Глава 12
В стаята се върнахме само аз и Брин, но когато влязохме, тя се обърна. И не знаех какво да ѝ кажа и как да ѝ обясня. Тогава ще трябва да ѝ кажа че съм случайник и за падането в реката. И дори за това, което аз самата изобщо не разбирах! А изобщо нямах желание да правя това. И така, след като хапнах малко от домашно сирене и взех чантата си, излязох отново през вратата, чувствайки се като неспокоен призрак, бродещ из коридорите на BCA. Студентите минаваха покрай мен един по един или на групи, но никой не говореше с мен и дори ме избягваха.
– Тина! – Едно радостно възклицание ме накара да се обърна изненадано. Томас бързаше към мен, а аз се усмихнах щастливо, когато го видях. – Направих основата за твоя защитен екран, виж… – каза заговорнически младежът, приближавайки се. Аз погледах надолу и зяпнах от искрено възхищение, виждайки ажурната телена гривна в ръцете му.
– Каква прелест!
– Главното е да работи… – делово отговори студентът. – Хайде, подай ръка. – Тънката мрежеста гривна, плътно се уви около китката ми. – Точно твоят размер! Имам око като на сокол… – похвали се Томас оглеждайки се наоколо, докато сваляше украшението от ръката ми. – Ще го завърша след няколко дни… днес ще се срещнем ли?
Аз кимнах несигурно, но в следващият миг подскочих, забелязвайки нечий тъмен силует наблизо до нас. Беше Рийвс, стоеше до стената и аз трепнах при вида му. Приятелят на Вандерфилд се усмихна, но от усмивката му се почувства неудобно.
– Намерила си си вече гадже ли… бейби? – проточи той.
– Не е твоя работа… – сопнах му се аз.
– Приятелче, късметлия си… – подхвърли той към Томас, докато продължаваше да се хили. – Струва ми се, че тази чистачка е необичайно… гореща. Разбира се, ако успееш да я… разгорещиш. Искаш ли да ти покажа как да го направиш? – Изпепеляващ гняв подпали бузите ми и аз дръпнах неразбиращия Томас за ръкава.
– Бързо… да се махаме оттук. Не го слушай.
– Защо? – Рийвс не се предаваше. – Приятелят ти ще се заинтересува със сигурност. Все пак е доста интригуващо, нали? Ей… искаш ли да знаеш подробности?
– За какво става дума? – Попита наивният Томас и се намръщи.
– Този се е объркал… – сопнах се аз, като хвърлих омразен поглед на богаташкото лайно. – Явно е, че той трябва да бъде прегледан от лекар. Въпреки че пак няма да му помогне. Толкова болна глава не се лекува лесно! – Рийвс се засмя и плесна с устни, пращайки ми целувка. Аз му направих отвращаваща гримаса и се обърнах.
– Жега, Адърли… – чу се зад нас.
Ужас ме обзе в този момент, но след като издишах, осъзнавайки, че този път не изпитвам никакво срамно усещане или желание да бъда гола. В мен бушуваше само презрителна омраза. Затова не отговорих и продължих да влача Томас със себе си, искайки да се махна от очите на Рийвс възможно най-скоро.
– Какво имаше предвид той? – Попита объркано Томас.
– Той е просто един глупак… – измърморих аз. – Не го слушай… забрави! Знаеш ли… днес се запознах с Аодхен, посещавал ли си неговите уроци? Представяш ли си, той пусна небесна паяжина в няколко ученика!
– Това е нищо! Аодхен може да отприщва и всякакви създания… – ухили се Томас, забравяйки, за мое щастие, за Рийвс. – Ходят на уроците му като на бойното поле. Но всъщност то си е така. – Продължи да се усмихва той.
– Но все още не разбирам, Аодхен собствено име ли е или е фамилията му?
– Аодхен си е Аодхен… – сви рамене Томас. – Не се знае много за него… той е тъмния кон на ВСА, нали разбираш. Дори чух, че бил участвал в последната битка на Хребетите.
