Глава 10
В края на коридора големи двойни врати обозначаваха входа към общото помещение на жените. Наслаждавайки се на новопридобитата си увереност, тя си пое дълбоко дъх, отвори гигантската дъбова врата и влезе през нея.
Или се опита да го направи.
Вместо това кракът ѝ се закачи за ръба на касата и тя се заби директно в гърба на мъжа точно пред вратата. Докато рикошираше обратно към земята, две ръце я вдигнаха и я спасиха от пълно падение.
Тялото ѝ се оживи, бръмчеше отвътре и тя колебливо отвори едно око, за да погледне спасителя си. Не се съмняваше кой я държи.
Само един мъж караше тялото ѝ да се чувства по този начин.
По дяволите.
Не можеше да е някой друг, защото това би означавало, че съдбата е на нейна страна.
Две студени сини очи уловиха нейните с намек за усмивка, която се изтръгна от пълните му устни.
– Съжалявам, че те прекъснах, Огъст – прошепна извинението Емери, като ясно осъзнаваше всеки любопитен поглед, вперен в тях.
Той се наведе по-близо и притисна устни към слепоочието ѝ, като запази гласа си тих.
– Принц Огъст. – Суровата корекция беше студено напомняне за това къде се намира с него, но топлината на дъха му върху кожата ѝ предизвика нежелана тръпка. – Но по-скоро ми харесва начинът, по който влезе. Мога да свикна да те държа така.
Устата ѝ се отвори леко. Той флиртуваше ли с нея? Това беше рязък контраст с дистанцирания принц, с когото се беше сблъскала предишната вечер.
Емери усети самодоволната му усмивка върху бузата си и намрази ефекта, който имаше върху нея.
– Съжалявам, принц Огъст. – Тя се залюля, когато той освободи краката ѝ и ги остави да стъпят на земята. – Това няма да се повтори.
Когато тя се опита да се отдръпне, Огъст задържа твърда ръка около кръста ѝ и повиши глас.
– Колко мило от твоя страна да се присъединиш към нас, Слоун.
Опитът му да я унижи бе посрещнат с няколко кикота, които заглушиха всички романтични чувства, които бе изпитвала преди малко.
Емери погледна към деветнайсетте групи очи, които се взираха в нейна посока, и горещина заля бузите ѝ. Фантастично. Не само че беше закъсняла, но и беше направила неловко влизане, а сега беше очевидно колко много не я харесва всяка жена там. Или по-скоро Слоун. Кой знаеше, че едно просто докосване от същия този мъж, за когото всички те се опитваха да се омъжат, ще изпрати кинжали по нейния път?
Тя се усмихна мило на жените, докато се опитваше да увеличи дистанцията между нея и принца. Стъпките ѝ отекнаха в тихата стая, привличайки повече внимание към себе си, докато търсеше място, където да седне. Докато се настани на празното място на еркерния прозорец, всички погледи отново бяха насочени към Огъст.
Включително и нейния собствен.
Той задържа погледа ѝ, но не издаде с нищо какво изпитва. Тя нямаше представа къде се намират. Преди да пристигне тази сутрин, Емери смяташе, че може спокойно да предположи, че Слоун не е любимата жена на Огъст от „Съревнованието“, но после той отиде и флиртува с нея пред останалите, оставяйки я напълно объркана.
Огъст отново насочи вниманието си към дамите, които го обсипваха с погледи на обожание. Всяка от тях седеше на ръба на седалката си и държеше на всяка дума, която излизаше от устата му, сякаш тя щеше да спаси живота им. Беше жалко. Това не спаси живота на сестра ѝ.
На пейката до Емери се плъзна ниска червенокоска. Челси Растън, най-добрата приятелка на Слоун.
Тя се наведе и прошепна в ухото на Емери, сякаш се познаваха цял живот.
– Притеснявах се, че няма да дойдеш днес. – Ръката на Челси хвана тази на Емери и я стисна, докато продължаваше, без да си поема дъх. – Толкова се радвам, че се чувстваш по-добре. Не ми позволиха да дойда да те видя в лазарета. Не и поради липса на опит. Кухата сестра, нали знаеш, онази, която не ми даде повече от тиленол, когато си счупих ръката, беше категорична, че имаш нужда от почивка, макар да я уверих, че ще искаш да видиш най-добрата си приятелка. Но сега си тук, което е чудесно, защото принц Огъст тъкмо се канеше да ни съобщи важна новина.
