Глава 11
Очите ѝ трудно се приспособяваха към тъмната стая, но това не пречеше на Емери тя рита и удря нападателя си. Нямаше как да падне лесно.
Ръката напусна устата ѝ и силни ръце я обгърнаха, придърпвайки я към твърдата стена от гърди.
– Ебаси, престани, това съм аз.
Хрипливият глас беше последният, който тя очакваше.
– Малкълм? – Емери се завъртя в ръцете му. – Какво, по дяволите, си мислиш, че ме дърпаш в… къде сме, в килер? Последния път, когато бяхме сами, ме целуна и не искам бис, благодаря.
Тя натисна гърдите му, за да създаде колкото се може повече пространство между тях, което беше трудно, като се има предвид, че се намират в килер. Миризмата на почистващи препарати и упойващият аромат на вампир бяха достатъчни, за да и се завърти главата.
– Ценя живота си и макар че може да не съм най-перфектно обученото куче като останалите, не мисля, че брат ти ще оцени, ако ни хване заедно в шибан шкаф. – Емери се опита да маневрира към вратата.
– Не съжалявам. – Малкълм блокира изхода ѝ. – Трябваше да поговоря с теб далеч от любопитни очи и уши.
– И това беше най-доброто решение, което можа да измислиш?
Той се приближи, предизвиквайки въпроса ѝ.
– Да, беше. Опитай се да намериш място в замъка, където никой не те следи и не те подслушва. Това всъщност е доста гениално, ако не се лъжа.
– Така си мислиш, защото ти ме преследваше. – Изсумтя Емери, въртейки очи в тъмнината, докато обмисляше поне пет по-добри места за среща. На мъжете, дори и на вампирите очевидно, наистина им липсваше финес, за да бъдат подли. – Е, докара ме дотук, какво е толкова важно, че трябваше да ме завлечеш в килера?
– Снощи имаше някой пред замъка, когато пристигнахте. Не трябваше да има никой. Както можеш да си представиш, положихме много усилия, за да запазим пристигането ти в тайна. След като беше на сигурно място вътре, Огъст и аз проследихме следите им. Не открихме човека, но намерихме бележка, която смятаме, че са оставили. – Той направи пауза и дори в тъмнината Емери усети промяната в поведението му. Тежестта на предстоящите му думи висеше във въздуха. – Бележката гласеше: „Доведете ми вещицата в замъка.“
Паниката се надигна в гърлото ѝ, докато обмисляше последиците от бележката. Никой в замъка не трябваше да знае, че тя е вещица, освен Малкълм, а той знаеше само заради историята си със сестра ѝ.
Емери дори не смяташе, че тя или сестра ѝ са вещици – единственото, което можеха да правят, беше да устояват на внушението, но дефектно или не, това щеше да е достатъчно осъдително в очите на всеки друг вампир.
Определено щеше да е достатъчно за този, който търсеше вещици в замъка. Който можеше да е всеки.
Гърдите ѝ се стегнаха още повече. Нямаше кой да я защити, освен може би принцовете, но дори и тогава тя очакваше, че те ще бъдат лоялни към семейството си. Колкото и да мразеше израстването под строгите правила на Ада, те я предпазваха от това да се окаже под зъбите на вампир. В замъка тя не беше просто плячка. Тя беше враг.
Дишането ѝ стана хаотично, а стените на килера се затвориха. Слоун вече беше убита. Ако е било заради кръвта ѝ, Емери не се съмняваше, че ще дойдат за нея следващия път. Дори и да беше само за да поправят грешката си, че са убили Слоун по погрешка. Да дойде в замъка беше грешка, не че имаше избор. Връзката на китката ѝ я лишаваше от всякаква друга възможност.
Малкълм прокара пръсти нагоре и надолу по ръцете ѝ, наведе се и прошепна по кожата ѝ.
– Дишай. Ти си в безопасност. Няма да позволим нищо да ти се случи.
Гласът му звучеше далечно, въпреки че беше на сантиметри от нея.
Ние.
Малкълм и Огъст не можеха да опазят Слоун. Защо тя да е по-различна? Малкълм обичаше Слоун. Емери беше просто непозната с нейното лице. И Огъст. Е, той беше тръгнал да търси жена си. Той нямаше да ѝ помогне.
Дори и да не вярваше на нито една негова дума, той беше единственият ѝ потенциален съюзник, което не оставяше почти никакво пространство за колебание, когато ставаше дума да приеме помощта му. Тя се наведе към него. Физическото докосване успокои надигащата се паника. Тя наполовина се засмя на иронията. Години на тревога, предизвикана от митичното същество пред нея, и ето че той я успокояваше.