– Еха! – Изумих се аз. Преди петнадесет години много заклинатели загинали, защитавайки столицата от съществата от Хребета. Една страшна нощ гадините изпълзели и навлезли в кралството… страшна битка била! Този ден се превърна в черна страница в историята ни. Нима учителят е участвал в тази битка? Трябва да си призная, че този факт засили уважението ми към него… но също и страха ми. Военните заклинатели винаги са предизвиквали нещо средно между тези две чувства. – Така значи… – прерових оскъдните си познания. – Но ако е участвал в битка, значи той е… той е роден разрушител?
– Разбира се. – Възкликна Томас. – Автентичен… а също е един от най-добрите. Само дето когато си около него, винаги ти се приисква да се скриеш в някоя дупка. Затова и аз не харесвам разрушителите. – Томас потръпна, а аз кимнах одобрително. – Но не само нивото определя заклинателите, а и склонността към определени емоции. В битка да речем, такива хора като Тензия например нямат никакъв шанс и не могат да направят почти нищо. В такива случай на бойното поле са нужни агресори и разрушители.
– Чудя се какъв ли потенциал има той? – Попитах аз замислена.
– Що за въпрос… черен сектор естествено, Тина. – Засмя се Томас. – Значи ще ме учиш тук? Попита той когато влязохме в изоставената аула, която вече бях успяла да заобичам и дори да нарека своя.
– Леле, никога не бях забелязвал тази врата… – изненада се моят спътник.
– Просто има твърде много такива в академията… – въздъхнах аз. – Добре, да започваме. Тренира ли да се усмихваш?
– Да… дори успях да изплаша старата ни икономка, горката помисли, че имам нервен тик… – измърмори Томас, а аз се засмях неволно. – Лесно ти е на теб… имаш прекрасна усмивка, лека, радостна, дори когато си тъжна. Това дори кара останалите да се усмихват в отговор, предполагам. Като Тензия…
– Спри! – Реших да прекъсна потока от любовните му терзания. – Да се върнем на усмивката ти. Демонстрирай ми… да я видя! – Устата на Томас се разтегна, показвайки всичките си зъби, а от тази широко озъбена физиономия ушите му направо щръкнаха. Изглежда имах късмета да попадна на човек, на когото усмивката беше категорично противопоказна!
– Това е… стига… спри. – Наредих аз, а ученикът ми въздъхна с облекчение. – Ммда, изглежда, че ролята на веселяк не е за теб. Нека опитаме нещо друго… мистериозният самотник.
– Какъв?
– Загадъчен… е, може би малко нещастен също. Момичетата харесват такива. Трябва да измислим за теб нещо такова, сърцеразбиващо… може би ще трябва да те раним леко, какво ще кажеш? Само малко?
– Ти луда ли си? – В този момент неуместно си спомних, за ютията на корема на Аш и веднага се вкиснах. – Не мога ли просто да бъда себе си? – Настоя Томас предпазливо.
– Скучно и досадно? – Възкликнах аз, а Томас направи кисела гримаса.
– Все едно е… нищо няма да проработи.
– Скучен, с кисело лице и щръкнали уши, и на туй отгоре песимист… скука. – Добавих мрачно аз. Томас изсумтя и тогава се засмя истински. – Да… браво, проработи! – извиках, грабвайки огледало от чантата си. Виж, сега имаш съвсем различна усмивка! Истинска! Освен това имаш чувство за хумор и не си обидчив!
– Това е само пред теб. Ти си от Котловината. Ще е глупаво да ти се сърдя… – махна с ръка младежът. Бузите му се изчервиха, а аз поклатих глава, възхитена от странната му логика. Въпреки че за някои неща съученикът ми бе прав. Той явно не се страхуваше от мен като от другите момичета и затова пред мен се чувстваше свободен. Аз подадох огледалото си на Томас и му наредих.
– Дръж… започвай да упражняваш! А след това напишеш пет комплимента, с които ще пробваш да завържеш разговор с някое момиче! Например: “за какво ми е слънцето, щом ти светиш по-ярко?“ – Томас се задави.