Емери вдигна вежди към Челси, устата ѝ беше леко отворена. Нима тази жена никога не беше дишала? Тя говореше по-бързо от всеки друг, когото Емери бе срещала, и, по дяволите, беше напрегната.
Тя стисна ръката на Челси и се насили да се усмихне. Фактът, че имаше някой, който се интересуваше достатъчно, за да провери сестра ѝ, беше облекчение.
– Добре съм. Всъщност се чувствам много по-добре. Все още съм в кондиция. Какво съм пропуснала?
– О, обичайното. Скучни уроци по етикет за неща, които вече знаем, и Джеси, която си мисли, че е Божият дар за замъка.
– Тихо! – Изсъска Скарлет Едисън и посегна да изглади с ръка покритата си с грим буза.
Кухата жена седеше до самата кралица на пчелите, Джеси Рейнолдс. Също така залята с грим.
Очевидно другата жена в живота на Огъст.
Юмруците ѝ бяха стиснати отстрани. Огъст не беше неин, но не искаше и да е на Джеси. Втората най-предпочитана жена на Съревнованието. Мисълта, че той е на някоя друга, накара сърдечния ѝ ритъм да се повиши.
Тя вдиша треперещ дъх и се пребори с мръщенето, което се надигаше на устните ѝ. Вместо това Емери се усмихна мило и измърмори „съжалявам“ на Скарлет. Вече мразеше да бъде нейната сестра. Слоун държеше главата си наведена и не показваше емоции. Сестра ѝ трябваше да изпитва чувства към жените около себе си, но тя, според принцовете, никога не ги показваше. За разлика от нея, единственото, което Емери искаше да направи, беше да каже на Скарлет да се разкара.
С всеки дъх гневът, който пламтеше в нея, се успокояваше. Тя огледа стаята, забелязвайки начина, по който всяка от жените балансираше на края на столовете си, слушайки изказването на Огъст. Всяка от тях беше пешка в игра, която не можеше да види. Бяха в нея за дълъг период от време, а той беше тяхната награда.
Емери погледна Огъст, докато той говореше харизматично на почитателките си, и досадните пеперуди се върнаха в стомаха ѝ. Другите жени виждаха награда, но тя виждаше нещо съвсем различно.
Тя видя невъзможност.
Вампирът от детските ѝ кошмари, който се помещаваше в мъж, който беше толкова повече от титлата си, че дъхът ѝ спря. Би се обзаложила, че Огъст никога не е предоставил на другите жени възможността да видят тази негова страна. По дяволите, в клуба беше дал ясно да се разбере, че и тя не бива да го прави. Но тя го направи. От друга страна, той и беше дал възможност да погледне към същността му в хотела. И това промени всичко.
Не би трябвало да има значение. Той все още беше вампирът, който и отне сестра и. Но това дори не беше най-голямата пречка между тях. Кръвта ѝ на вещица беше. Нямаше значение, че той беше вампирът, който караше кожата ѝ да бучи и стомаха ѝ да се свива. Този, който я караше да се подмокря с един поглед и злобна усмивка.
Докато изтръскваше мислите от главата си, погледът ѝ бе привлечен от една прегърбена фигура. Зад морето от развълнувани жени седеше една, която не приличаше на останалите. Емери се придвижи до ръба на седалката си, за да я види по-добре.
Флора Валънтайн седеше прегърбена, скръстила ръце на гърдите си. Очите ѝ не бяха вперени в Огъст като на останалите в стаята, а вместо това пробиваха дупки в земята в краката ѝ.
– Какво става с Флора? – Прошепна Емери на Челси, с което привлече още повече гнева на Скарлет.
Челси не сваляше очи от Огъст, докато свиваше рамене.
– Никой не знае. Тя започна да се държи странно по същото време, когато ти се разболя. Помислихме си, че може би има същото като теб, макар че медицинските сестри в замъка уверяваха, че е здрава като кон. Но ако трябва да съм честна, тя винаги е била малко странна и тиха.
Емери кимна, запаметявайки информацията, която ѝ предостави нейната „най-добра приятелка“. Искаше ѝ се да повярва, че е съвпадение, че промяната в личността на Флора се е случила по същото време, когато е починала Слоун, но интуицията ѝ не ѝ позволяваше. Веднъж Ада ѝ беше казала, че съвпадението е начинът, по който Вселената изпраща отговори на скъпи за нея въпроси.
