил безпомощен глупак.
Майсторът на разрушенията се огледа диво при изчезването ми.
– Слушай, Деми – казах аз, като изкривих гласа си в дълбока реверберация, за да не може да определи местоположението ми. – Не искам да го правя, но имам нужда от помощта ти и ще направя всичко, което е необходимо, за да спася тези деца.
Светещите краища на бодливата ѝ козина станаха по-ярки и, освен ако умът ми не си играеше с мен, бодлите се удължиха.
– Внимавай, Кит – промълви Зак.
Знаеше ли, че съм зад него и го използвам като щит?
Един шип изскочи от лявото рамо на Деми и се стрелна по диагонал като стрела, забивайки се в стоманената греда над главата.
– Дай ми добра причина, или дори лоша, и ще изсипя ада върху цялата тази стая. Няма да има значение къде се криеш.
Свети взривяващ се морски таралеж, Батман.
– Смяташ ли, че тази порцеланова козина може да ме спре? – Избухнах. – Нямаш представа срещу какво се изправяш.
С думите ми в тъмнината извън обсега на работната светлина започнаха да се движат фигури. Хуманоидните форми се вмъкнаха в гледката, а сенките се стелеха от тях като чернилка в мъгла. Разкъсаните черни дрехи трептяха при движенията им, лицата им бяха издължени и бледи, а в потъналите им гнезда светеха червени очи.
Главата на Деми се размърда настрани, докато разглеждаше кръвожадните същества, които я заобикаляха.
– Тези… тези не са истински.
– Сигурна ли си? – Фалшивият Кит се появи отново пред нея, на същото място, където бях изчезнал аз. – Ти… наистина ли… си сигурна?
Докато говореше, той отдръпна устните си, за да покаже зъбите си. Кучешките му зъби се издължиха.
Деми стисна ръце в юмруци.
– Трябва да преброиш до пет, преди да те накарам да съжаляваш за момента, в който ме срещна.
Другите призраци отвориха уста, оголвайки еднакви зъби, и се приближиха, затваряйки пръстена си около нея.
Фалшивият Кит продължи да ѝ се усмихва ужасяващо.
– Просто се съгласи да отвориш куфарчето, Деми.
– Пет – изръмжа тя.
– Мислиш ли, че палтото ти може да те спаси? – Попита фалшивият Кит, а гласът му стана дрезгав и гърлен. Кожата му пребледня и потъна в лицето му, докато не стана толкова мършав, колкото и останалите същества.
– Четири!
– Кит – изръмжа Зак с тежък предупредителен тон.
Засилих се. Щях да направя това, което трябваше. Бях изплашил Фаустус и Брад да ми сътрудничат, а можех да изплаша и Деми – дори и да се чувствах много по-гадно от това.
Очите на вампира Кит светнаха в червено.
– Няма да си тръгнеш, докато не отвориш куфарчето.
Когато тихо стенещата орда се приближи около нея, тя разпери ръце. Десетина шипа от палтото ѝ се стрелнаха право през деформацията на Създанието.
– Те не са истински! – Изкрещя тя. – Те не са…
Добавих усещането за студени, ледени ръце, които я докосваха.
Тя изтръпна и се дръпна. Вампирите я достигнаха от всички страни и от нея се изтръгна остър вик, докато се въртеше панически в кръг. Още три пера се изстреляха от палтото ѝ, като едното се заби в земята на сантиметри от краката на Зак.
– Кит – изръмжа той.
– Две! – Изкрещя Деми пронизително.
– Пропусна „три“ – промърморих аз, след което вампирът Кит изсъска: – Последен шанс, Деми.
Студените ръце се върнаха, стиснаха китките ѝ, а когато тя се отдръпна, фантомните ръце се вкопчиха в нея. В очите ѝ пламна паника. Ръката ѝ бръкна в палтото за друго оръжие.
– Едно, гад!
Засмуках дъх на концентрация, докато вампирската орда се изправи, за да се нахвърли върху нея, а Зак се завъртя на петата си.