– Никога няма да кажа това… за нищо на света!
– Ще те научим! Спокойно… – насърчих го аз. – Пиши и тренирай да се усмихваш, а аз през това време ще се заема с уроците.
През следващия час се опитах да вляза в час със заклинанията, основните формули и знаци. Бяха напълно нови знания за мен и трудно се побираха в мозъка ми, сякаш се блъскаха вътре, не си намираха място и стърчаха от главата ми. Освен това трябваше да науча и заклинателния език “чароит“, по някаква непонятна за мен причина заклинанията реагираха само на него. Извън нашето кралство хората говореха други езици, но навсякъде магиите се правиха с чароит. Повечето студенти от BCA бяха получили първоначалното си магическо образование, още в началното училище, тъй като потенциалът се създава още в детството. Повечето, но аз не бях от тях. И сега се чувствах като неумел въжеиграч, увиснал на въже насред пропаст. Страшно е, непонятно е, мъгла е навсякъде, но трябва да вървиш. Така вървях и аз опипвайки и лазейки като дете. През това време в зле осветената студентска стая се стъмни осезаемо и аз потърках уморените си очи. Томас, от друга страна, изглеждаше така, сякаш сам се бе борил със съществата отвъд Хребета.
– Готов ли си… написа ли? – Той мрачно ми подаде листа хартия.
„Защо ми трябва луната, ако ти светиш по-ярко?“
„Защо ми трябва лампа, ако светиш по-жълто?“
„Защо ми трябва камина, ако ти светиш по-горещо?“
– Повече не можах да измисля. Харесват ли ти? – Попита нещастния писател, гледайки ме право в очите. Опитах се да сдържа смеха си.
– Не трябваше да приемаш указанията ми толкова буквално! И би било хубаво да проявиш малко повече въображение.
– Казах ти, всичко е напразно! Нищо няма да се получи. Знаех си… – смачканата хартия прелетя над масите, а аз потупах Томас по рамото.
– Можеш да го направиш, аз вярвам в теб. Все пак днес е само първият ти урок, не се разстройвай. Опитайте се да измислиш още няколко комплимента в свободното си време. И … желателно е да не съдържат думата „светиш“! – Заедно излязохме в коридора и тръгнахме към стълбите. – Между другото… помислих си. Каза, че намесата в чуждото съзнание е забранена. А какво ще кажеш за изтриването на спомени?
– Ти шегуваш ли се? – Подскочи момчето. – Та това е престъпление. – Намръщи се той, докато ме гледаше. – Адърли, ако някой се е опитал да изтрие спомените ти, трябва да докладваш на администрацията. Или направо на наказателите. Това е много сериозно, защото можеш да останеш напълно без акъл! И ако ученик го направи… той ще бъде изключен или дори напълно… и няма значение към кое семейство принадлежи. Не можеш да мълчиш за това!
Ето, тогава как… – помислих си. – Оказва се, че Аш поема сериозен риск. Или може би аз рискувам? Какво ще направи Вандерфилд, за да ме накара да млъкна?
– Тина, ти слушаш ли ме? Някой се е опитал да изтрие спомените ти ли?
– Не, не… просто уча теорията, не се притеснявай! – Томас си тръгна, мърморейки нещо под носа си. Втурнах се към кулата с книги, но на завоя спрях и ме обля студена пот. – Ключът от стаята на Вандерфилд! Господи… все още е в мен. Днес не видях русото влечуго в коридорите на академията, за да му го върна. Ами ако вече се беше върнал и не можеше да се прибере? Това със сигурност ще ми го върне тъпкано! – Проклинайки своята разсеяност и заетост, се затичах към крилото в което се намираше стаята със номер седем.