Флора обърна глава към прозореца, където седеше Емери. Когато погледите им се свързаха, очите на Флора се разшириха и лицето ѝ пребледня. Двете неловко се вгледаха една в друга, но вместо да отвърнат поглед, очите на Флора омекнаха. Тя прехапа устни и огледа Емери от глава до пети. Наклони глава и повдигна вежди.
Емери леко ѝ кимна и изрече:
– По-късно.
Тя нямаше представа какво се опитва да изиграе жената, но беше ясно, че Флора знае нещо. И всички знаци сочеха, че това е нещо, свързано със сестра ѝ.
В очите на Флора проблесна страх, тя поклати глава и отново се обърна към предната част, с което само потвърди, че знае нещо.
– А сега голямото изявление. – Повиши глас Огъст, изисквайки вниманието на Емери и на всички останали. – Както може би всички сте забелязали, досега не съм приемал сериозно задълженията си към вас, жените от Съревнованието. За това се извинявам. – Той направи лек поклон, предизвиквайки гадно кикотене и въздишки.
Емери сбърчи вежди в негова посока. Той ли съжаляваше? Може и да не го познаваше добре, но престолонаследниците не изглеждаха от онези, които съжаляват за каквото и да било.
Той я дари с греховно злобна усмивка, преди да се обърне към останалата част от стаята, като ѝ позволи да се плъзне в пълна усмивка. Изглеждаше адски добре, когато се фокусираше върху нея по този начин. Дори полуусмивката му беше достатъчна, за да я накара да отслабне в коленете.
– Е, това приключва от ден – заяви той и изглади ризата си, прибирайки ръцете си в джобовете. – Обещавам да приемам по-сериозно дълга си към вас и към кралството.
Жените аплодираха, а Емери последва примера им, като се опита да пляска с пръсти.
Заблуди ме.
Тя разбираше сляпото привличане на жените към него. Той беше мократа мечта на всяка жена, включително и на нея. И все пак нямаше как да повярват, че е искрен. Нали?
Тя огледа стаята и видя, че те все още държат на всяка негова дума. Всяко движение. Поглъщаха поклоните му и изпиваха усмивките му като шотове на двадесет и първия рожден ден. Предполагам, че съм грешала.
Емери се наведе към Челси.
– Следващото нещо, което ще каже, е, че ще ни предложи роза, за да останем.
– Какво? – Челси наклони глава настрани и се вгледа в Емери, сякаш нямаше представа за какво говори.
По дяволите. Тя забрави, че отгледаните жени вероятно никога не са гледали епизод на „Ергена“. Тя поклати глава, докато не се увери, че ще се откачи.
– Няма значение.
Очите ѝ отново се насочиха към предната част на стаята, където срещнаха леденостудения поглед на Огъст, чиито устни бяха изтеглени в насмешка.
Разбира се, че ме е чул.
Тя му отвърна със собствената си злобна усмивка. Беше забавно, дори и никой друг да не разбираше препратката. Макар че и се стори странно, че е разбрал за какво говори тя. Дали невъзможно старият принц на вампирите се занимаваше с телевизия в праймтайма? Само при мисълта, че седи на прекалено плюшен диван с купа пуканки в скута си, подпрял крака на масичката за кафе, и гледа последния епизод на „Ергена“, Емери се засмя.
Огъст продължи да се подсмихва и отново се върна към ролята си на очарователен принц.
– Занапред може да помоля някоя от вас да напусне, ако сметна, че не притежава необходимите качества, за да бъде кралица. Искам да знаете, че много ни харесваше да израснете тук. – Докато говореше, той се стараеше да погледне всяка жена. Беше изряден, тя щеше да му го признае.
Емери подозираше, че всяка претендентка се чувства така, сякаш е важна за него. Може би бяха, но тя силно се съмняваше в това. Съмняваше се също, че имат представа, че Огъст има и друга страна, която не е само вежлива и политическа. Лично тя не мислеше, че получават подобрената версия. Тя много повече предпочиташе пеещия джаз артист или раздаващия закачки Огъст от хотела.
– Когато ви помолят да напуснете, ще ви дадат две възможности. Можете да се върнете при биологичните си семейства или да поискате да бъдете превърнати и да се присъедините към някой от дворовете на нашето кралство. И в двата случая ще направим всичко възможно преходът ви да бъде възможно най-плавен.
Колко мило. Цял живот те държат като заложничка тук, но сега, след като знам, че не си „Единствената“, можеш или да станеш вампир като нас, или да си тръгнеш по пътя. Но не се притеснявай, ще се справиш.