– Какво е толкова смешно?
Тя си пое дълбоко въздух и бавно издиша.
– Животът ми.
След половин дузина вдишвания срещу стабилните гърди на Малкълм тревогата я освободи от ледената си хватка. Тя вдигна поглед, носът ѝ се удари в брадичката на Малкълм. Дъхът ѝ секна, защото знаеше, че макар да не го вижда, очите му я изучават за всяко движение. Всяка индикация за възможност да се движа.
Емери се подпря на рафтовете, за да му даде колкото се може повече пространство.
Нито един от двамата не проговори и между тях настъпи все по-неловко мълчание.
– Благодаря ти. За това, че се опита да ми помогнеш да се успокоя. Идеята, че наследството ми има нещо общо с всичко това, ме изплаши. Може да съм следващата.
– Няма да позволя това да се случи – изръмжа Малкълм. – И нямам нищо против. Сестра ти също страдаше от тях. Пристъпите на тревожност.
– Наистина ли?
– Да, единственият начин да я успокоя беше да я прегърна.
Емери се прегърна и се вцепени от знанието, че със Слоун споделят такава уникална черта. Искаше и се да поиска от Малкълм да и разкаже повече за близначката и, но дистанцията в гласа му говореше много, затова тя потисна въпросите за сестра си и прехапа език.
Малкълм въздъхна.
– Страхувам се, че наследството може да е изиграло роля в смъртта на Слоун. Ето защо имам нещо да те помоля.
Никога не ставаше дума за обикновена размяна на информация с принцовете, а винаги за искания, прикрити като услуги. Ако можеше да се подиграе, без да излезе претенциозна, щеше да го направи.
– Добре, за какво става дума?
– Трябва да намериш дневника на Слоун. Тя спомена, че си води такъв, но когато погледнах в стаята ѝ, не успях да го намеря.
– Ще видя дали ще успея да го намеря. – Сърцето на Емери се разтуптя от възможността да направи нещо повече от това да надникне през прозореца в живота на Слоун. Ако откриеше дневника, Емери щеше да може да опознае сестра си по-добре, а ако имаше късмет, той евентуално щеше да я насочи към убиеца на Слоун. – Имаш ли някакви съвети къде да започна да търся? Ако някой трябва да може да го намери, това си ти. Тя беше твоя приятелка. Не си ли казвахте всичко?
– Казахме. – Малкълм заекваше в думите си. – Ами. Мислех, че сме го правили. Слоун се отдалечи през последния месец преди… – гласът му се забави за момент – преди да умре. – Той се мъчеше да изкара думите. – Започнах да усещам, че тя крие неща от мен. И тогава тя отмени плановете ни да избягаме. Каза ми, че не съм достатъчно добър за нея.
Не беше нужно да го вижда, за да чуе болката в гласа му. Семейството му вече го беше възприело като по-нищожен. Това, че Слоун го е ударила по лицето, че не е достатъчно добър, сигурно е разбило не само сърцето му.
Повече от всякога Емери искаше да намери дневника. Да разбере мотивите на Слоун.
– Знае ли Огъст за всичко това?
– Не и за дневника.
Тайните и лъжите се натрупваха като драма в праймтайма, а според нейния опит истината обикновено излизаше наяве в най-неподходящите моменти.
– Ако Слоун е написала в дневника си нещо повече от несполуките във връзката ни, тогава няма как да те предпазя от гнева на короната. Ами ако в тези страници е писала за наследството си? Вампирите и вещиците се мразят. А ти няма да си по-различна в очите на моето семейство.
Той беше прав. Огъст открито бе заявил чувствата си относно кръвната ѝ линия. За една вещица нямаше място за измъкване. Това, което тя не разбираше, беше защо. До последния си дъх Ада избягваше да говори за вещерското си наследство или за историята им с вампирите. Спомена ги само за да се увери, че Емери стои далеч от всичко свръхестествено.
Ако само Ада можеше да ме види сега.
– Емери?
– Хм?
– Попитах те дали си имала някакви контакти със завета, преди да дойдеш в замъка.
– Не. Без магия не ме смятаха за достатъчно вещица, за да ме научат на нещо за наследството ми. Бях скрита от свръхестествения свят.
– Сега разбирам защо Йесения ме помоли да бъда твой учител по всичко, свързано със свръхестествената история.
– Чакай, ти си моят учител? Защо не изчака до тази вечер, за да проведем този разговор тогава? Това определено изглежда по-безопасен вариант.
Бяха прецакани. Малкълм едва издържаше да бъде около нея в добър ден.