Почуках няколко пъти, но никой не отговори на почукването ми. – Може би собственикът още не е пристигнал… имала ли съм късмет? Между другото никога не съм го виждала в часовете или в коридорите на ВCA… Вандерфилд учи ли изобщо? Или понеже е наследникът на знаменитата династия, няма нужда от това? Но какво да правя с ключа? Джобът ми направо изгаря! – Изсумтявайки възмутено, натиснах дръжката и с изненада разбрах, че вратата е отворена. – О, значи Вандерфилд си е у дома? Тогава ще му дам ключа и ще избягам, дано библиотеката е отворена до късно…
Вътре цареше пълен мрак. Тежките завеси бяха дръпнати плътно, а аз ги бях оставил отворени. Постоях за момент, чудейки се накъде беше ключа за лампата. – Мисля че беше близо до дивана и имаше още един на стената до масата. Трябва да го включа… може би Вандерфилд спи? Не искам да го събуждам…
– Хей? – Извиках тихо, правейки крачка напред. В дъното на стаята се чу шумолене и аз трепнах. – Стори ли ми се? – Несигурно тропнах с крак, стиснала студения тежък ключ. Направих крачка и се спъна в нещо, което бутнах с върха на обувката си. – Бутилка? – Някаква чаша издрънча и се търкулна по пода. Замръзнах от объркване, а очите ми започнаха да свикват с тъмнината и вече различавах очертанията на предметите. – Но каква е тази купчина отляво? Или ъгли вдясно? Тази стая пренаредена ли е?
– Хей… има ли някой? – Ледената буца в гърдите ми растеше и ме душеше направо, стана ми трудно да дишам. – Може би трябва да изляза, ще се върна друг път! – Една сянка се премести вляво от мен и аз подскочих, взирайки се в тъмнината.
– Аз… – тежка ръка спря на устните ми, затваряйки устата ми.
– Шшшш… няма нужда от думи. Не си тук за това… – горещият шепот направо прониза слепоочието ми. Миризмата на лед гъделичкаше ноздрите ми. А горещото и, струва ми се, почти голо тяло на Вандерфилд ме притисна отзад.
Аз изпищях в ръката му и замръзнах, усещайки как мъжките устни се плъзнаха надолу по бузата ми. Аш ме дръпна за косата, принуждавайки ме да се облегна на рамото му и да се погаля в устните му. Той продължи към вдлъбнатината под ухото ми, леко ме докосна. Кожата на шията ми стана прекалено чувствителна, почувствах странна слабост, разпространяваща се по цялото ми тялото. Няколко студени капки от косата му паднаха и се плъзнаха по врата ми. – Вандерфилд е излязъл скоро от душа? Защо си мисля… за това? Защо стоя и… чувствам бавните движения на устните му по кожата ми?
Понечих да се освободя и да извикам, тогава ме дръпнаха, обърнаха ме и притиснаха гърба ми към стената. Силно, чак до пукане в гръбнака. Изглежда, че тъмнината изобщо не притесняваше собственика.
– Казах… без думи. – Заповедта прозвуча приглушено, интонацията ме накара да настръхна. Изглежда Аш също започва да заплита език!
– Пиян ли си? – Прошепнах аз. Той тихо се засмя, облизвайки устните ми и ме накара да потръпна вътрешно. Когато вдишах тежко, усетих едва доловим мирис на зрели череши.
– Това няма да ни попречи. – Усетих парещия му дъх, а тялото ми нервно затрепери. Ръцете му се спуснаха по раменете ми до лактите, постепенно увеличавайки натиска докато ме обездвижи напълно. Моята съпротива бе безсмислена.
Аз съпротивлявам ли се? Днес не ми е ден. – Той отново се засмя тихо и някак зловещо, дори прозвуча гадно.
– Така че първия път ще е грубо…
Първи път? За какво говори той? -Той стисна ръцете ми още по-силно. Мракът сякаш ни заобиколи, също и миризмата на лед. – Както тогава… само че вместо студ усещах жар. Господи… непоносим е. Въпреки че онази нощ, първия миг след падането, също почувствах изгаряща жега… сега също падам, в бездната. И не мога да го спра… -опитах отново да изкрещя.
– Спри… – но не прозвуча като заповед, а по скоро като сподавен хрип. И не последва никаква реакция от него. В следващия момент мъжкото тяло се притисна още по-близо. Усетих че нямаше риза.