Емери беше изумена от тази архаична, прецакана система, която бяха въвели. Дори и тя да беше предизвикана от вещиците. Трябваше да има по-добър начин за намиране на партньорка за коронования принц от това да наредиш двайсет жени и да ги предадеш за промиване на мозъци и обгрижване в такава травматична възраст. Сигурно нямаха представа за годините терапия, които причиняваха на членовете на семейството и на отхвърлените жени. Вероятно не им е било и до това. Така е било правено винаги. И вероятно би било невъзможно да се предизвика промяна както от вампирите, така и от вещиците.
Тя се мъчеше да запази лицето си безизразно, докато слушаше Огъст.
Очите му се стесниха върху нея, а устните му се наклониха в полуусмивка.
– С всичко казано дотук бих искал официално да поканя една от вас на първата среща от това ново пътешествие, което започваме заедно.
Майната му.
Всички жени седнаха малко по-изправени, когато Огъст слезе от издигнатото фоайе и си проправи път през стаята. Всяка от тях му се усмихна с надеждата, че ще спре пред нея и ще затвърди мечтите им да станат кралици.
Той се насочи към прозореца, където седеше Емери.
Не.
Отклони се надясно.
Не идвай тук.
Очите на Огъст я пронизаха и топлина изгори бузите ѝ. Тя отказа да отвърне поглед. Знаеше, че не е тук заради него. И което беше още по-лошо, ако той поискаше, тя нямаше да има друг избор, освен да приеме. Щеше да се преструва, че е защото играе ролята на Слоун, но в действителност, въпреки всичко, което знаеше, че е вярно, искаше да изследва шибаното привличане между тях.
Сякаш той можеше да прочете мислите ѝ, проблясък на смях озари очите му, а красивите му устни се извиха в ъгълчетата.
Той засмука долната си устна между зъбите и проследи с поглед тялото ѝ. След това намигна и се обърна към пътеката с жени, намираща се в съседство с Емери.
Тя въздъхна разпалено и пренебрегна начина, по който стомахът ѝ спадна заедно със сърцето ѝ.
Играта, която той играеше, беше опасна, а тя тепърва трябваше да научи правилата. Представяше си, че залозите са твърде високи за джобовете ѝ, но това не променяше факта, че трябваше да бъде изцяло в играта. Емери само се надяваше, че ще успее да си тръгне, когато е необходимо, защото хищната му усмивка я беше накарала да се развълнува прекалено много за нейно собствено добро.
Огъст спря пред Джеси Рейнолдс, която метна златистите си къдрици през рамо, драматично присвивайки мигли към него.
Шок.
Коляното на Огъст се удари в пода и всички жени в стаята засмукаха колективен дъх. Той хвана ръката на Джеси и се усмихна.
– Джеси, ще ми окажеш ли честта да се присъединиш към мен за…?
– Да. – Възкликна Джеси, прекъсвайки го напълно. – Разбира се, да, за мен ще бъде чест да бъда първата ти среща от Съревнованието.
Всяка жена искаше да бъде Джеси точно сега. Включително и тя.
– Е, тогава е решено. – Огъст се изправи, като направи лек поклон на Джеси. – Ще те взема от общата стая тази вечер.
Джеси направи нисък реверанс, като даде на Огъст да зърне деколтето, което се подаваше от изумрудената ѝ рокля с дълбоко деколте.
– Нямам търпение – промълви тя.
В момента, в който Огъст излезе от стаята, звукът се повиши и повечето жени от „Съревнованието“ се скупчиха около Джеси, като шумно клюкарстваха за предстоящата ѝ среща.
Челси се подигра.
– Тя получи първата среща. Но трябваше да си ти. Всички знаем, че има двама коренно различни първенци – фаворитът на короната и фаворитът на принца. Само идиот би повярвал, че Джеси е избрана от фаворитизъм, а не от политика. Нейното семейство спонсорира всяка благотворителна организация от името на кралското семейство. Ти обаче я побеждаваш във всеки важен аспект.
Интересно.
– Да, така е. – Съгласи се Емери. Знаеше, че Слоун е първенец и че Джеси също е предпочитана, но за Емери беше пълен и абсолютен шок, че това се дължи на участието на семейството. Беше останала с впечатлението, че семействата не контактуват с дъщерите си. Поне тя никога не го е правила. Ада ѝ каза, че писането на писма е безполезно, защото вампирите държат Слоун изолирана от света.