– Трябваше да говоря с теб сега. Не по-късно. Никой не знае коя си, така че изборът за инструктори беше малък. И Огъст – Малкълм се поколеба, сякаш не беше сигурен колко глупости да говори за брат си. – Нека просто кажем, че колкото и да иска Огъст да е в една стая с теб, той не смята, че е разумно двамата да сте сами.
– О. – Емери се надяваше да не звучи толкова унило, колкото се чувстваше.
– По-късно ще ти обясня колкото мога повече за свръхестествения свят. Засега трябва да знаеш само, че баща ни ненавижда вещиците, а Огъст, макар и не толкова гласовито, се придържа към същото мислене. Макар че аз съм се развил и мога да виждам отвъд миналите прегрешения на нашите кръвни линии, не възнамерявам да те използвам като стръв, за да видя дали и те могат да го направят.
– Казваш това само защото приличам на Слоун. Наистина не те интересува какво мисли Огъст за мен или за моето наследство.
– Права си. И грешиш. Бях в задната част на стаята, когато ти постави Джеси на мястото ѝ. Може и да не си Слоун, но си сила, с която трябва да се съобразяват. И все пак няма значение какво мисля аз. Фракциите едва се понасят една друга в добър ден. Като бъдещ крал Огъст ще наследи съществуващите проблеми и вероятно същата неприязън към вещиците като баща ни. Искаш ли отвращението да започне от теб?
Сърцето на Емери се сви. Огъст щеше да я намрази заради това, което беше. Неоспоримото привличане между тях нямаше да означава нищо. Не можеше да поправи местата им на противоположните страни на свръхестествена вражда. Вражда, която бе започнала много преди тя да се роди.
– Добре. Значи няма да казваме на Огъст, а аз ще намеря дневника. Има ли нещо друго, за което да внимавам?
– Всичко, Емери. Всички. – Малкълм се придвижи към вратата и прошепна достатъчно силно, за да го чуе. – Ще направя всичко, което мога, за да те предпазя. Няма да подведа и теб.
– Благодаря ти. – Може би той не беше онзи мрачен козел, за какъвто го беше помислила в началото. Поне не през цялото време.
– Чакай. – Тя го хвана за ръката и спря излизането му. – Какво знаеш за Флора? Дребна, руса, една от жените на Съревнованието.
– Тя е тиха. Малко самотна. Но е много мила, когато я опознаеш. Поне така съм чувал. Тя е лесна плячка и през годините е била подлагана на тормоз от Джеси. Защо?
Емери стисна юмруци. Чувстваше се зле за момичето. Да бъде постоянно в полезрението на Джеси, би било нещастно. Това само подхранваше презрението, което Емери изпитваше към блондинката.
– Нищо. Тя просто се държеше странно, когато ме видя. Сигурна съм, че е нищо.
– Ще я разпитам.
– Не, недей. – Бедното момиче и без това си имаше достатъчно проблеми с Джеси, нямаше нужда Малкълм да добавя други към тях. – Това, което искам да кажа, е, да ме оставиш да говоря с нея. Може би ще бъде по-склонна да говори, ако това идва от мен.
– Добре. Но ако не е склонна, аз сам ще я разпитам. – Емери кимна, без да е сигурен дали може да я види в тъмнината.
– Изчакай тук, преди да тръгнеш. Не бихме искали някой да си помисли, че спиш с грешния брат. Знам, че цениш живота си – засмя се Малкълм. – Ще се видим довечера на първия ти урок. – Той отвори вратата и излезе, оставяйки Емери да се съвземе в тъмнината.
В продължение на пет минути тя седеше в килера, опитвайки се да обработи всичко, което Малкълм беше казал. Сестра ѝ имаше дневник. Дневник.
Тя излезе в коридора и погледна с копнеж вратата на двора. Беше толкова близо до това да се наслади на малко парченце свобода. Въпреки че слънчевите лъчи все още я зовяха, имаше повече работа от всякога. Малкълм ѝ даде следа, предимство в разследването, до което Огъст нямаше достъп. Трябваше да го открие, и то бързо.
Връщайки се по обратния път, Емери стигна до стаята, която споделяше със Слоун.
Емери започна със скрина, като извади всички чекмеджета и изхвърли съдържанието им на пода. Малкълм се кълнеше, че дневника е скрит в стаята ѝ, но единственото, което беше успял да намери, беше нездравословно количество шоколадови десерти. Емери потръпна, като вдигна чифт от едва-едва покриващите интимните части гащички. Тя не можеше да облече прашки, предпочиташе дантелени гащички, когато ставаше въпрос за интимните ѝ принадлежности. Съгласието да стане Слоун не беше придружено от дребен шрифт по отношение на прашките, а тя нямаше намерение да споделя бельо. Дори и със сестра си.