– Казах ти да мълчиш… – яростно заповяда Вандерфилд и покри устата ми със своята.
Аз се задъхах. От възмущение, страх и още нещо, все още непознато за мен чувство. Дланите ми бяха силно притиснати към горещата му кожа и дори усетих как се движеха ребрата му докато той дишаше бавно. Тогава Вандерфилд разтвори устните ми с езика си, докосвайки моят съвсем леко. И тази лекота, тази ласка, очарователна, измамна, ми отне онази секунда, в която беше необходимо да се освободя и да си тръгна. Той изследва устата ми бавно и толкова нежно, че умът ми направо заплува. – Помня как ме целуна за първи път едно момче от Котловината. Беше толкова отвратително, че дълго време се чудех какво хубаво има в целувките. А сега разбирам какво… тази целувка е съвсем различна, несравнима… с вкус на череши, с някаква прекомерна и влудяваща чувственост. Която ме кара да треперя… – Аш знаеше точно как да целуне момиче. А аз замръзнах, неволно се оставих в ръцете му и просто отварях устни. И тогава Вандерфилд дръпна рязко ръцете ми от тялото му, блъсна ме в стената. И също рязко отново нахлу в устата ми, но вече грубо, силно и алчно. Бедрата му се притиснаха в долната част на корема ми, позволявайки ми напълно да усетя възбудата му.
– Днес си различна… миришеш толкова… – той почти изстена в устата ми, отдръпвайки се за момент. – Възбуди ме… искам още. Искам всичко…
Потреперих, напълно бях изгубена в този мрак с мирис на лед и череши. Погледа ми блуждаеше, кожата ми пламтеше. Усещането бе пъти по-силно, отколкото внушеното от Рийвс онази нощ. Мислите ми бяха объркани, сякаш бях опиянена от ароматите носещи се във въздуха. Вандерфилд ме галеше, без да ми позволява да дойда на себе си нито да кажа каквото и да е. Устните му ми се сториха толкова твърди и зли. И сега ясно осъзнах, че Аш дори не беше воден от желанието, а беше яростта. Дива и болезнена, ярост, която го принуждаваше да ме докосва агресивно, стискайки китките и шията ми, и не позволявайки нито за миг да се отскубна. По неразбираема причина усещах някаква вътрешна болка у почти непознатия за мен млад мъж. Чувстваше се зле, толкова зле, че чак замирах, не знаейки какво да направя. Тогава нежно го докоснах с устни.
Той си пое дълбоко въздух и нежно захапа устната ми, изтръгвайки стон. И отново движенията се забавиха, станаха по-чувствени и по-внимателни. Вандерфилд сякаш се вслушваше, сякаш се опитваше да вкуси аромата ми. Ставаше все по-опияняващ. Дъхът му за миг секна.
– Още… целуни ме… искам още… – нареди ми той и устните му отново докоснаха моите. Беше толкова ласкав, че не можах да се съпротивлявам. И най-лошото бе, че дори не исках да го правя. Но това сякаш ме отрезви.
Защо стоя и оставям русото копеле да ме целува? Вземи се в ръце Тина… дръж езика си на мястото му, преди да го накараш да стигне до… другото място! -Вълнението му толкова ясно се усещаше в дрезгавото дишане и във вече накъсаните движения. Когато Вандерфилд повдигна ръбът на роклята ми.
– Разтвори крака… но какви са тези чорапи по дяволите, Лиса?
– Какво?!
Сякаш ме удари с мокър парцал. – Глупачка… дори си помисли, че Аш те насилва, използвайки мисловно внушение. Принуждава? Та, той дори не разбра, че лигави слугинята! Пияният, зъл Аш Вандерфилд се канеше да се забавлява с брилянтната и перфектна Алисия! Очевидно той е очаквал нея и дори не разбра, че друго момиче е отворило вратата! Момиче, което той никога не би докоснал по собствена воля!