Това беше само още едно нещо, което можеше да се добави към купчината глупости, които Ада ѝ беше казала и които най-вероятно не бяха верни. В момента тя не беше сигурна дали причината да не поддържа контакт със Слоун през годините се дължи на Ада или на самата Слоун. Едната версия ѝ се струваше все по-правдоподобна, колкото по-дълго се потапяше в новия си живот. Дали мнението на Емери за вампирите щеше да е различно, ако през всичките тези години беше поддържала контакт със Слоун? Не. Това никога нямаше да се случи под наблюдението на Ада. В нейните очи вампирите винаги щяха да са зли, а вещиците – вечно превъзхождащи.
Все повече и повече Емери не беше толкова сигурна в това.
Джеси се запъти към Челси и Емери, като спря пред тях в позиция на сила отгоре-отгоре.
– Предполагам, че все пак не си фаворитката, Слоун. Принцът знае къде е истинското му бъдеще. – Тя се обърна към жените, стоящи зад нея, и всички те се разсмяха на свой ред.
Току-що ѝ бяха предоставили възможността на живота със злобно момиче, на което не му пукаше, и тя не можеше да я остави да се пропилее.
– Да, той наистина знае къде е бъдещето му. В моето легло, след като те закара в стаята ти. Все пак добре си се справила с осигуряването на първата среща. Радвам се, че ще може да прецени кого да изпрати вкъщи първи. – Емери намигна с доволна усмивка.
Слоун не би казала това, но Емери едва се държеше на краката си, когато ставаше дума за Огъст, а Джеси беше отишла и беше побутнала мечката. По дяволите. Е, това беше навън, нищо не можеше да направи, освен да го приеме. Тя задържа погледа на Джеси, излъчвайки твърда увереност.
Кралицата на плъховете заслужаваше да бъде поставена на мястото ѝ. Тя ловуваше слабите, държеше ги на земята единствено заради собственото си удовлетворение. Емери някога е била слабо момиче. Сега вече не е. Работеше твърде усилено, за да се измъкне от черупката, в която някога живееше под палката на Ада. Беше крайно време Слоун да си изгради малко гръбнак.
Джеси и дружината ѝ я гледаха със зяпнали уста. Емери не знаеше цялата история между жените, но беше ясно, че никой не се противопоставя на прекалено поддържаната руса сексбомба.
Това щеше да се промени. Може и да беше там, за да открие убиеца на сестра си, но щеше да бъде проклета, ако ги остави да се разхождат по нея по време на процеса.
– Ясно е, че болестта ти е повлияла на мисленето ти, щом някога си вярвала, че принцът ще избере теб вместо мен. – Гласът на Джеси беше гъст и изпълнен с отвращение.
Емери сви рамене с усмивка.
– Ще видим.
С високо вдигната брадичка тя се изправи и се насочи към вратата от противоположната страна на стаята, която щеше да я отведе към по-ниските нива на замъка. Тя се увери, че върви по най-добрия начин, като размахва бедрата си, показвайки най-добрите си предимства. Надяваше се, че взаимодействието с Джеси ще я свали на земята.
Ръцете ѝ вече трепереха, когато премина през вратата и влезе в коридора. Още през първия си час като жена от избраниците си беше създала враг. Не че мнението на Джеси имаше значение. Те трепереха, защото тя се беше провалила през първия си час като Слоун. И защото знаеше какво подхранва избухването ѝ.
Огъст.
Той беше нейният криптонит и тя трябваше да измисли как да поправи това, преди да се окаже твърде дълбоко, за да се измъкне. Слабостта убиваше хората.
Тя се нуждаеше от свеж въздух. Да диша дълбоко и да успокои изхабените си нерви. До следобедните уроци оставаха още няколко часа и тя смяташе да прекара всяка минута от тях далеч от Жените-изтребителки. Всъщност тя планираше да прекара всяка минута от всеки ден в замъка, колкото се може по-далеч от тях.
Емери слизаше по стъпалата на витите стълби, като само поглеждаше древните кралски картини, които бяха подредени по стените, вместо да ги изучава, както те изискваха. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше да гледа в очите на задушни стари вампири.
Когато стигна до фоайето, водещо към задния двор, една ръка се уви около кръста ѝ и я вдигна от краката ѝ. Емери изкрещя, когато една ръка покри устата ѝ и тя бе повлечена в тъмнината.
Назад към част 10 Напред към част 12