Дланта му удари гръдната ми кост достатъчно силно, за да изкара въздуха от дробовете ми. Паднах по гръб, когато всичките ми изкривявания изчезнаха.
Зак се обърна наполовина към Деми.
– Ще удвоя хонорара ти.
Един мускул под окото ѝ трепна.
– Утроен за това, че не спря по-рано този твой приятел задник.
– Двойно – повтори той. – Ще се свържа с тях по-късно днес.
– Хм. – Тя издиша няколко пъти, след което колосаното ѝ яке се срина обратно в невзрачно кожено палто. – По-добре думата ти да е точна, Призрак.
– Нима някога съм се отмятал от думата си?
Деми свъси вежди към мен, който лежах на земята и хриптях от удара в гърдите.
– Не, но и никога не съм те виждала да работиш с някой друг. Може би ще искаш да си намериш по-учтив партньор, скъпи.
Докато се връщаше към масата и чакащото я куфарче, Зак посегна надолу и хвана предната част на якето ми. Издърпа ме на крака, след което придърпа лицето ми близо до своето.
– Направих това по две причини – изръмжа той тихо. – Първо, не смятах да умра заради идиотизма ти. И второ, аз я поканих тук, а аз нито нападам, нито позволявам да нападат сътрудниците ми пред мен.
Стиснах зъби.
– Защо просто не се съгласи на нейната цена на първо място?
– Защото е шибано висока цена, едноличен идиот. Но ти ще направиш така, че да си заслужава. Дължиш ми я и когато се обадя, ще я доставиш, без да задаваш въпроси.
– Добре – отвърнах аз, после добавих: – Стига да е в рамките на разумното.
– О, не. – Очите му блеснаха опасно. – Ако искаше да имаш думата, нямаше да превръщаш бизнес сделката в игра на власт, когато не си най-могъщият играч в стаята.
Изтръгнах се от хватката му и паднах на петите си. Той се завъртя с лице към Деми и ние наблюдавахме как тя поставя метален статив в тягостно мълчание. Тя продължаваше да хвърля предпазливи погледи в моя посока, сякаш проверяваше дали все още стоя там като нормален, неагресивен психопат.
– Знае ли полицията за обхвата на способностите ти? – Попита Зак с тих тътен.
– Част от тях. Не всичко.
– Тогава един съвет. – Зелен отблясък се вряза в мен. – Никога не ги оставяй да разберат.
Той се обърна към мен и Деми. Докато тя довършваше настройките си, той почисти медицинските инструменти, които беше използвал, преопакова чантата си за първа помощ и изля върху окървавените си превръзки отвара, която ги разтвори в сивкава каша върху бетонния под. Е, това беше един от начините да се увериш, че няма да оставиш ДНК следи след себе си.
Петнайсет минути по-късно Деми беше привързала куфарчето към върха на триножника, а около него левитираха пет черни кълба. Върху лицевата страна на куфарчето тя внимателно беше нарисувала руна с бял маркер, като я беше копирала от тетрадка.
Тя нареди на мен и Зак да се скрием зад една колона, прелисти на друга страница в тетрадката си, след което извика заклинание. Всичките пет кълба се пръснаха, изпускайки черна мъгла, която образува тъмно кълбо около куфарчето. През мъглата видях как избухва червеният щит, но Деми вече пееше второ заклинание.
Руната, която беше нарисувала, избухна в горещ бял пламък, който възпламени черната мъгла, и всичко избухна като пиротехниката на концерт на Slayer.
Когато димът се разсея, тримата предпазливо се приближихме до статива. Очаквах, че от него ще остане само пепел. Въпреки това куфарчето не изглеждаше по-зле с две забележителни изключения: руните бяха изчезнали, а от двете страни на дръжката се бяха появили чифт малки ключалки.
Внимателно потупах една ключалка с един пръст. Вместо да е гореща от огненото кълбо, тя беше хладна на допир. Обърнах и двете нагоре и вътрешните ключалки се освободиха с тихо щракване.
– Свята работа – прошепнах аз. – Получи се.
И повдигнах горната част на куфарчето, разкривайки добре пазеното му съдържание.
Назад към част 20 Напред към част 22