– Пусни ме влечуго! Веднага ме остави! – Изпищях аз, гневна по-скоро на себе си, че му позволих, също гневна на него, че дори не бе разбрал. Изпитвах глупав и нелогичен гняв! Странното бе, че именно това ме обиждаше и нараняваш, а не фактът, че ме целуна! Вандерфилд се олюля назад пристъпвайки в тъмнината. И тогава лампата блесна, заслепяваща. Затворих очи за момент и премигнах.
– Ти? – Намръщи се младият мъж, явно опитвайки се да разбере какво се случва и къде бе отишла красивата Лиса, и от какъв дявол от бездната стърчи тук рошавото момиче от Котловината. – Какво правиш ти тук? Защо си дошла… как… – той направи гримаса и, изглежда се канеше да се изплюе на пода, осъзнавайки кого е целувал. Но, очевидно, доброто му възпитание все пак устоя! Погледът му стана гневен, а лицето арогантно. Прокара ръка по устните си, сякаш се опитваше да изтрие целувката. – Ти! Каква гадост! По дяволите… – в същия момент много ми се прииска да хвърля нещо тежко по сноба. Но това явно бе нормално състояние около него!
– На мен също ми е противно… да знаеш! – Отвърнах аз. – Аз само… донесох ти ключа! Ето! – Хвърлих железния предмет на масата със замах. И чак сега забелязах какво беше направил русокосата гадина със стаята си. – А моето чистене? Само какъв хаос цареше наоколо… жесток и безмилостен.- Счупен скрин, разхвърляни останки от стол, скъсано покривало, парцали, трески, навсякъде бяха разпръснати трески по пода! – Свети Фердион! – Изпъшках. – Какво по дяволите си направил тук? Ще ми е нужна цяла седмица, за да почистя всичко това!
– И това трябва да ме вълнува ли? – дрезгаво попита Вандерфилд. Вече го нямаше онзи, който така лакомо ме галеше в мрака, пред мен отново стоеше арогантният наследник на династията.
– Изгубих няколко часа в почистване на това място!
– Не ме интересува колко си изгубила… – изсумтя Вандерфилд и се приближи до стената, където хладилникът мъркаше тихо. Той забележимо се олюляваше. Изваждайки една круша, Аш отхапа от сочния плод. Аз преглътнах гладната си слюнка, спомняйки си, че в стаята ми ме чака торба със сушени ябълки.
– Дойдох в академията, за да уча… – казах тихо, опитвайки се да не гледам русото копеле. – А вместо това аз търкам подовете ти! Можеше поне да се съобразяваш малко… с това!
– Да се съобразявам с това? – Той замръзна за момент поклащайки глава. – Дори и не мисля да го правя. Ти си просто чистачка и трябва да си щастлива, че си попаднала на мен. Да… радвай се, Адърли. Къде си мислиш, че щеше да си… ако не бях аз! – Стиснах юмруци, докато изпукаха.
Самовлюбен разглезен егоист!
– Само като си помисля, че почти ми стана жал за теб! Ти… ти не заслужаваш това! И каквото и да ти се е случило, знай, че това е наказание за скапания ти характер!
– Наказание? – Крушата със сочен плясък се блъсна в стената.
– Страхотно, сега трябва да мия и стените ти!
– Какво разбираш ти… глупачке? Какво изобщо си мислиш, че разбираш?! – Той се стрелна към мен, и за миг изглеждаше, че отново ще ме сграбчи и притисне към стената. Но не ме докосна. Явно реши че не е голяма чест е да се докоснеш до утайката от Котловината! – Ти нищо не знаеш! – Сопна се Вандерфилд. А аз отново усетих болката му, видях я в отчаяният устремен поглед, усетих я в напрегнато му мускулесто тяло. – Губя най-ценното, което имам! Най-важното! Да… всичко се проваля!
Отстъпих внимателно назад. Имах ясното усещане, че съм в една клетка с ранен див звяр. И при това твърде опасен, Аш почти не можеше да се контролира. – Но все пак какво става с него? Може би.. внезапно някой е умрял? Близък роднина например? – Неуместно и глупаво съжаление прониза за миг сърцето ми.