Тя се движеше методично из стаята, като разкъсваше всяко място, което и хрумнеше да скрие дневника. Следващият очевиден избор беше рафтът с книги, но вместо дневник, тя научи, че Слоун е чудовище, което чете единствено нехудожествена литература. Кой не се радваше на добър романтичен роман, в който героят е горещ, а сексът граничи с незаконен?
Търсенето ѝ продължаваше да разкрива, че има повече неща, които разделят Емери и нейната близначка, отколкото ги обединяват. Нощното шкафче не съдържаше никакви дрънкулки, за разлика от това на Емери вкъщи. Там, където Емери пъхаше всичко под леглото, в това на Слоун нямаше бездомни обувки или несъответстващи чорапи. В тоалетката нямаше снимки с щастливи спомени, а колкото и да беше проветрив старият замък, сандъкът за завивки в края на леглото не съдържаше уютни одеяла.
В гардероба поне беше забавно да се разхвърля. В него имаше фантастична колекция от дрехи и обувки, които изглеждаха недокоснати. Очевидно Слоун беше момиче, което обича да се облича. Емери не беше.
След като претърси всички очевидни места, тя започна да отмята онези, за които никой не би се сетил да търси дневника. Зад огледалата. Чекмеджетата в банята. Дори резервоарът на тоалетната чиния. Можеше да благодари на любимия си детективски сериал за тази гениална идея.
Но все пак проклетият дневник не беше намерен никъде. Питаше се дали Малкълм не си го е измислил, за да я прецака.
Само за два часа тя беше успяла да разруши целия апартамент. В крайна сметка щеше да се наложи да оправи бъркотията, но единственото, което искаше, беше да се свлече на меката възглавница.
Промъкна се от банята през купчините дрехи и книги и се свлече с лице надолу на леглото.
Къде, по дяволите, Слоун можеше да скрие дневника? Щеше да и помогне, ако знаеше нещо за сестра си или имаше на какво да се опре. Но единственото, с което разполагаше, беше думата на един съмнителен вампир с разбито сърце, че проклетото нещо изобщо съществува.
Тя бавно изпусна задържания си дъх и седна, без да е готова да признае поражението си. Вторият дъх я удари и тя беше готова да продължи търсенето, когато на вратата се почука, последвано от високия глас на Челси.
– Слоун? – Отекна още едно непрестанно почукване. – Слоун, побързай, ще закъснеем, а знаеш как се държи Йесения.
Емери се втурна към вратата. Не можеше да си спомни дали я е заключила, а тъй като все още не знаеше правилата, не искаше да разбере по трудния начин, че Слоун и Челси имат политика на отворени врати.
Тя я отвори достатъчно, за да поговори с Челси.
– Здравей! – Вероятно това излезе твърде дружелюбно. – Е, дай ми секунда.
Челси погледна отвъд нея към катастрофата, която представляваше стаята на Слоун.
– Уау, харесва ми какво си направила с това място.
Емери се протегна нагоре и заигра с ухото си.
– Да, изгубих любимите си обеци и малко се побърках в опитите си да ги намеря.
– А, тези, които ти изпрати леля ти ли?
Сигурно беше получила инсулт, защото се закле, че Челси току-що е казала, че Ада е изпратила нещо на Слоун. След като през всичките тези години казваше на Емери, че писмата, които пише, няма да стигнат до Слоун, Ада през цялото време беше изпращала неща. И то хубави неща. Емери е имала късмет, ако получи картичка за рождения си ден.
Тя преглътна тежко, сдържайки неочакваните сълзи.
– Еми, да, тези. Все още не съм ги намерила, но съм сигурна, че ще се появят.
– Добре, ами да вървим. Сигурна съм, че Далия ще изчисти това, преди да се върнеш. Може би тя знае къде са. Джун винаги знае къде са изгубените ми вещи.
Емери кимна. Надяваше се, че случаят не е такъв. Не ѝ харесваше идеята Далия да разчиства нейната бъркотия. Всъщност някой, който да почиства нейната бъркотия. А в каква шибана бъркотия се намираше тя.
Тя обу обувките си и хвърли последен поглед на стаята, преди да последва Челси в коридора. Предпочиташе да продължи да търси, но вместо това се усмихна като принцеса и се подготви за един скучен следобед, в който със сигурност щеше да научи всичко за това как да не вбесява шотландските сноби.
Назад към част 11 Напред към част 13