– Виж… аз не знам какво ти се е случило, но наистина съжалявам…
– Съжаляваш? – Той внезапно се засмя, а на мен ми се прииска да се скрия от този смях. – Съжаление… да, ако някой разбере какво се случва с мен… ако баща ми разбере… – той изведнъж застина, стисна слепоочията си и започна да диша тежко. Аз също замръзнах, напълно несигурен как да се държа в тази ситуация.
Трябва да се придвижиш бавно към вратата, докато Вандерфилд не те гледа. Измъкни се в коридора и го остави да се справя със собствените си проблеми. В крайна сметка те не те засягат. – Но по някаква причина останах при него и съвестта ми не ми позволи да избягам. Въпреки че това бе глупаво, защото съвестта не трябва да работи по отношение на всички влечуги! – Ако си заболял, тогава можеш да се обърнеш към лечителите… – започнах предпазливо аз. – Не разбирам добре тези неща, все пак съм от Котловината… но съм чувала, че един силен лечител може да излекува всяка една болест…
– Какво? – Вандерфилд вдигна поглед и се втренчи, сякаш изобщо не ме познаваше.
– Ами ти каза, че нещо не е наред с теб… – измърморих. – Затова реших, че може би си болен. А болестите трябва да се лекуват. Нали така… имам предвид…
– Болест… – прошепна той. – Болест? – Примигна той презрително. – Вандерфилд не се разболяват! Никога! По дяволите, дори това е просто злощастно недоразумение, което не заслужава внимание! Каква болест, по дяволите? – Той скъса черната ръкавица от ръката си и я хвърли на пода. И аз с ужас видях ужасните белези по ръката му. Ръката му представляваше ужасна гледка, цялата в белези и грубо зараснали рани, нямаше дори парче здрава кожа, а половината от малкият му пръст изобщо я нямаше. Изглеждаше страшно зрелище, а болката сигурно е била разтърсваща. Аш погледна безразлично ръката си, сякаш въобще не го интересуваше как изглежда тя. А аз се зачудих, ако това нямаше никакво значение за него, тогава какво го бе довело днес до почти лудото му състояние?
– Свети праведници… – изписках аз и притиснах ръка към устните си. Исках да кажа нещо, или да направя. По някаква причина в този момент дори гневът към русокосият сноб се изпари нанякъде. Вандерфилд ме погледна намръщено, но не продума. Сякаш чакаше действията ми. Аз се приближих, той не помръдна, но от твърдите му устни се откъсна едва доловима въздишка.
– Какво става тук? Аш, любими? – Отдръпнах се като ужилена и погледнах зад Вандерфилд. Алисия стоеше на вратата и изглеждаше, че това, което вижда, изобщо не й харесва. Челюстта на Аш се сви, а погледът му застина. Самоувереният наследник на династията Вандерфилд се обърна към красивата Лиса.
– Обяснявах задълженията на слугите… – каза Аш безразлично. – Защо се забави толкова? Чаках те…
Видях как я чакаш… с обичайното раздразнение и гняв ме хвана за гърлото, дори вкара езика си в устата ми.
– Трябваше да се приготвя. – Алисия пристъпи към момчето, размахвайки съблазнително бедра. – Имам изненада за теб, скъпи… ще ти Харесва.
– Днес явно е денят на изненадите… – промърмори Вандерфилд и затвори очи за момент. Надявам се поне твоя да е хубав.
– Ооо… не се съмнявай. – Лиса обви тънките си ръце около врата на Аш. Изглежда двойката напълно забрави за миячката на подове, тоест за мен. Явно за тях, слугите бяха като част от мебелите.
– Ще си тръгвам… – измърморих незнайно защо, тръгвайки към вратата. Но никой не ми отговори. Последното нещо, което чух зад гърба си, беше гласът на Лиса.
– Аш, сложи ръкавицата. Бях ти казала да не я сваляш!
Назад към част 11 Напред към част 13
